№ 617
гр. София, 28.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елизабет П.а
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело
№ 20221000500529 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 260317/15.11.2021 г. по гр.д. № 791/2020 г. на СОС е осъдено ЗК
„Лев Инс“ АД да заплати на М. И. В. сумата от 150000 лв. /сто и петдесет хиляди лева/,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди – страдание поради смъртта на
съпруга й Г. А. В., настъпила в резултат на причинени при ПТП, настъпило на
15.05.2016 г., телесни увреждания, ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху сумата от 17.11.2020 г. до окончателното плащане, КАТО е
отхвърлен акцесорния иск за плащане на обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху сумата от 150000 лв. за периода от датата на ПТП – 15.05.2016 г., до
16.11.2020 г. /вкл./.
Със същото решение е отхвърлен иска на М. И. В. против ЗК „Лев Инс“ АД за
заплащане на обезщетение за имуществени вреди от същото ПТП – разходи за
погребение в размер на 1333 лева, ведно със законната лихва за забава от 15.05.2016 г.
до окончателното изплащане.
С посоченото решение ЗК „Лев Инс“ АД е осъдено също да заплати на всеки от
двамата ищци А. Г. В. и А. Г. В. сумата от по 120 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди – страдание поради смъртта на баща им Г. А. В.,
настъпила в резултат на причинени при ПТП, настъпило на 15.05.2016 г., телесни
увреждания, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата
от 17.11.2020 г. до окончателното плащане, КАТО са отхвърлени акцесорните искове
за плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумите от по
120000 лв. за периода от датата на ПТП – 15.05.2016 г., до 16.11.2020 г. /вкл./.
Със същото решение са отхвърлени исковете на А. Г. В. и А. Г. В. против ЗК
„Лев Инс“ АД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от същото ПТП –
1
разходи за погребение в размер на по 1333 лева, ведно със законната лихва за забава от
15.05.2016 г. до окончателното изплащане.
С първоинстанционното решение е осъдена ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на
всеки от четиримата ищци М. А. В., Г. А. В., Е. Е. Т. и А. Б. П. сумата от по 30 000
лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – страдание поради
смъртта на дядо им Г. А. В., настъпила в резултат на причинени при ПТП, настъпило
на 15.05.2016 г., телесни увреждания, ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху сумата от 17.11.2020 г. до окончателното плащане, КАТО са
отхвърлени акцесорните искове за плащане на обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху сумите от по 30 000 лв. за периода от датата на ПТП –
15.05.2016 г., до 16.11.2020 г. /вкл./.
Решението е постановено при участието на К. В. Н. като трето лице помагач на
ответника ЗК „Лев Инс“ АД.
Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД е депозирал въззивна жалба против решението в
следните негови части:
В частта, с която искът на М. И. В. за неимуществени вреди е уважен за сума над
35 000 лева, ведно със законната лихва;
В частта, с която искът на А. Г. В. за неимуществени вреди е уважен за сума над
40 000 лева, ведно със законната лихва;
В частта, с която искът на А. Г. В. за неимуществени вреди е уважен за сума над
40 000 лева, ведно със законната лихва;
В частта, с която исковете на четиримата внуци М. А. В., Г. А. В., Е. Е. Т. и А. Б.
П. за неимуществени вреди за по 30 000 лева са уважени, ведно със законната
лихва.
Изложени са доводи за неправилност на първоинстанционното решение в
обжалваните части поради противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал.
2 ЗЗД.
Жалбоподателят поддържа, че СОС неправилно приел, че не е налице
съпричиняване от страна на пострадалия, въпреки приетите нарушения от негова
страна на ЗДвП. Съдът неправилно се базирал на условности и не възприемал извода
на вещото лице за техническите причини за ПТП. Неправилно се приемало, че
починалият В. не допринесъл за настъпване на ПТП нито като водач, нито като
пешеходец. Според жалбоподателя именно действията на починалия В. са основна
причина за ПТП, като той нарушил чл. 5, ал. 1 ЗДвП, чл. 94, ал. 2 ЗДвП и чл. 98, ал. 1,
т. 1 ЗДвП На следващо място В. стоял на платното за движение и то без
светлоотразителна жилетка.
