Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 16.03.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети
декември през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ТЕОДОРА ИВАНОВА
при секретаря
Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11314 по описа за 2020 год. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 65672 от
11.03.2020 г., постановено по гр.дело № 23479/2018 г. по описа на СРС, І Г.О., 30 състав, са отхвърлени
като неоснователни исковете на Община Банско, с адрес: гр.Банско, пл.*******,
представлявана през 2018 г. от кмета Г.И.И., чрез пълномощниците адв.Л.Д.- САК
и адв.И.А. предявени срещу И.Б.Я., с ЕГН **********, с постоянен адрес:***,
ж.к.************ ********за признаване за установено, че ответникът И.Б.Я. ***
размер на 18978,72 лв., представляваща разноски по принудително премахване на
преместваеми обекти, собственост на ответника, разположени в поземлен имот с
идентификатор № 02676.501.2300 по КК и КР на гр.Банско, както и лихва в размер
на 738,80 лв. от 11.03.2015 г. до 28.07.2015 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК - 30.07.2015 г. до окончателното й изплащане, както и
искането за присъждане на сторените съдебни и деловодни разноски в заповедното
и настоящото исково производство. С решението на съда е осъдена Община Банско
да заплати на И.Б.Я., с ЕГН **********, сторените от последният съдебни и
деловодни разноски в общ размер на 1400 лв.
Срещу решението на СРС, 30 състав е постъпила
въззивна жалба от Община Банско, подадена чрез пълномощника адв.И.А., с искане
същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат
уважени предявените искове. Твърди се, че решението е неправилно, като постановено в
нарушение на процесуалния и материалния
закон, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна -
ответник И.Б.Я., чрез пълномощника си адв.П.С. оспорва жалбата, по
съображения изложени в писмена молба депозирана
по делото. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение –потвърдено. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Софийски
Градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата
и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първоинстанционния
съд фактическа обстановка.
В настоящия случай, с
петитума на исковата молба са предявени обективно съединени установителни
искове по чл.422, ал.1 от ГПК, с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване
дължимостта на конкретно посочени суми от страна на ответника.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.3
от ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се
връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Предметът на
спора, по който следва да се произнесе съда е твърдяното от ищеца в исковата
молба чрез наведения фактически състав и заявения петитум субективно право или
правоотношение.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно,
но недопустимо, поради следните съображения:
При постановяването на обжалваното
решение, първоинстанционния съд, не се е произнесъл по предмета на делото,
очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба.
Видно
от подадената от ищеца искова молба срещу ответника, предмет на предявените
положителни установителни искове е установяване на вземането по издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК на 11.01.2018 год.
по ч.гр.дело № 45276/2015 год. по описа на СРС, Г.О., 30 състав, срещу която е
подадено възражение от ответника, в качеството му на длъжник. Както изрично е
разпоредено в закона, искът по чл.422, ал.1 ГПК се счита за предявен от момента
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е
спазен едномесечният срок по чл.415, ал.1 от ГПК.
Последователна и непротиворечива е практиката на ВКС – решение № 138 от
25.06.2010 г. по т.дело № 927/2009 г., ІІ т.о., решение № 102 от 09.07.2010 г.
по т.дело № 767/2009 г., І т.о., определение № 417 от 03.06.2011 г. по ч.т.дело
№ 315/2011 г., І т.о. и др., че с исковата молба по чл.422 ГПК, предявена от
кредитора – заявител в заповедното производство се цели установяване със сила
на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане, предмет на издадената
заповед за изпълнение, спрямо длъжника - ответник по иска. Предвидените от
законодателя предпоставки за предявяване на специалния установителен иск
предопределят не само предмета на делото и пределите на търсената съдебна
защита, но и страните в исковото производство. В случая, в петитума на исковата
молба, с която е сезиран съда, ясно е посочено, че се иска установяване
съществуването на вземането по отношение на ответника по делото, за което е
издадена оспорената от него заповед за изпълнение на парично задължение, като е
налице съответствие между обстоятелствена част и петитум.
Съдът приема, че предметът на
делото е спорното материално субективно право - претендирано или отричано от
ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната
квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от
ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът
се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил
предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е
позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск
на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно
предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички
доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички
правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.
Съгласно
задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т.9 от ППВС №
1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното
искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато
не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т.
е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или
ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва
положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен
да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по
непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим,
тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно
упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно
Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната
инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по
спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет
на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието
и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на
спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане.
Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл
по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз
основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е
недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случаите,
когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал иск,
който не е предявен и не е разгледал предявения, решението е недопустимо и
въззивната инстанция, като го обезсили, следва да изпрати делото на
първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск.
Разпоредбата на чл.2 от ГПК
задължава съда да се произнесе по всяка подадена от него молба за защита и
съдействие на лични и имуществени права. Съгласно задължителната практика на
ВКС, обективирана в т.9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., решение № 140/07.10.2009 г.
по т.дело № 342/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/31.10.2011 г. по
т.дело № 742/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други решения, постановени по реда
на чл.290 ГПК, съдът е длъжен да даде защита на претендираното от ищеца право и
да се произнесе по предявения иск. Когато първоинстанционният съд е разгледал
непредявен иск, а не е разгледал предявения, и не се касае до неправилна правна
квалификация, първоинстанционното решение е недопустимо и въззивната инстанция
следва да го обезсили и върне делото на първата инстанция за разглеждане на
предявения иск.
