№ 9943
гр. София, 27.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20221110134318 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от А. М. Ч. срещу „М.П.М.“ АД, с която е
предявен за разглеждане осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 21.06.2017 г. е сключил Договор за паричен заем № 156582/21-
06-2017 г. с „К.“ ООД, като съгласно вписванията в Търговски регистър, воден от Агенция
по вписванията, на 10.08.2021 г. кредиторът се е влял в „М.П.М.“ АД. Сочи, че страните са
се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 511,29 евро или левовата равностойност
на 1000 лв., видът на вноската да е месечен, а броят на погасителните вноски да бъде 10,
размерът на месечния лихвен процент не е посочен, ГПР е определен в размер на 41,68 %, а
ГЛП - 41,13 %. Твърди, че съгласно чл. 12 от процесния договор страните се съгласяват в
срок до 7 дни договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - трето физическо лице,
изразяващо се в поемането на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщането
на всички дължими суми по договора, като третото лице следва да отговаря на определени
критерии: да е дееспособно физическо лице, на възраст над 25 г., да получава трудово
възнаграждение не по-малко от 1500 лв. на месец, да е на трудов договор поне 6 месеца,
предхождащи сключването на договора за кредит и др. В ал. 12, ал. 4 страните са уговорили,
че в случай на неизпълнение на задължението си по настоящия договор да предостави
обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 702,05 лв., като съгласно ал. 6 на чл. 12 неустойката следва да се заплаща
разсрочено. Твърди, че уговорената неустойка му била начислена още преди изтичането на
седемдневния срок от подписването на договора. Твърди, че за срока от сключване на
договора до 13.07.2017 г. е погасил изцяло сумата по него, като е превел на ответника
1
сумата от 1132,21 лв. Счита, че процесният договор не е сключен в предвидената от закона
форма. Посочва, че не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита. Твърди, че описаните в съдържанието
на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) водят до
различен размер на ГПР от посочения. Счита, че в договора за потребителски кредит е
налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в размер, многократно над
допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Оспорва предвидената в договора неустойка за осигуряване
на обезпечение на първо място поради противоречие с добрите нрави, а освен това счита, че
чрез нея е налице кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва, което е
недопустимо. Твърди, че кредитодателят е извършил нарушение, като не е включил в ГПР
разходите за заплащане на „неустойка“, която по своята същност представлява печалба за
кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е
част от годишния лихвен процент (ГЛП) и ГПР. Счита, че грешното посочване на размера
на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, респективно целият договор да се обяви за недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Оспорва клаузата за възнаградителна лихва като нищожна поради накърняване на добрите
нрави. Твърди, че е налице несъразмерност в стойността на насрещните престации по
договора. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да осъди
ответника да заплати на А. М. Ч. сумата в размер на 132,21 лв., представляваща недължимо
платени суми по Договор за потребителски кредит № 156582/21.06.2017 г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане, както и сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, с който
оспорва предявения иск. Не оспорва, че между страните е сключен договор за заем, по
силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца заемна сума в размер на 1000
лв., предоставена за срок от 10 месеца, при уговорен лихвен процент по заема в размер на
41,13 % и ГПР от 41,68 % - условия за ползване на предоставения заем, уговорени от
страните съответно в чл. 3, ал. 1, ал. 7 и ал. 8 от процесния договор. Посочва, че общо
дължимата от заемателя сума възлиза на стойност 1198 лв., или 612,53 евро, от които 1000
лв. за главница и 198 лв. за договорна възнаградителна лихва по заема. Твърди, че договорът
е сключен при индивидуални условия за потребителя, след проведени преговори между
страните относно съществените условия на заема, за което на потребителя е предоставен
стандартен европейски формуляр, като всички клаузи са индивидуално уговорени. Оспорва
на ищеца да са начислени посочените в исковата молба неустойки, както и същите да са
били платени. Твърди, че уговорената в чл. 12 от договора неустойка е разход при
неизпълнение по смисъла на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, който не е и не следва да бъде включен
като разход по кредита, съответно да бъде включен в ГПР. Счита, че сключеният кредит
отговаря на предвидените в закона изисквания за форма. Оспорва твърденията на ищеца за
недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в случая изрично
е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Счита, че договорът за
2
кредит има посочен размер на ГПР, както и начин за изчисляването му. В условията на
евентуалност счита, че ако договорната клауза за неустойка е неравноправна поради
противоречието й с добрите нрави и бъде призната за нищожна от съда, то нищожността на
отделната клауза не влече недействителност на целия договор за кредит. Твърди, че клаузата
за неустойка има относително самостоятелен характер по отношение на целия договор (още
повече, че същата е уговорена под отлагателно условие), поради което и без съответната
клауза договорът би имал правно действие. В условията на евентуалност, прави възражение
за погасяване по давност на вземането по иска по чл. 55 ЗЗД. Моли за отхвърляне на
предявения иск и за присъждане на сторените по делото разноски.
