Решение по дело №203/2020 на Окръжен съд - Пазарджик

Р Е Ш Е Н И Е№154

 

гр. Пазарджик, 12.06.2020 г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Пазарджишкият  окръжен  съд,  гражданска  колегия,  в  открито

заседание на единадесети юни…….…..….…………………………

през две хиляди и деветнадесета година....................... в  състав:

 

                                Председател: КРАСИМИР НЕНЧЕВ

                                     Членове: АЛБЕНА ПАЛОВА

                                                         МАРИАНА ДИМИТРОВА

 

 

при секретаря Галина Младенова..........…… .и в присъствието на

прокурор……….…................……. като разгледа докладваното от

        окръжен съдия Албена Палова…..….....в. гр. дело № 203 по описа

за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 1394/21.10.2019 г., постановено по гр.д. № 4712/2018 г. Пазарджишкият районен съд е отхвърлил иска на „Делта кредит” АДСИЦ – гр. София, ЕИК *********, против П.Х.Т.,***, за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите по заповед за изпълнение № 1591 от 26.07.2018 г., издадена по ч.гр.д. 2373/2018 г. на Пазарджишкия районен съд, както следва: 1586,02 лв. – главница по задължение по договор от 15.01.2013 г. за признаване и разсрочване на задължение по договор за издаване на кредитна карта „Euroline“ и 478,05 лв. мораторна лихва върху сумата за периода от 12.06.2015 г. до 12.06.2018 г. заедно със законната лихва върху главницата, считано от 12.06.2018 г. до изплащане на вземането, като погасен по давност.

Против така постановеното решение в законния срок е постъпила въззивна жалба от „Делта кредит” АДСИЦ – гр. София с изложени оплаквания за незаконосъобразност. Основното оплакване в жалбата е, че неправилно районният съд е приел, че вземането на ищеца в размер на 1586,02 лв., ведно с дължимите лихви за забава, е погасено по давност. Жалбоподателят счита, че съгласно т.6 от договора между страните, изборът на редукцаия по т.4.1. е станал невалиден и кредиторът има право без покана и без предизвестие да обяви за изискуема цялата неизплатена сума. Нито в подаденото заявление по реда на чл.410 от ГПК, нито в исковата молба дружеството е твърдяло, че е обявило за изискуема неплатената сума, а било предявило своето вземане на база на настъпил падеж. Искането е решението на районния съд да бъде отменено, вместо което да бъде постановено ново, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло с присъждане на разноските за две инстанции.

В законния срок е постъпил писмен отговор от особения представител на ответника П.Х.Т. – адв.П.-Г. *** с искане решението на районния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Прави се цялостен анализ на събраните по делото доказателства и на сключеното между страните споразумение с краен извод, че падежът за цялото вземане е настъпил най-късно на 25.01.2013 г., поради което 5-годишният давностен срок е изтекъл преди датата на подаване на заявлението по реда на чл.410 от ГПК.

Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивата жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства, като взе предвид сатновищата на страните, изразени в съдебно заседание и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за установено следното:

В исковата си молба против ответника П.Х.Т. ищецът „Делта кредит” АДСИЦ е твърдял, че между Т. и „Българска пощенска банка“ АД (сегашно наименование „Юробанк България“ АД), бил сключен договор за кредитна карта, но вземането по него е било прехвърлено на ищеца (с тогавашно наименование „Делта кредит“ АДСИЦ) чрез цесия. На 15.01.2013 г. ответникът Т. сключил с новия кредитор споразумение, с което признал задължението си и била постигната спогодба, в т.4.1 на която страните се споразумели за разсрочване и редукция на дълга с 30% при навременно плащане на 6 месечни вноски с начална дата 25.01.2913 г. и краен срок 25.06.2013 г. В т.6 от споразумението страните се договорили, че изборът на редукция по т.4.1. става невалиден и кредиторът има право без покана и без предизвестие да обяви за изискуема цялата неизплатена сума, ако длъжникът не заплати сумата в сроковете, посочени в т.4.1. Т. не бил платил дължимата сума, поради което уговорката за редукция на дълга била изгубила действието си и той останал задължен за цялата първоначална сума от 1586,02 лв. На 12.06.2018 г. кредиторът подал заявление по чл.410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение против длъжника. Такава заповед била издадена и при условията на чл.415, ал.1, т.2 от ГПК съдът е указал на заявителя, че може да подаде иск по чл.422 от ГПК за установяване на вземането си. Искът бил подаден в законния срок, като претенцията е да бъде установено по отношение на длъжника, че „Делта кредит“ АДСИЦ има вземане против него в размер на 1586,02 лв. – главница по договор за издаване и използване на кредитна карта „Euroline“ от 26.01.2006 г., 478,052 лв. лихва за забава върху главницата за периода от 12.06.2015 г. до 12.06.2018 г. вкл., както и законната лихва върху главницата от деня на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК.

В срока за отговор по чл.131 от ГПК назначения по делото особен представител на ответника е депозирал писмен отговор, в който е направил възражение за изтекла погасителна давност за вземането на ищеца, наред с възражения, свързани с уведомяването на ответника за извършената цесия.