Жалбоподателят излага и доводи, обосноваващи липса на материалноправна
легитимация на внуците на загиналия В. за получаване на обезщетение за смъртта на
дядо им. Твърди, че същите не доказали изключителност на емоционалната им връзка с
техния дядо, както и понесени вреди извън обичайните, поради което решението не
съответствало на критериите по ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на
ОСНГТК. На следващо място се излага твърдение, че СОС неправилно приел, че §96 от
ПЗР на КЗ не следва да се прилага.
На следващо място се излагат доводи, че определените обезщетения са
прекомерни и не съответстват на принципа на справедливост, закрепен в чл. 53 ЗЗД и в
отклонение от съдебната практика на ВС. Съдебният акт и не съдържал мотиви ,които
да обосноват пълното уважаване на претенциите.
Жалбоподателят моли да бъде отменено първоинстанционното решение в
обжалваните части и предявените искове да бъдат отхвърлени над посочените във
2
въззивната жалба суми.
Ищците и третото лице помагач не са депозирали отговори на въззивната жалба.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Във връзка с правилността, като взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
В исковата си молба
За да бъде уважен прекият иск на пострадалия срещу застрахователя на
делинквента по чл. 432, ал. 1 КЗ следва да се установят две групи факти. От една
страна трябва да се установи наличието на застрахователно правоотношение между
ответника в качеството на застраховател и прекия причинител на увреждането в
качеството на застрахован. От друга страна следва да са налице кумулативно всички
елементи от сложния фактически състав на непозволеното увреждане по чл. 45, ал.1 от
ЗЗД - извършено виновно от делинквента противоправно деяние, от което да са
настъпили в причинно - следствена връзка вреди за пострадалия от сочения вид и в
търсения размер. Единствено за наличие на вината законът въвежда с разпоредбата на
чл. 45, ал.2 от ЗЗД оборима презумпция. Застрахователят отговаря в обема и до
размера, в който отговаря застрахования водач.
В случая между страните не е спорно настъпването на ПТП на 15.05.2016 г.,
виновното противоправно поведение на К. В. Н. при управление на лек автомобил
„Рено Меган Сценик“ с рег. № ********, както и причинената в пряка причинна връзка
с него смърт на Г. А. В.. Тези обстоятелства се установяват и от събраните писмени
доказателства – влязла в сила присъда № 8 от 13.03.2019 г. по нохд № 15/2019 г. на
СОС, с която К. В. Н. е признат за виновен в това, че на 15.05.2016 г., на първокласен
път ПП 1-8, в посока София-Калотина, в участъка на 27+500 км., в района на Община
Сливница, Софийска област, при управление на МПС – лек автомобил марка „Рено“,
модел „Меган Сценик“, с рег. № ********, е нарушил правилото за движение по
пътищата, визирано в разпоредбата на чл. 20, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост е
причинил смъртта на Г. А. В. и средни телесни повреди на други две лица – В. И. Т. и
Й. Н. П.. На основание чл. 300 ГПК присъдата е задължителна за гражданския съд,
който разглежда последиците от деянието относно това, дали е извършено деянието,
неговата противоправност и виновността на дееца. Когато противоправният резултат е
съставомерен, както в случая, присъдата обвързва гражданския съд и относно този
резултат и причинната му връзка с деянието.
Не е спорно между страните, че към датата на ПТП виновният водач е имал
валидна застраховка „Гражданска отговорност“, сключена със ЗК „Лев Инс“ АД.
Не е спорно, а и се установява от приетите писмени доказателства, че М.В. е
съпруга та починалия Г.В., А.В. и А.В. са негови деца, а М.В., Г.В., Е.Т. и А.П. са
негови внуци.
Относно оплакването на жалбоподателя, че първоинстанционният съд нарушил
чл. 52 ЗЗД, като определил завишени обезщетения на ищците за претърпените от тях
3
неимуществени вреди вследствие настъпилата при ПТП смърт на техния сродник Г.В.,
настоящият състав намира следното:
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост - чл.52 ЗЗД. Според приетото в Постановление №4/23.12.1968 г. на
Пленума на ВС понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението.
Такива обстоятелства при причиняването на смърт от значение са и възрастта на
увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия,
който търси обезщетение за неимуществени вреди, обстоятелствата, при които е
настъпил вредоносния резултат, както и други конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, специфични за всяко дело. Конкретните икономически условия в
страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента
на увреждането като една от възможните проявни форми на тези условия също следва
да бъдат отчетени при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди
в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, но те нямат самостоятелно и
водещо значение за прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Указаните в постановлението общи критерии са възприети и доразвити в създадената
по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС (така например, решение по т.д. № 807/2011
г., ІІ т.о., решение по т.д. № 916/2011 г.,І т.о, решение по т.д. № 490/2012 г., решение
по т.д. № 738/2017 г. ) Приема се, че за справедливото възмездяване на настъпилите в
резултат на произшествието вреди, е необходима задълбочена преценка на общите
критерии и на специфичните за всеки отделен спор правнорелевантни факти, вкл. и
общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото
общество, при отчитане на конкретните икономически условия в страната, а като
ориентир за последните, следва да се съобразят и нивата на застрахователно покритие
към момента на увреждането. Застрахователните лимити нямат самостоятелно
значение и не са абсолютен критерий за икономическите условия в страната; те не са
критерий за самото обезщетение за неимуществени вреди, но имат значение при
произнасяне по отговорността на застрахователя при предявен пряк иск. В последния
смисъл е формирана и практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК ( така решение по т.д.
№ 619/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., решение по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, І т.о., решение по
т.д. № 1948/2013 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 2974/2013 г., ІІ т.о., решение по т.д. №
2143/2014 г., І т.о. , решение по т.д. № 2908/2015 г., І т.о. и др.)
За установяване на търпените от ищците неимуществени вреди са разпитани
пред СОС двама свидетели.
Свидетелката Р. В. У. е посочила, че познава цялото семейство, тъй като
работила с майката и бащата на А. В. 15 години. Те били образцово семейство, учтиви,
работливи. Живеели задружно. Децата, особено С. и А., живеели под закрилата на Г..
Г. решил да замине за Германия, за да помогне на децата си. Всички се обичали и
уважавали. Г. и съпругата му с желание отглеждали внуците си. Ходели със
семейството в чужбина на почивки, в Турция и Гърция. Били заедно на празниците.
Дъщерята била омъжена във Видин и те ходели там за празниците, спазвали
християнските традиции. Всички тежко понесли смъртта на Г., особено жена му, която
била много болна. Преди работела, но сега не. Г. приживе помагал на всички, направил
много голям ремонт на къщата им в с. Труд. Помагал и на дъщеря си в апартамента във
Видин.
Свидетелката Х. П. Б. е посочила, че Г. й бил първи братовчед. Докато бил жив
живеели в едно домакинство с жена си, двете му деца и внуците. Той построил къща,
обзавел я, грижел се за цялото семейство. Изучил сина и дъщерята, правил сватби,
4
семейството се събирало на всеки празник. Г. бил стожер на семейството, правел
ремонти в къщи и в апартамента на дъщеря си, която била омъжена във Видин. Той
много обичал децата и внуците си. Ходели заедно на почивки в Гърция и Турция. Той
се грижел за всички. Всички много тежко понесли смъртта му, липсвал на всички.
Настоящият състав намира, че от изслушаните свидетелски показания, които са
логични и безпротиворечиви, а и не противоречат на други доказателства по делото, се
установяват близки отношения между членовете на семейството на починалия Г.В.,
което живеело в една къща. Всички били в добри отношения, сплотени, живеели в
любов и разбирателство, празнували заедно и ходели заедно по почивки. Г. е бил
стожер на семейството, грижел се за всички и помагал на всички.
Свидетелските показания установяват още, че след смъртта на Г. ищците тежко
са приели смъртта му и много им липсва.
Предвид установените чрез свидетелски показания близки отношения между
ищците М.В., А.В. и А.В. и Г.В. приживе, отношения на любов, разбирателство и
доверие, даващи чувство на сигурност и опора, несъмнено е, че те са преживели
изключително тежка травма от смъртта на своя съпруг и баща, още повече, че тя е била
внезапна и неочаквана – Г. е бил 65 - годишен. Макар децата му А. и А. да са били вече
големи – съответно на 42 г. и 41 г., те са били лишени от продължаващата родителска
любов, грижа и подкрепа практически за значителна част от живота им. Все пак следва
да се отчете, че те са на възраст, когато са поели по свой път в живота, като и двамата
са имали свои семейства и деца.
Съпругата М. е била на 62 г. и внезапната кончина на съпруга й я е лишила
занапред от основната опора в живота й, от човека, с когото е разчитала да прекара
старините си.
По делото обаче не са събрани доказателства за търпени вреди, които да
надхвърлят обичайните такива при смърт на толкова близък човек.
При съобразяване на горното и като се вземе предвид времето на настъпване на
ПТП и икономическите условия към този момент – 2016 г., като се съобрази, принципа
на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, както и действащите лимити
на застраховките към този момент, съдът счита, че търпените от М.В., А.В. и А.В.
неимуществени вреди ще бъдат възмездени чрез парично обезщетение от 120 000 лева
за М.В., а вредите на А. и А. – от обезщетение в размер на по 100 000 лева. Ето защо е
частично основателна въззивната жалба на застрахователя, сочеща на нарушение на чл.
52 ЗЗД при определяне от първоинстанционния съд на справедливия размер на
дължимото се обезщетение за посочените ищци.
Относно оплакването на жалбоподателя, че първоинстанционният съд в
противоречие с доказателствата необосновано приел, че ищците М., Г., Е. и А. – внуци
на починалия Г., имат материалноправна легитимация да търсят обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на дядо си, настоящият състав намира следното:
Причиняването на смърт носи белезите на граждански деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД
и поражда право на обезщетение в полза на определен кръг лица, които поради
близката си родствена или житейска връзка с починалия търпят вследствие на загубата
му неблагоприятни последици, дефинирани от закона като имуществени и
неимуществени вреди. Кръгът от лица, които имат право на деликтно обезщетение по
правилата на чл.45 ЗЗД в случаите на смърт, е изяснен изчерпателно с приетите от
Пленума на ВС постановления № 4/1961 г., № 5/1969 г. и № 2/1984 г., както и с
тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК. В
цитираните постановления е прието, че правото на обезщетение следва да се признае в
полза на най-близките на пострадалия, които поради биологично предопределени
родствени връзки или житейски създадени емоционални и духовни връзки
5
действително търпят преки и непосредствени имуществени и/или неимуществени
вреди от неговата загуба. Такива лица на първо място са съпругът, низходящите и
възходящите. По отношение на възходящите от втора степен, каквито са бабата и
дядото посоченото Тълкувателно решение е прието, че особено близка привързаност
може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци.
В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите,
съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг.
Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и
емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства
привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е
причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се
признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В
тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната
връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек
преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна
степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в
постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на
обезщетение имат само най-близките на починалия.
В съдебната практика на ВКС, която настоящият състав споделя, е прието че
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица,
извън кръга на лицата, очертан в двете пленумни постановления, се присъжда само по
изключение. Предпоставките, за да се приложи това изключение, са: 1./ създадена
особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2./
действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и
времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Особено близка,
трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски
обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е
станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността
между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират
обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и
Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд. Посочените
предпоставки следва да са осъществени за всички лица, претендиращи обезщетение за
неимуществени вреди, извън кръга на лицата в двете постановления, в т. ч. и за
роднините – братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците. При преценката за
наличието им в тази хипотеза обаче следва да се отчете обстоятелството, че
традиционно за българския бит отношенията между посочените роднини се
характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост.
Поради това, за да се приеме, че между изброените роднини е налице особено близка
връзка, необходимо е, освен формалното родство с произтичащата от него близост
между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили
създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена
връзка. Такова обстоятелство например, относимо към връзката между
бабите/дядовците и внуците, представлява отглеждането на внуците от бабата/дядото
поради различни причини (заболяване или смърт на родителя/родителите; работа в
чужбина, дезинтересиране на родителя/родителите и др.), а за връзката между братята
и сестрите – израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на
родителите за работа в чужбина (така решение № 17/16.03.2021 г. по т.д. № 291/2020 г.
на ВКС, II т. о., решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о.,
решение № 92/17.11.2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т.о. и др.)
Предвид посоченото по-горе, освен родствената връзка дядо-внуци следва да
6
бъде установена на първо място по-силна от обичайната емоционална връзка и
привързаност, а на следващо място – претърпени вреди, чийто интензитет и
продължителност са по-големи от обичайните.
От изслушаните свидетелски показания настоящият съдебен състав намира, че
не се установяват нито изключителни обстоятелства, които да са довели до много по-
интензивни емоционални отношения между дядото и внуците от обичайните такива
отношения на любов, привързаност и грижа, нито пък се установяват изобщо някакви
извънредни по обем и интензитет страдания на внуците.
След като не са доказани изключителни по своя характер отношения на близост
между дядото и внуците, нито много интензивни и дълго продължаващи болки и
страдания на внуците, то те нямат право да получат обезщетение за неимуществени
вреди от смъртта на дядо им Г.. Оплакванията на застрахователя са следователно
основателни и първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено в частта, с
която на внуците е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на
техния дядо и исковете им – отхвърлени.
Настоящият състав намира, че е неоснователно поддържаното възражение на
застрахователя за съпричиняване от страна на пострадалия от ПТП. Категорична и
безпротиворечива е съдебната практика, че за да е налице съпричиняване по смисъла
на чл.51, ал.2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния
резултат със свое противоправно поведение, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал
виновно. Както е посочено в решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на
ВКС, ІІ т. о., релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само
онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на причинителя) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Дори поведението на пострадалия да е виновно и противоправно, то следва да
е в причинна връзка с вредите, за да е налице съпричиняване (така решение №
45/15.04.2009г. по т.д. № 525/ 2008г. на ВКС, II т.о; решение № 206/ 12.03.2010г. по т.д.
№ 35/ 2009г. на ВКС, II т.о.; решение № 58/ 29.04.2011г. по т.д. № 623/ 2010 г. на ВКС,
II т.о. и др.) Безпротиворечива е съдебната практика и по въпроса, че доказателствената
тежест за наличието на съпричиняване е на направилия възражението ответник, който
следва и да е въвел твърдения за конкретно противоправно поведение на пострадалия,
с което е съпричинил вредите.
В случая застрахователят поддържа, че Г.В. е нарушил чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП,
според който водачът с поведението си не трябва да създава опасности и пречки за
движението, не трябва да поставя в опасност живота и здравето на хората и да
причинява имуществени вреди; чл. 94, ал. 2 ЗДвП, според който за паркиране извън
населените места пътните превозни средства се спират извън платното за движение.
Паркирането на платното за движение е забранено и чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП, според
която престоят и паркирането са забранени на място, където превозното средство
създава опасност или е пречка за движението или закрива от другите участници в
движението пътен знак или сигнА. Г.В. стоял на пътя без светлоотразителна жилетка.
Същите нарушения на ЗДвП от Г.В. застрахователят е изложил и в отговора на
исковата молба.
За установяване механизма на ПТП и съответно поведението на Г.В. при
настъпването му са събрани писмени доказателства – Констативен протокол за ПТП,
протокол за оглед и скица, като въз основа на тях, както и на присъдата срещу
виновния водач е изготвено от вещото лице инж. А. Д. и прието заключение на САТЕ,
неоспорено от страните.
От констативния протокол се установява, че водач на участващото в ПТП МПС
7
лек автомобил „Рено Меган Сценик“ е бил Г.В..
В заключението на САТЕ вещото лице инж. Д. е определил механизма на ПТП
по следния начин: На 15.05.2016 г. към 15.00 ч. – светлата част на денонощието, при
нормална видимост прав участък от пътя в двете посоки на първокласен път № 8 от
републиканската пътна мрежа, в дясната част на дясната пътна лента, при посока на
движение от гр. София към ГКПП Калотина е бил паркиран лек автомобил
„Фолксваген Поло“ с рег. № ********, управляван от Г. А. В., като левите гуми са се
намирали на пътната маркировка, ограничаваща платното за движение. Пътят е
разделен на две пътни платна, всяко с по две ленти за движение в една посока. В
дясната част се е намирал неоформен земно каменист банкет със средна широчина 0.80
м. и в дясно от него е имало водосточна канавка. В същото време в дясната пътна лента
се е движел лек автомобил „Рено Меган“ с рег. № ********, управляван от К. В. Н.. В
зоната на ПТП този автомобил плавно е изменил посоката си вдясно и с челната си
лява част е ударил задната дясна част на паркирания „Фолксваген Поло“. Вследствие
на удара лекият автомобил Фолксваген се е придвижил напред и с челната си част е
ударил намиращите се пред него Г.В. и В. Т., като вследствие на удара първият е
починал.
Вещото лице е посочил още, че според мотивите на присъдата причината за
спиране на лек автомобил Фолксваген е това, че пътуващите видели, че небето се
заоблачило и мотивирани от опасенията си, че скоро ще завали дъжд, решили да спрат
и да сменят перата на чистачките.
При така установения механизъм на ПТП настоящият състав намира, че по
делото не се установяват посочените от застрахователя нарушения на ЗДвП, като
следва да се отбележи още, че застрахователят изобщо не е посочил какво конкретно
поведение на Г.В. е реализирало тези нарушения.
На първо място не се установява с категоричност, че лек автомобил Фолксваген
е бил паркиран на пътя. Според единствените данни, автомобилът е спрял за смяна
перата на чистачките. Това действие отнема минути и по-скоро реализира хипотезата
на престой по чл. 93, ал. 1 ЗДвП, тъй като е за ограничено време в присъствието на
водача и може да бъде съпоставено с посочените в тази норма като реализиращи
престой товаро-разтоварни работи. Ето защо и приложимо тук е правилото на чл. 94,
ал. 1 ЗДвП, според която за престой извън населените места пътните превозни средства
се спират извън платното за движение. Когато това е невъзможно, спирането за
престой се извършва успоредно на оста на пътя, най-вдясно на пътното платно. В
случая се установява, че лек автомобил Фолксваген е бил спрян основно извън пътното
платно, върху банкета, като само левите му колела са били върху маркировката
отделяща пътното платно от банкета и вероятно с някаква част са били върху пътното
платно. Доколкото банкетът е бил само 0.80 см., а несъмнено лекият автомобил е по-
широк, то в случая е било невъзможно той да бъде спрян извън пътя, но е бил
възможно най-вдясно на същия. Ето защо няма нарушение на чл. 94, ал. 1, нито ал. 2
ЗДвП.
Не се установява и някакво поведение на Г.В., с което същият да е нарушил чл.
5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, като е създал опасности и пречки за движението, или да е поставил в
опасност живота и здравето на хората и с поведението си да е причинил имуществени
вреди. Г.В. е стоял пред спрения автомобил, т.е., върху пътния банкет, като няма данни
с това да е реализирал посоченото по-горе поведение.
Не се установява също Г.В. да е нарушил чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП, тъй като
спрялото върху банкета МПС не се установява да е създало опасност (ПТП е настъпило
поради отклонение на лек автомобил Рено вдясно върху банкета, а не поради
нахождението на лек автомобил Фолксваген върху платното) или да е било пречка за
8
движението или да е закривало от другите участници в движението пътен знак или
сигнал.
Не се установява Г.В. да е бил длъжен да носи светолоотразителна жилетка,
доколкото няма доказателства, че същият е бил в обхвата на пътното платно (арг. от чл.
101 ЗДвП). Дори и да беше, то няма доказателства, че ПТП е в някаква причинна
връзка с липсата на светлоотразителна жилетка.
Горното обосновава неоснователност на твърдението за наличие на принос от
страна на Г.В. за настъпване на ПТП и неговата смърт. Ето защо определените по-горе
обезщетения не следва да бъдат намалявани.
По разноските: При този изход от спора право на разноски имат и двете страни
съобразно защитения материален интерес.
За въззивната инстанция жалбоподателят е направил разноски за държавна такса
в размер на 7900 лева. От тях му се дължат от ищците М.В. – 600 лева, от А.Г. – 400
лева, от А.В. – 400 лева и от останалите четирима ищци – по 600 лева. Застрахователят
претендира и адвокатско възнаграждение, като е заплатил 2 655 лева на адв. Т.а, но от
представеното платежно нареждане с основание „хонорар 01.2022“ не може да бъде
направен обоснован извод, че този хонорар е платен по настоящото дело. Ето защо,
като недоказана, претенцията за адвокатски хонорар е неоснователна.
Ищците са доказали разноски за адвокатски хонорар, както следва: М.В. – 3 850
лева, А.Г. – 3 550 лева, А.В. – 3 550 лева, а останалите четирима ищци – по 890 лева.
От тях на М.В. се дължат 2951.80 лева, а на А. и А. – по 2 366.79 лева.
За първата инстанция на застрахователя се дължат общо разноски в размер на
2 259 лева, която сума следва да му бъде присъдена вместо присъдената от СОС.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която
застрахователят е осъден да заплати в полза на СОС държавна такса в размер над
12 800 лева до 20 400 лева.
Воден от изложеното Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260317/15.11.2021 г. по гр.д. № 791/2020 г. на СОС в
частите, с които:
- на М. И. В. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на
съпруга й Г. А. В., настъпила при ПТП от 15.05.2016 г. за сума над 120 000 лева до
присъдените 150000 лева;
- на А. Г. В. и А. Г. В. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на баща им Г. А. В., настъпила при ПТП от 15.05.2016 г. за сума над 100 000
лева до присъдените по 120 000 лева;
- на М. А. В., Г. А. В., Е. Е. Т. и А. Б. П. е присъдено обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на дядо им Г. А. В., настъпила при ПТП от 15.05.2016
г. по 30 000 лева;
- М. И. В., А. Г. В. и А. Г. В. са осъдени да заплатят на ЗК „Лев Инс“ АД 23.35
лева – адвокатско възнаграждение пред СОС и 4.67 лева – възнаграждение за вещи
лица пред СОС и
- ЗК „Лев Инс“ АД е осъдена да заплати по сметка на СОС държавна такса в
9
размер над 12 800 лева до 20 400 лева
и вместо тези части постановява:
ОТХВЪРЛЯ иска на М. И. В. против ЗК „Лев Инс“ АД с правно основание чл.
432 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпруга й
Г. А. В., настъпила при ПТП от 15.05.2016 г. за сума над 120 000 лева до 150 000 лева.
ОТХВЪРЛЯ исковете на А. Г. В. и А. Г. В. против ЗК „Лев Инс“ АД с правно
основание чл. 432 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта
на баща им Г. А. В., настъпила при ПТП от 15.05.2016 г. за сума над 100 000 лева до
120 000 лева за всеки от тях.
ОТХВЪРЛЯ изцяло като неоснователни исковете на М. А. В., Г. А. В., Е. Е.
Т. и А. Б. П. против ЗК „Лев Инс“ АД с правно основание чл. 432 КЗ за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дядо им Г. А. В., настъпила при
ПТП от 15.05.2016 г. в размер на по 30 000 лева за всеки от тях.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260317/15.11.2021 г. по гр.д. № 791/2020 г. на
СОС в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА М. И. В., ЕГН **********, А. Г. В., ЕГН **********, А. Г. В., ЕГН
**********, М. А. В., ЕГН **********, Г. А. В., ЕГН **********, Е. Е. Т., ЕГН
********** и А. Б. П., ЕГН ********** да заплатят на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК
********* сумата 2259 лева – разноски пред СОС.
ОСЪЖДА М. И. В., ЕГН **********, М. А. В., ЕГН **********, Г. А. В., ЕГН
**********, Е. Е. Т., ЕГН ********** и А. Б. П., ЕГН ********** да заплатят всеки
от тях на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК ********* по 600 лева – разноски пред САС.
ОСЪЖДА А. Г. В., ЕГН **********, А. Г. В., ЕГН **********, да заплатят
всеки от тях на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК ********* по 400 лева – разноски пред САС.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на
ЗК „Лев Инс“ АД – К. В. Н., ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните, при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10