Софийският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените възраженията на насрещната страна, приема следното от
фактическа и правна страна:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, по който в
тежест на ищеца е да докаже сключването на договор за кредит със соченото в исковата
молба съдържание, включително на посочената неустоечна клауза, които противоречат на
императивни материалноправни разпоредби на закона, както и заплащането на посочената в
исковата молба сума в полза на ответника.
При установяване на горното, в тежест на ответника е да докаже наличие на
основание за задържане на сумата, а именно валидно обвързващи страните договорни
клаузи.
По възражението за давност в тежест на ищеца е да установи настъпването на
обстоятелства, обуславящи основание за спиране и/или прекъсване на погасителната
давност по смисъла на чл. 115 ЗЗД и чл. 116 ЗЗД.
С доклада по делото са отделени на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни
и ненуждаещи се от доказване между страните фактите, че между тях е сключен процесният
Договор за паричен заем № 156582/21-06-2017 г., по силата на който кредитодателят „К.“
ООД (с правоприемник ответното дружество) се е задължил да предостави на
кредитополучателя А. М. Ч. сумата от 1000 лв. (511,29 евро), за срок от 10 месеца, с размер
на месечната погасителна вноска - 119,80 лв. (61,25 евро), при общ размер на всички
плащания по договора - 1198 лв. (612,53 евро), при уговорен лихвен процент по заема в
размер на 41,13 % и ГПР от 41,68 %.
Съгласно чл. 12 от процесния договор заемателят се задължава на основание чл. 23
ЗЗД в срок от три дни след сключването на договора, да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя
за връщането на всички дължими суми по договора - погасителни вноски, лихви, разходи и
неустойки, като третото лице/поръчител, солидарен длъжник, следва да посети някой от
търговските обекти на заемодателя в страната и да сключи с последния изричен договор за
встъпване в дълг (договор за поръчителство), с който да се задължи солидарно да отговаря,
заедно със заемателя за връщането на всички дължими суми по договора за паричен заем. В
3
чл. 3 на чл. 12 е уговорено, че третото лице (поръчител) подлежи на предварителна проверка
от страна на заемодателя с оглед неговата възможност да поеме посочения солидарен дълг,
като следва да отговаря кумулативно на минимум следните условия: да е дееспособно
физическо лице, на възраст над 25 г., минимален осигурителен брутен доход през
последните шест месеца, предхождащи сключването на договора - 1500 лева на месец,
валидно трудово правоотношение от поне 6 календарни месеца преди сключването на
договора, стабилна кредитна история, да не е активен потребител на заемните продукти на
дружеството и/или поръчител по друг активен паричен заем, предоставен от заемодателя. В
ал. 12, ал. 4 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си да
предостави обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 702,05 лв. (358,95 евро), като съгласно ал. 6 на чл. 12 неустойката
следва да се заплаща разсрочено, съгласно погасителен план на 10 месечни вноски с падеж
на първата – 25.07.2017 г. и падеж на последната на 25.04.2018 г. В ал. 7 е посочено, че
заемателят има право по всяко време от действието на договора да предложи изпълнение на
задължението си по чл. 12, ал. 1, в случай, че не е направил това в определения
първоначален тридневен срок и неустойката по чл. 12, ал. 4 е станала изискуема и дължима.
В случай, че след като неустойката стане изискуема и дължима заемателят предложи
действието на трето лице - поръчител и същото поеме солидарно задължение по договора за
заплащане на всичко дължимо, заемателят дължи заплащането само на тази част от
неустойката, разпределена по погасителните вноски преди поемането на солидарен дълг по
договора за заем от страна на трето лице - поръчител. В случай, че заемателят забави
заплащането на погасителна вноска, съгласно приложим погасителен план, с повече от 30
дни, същият губи правото си по чл. 12, ал. 7.