Отделно от изложеното,
съгласно практиката на съдилищата, когато в нарушение на принципа на
диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил
сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на
които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е
разгледан иск на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да
определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на
изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните,
като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича
спорното право.
На следващо място, съдът приема, че разглеждането
на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения иск, представлява
отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за последица
обезсилване на постановеното недопустимо решение. Спорният предмет се
индивидуализира с основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща
фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално
субективно право.
С
оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът е длъжен да
се произнесе само в рамките на търсената защита. Тогава, когато произнасянето е
извън определения от страните по спора предмет на делото и извън обхвата на
търсената от ищеца защита, този принцип е нарушен. Произнасянето е plus petitum
и е недопустимо. Съдържанието и пределите
на търсената в исковия процес съдебна защита се определят от ищеца чрез
основанието и петитума на исковата молба, посредством която се индивидуализира
спорното материално право. В този смисъл допустимостта и правната квалификация
на предявения иск се определят от съда въз основа на твърденията на ищеца,
съдържащи се в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения в нея
петитум.
В
процесния случай, настоящият въззивен състав, приема, че първоинстанционният съд не е разгледал предявените
установителни искове, така както са заявени по петитума на исковата молба,
поради което е постановил недопустимо решение. В процесния случай, диспозитивът
на решението на първостепенният съд не изяснява предмета, по който се е
произнесъл - посочени са страните, но не е посочена правната квалификация на
предявените установителни искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК/ в случая
точната правна квалификация на спорното материално право е чл.59, ал.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД/. От друга страна, диспозитивът на първоинстанционното решение
не съответства и не е в отговор на петитума на исковата молба, който от своя
страна е напълно съобразен с наведеното с обстоятелствената част на исковата
молба, извъндоговорно основание на предявените установителни искове. Исковата
претенция е основана на неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД от ответника.
Съдът не е разгледал исковата претенция на заявеното от ищеца извъндоговорно
основание. Както съдебната практика, така и доктрината последователно и
еднозначно поставят неоснователното обогатяване в групата на извъндоговорните
отношения. В обособената група на извъндоговорните задължения, макар и вътрешно
нееднородна, имплицитно се съдържа идеята, че към тях не се прилагат принципите
и правилата на договорните облигации. Този извод се налага от това, че при
неоснователното обогатяване задълженията възникват независимо от това дали са
желани и съдържанието им се определя от закона, а не от волята на страните. Или
обобщено, с оглед изложеното - като източник на задължения неоснователното
обогатяване поражда конкретни правоотношения имащи извъндоговорен,
облигационноправен характер. Субективният състав на това правоотношение включва
лицето, което е дало нещо без основание и този който е получил облагата.
Съдържанието на правоотношението обхваща правото на обеднелия да иска връщане
на неоснователното даденото и задължение на обогатилия се да върне
неоснователно получената облага. Или субективният и обективен обхват на
правоотношението изключва приложението на правилата на договорната отговорност,
която се поражда от друг фактически състав, рекспективно самото облигационно
отношение има различно съдържание обусловено от източника му – договорът между
страните. Предметът на иска се индивидуализира със страни, правопораждащи
юридически факти и петитум, и той следва да е ясно посочен в резултативната
част на съдебното решение. В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС,
както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието,
че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното
право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото,
изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. По силата на
чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от
ГПК , съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/
по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е
сезиран, поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво
постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възраженията на
страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като
защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на
съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат
в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да
обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно
защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на
изискуемост, ливидност. Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено
нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с
основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива
му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите – само по изключение
досежно възраженията за право на задържане и прихващане/чл.298, ал.4 от ГПК/. В
процесния случай, съдът приема, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като не е
постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна
защита. Съдът е задължен да се произнесе
по предмета на спора, с който е сезиран, така както той е заявен от ищеца в
исковата молба, с изложените в нея обстоятелства и петитум. Както ищеца, така и
ответника има правен интерес от решение, което да се ползва със сила на
пресъдено нещо по отношение на заявеното в исковата молба спорно материално
право. Разглеждането на иск, който не е предявен, и не разглеждането на
предявения иск, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия
процес, което има за последица обезсилване на недопустимото решение.
С оглед на изложеното, обжалваното решение,
като процесуално недопустимо следва да се обезсили изцяло, включително и в
частта за разноските на основание чл.270,
ал.3, изр.3-то от ГПК и делото да се върне на СРС за ново разглеждане от
друг състав на същия съд и произнасяне по предявените установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, и
по предмета на делото. Новото разглеждане би следвало да започне от стадия на
изготвяне на доклад по делото по чл.146 от ГПК.
Предвид
изхода по делото и липсата на произнасяне по съществото на спора разноски в
настоящето производство при спазване на чл.78 от ГПК не следва да бъдат
присъждани. Такива следва да присъди СРС при новото разглеждане на делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В
с-в,
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА изцяло решение № 65672
от 11.03.2020 г., постановено по гр.дело № 23479/2018 г. по описа на СРС, І Г.О., 30 състав.
ВРЪЩА
делото на СРС, за ново разглеждане от друг състав на същия съд, за произнасяне по
предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр.
чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, с които е сезиран, съгласно мотивите на настоящето решение.
РешениеТО
може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.