Установява се от доказателствата по делото, че на 24.01.2006 г. на ответника била издадена от „Българска пощенска банка“ АД („Юробанк И Еф Джи България“ АД) кредитна карта „Euroline“ по подписано от него заявление, отправено до банката. Условията на банката предвиждали задължение на картодържателя да прави минимални месечни вноски по картата, а ако пропусне да направи две от тях, банката имала право да прекрати договора и да иска връщане на цялата ползвана като кредит сума.

Няма спор, че ответникът не е внасял дължимите минимални вноски.

На 15.11.2007 г. банката прехвърлила чрез цесия вземането си на ищеца, тогава с наименование „Алфа кредит“ АДСИЦ. Според приложено към договора за цесия извлечение от сметки на банката задължението на Т. към този момент е възлизало на 1586,02 лв. – главница.

На 13.01.2013 г. между Т. и „Алфа кредит“ АДСИЦ било сключено споразумение, с което длъжникът признал задължението си и се съгласил да го заплати разсрочено на 6 месечни вноски, като срещу това кредиторът се съгласил да намали размера на дълга с 30%, т.е. общата сума за плащане оставала 1110,21 лв. В споразумението е посочено, че длъжникът може да избере между редукция с 30% и плащане на 6 месечни вноски и редукция с 50% и плащане веднага на цялата намалена сума. Намалената с 30% сума при условието за разсрочено плащане следвало да се изплати на 6 вноски с падежи между 25 януари и 25 юни 2013 г., като първата вноска е с размер 222 лв., следващите – по 178 лв., а последната вноска се считала за изравнителна. Изборът в споразумението се правел с отбелязване с Х на възможността, която длъжникът избира. От представените по делото копия на споразумението поради лошото качество на отпечатването не може да се разбере коя от възможностите е била избрана от ответника, но няма спор между страните, че е избрана възможността за намаляване с 30% и плащане на 6 вноски.

В т.6 от договора било уговорено, че при неизпълнение на задълженията по споразумението по т.4.1. уговорката за редукция няма да се прилага („изборът на редукция става невалиден“) и „кредиторът има право без покана и без предизвестие да обяви за изискуема цялата неплатена сума и да претендира съдебно същата“.

Безспорно е между страните, че Т. не е направил нито една вноска по споразумението. Липсват данни и за действия на кредитора, свързани с обявяване за изискуема на цялата неплатена сума до 12.06.2018 г., когато е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение.

         Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна съдът намира обжалвания съдебен акт за валиден и допустим, тъй като не се констатират пороци, обосноваващи неговата нищожност или недопустимост.

         Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:

         Спорен пред въззивния съд е единствено въпросът дали вземането на ищеца е погасено по давност.

         Източник на задължението на ответника е сключеното с ищеца споразумение от 15.01.2013 г., представляващо договор за спогодба по чл.365 от ЗЗД, с което страните са признали съществуването на паричното задължение на ответника в размер на 1586,02 лв. С признаването на това задължение ответникът се е съгласил, че дължи тази сума /въпреки изтекъл срок на погасителна давност/, а ищецът е предложил тя да бъде редуцирана с 50% - при еднократно пълно плащане на остатъка или с 30% - при разсрочено пълно плащане на остатъка на 6месечни вноски с падеж на първата – 25.01.2013 г., а на последната – 25.06.2013 г. В т.6 на споразумението обаче страните са се съгласили, че при неизпълнение на условията за плащане на редуцирания дълг тази уговорка отпада и кредиторът има право да обяви за изискуема без предизвестие цялата главница от 1586,02 лв. Ищецът не отрича, а напротив, признава, че не е направил изявление за изискуемост до датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, което означава, че мълчаливо е приел, че изискуемостта за цялата сума е настъпила преди датата на подаване на заявлението пред съда. Съгласно чл.69, ал.1 от ЗЗД ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага. В конкретния случай срокът на изпълнението е договорен между страните, доколкото е в сила клаузата за редуциране на задължението с 30%, а нейното действие зависи от добросъвестното и точно изпълнение на длъжника. Това означава, че най-късно до 25.01.2013 г. тази клауза е била в сила, защото е можела да отпадне най-рано при неплащане на първата месечна вноска от разсроченото задължение. След 25.01.2013 г. задължението е трансформирано в безсрочно, което означава, че е било дължимо веднага. Няма спор, че плащане по това споразумение изобщо не е извършвано от длъжника, поради което следва да се приеме, че цялото задължение в размер на 1586,02 лв. е станало изискуемо на 26.01.2013 г., считано от когато е започнала да тече 5-годишната погасителна давност, която е изтекла на 26.01.2018 г. Тъй като заявлението е подадено на 12.06.2018 г., следва да се приеме, че към тази дата вземането е било погасено по давност.

         Като е достигнал до подобни изводи, районният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.

         Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд

 

Р      Е      Ш      И      :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 1394/21.10.2019 г., постановено по гр.д. № 4712/2018 г. по описа на Пазарджишкия районен съд.

         Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ: