РЕШЕНИЕ
N.
гр.София 26.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Г.О., II-„А“ състав в откритото съдебно заседание на 14.03.2022
г. в състав:
Председател: Мариана Георгиева
Членове:
Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
При секретар Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от съдия Ковачев в.гр. дело N. 4860 по описа за 2021
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по въззивна жалба от
„Ю.Б.“ АД срещу Решение № 20001205/04.01.2021 на СРС, 151 състав, по гр.д. №
10304/ 2019 г., в частта, с която са уважени предявените от С.А.Д. срещу
жалбоподателя обективно, кумулативно съединени установителен и осъдителни
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП
и чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД- за признаване за установено в отношенията между
страните, че разпоредбите на чл. 3, ал. 5; чл. 6, ал. 2; чл. 7, ал. 2; чл. 12 и
чл. 22, от Договор за потребителски кредит № HL27107 от 19.11.2007 г. са нищожни и е осъден
жалбоподателя да заплати на ищеца сумата от 1342,64 швейцарски франка-платена
при начална липса на основание по чл. 3, ал. 5 от Договора възнаградителна
лихва за периода 20.02.2014г. – 20.01.2019г. и сумата от 25000,00 лева
надплатена в резултат на курсови разлики сума за периода 20.02.2014г.-20.01.2019г.;
сумата от 18,60 шв. франка-надплатена такса по договора.
Изложени са оплаквания за
нарушения на материалния закон-чл. 55 ЗЗД. Не било доказано по делото ищецът да
е заплащал каквито и да било суми. Било доказано, че трети за делото лица са
плащали сумите.
Релевира съществено нарушение на
процесуалните правила-уважено било преклудирано искане на ищеца за допълнителни
задачи на СЧЕ, същевременно било отхвърлено искането на жалбоподателя за
поставяне на допълнителни задачи.
Решението било необосновано,
поради липса на логическа връзка на изводите на съда с установените по делото
факти. Били приети за установени твърдения за които нямало никакви
доказателства.
Оспорва изводите на съда, че
процесните клаузи не са индивидуално договорени. Размерът и валутата на един
кредит били винаги индивидуално договорени и клаузите уреждащи размера и
валутата били изключени от проверка за неравноправност по чл. 145, ал. 2 от
ЗЗП, като част от основния предмет на договора. Погрешно заключил СРС, че
банката е разполагала с възможност да предвиди движението на валутните курсове.
Освен това ищецът имал възможност да предвиди промяната тъй като е имал
специализирано икономическо образование по специалност „банки и банкова
дейност“. Не се установявало да е укрита информация в тази насока. Нямало
прехвърляне на валутния риск. Неправилно се приело, че ако се понижи курса
банката евентуално щяла да увеличи лихвата. Това било презюмирана недобросъвестност.
Неправилно била приложена практика на ВКС, която била към индексирани кредити,
а процесния не бил такъв. Позовава се на практика Съда на европейския съюз по
договори за кредити в чужда валута.
След 26.11.2012г когато е
подписано допълнително споразумение за лихвата вноската не била променяна,
което било потвърдено от СЧЕ.
Постъпил е отговор на жалбата от
въззиваемия ищец, с който тя се оспорва и се иска потвърждаване на решението.
Сочи, че било ирелевантно за основателността на осъдителните искове дали
вноските са правени от трети лица. Те били само вносители, а даже да са погасявали
чужд дълг, това не влияело на основателността на исковете. Размерът на
надплатените суми и реалното им плащане били доказани от СЧЕ. Позовава се на
практика на ВКС относно оспорените като неравноправни клаузи от договора. Посочва,
че не е налице преклузия за допълнителните му задачи към СЧЕ, защото това е
станало като следствие на дадена от СРС възможност и на двете страни в срок
след първото заседание да поставят задачи.
СГС
при проверка по чл. 269 ГПК намира решението за валидно и допустимо в
обжалваните части.
По отношение неговата правилност въззивния съд е обвързан от оплакванията в
жалбата и императивните материални норми, както и от установената практика на
Съда на европейския съюз във връзка с съдържанието и действителността на
договорните клаузи в договори за кредити с потребители, постановена по казуси
със сходен предмет и възприета предвид нейната задължителност и от ВКС.
От фактическа страна няма спор и
се установява от писмените доказателства, че между страните на 19.11.2007г. е
подписан процесния договор за потребителски кредит.
В случая няма данни ищецът да
действа в своята професионална сфера и следва да се приеме, че има качеството
потребител, по който въпрос не се и спори между страните.
Доказва се от приложение 1 към
договора, че кредита е усвоен на 03.12.2017г. Съгласно чл. 1, ал. 1; чл. 2, ал.
1 от Договора и видно от представените банкови бордера сумата не е предоставена
реално във франкове, а е предоставена левова стойност.
Според чл. 3, ал. 1 от договора
въззиваемият дължи възнаградителна лихва в размер който резултира като сбор от
два компонента –базов лихвен процент и надбавка.
Съгласно чл. 3, ал. 5 от договора
банката има право да променя действащият базов лихвен процент (съставляващ
основния компонент на договорената лихва) по всяко време, като той не подлежи
на договаряне между страните и става незабавно задължителен. В оспорената
клауза не се съдържа посочване на фактори, при наличие на които банката може
променя едностранно базовия лихвен процент, нито методология по която да се
извършва промяната.
Съгласно трайната практика на
съдилищата, вкл. тази на съда на ЕС промяната на цената следва да се налага от
обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са подробно
разписани в договора, както и методиката на банката за изменението да е част от
договорното съдържание, а не да представлява вътрешен акт на търговеца,
съответно при изменение на договора да липсва възможност за субективна
едностранна преценка на доставчика на услугата. (решение на ВКС по т.д. 62/2019г.;
по т.д. 2481/2017г.).
В конкретния случай такива не се
съдържат в договора. След като при сключване на договора не е била ясно
разписана в самия договор процедурата и предпоставките за промяна на базовия
процент и предвид установената в самия договор невъзможност за договарянето му
и незабавната му задължителност потребителя е лишен от възможност да предвиди
какви биха били последиците за него. Това прави тази клауза неравноправна и
като такава нищожна.
Несъстоятелни са доводите, че
нямало доказателства ищецът да не е бил във възможност да влияе на клаузите.
Тежестта да докаже индивидуалното договаряне е на ответника- банка и по делото
никакви доказателства няма в тази насока. Свидетелските показания на свидетеля
на ответника не доказват нищо. Свидетеля посочва, че не е участвала при
преговори по първоначалния договор.
Всъщност и самата формулировка на
клаузата изключва изначално възможността ищецът да влияе на съдържание на тази
клауза – израза „…не подлежи на договаряне…“ изключва възможност за преговори и
извод, че е възможно индивидуално договаряне на лихвата.
Сключеното на 26.11.2012г.
допълнително споразумение (л. 24 от делото на СРС) не променят този извод.
Нищожността не може да се санира впоследствие. В споразумението вече има
посочени фактори за промяна на базовия процент, но всъщност само се декларира,
че той отразявал някакви пазарни лихвени мерители, рисковата премия
приложима за банката - без да е посочен
нейн размер и метод за определяне и от кого; нелихвени разходи за привличане на
ресурс - без да е ясно какви са по вид и начин на определяне и прочие, което
прави неразбираема за среден потребител неспециалист в банковото дело тази
клауза. Промяната в посочените показатели била основание за актуализация на
базовия процент, но отново няма яснота по какъв метод са изчисляват промените и
с каква тежест, което пак води до непредвидимост от гледна точка на потребителя
и невъзможност за преценка на финансовите последици за него.
Според
настоящият състав на СГС ищецът не може да се счита за лице, притежаващо качества, които да надхвърлят
тези на средния потребител. От доказателствата по делото става ясно, че висшето
образование на ищеца е юридическо и той практикува адвокатска професия.
Действително според представената на л. 133 разпечатка от интернет страница на
адвокатското дружество, в което той практикува се посочва, че има следдипломна
квалификация през 2001 г. по банково дело в Технически университет София. Липсват
доказателства някога да е работил в сферата на банковата дейност (да е работил
за банка в сферата на основната банкова дейност по отпускане на кредити и
свързаните с това дейности).
Следдипломната квалификация
съставлява обучение за повишаване на квалификацията по смисъла на чл. 43 от
Закона за висшето образование и не е основание за придобиване на образователна
степен или специалност.
Следователно не може да се счита,
че едногодишно обучение (през 2001г.), което не води до придобиване на
образователна степен или специалност в сферата на банковото дело, би могло да
даде необходимите специализирани познания за дейностите по кредитиране (особено
в чуждестранна валута), способности за анализиране и прогнозиране на
икономическо развитие и валутни курсове на чуждестранни валути. Поради горното
не може да се счита, че ищецът има качества и способности по-високи от тези на
среден потребител. За пълнота следва да се посочи, че решението на Апелативен
съд Пловдив на което се позовава жалбоподателя в тази насока е отменено от ВКС с Решение № 147 от 15.06.2021 г. на ВКС по т.
д. № 1695/2019 г., I т. о., ТК и ВКС е приел различно становище от застъпваното
в жалбата относно качество „среден
потребител“.
Предвид
гореизложеното решението по иска за нищожност на чл. 3, ал. 5 от договора е
правилно и следва да се потвърди.
По същите мотиви е нищожна и
клаузата на чл. 12 от договора. Тя на практика преповтаря клаузата на чл. 3,
ал. 5- право на едностранна и субективна промяна на лихвения процент приложим
към кредита.
По
исковете за нищожност на чл. 6, ал. 2; чл.22, ал. 1 и ал. 2:
Посочените разпоредби са взаимно
свързани, тъй като уреждат валутата на кредита, погасяването в тази валута чрез
превалутиране на средства от евро или лева към швейцарски франк и курса затова
превалутиране и валутния риск.
Съгласно приетото в т. 2 от
диспозитива на определението по дело № С-119/17 на СЕС относно тълкуването на
чл. 3 до чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани в чл. 143, чл. 145 и чл.
147 ЗЗП, е формирана постоянна и непротиворечива практика на ВКС (по т..д. №
1901/ 2019г.; Решение № 168 от 29.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2184/2019 г., II
т. о., ТК; и др. по действителността именно на тези клаузи на същата банка и ги
е приел за нищожни) според която неравноправна е неиндивидуално договорена
клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на
валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така
че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми
критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при
проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки
изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора,
като в този случай не се прилагат изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. В т. 16,
18, 20, 23-30 от мотивите на определение по дело С – 119/17, СЕС препраща към
свое решение от 20.09.2017 г. по дело С – 186/16 относно критериите, които
националният съд трябва да прилага при преценка дали клауза от договора за
банков кредит е неравноправна, от гледна точка на разпоредбите на чл. 3 пар. 1
и чл. 4 пар. 2 от Директивата.
В т. 1 от диспозитива на решението и в
разяснителната част към него и т. 1 от диспозитива на определението по дело
С-119/17, разпоредбата на чл. 4, пар. 2 от Директивата е тълкувана в смисъл, че
понятието "основен предмет на договора", по смисъла на същата
разпоредба, обхваща и договорна клауза от договор за кредит, изразен в
чуждестранна валута, между търговец и потребител, която не е била индивидуално
уговорена и по силата на която кредитът трябва да бъде погасен в същата
чуждестранна валута, в която е бил договорен, тъй като посочената клауза
определя основна, характеризираща този договор престация.
В множество решения СЕС се е
произнесъл, че чл. 4 пар. 2 от Директивата – относно клаузите отнасящи се до
основния предмет на договора - установява изключение от механизма за контрол по
същество на неравноправните клаузи, предвиден от въведената с тази Директива
система за защита на потребителите, но само при условие, че клаузата е изразена
на ясен и разбираем език / решение по дело С–26/13, т. 42, по дело С–96/14, т.
31, по дело С-186/16, т. 34 /. В т. 68 от мотивите на решение по дело С-51/17
СЕС е пояснил, че договорните клаузи, отнасящи се до въпроса за валутния риск
спадат към чл. 4 пар. 2 от Директивата, като преценка на техния неравноправен
характер не се извършва, ако след самостоятелно изследване на всеки отделен
случай компетентната национална юрисдикция приеме, че са били изразени от
продавача или доставчика на ясен и разбираем език. В т. 2 от диспозитива на
решение по дело С -186/16 и т. 3 от диспозитива на решение по дело С – 51/17,
СЕС е посочил, че чл. 4 пар. 2 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че
изискването договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език
предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да
предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява
да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. В
т. 75 от решението по дело C-51/17 е
посочено, че минимума изискване е банката да предостави възможните промени във
валутните курсове, тоест да се прави и предостави на потребителя преди
сключване на договора анализ и прогноза на валутния курс на съответната валута-
в случая швейцарски франк.
Това изискване означава, че клауза, съгласно
която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е
бил договорен/ клауза относно валутния риск/се разбира от потребителя
едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на
конкретния й обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в
разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи
възможното поскъпване и обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът
е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици
от подобна клауза върху финансовите си задължения. В т. 50 от мотивите на
решението по дело С-186/16 и т. 75 от мотивите на решението по дело С-51/17 СЕС
е изяснил, че от една страна, потребителят трябва да е добре осведомен, че със
сключването на договора за кредит в чуждестранна валута той се излага на
определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде
икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава
доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита.
От друга страна, продавачът или
доставчикът, в случая банковата институция трябва да представи възможните
промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в
чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не
получава доходите си в тази валута. При това положение националната юрисдикция
следва да се увери, че продавачът или доставчикът е предоставил на съответните
потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят
икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения". В
същия смисъл е и т. 74 от мотивите на решението по дело С-26/13 на СЕС. При
условие, че такава клауза е изразена на ясен и разбираем език, не се прави
преценка на неравноправния й характер / решение по дело С-186/16, т. 1 изр. 2
от диспозитива; решение по дело C-484/08, EU: C: 2010: 309, т. 32; решение по
дело C-26/13, т. 68/.
Практиката на СЕС по приложението на Директива
93/13/ЕИО и въведената със същата система за защита на потребителите се
основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слабата страна спрямо
продавача или доставчика от гледна точка както на възможностите си да
преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до
приемането от негова страна на условия, предварително установени от продавача
или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им / С-34/13, т. 48,
С-26/13, т. 39, С-169/14, т. 22, С- 96/14, т. 26 и др. /. Видно от цитираната
практика на СЕС, като няма и спор между страните за това, клаузи със
съдържанието на процесната чл. 6, ал. 2 – регулират основния предмет на
договора и във функционална свързаност с чл. 22 уреждат последиците от валутния
риск.
В решение № 98 по т. д. № 535/2016 г. на І т.
о. на ВКС е прието, че "индивидуално уговорени" са тези клаузи, които
не са били изготвени предварително от търговеца или доставчика или дори да са
били изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното
съдържание, доколкото, при достатъчно информиран избор, ги е приел / по арг. за
противното от чл. 146, ал. 2 ЗЗП/.
Тежестта за доказване сключването
на клаузите, като индивидуално договорени, в който случай е неприложима
защитата по ЗЗП срещу неравноправни, по смисъла на чл. 143 ЗЗП, клаузи / чл.