По делото е прието и Приложение № 1 към договора за паричен заем, в което е
поместен погасителен план, с падеж на първа погасителна вноска - 25.07.2017 г. и падеж на
последна погасителна вноска - 25.04.2018 г., размер на вноската - 119,80 лв., а с включена
неустойка - 190 лв.
Приета е и разписка № R156582 за получени суми в брой, от която се установява, че
главницата по Договора за паричен заем № 156582/21-06-2017 г. в размер на 1000 лв. е
получена от ищеца А. М. Ч. на 21.06.2017 г.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза
(ССчЕ), от което се установява, че от предоставените данни от ответното дружество за
договора за заем по същия е заплатена на 13.07.2017 г. сумата от 1024,72 лв., с която са
погА.и - заем 1000 лв. и договорна лихва 24,72 лв. Няма данни каква сума е внесена за
неустойка. ГПР с включени договорна лихва от 41,13 %, заем в размер на 1000 лв. и
неустойка в размер на 702 лв., при срок от 10 месеца, е в размер на 370,28 %. В експертизата
изрично е посочено, че вещото лице е работило по приетите и приложени по делото
документи и предоставени счетоводни данни от ответното дружество само за заема от 1000
лв., тъй като не са предоставени данни относно посочената и начислена в погасителния план
на договора за заем неустойка от 702 лв. В съдебно заседание вещото лице уточнява, че не е
4
извършила справка на място в счетоводството на дружеството, данните са й предоставени в
електронен вид по имейл, като допуснатата допълнителна ССчЕ, по която вещото лице да
отговори какви са платените суми по процесния договор след справка лично в
счетоводството на ответника, не е изготвена с оглед заявеното от експерта с молба от
18.01.2024 г., че ответното дружество категорично отказва да й осигури достъп до
счетоводството си и до счетоводни данни.
Процесният договор за заем от 21.06.2017 г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и
има характера на потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Следователно за него се прилагат
разпоредбите на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.
Настоящият съдебен състав приема, че договорът за паричен заем не отговаря на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на разходите
по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
Съдът е допуснал по искане на ищеца съдебно-счетоводна експертиза, която да
посочи постъпилите за погасяване на задълженията по процесния договор суми, като е
задължил ответника да предостави необходимата информация на вещото лице за изготвяне
на експертизата, както и достъп до счетоводството си, като е указано, че непредоставянето
на такава информация ще бъде ценено при условията на чл. 161 ГПК. Ответникът не е
представил доказателства за начислената неустойка, включително след допълнително искане
от вещото лице (съгласно заявеното в открито съдебно заседание), както и не е предоставил
достъп за проверка на място в счетоводството си дали такава е начислена и съответно
заплатена от ищеца. С оглед на процесуалното поведение на ответната страна и на
основание чл. 161 ГПК съдът приема за доказано по делото, че по процесния договор за
паричен заем е начислена и неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, предвид
че никоя от страните не твърди, че такова задължение не е възникнало поради предоставяне
на надлежно обезпечение по реда и в срока, предвиден в договора за паричен заем. От ССчЕ
се установява, че задълженията по процесния договор са заплатени на 13.07.2017 г., т. е.
преди първата падежна дата – 25.07.2017 г. по погасителен план, но след изтичането на
срока за предоставяне на обезпечение – три дни след сключване на договора, от което
5
следва, че неустойката е станала изискуема и дължима, с оглед на което за ищеца е
възникнало задължение за неустойка. Следва да се посочи, че в чл. 4, ал. 2 от договора за
заем е предвидена възможност в случай, че договорът за паричен заем е първи такъв,
сключен между страните и заемателят погаси предсрочно получената главница по паричния
заем преди настъпването на падежа на първата погасителна вноска, същият да не дължи
заплащането на възнаградителна лихва и неустойка по паричния заем. В случая обаче от
твърденията в отговора на исковата молба се установява, че между страните са сключени и
други договори за паричен заем, а от ССчЕ - че на ищеца е начислена и възнаградителна
лихва, поради което съдът приема, че ищецът не е отговарял на условията на посочената
разпоредба за освобождаване от задължението за внасяне на суми за лихви и неустойки при
предсрочно погасяване на главницата и съответно тази разпоредба не се прилага – чл. 4, ал.
4, съответно на ищеца е начислена и неустойка.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи на чл. 12 от договора за заем,
съдът намира, че уговорената в договора неустойка за непредоставяне на обезпечение в
размер на 702,05 лв. е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването
на годишния процент на разходите - ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) - чл.
19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен
процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са
нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход
по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по -
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В случая е посочен годишен процент на разходите по кредита - 41,13 %, който
формално отговаря на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката по чл. 12, ал. 4 от
договора обаче не е отразена като разход при формирането на оповестения ГПР от 41,13 %,
въпреки, че е включена в общия дълг и месечните вноски, както и че е разсрочена за
плащане заедно с месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Уговорената неустойка за непредоставяне
на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за паричен заем, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора.
Задължението за заплащане на неустойка не е свързано с неизпълнение на договора, а
6
представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в противоречие с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК не е включен в годишния процент на разходите. Разходът за неустойка е
предварително известен на страните, целта на неустойката е да създаде за потребителя
задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което се явява за потребителя
разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителните вноски по кредита. Несъмнено е, че получаването на кредита
е обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото
изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера и изключително
краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение трудно
изпълнимо. Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне
на неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок. По
този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението за неустойка.
Още повече, ако кредиторът действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв
тип, той е можел да постави сключването на договора за кредит и предоставяне на
паричните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице,
отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност той има съгласно чл. 138, ал. 2,
изр. 2 ЗЗД.
В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на
възникване на задължение за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно със
следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен
план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за
предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Това
не се променя от факта, че неустойката спира да се начислява при представяне на
обезпечение, макар и след срока, тъй като във всички случаи за длъжника ще възникне
задължение за неустойка, а същият ще може да влияе само на размера й. В този случай,
начислената неустойка не би имала обезщетителна функция, доколкото обезпечение ще
бъде представено и то ще обезпечи цялото евентуално неизпълнение, макар и в един по-
късен момент.
Показателно е и обстоятелството, че неустойката санкционира неизпълнението на
задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора (да върне заетата
сума) и се дължи независимо от това дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски
на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън
неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е
самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от
невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако
заемателят не плаща задълженията си. В случая обаче неустойката изначално не е обвързана
с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това
дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не може да бъде пренебрегнат и фактът,
че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано
7
с неустойка, чийто размер надхвърля с повече от 50 % размера на заетата сума. Касае се за
вземане, което ако беше включено в размера на годишния процент на разходите, той би
надхвърлил законоустановения размер от 50 %. При отчитане на неустойката като несъмнен
разход, действителният ГПР би бил в размер от 370,28 % според ССчЕ, която съдът
кредитира по реда на чл. 202 ГПК, което противоречи на ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съответно води до нищожност на неустоечната клауза – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Обсъжданата клауза от договора носи характеристиките и на неравноправна такава
по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на
изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и
задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй
като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне
на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с
оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка, при липса на насрещна
престация. Следва да се отчете и задължението на кредитора преди сключване на договора
за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя като извърши справки в достъпните
му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже
предоставянето на заемните средства. На практика с тази клауза кредиторът прехвърля
риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане
на парични средства чрез сключването на договора. Последното води до значително
нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което е в
противоречие със закона - чл. 16 ЗПК. По делото липсват и доказателства потребителят да е
имал възможността да повлияе върху размера на неустойката, независимо от отразеното в
договора.
От съвкупната преценка на всичко изложено следва, че с предвиждането на
въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на „общ
разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде
включена в годишния процент на разходите. Доколкото неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на
договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това
възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по
заема. Прикривайки даден разход по кредита като не е посочен изрично в договора за
кредит и не е взет предвид при посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в
заблуждение потребителя и същият не е бил наясно за риска, който поема, респективно
цената, която трябва да плати преди да бъде обвързан от договора.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен
действителният размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена
8
за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите задължения. Поради това неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. След като в договора
не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не
може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при
съобразяване на чл. 22 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихви и/или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23
ЗПК (така решение № 2261 от 18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-
А въззивен състав, решение № 3432 от 28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на
СГС, ІІІ-Б въззивен състав, решение № 156 от 11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по
описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 54 от 09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022
г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. №
2806/2021 г. по описа на СГС и др.).
От данните по делото се установи, че ответникът не е осигурил достъп до
счетоводството си на вещото лице, за да се снабди с търсената информация относно всички
начислени и заплатени от ищеца суми по процесния договор за паричен заем. Преценявайки
по чл. 161 ГПК непредоствянето от страна на ответника на информация за изготвяне на
експертизата и доколкото последният създава пречки за събиране на допуснати
доказателства, съдът приема за доказан факта на извършено от ищеца в полза на ответника
плащане на сумата от 132,21 лв., включваща възнаградителна лихва и неустойка при
непредоставяне на обезпечение. При установяване недействителността на договора за
паричен заем ответникът дължи връщане на тази сума като недължимо получена. С размера
на тази сума последният се е обогатил за сметка на ищеца, като е налице причинна връзка
между обогатяването на ответника и обедняването на ищеца. Ответното дружество не
ангажира доказателства относно наличие на основание да получи процесната сума,
заплатена от ищеца, поради което искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен.
Следва да бъде разгледано своевременно релевираното от ответника възражение за
изтекла погасителна давност.
Както е прието с т. 7 от ППВС № 1/1979 г. в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
погасителната давност за вземането за връщане на недължимо платеното е петгодишна и
започва да тече от момента на имущественото разместване – от датата на плащането.
От експертното заключение се установи, че плащането, извършено от ищеца по
процесния договор, е от 13.07.2017 г., считано от която дата петгодишният давностен срок
към датата на подаване на исковата молба на 27.06.2022 г. не е изтекъл, като се вземе
предвид и спирането на давностния срок по силата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
9
събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците (и се съобразят и
разясненията на Решение на Съда (девети състав) от 25 април 2024 година по дело С-484/21,
според които член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
разглеждани във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не
допускат давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от
потребителя в момента на сключването на договор с продавач или доставчик въз основа на
договорна клауза, неравноправността на която е установена с влязъл в сила съдебен акт,
постановен след плащането на тези разноски, да започне да тече от датата на плащането,
независимо от това дали този потребител е знаел, или разумно е можел да знае за
неравноправността на същата клауза от момента на посоченото плащане или преди
нищожността на тази клауза да бъде установена с посочения съдебен акт).
Поради това искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен
изцяло, а като законна последица от уважаването му следва да се присъди и законна лихва от
подаване на исковата молба – 27.06.2022 г. до окончателното изплащане на задължението.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има единствено ищецът. В тежест на
ответника следва да се възложи, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, заплатената от ищеца
държавна такса в размер от 50 лв., както и депозит за ССчЕ в размер на 350 лв. Депозитът за
допълнителната ССчЕ в размер на 150 лв. би могъл да бъде върнат на ищеца след подаване
на нарочна молба, предвид, че не е изплатен на вещото лице, с оглед неизготвяне на
допълнително заключение, съответно не следва да бъде възлаган в тежест на насрещната
страна.
Претендирано е и адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
(договор за правна защита и съдействие – л. 57 от делото). Нарочно доказване на
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство
по делото не е необходимо да се провежда. Изявленията за наличие на конкретно основание
за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. обвързват съда и той не дължи
проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Поради това и по реда на чл. 7, ал. 2,
т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в полза на Еднолично акционерно дружество „Д. М.“ следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС (400 лв. без ДДС).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „М.П.М.“ АД (с нова правноорганизационна форма ЕАД), ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр. С................., да заплати на основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД на А. М. Ч., ЕГН **********, с адрес: с. С.............. сумата в размер на 132,21 лв.,
представляваща недължимо платена сума като възнаградителна лихва и неустойка за
10
непредоставяне на обезпечение по Индивидуален договор за заем № 156582/21-06-2017 г.,
ведно със законната лихва от 27.06.2022 г. до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА „М.П.М.“ АД (с нова правноорганизационна форма ЕАД), ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр. С................., да заплати на А. М. Ч., ЕГН
**********, с адрес: с. С.............., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от общо 400 лв.,
представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „М.П.М.“ АД (с нова правноорганизационна форма ЕАД), ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр. С................. да заплати на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ********, с адрес на упражняване на дейността: гр.
С......................., представлявано от управителя си Д. М. М., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от общо 480 лв. с ДДС - разноски за
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца А. М. Ч.,
ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11