146, ал. 1 ЗЗП /, се носи от доставчика на стоката/ услугата – чл. 146, ал. 4
ЗЗП / така реш. № 51 по т. д. № 504/2015 г. на ІІ т. о., реш. № 231 по т. д. №
875/2017 г. на І т. о. ВКС и др. /. Доказването следва да установи, че при
сключването на съответните клаузи, като предложени от доставчика на стоката или
услугата, потребителят не е бил принуден да ги приеме, без възможност за
въвеждане на резерви или изменения, в съответствие с икономическия си интерес
или да се установи, че с това си съдържание клаузите са били предложени от
самия потребител.
Такива доказателства ответникът
не ангажира. Свидетелката е заявила, че не е участвала в преговори по сключване
на договора, а само при допълнителните споразумения от 2012г.
Следователно, спорните клаузи не
са изключени от преценката за неравноправност по чл. 143, съгласно чл. 144, ал.
4 вр. с ал. 1 ЗЗП.
Съгласно чл. 145, ал. 1 ЗЗП всяка от клаузите
на договора за кредит следва да се тълкува ведно с останалите клаузи в него,
както и с оглед всички обстоятелства, свързани със сключването на договора към
датата на сключването. При съобразяване на клаузите на чл. 1, ал. 1 , чл. 2,
ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал. 1 и ал. 2 и чл. 21 и чл. 22 от договора за кредит
следва да се приеме, че реален паричен поток от кредитодателя към
кредитополучателя в швейцарски франкове не е осъществен, видно и от
заключението на съдебно-икономическата експертиза и от банковите бордера на л.
232 от делото на СРС.
Независимо от това липсва
основание да се приеме, че валутата, в която се договаря и предоставя кредитът,
е левът, каквито са твърденията в исковата молба, тъй като посочените клаузи по
ясен начин обективират волята на страните за предоставяне на кредита в
швейцарски франкове /равностойни на определено количество лева/, с
превалутиране на така получения ресурс от швейцарски франкове в лева в деня на
усвояването му и дължима цена /лихва/ за ползване на паричния ресурс в същата
валута – швейцарски франкове.
Следва да се съобрази, че в
качеството му на възмездна сделка, цената на кредитирането ползва приложими към
договорите в тази валута преференциални лихвени проценти, които формално
ползват ищецът и са били обстоятелство, мотивирало го да сключи договора в тази
валута. Настоящият състав споделя дадения в решение по т. д. № 1467/2019 г. на
ІІ т. о. на ВКС отговор, съответно съображенията към същия, че: " В
хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на
разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната – евро, а не
в чуждестранната валута / швейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор,
кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е
посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен
в резервната валута на страната / евро / и връщането на кредита се дължи в
чуждестранната валута / швейцарски франкове / - аналогично и в решение по т. д.
№ 1901/2019 г. на ІІ т. о. на ВКС /, които макар постановени по хипотези на превалутиране
в евро, а не в лева като настоящата, дават принципни разрешения и са приложими
в настоящият случай.
Клаузата на чл. 6, ал. 2, изречение първо от
договора е свързана с тази
на чл. 1,
ал. 1 и сами по себе си, те са ясни и разбираеми – договаряне на кредитен
ресурс в швейцарски франкове и връщането му в същата валута. Те са част от
същественото съдържание на договора, но е свързана с изречение второ на чл. 6,
ал. 2 от договора и с чл. 22 от процесния договор за кредит. С чл. 22, ал. 1 от
договора, кредитополучателите (първоначално двама) декларират, че са
"запознати и съгласни с обстоятелството, че промяната на обявения от
банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев, както
и превалутирането по чл. 20 от договора, може да има за последица, включително
в случаите на чл. 6, ал. 2 от договора, повишаване на размера на дължимите
погасителни вноски по кредита, изразени в лева, като напълно приемат да носят
за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че са съгласни да
поемат всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната
на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит".
С посочената договорна клауза ищецът поема за своя сметка риска и всички вреди
от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския
франк към българския лев, които могат да имат за последица повишаване на
дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева. В чл. 22, ал. 2 от
договора ищецът е декларирал, че е запознат и разбира икономическия смисъл и
правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21 – чл. 22 от
договора и е съгласен с настъпването им.
Клаузата на чл. 6, ал. 2 изр. второ от
договора е проявление на поетия от кредитополучателя със сключването на чл. 1,
ал. 1 и чл. 6, ал. 2 пр. първо, вр. с клаузата на чл. 22 от договора, валутен
риск, т. е. от съвкупната им преценка и само в аспект на поемането на валутния
риск, се извежда неравноправността на чл. 6, ал. 2 пр. второ и чл. 22,
доколкото, макар осъзнат от кредитополучателите, той е поет от ищците при липса
на визираните в преждекоментираната и споделена от ВКС практика на СЕС
предпоставки, за яснота и разбираемост, поради непредоставена за
кредитополучателите възможност да осъзнаят икономическите последици от поемането
му, въз основа на достатъчна за формиране волята им информация.
За последното, настоящият състав
съобрази липсата на доказателства банката да е предоставила каквито и да било
данни и информационни материали (например сравнителни данни за обменния курс), нито
прогнозни данни относно курса на валутата в средносрочен и дългосрочен план,
нито информация относно възможните фактори (например промени в чуждестранните
лихвени проценти-вж. т.49 от решението на СЕС по дело C-186/16)
и пазарните регулатори, които са от естество да повлияят на курса на валутата,
с каквито данни дори да не е разполагала, банката е следвало да разполага, с
оглед предмета си на дейност и за да би удовлетворила изискванията на добрите
търговски практики.
Изрично в горния смисъл Решение №
147 от 15.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1695/2019 г., I т. о., ТК и посочената в
него практика на ВКС, както и
При сключване на договора действително е записано,
че е възможна промяна на обявения курс на банката купува/продава на швейцарския
франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга в лева, но същата се явява
недостатъчна, доколкото не е предоставена информация за икономическите
последици от подобно трайно обвързване при обезценяване на лева спрямо
швейцарския франк, както и при неразяснено възможности за минимизиране на риска
и при липса на предоставени на потребителя прогнозни данни, базирани на
икономически и финансови анализи на движението на валутния курс на франка към
лева./. Действително, експертната компетентност на банката се изразява при
осъществяване на сравнителен анализ на факти, а не на база "ясновидски
способности" и спекулативни предположения. Именно въз основа на високия
професионализъм и експертен потенциал на служителите на банката /с които последната
би следвало да разполага/, анализът на обективно съществуващи и осъществили се
в световен икономически план към момента на сключване на договора факти / напр.
кризата в ипотечното кредитиране в САЩ, започнала през 2006 г., исторически
ниските, в смисъл на неприсъщо ниски нива на курса на шв. франк към 2007 г. /,
е следвало да доведе до извод, че не би могло в дългосрочен план да се разчита
на устойчив, нисък курс на валутата на договора, доколкото последното- в
историческа ретроспекция - е изключение, а не правило.
Така информацията е била недостатъчна ищците
да преценят дали да носят валутния риск при нисък лихвен процент по кредита или
да получат кредит при по-висок лихвен процент, но без да носят валутния риск,
като не са защитени и от клаузата на чл. 20 от договора – упражняването на
правото на превалутиране е предпоставено от съгласие на банката. При това, с
процесните клаузи ищецът е поел изцяло валутния риск, доколкото за банката има
механизми за преодоляване негативите, при евентуално понижаване курса на
швейцарския франк – едностранно увеличение лихвата по кредита, хеджиране и пр..
Задължението на банката е на фиксирана стойност и не се влияе от курса на
швейцарския франк, като при това превалутирането е по търговския курс на
банката, а не по официален курс или при прилагане на други обективни критерии.
В резултат остават напълно неясни общите разходи по кредита, които, съгласно
чл. 58, ал. 1 ЗКИ, подлежат на предварително оповестяване.
Кредитополучателите не са защитени
и от клаузата на чл. 20 от договора, тъй като упражняването на правото на
превалутиране на предоставения кредит от швейцарски франкове в евро, е
предпоставено от съгласието на банката, а от друга страна уговорката не
елиминира вече поетия значим валутен риск от потребителя за периода преди
превалутирането, за прогнозния размер на който той не е бил информиран от
банката, което затруднява и извършването на преценката от страна на потребителя
дали и кога изобщо да упражни правото по чл. 20. Ищецът като среден потребител
– относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, не би
могъл въз основа само на предоставената информация да прецени потенциално
значимите последици от поетия валутен риск, което го е принудило да се съгласи
с предварително установените от банката условия, без да може да повлияе на
съдържанието им, вкл. и по отношение на декларираните в договора обстоятелства.
Ето защо и при липсата на ясни и разбираеми критерии за икономическите
последици, не може да се приеме, че клаузите, свързани с носенето на валутния
риск, са уговорени по прозрачен начин. Тук следва да се съобрази, че
компетентността на ищецът, като надхвърляща тази на средния потребител, подлежи
на коментар само и доколкото би се установило, че спорните договорни клаузи са били
ясни и разбираеми в преждеизложения смисъл - сключването им да е съпътствано от
предоставянето на достатъчна информация, въз основа на която потребителят да е
могъл не само да установи възможното поскъпване и обезценяване на
чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално
значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите си
задължения. Отделно от това, такава компетентност не е и обективно установена
предвид изложеното по-горе по оплакването, че ищецът не е среден потребител.
Въз основа на изложеното следва да се приеме,
че налагайки едностранно условия, при липса на прозрачност по отношение
съдържанието на клаузите, касаещи валутния риск, банката е действала
недобросъвестно. Налице е значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя,
между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, тъй като,
дори банката да беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя, не би
могло да се очаква, че относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител
би се съгласил с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената
чуждестранна валута и понасяне на вредите от него, дори и при индивидуално
договаряне / така в решения С – 186, т. 57 и С – 415/11, т. 68 и т. 69 /.
Поради това, че с посочените клаузи се прехвърля върху потребителя изцяло
валутния риск в негова вреда, то се създава значително неравновесие между
правата и задълженията на страните по договора за кредит по смисъла на чл. 143,
т. 18 / ред. преди изм. с ДВ, бр. 57 от 2015 г. /.
Предвид изложеното и на основание чл. 143 и
чл. 146, ал. 1 ЗЗП клаузите на чл. 22, ал. 2 и чл. 6, ал. 2, уреждащи
погасяване на кредита в швейцарски франкове чрез превалутиране служебно на
левови средства на ищеца и прехвърляне валутния риск изцяло на
кредитополучателите - са неравноправни, тъй като не са индивидуално договорени
в договора за кредит в чуждестранна валута, последиците от тях са цялостно
прехвърляне на валутния риск върху потребителите - ищци, не са съставени по
прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание
ясни и разбираеми критерии икономическите последици от преминаване на валутния
риск върху него, сключени са в нарушение на принципа за добросъвестност и
създават във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и
задълженията на страните, произтичащи от договора.
Ето
защо решението следва да се потвърди и в тази му част.
Правилно
е решението и по иска за нищожност на чл. 7, ал. 2 от Договора, който предвижда
„скъсен“ падеж, а именно, че ако падежа се пада в неприсъствен ден то вноската
трябва да се плати в последния работен ден преди падежа. СГС споделя мотивите
на СРС и препраща към тях, а отделно по този вид клаузи също има установена
практика на ВКС-Р Е Ш Е Н И Е № 231/ 02.03.2018г. по т.д. № 875 по описа за
2017 г., в което изрично е прието, че тази клауза е нищожна като противоречаща
на закона чл. 72, ал. 3 от ЗЗД.
Неоснователни са оплакванията, че
е приложена практика на ВКС, отнасяща се до индексирани кредити. Посоченото от
СРС решение 295/2019г. на ВКС по т.д. 3539/2015г. е служебно известно и на
настоящият състав и е постановено по напълно идентични клаузи и вид кредит на
същата банка, като е съобразено и с посочената от жалбоподателя практика на СЕС
(въпросното дело е било спирано от ВКС именно поради преюдициално дело пред СЕС
по въпроси касаещи кредити отпускани в чужда валута, които трябва да се върнат
в чужда валута и реално не се ползват средства от тази валута а се предоставят
фактически средства в съответната национална валута).
По
оплакванията отнасящи се до осъдителните претенции:
Неоснователно е оплакването , че
вноските не били платени от ищеца, а от трети лица. То не държи сметка за
характера на парите като разплащателно средство и родово определени заместими
вещи. Парите се считат за собственост на онзи който ги държи, като родово
определени заместими вещи, собствеността върху които се прехвърля с предаването
им. Видно от представеното от банката
извлечение за движението по сметката в швейцарски франкове е, че действително
непосредствено преди падежните дати на погасителните вноски е имало внесени на
каса суми с посочени като вносители трети за делото лица. Но с внасянето/предаването/
на сумите по сметката на ищеца, въпросните трети лица дори да са внесли личните
си средства губят собствеността върху тях-предали са ги на ищеца, който е
титуляр на сметката. Ирелевантно е, че са посочвали като основание вноска по
кредит- това няма отношение към промяната в собствеността върху паричните
средства-те са вече на ищеца и е без значение, чии са били преди това. Със
средствата по разплащателна/платежна/ банкова сметка *** (лицето на чието име е
открита) и той се счита за техен собственик (аргумент от чл. 7, ал. 2 от
НАРЕДБА №
3 от 18.04.2018 г. за условията и реда за откриване на платежни сметки, за
изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти и действалите
преди нея Наредба 3/2009г. и Наредба 3/2005г на БНБ, издадени по делегация от ЗАКОН
за платежните услуги и платежните системи и предходния закон със същото
заглавие и закона за БНБ), а ищецът е титуляр на сметката. Погасяването/плащането
на вноските е ставало след това видно от извлечението за движението по сметката
и е със средства собственост на ищеца. Какви са били отношенията между ищеца и
тези трети лица и защо те са внасяли суми и дали са били техни или негови е без
значение, защото в отношенията между банката и ищеца той е собственик на
средствата по сметката.
Неоснователни са оплакванията по
т. 10 и 11 от жалбата, които са свързани. Неоснователността им произтича от
нищожността на уговорките относно валутния риск. Банката може и да не получава
в абсолютна стойност повече франкове и вноската като количество франкове да не
се е променяла, но получава разликата в тяхната цена в левове, тоест тя
получава освен франкове и левове (курсовата разлика остава в нейна полза,
защото получените франкове може да продаде за цена по-висока от тази на която
ги е предоставила при сключване на договора). Всички активи на банката се
изчисляват в левове и получавайки сума в чужда валута, чиято цена е по-висока
към получаването на валутата от цената на която банката е дала тази валута,
тази сума изразена в левове увеличава активите на банката, които се изчисляват
в левове. Други оплаквания срещу осъдителните претенции няма и решението следва
да се потвърди в тази му част.
По разноските:
При този изход на делото във
въззивна инстанция жалбоподателя няма право на разноски
Въззиваемия има право на разноски
за заплатен адвокатски хонорар. Претендира и доказва 1800,00 лева. Има
възражение, че не е реално платен този хонорар, което СГС намира за
неоснователно-видно от представения договор за правна помощ на л. 39 от
въззивното дело има отбелязване за плащане в брой. Възражението за прекомерност
на хонорара е неоснователно, защото съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба
1/2004г. само за защита по оценяемите претенции минималния хонорар е 1361,93
лева. Отделно минималния размер по неоценям иск е 600 лева.
Водим от гореизложеното СГС, II-А
с-в
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
№ 20001205/04.01.2021 на СРС, 151 състав, по гр.д. № 10304/ 2019 г.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД с ЕИК *******ДА
ЗАПЛАТИ НА С.А.Д.
с ЕГН ********** сумата от 1800,00 лева разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове: 1. 2.