РЕШЕНИЕ
гр. София, 20.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на дванадесети юни две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонара Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 7094 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 49320 от 25.02.2019 г., постановено
по гр. дело № 22672/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 43 състав, е уважен
предявения от З.М.А. срещу „С.В.“ АД, отрицателен установителен иск с правно
основание чл.124, ал.1 ТПК, че ищцата не дължи на ответника сумата от 537,56
лева, представляваща стойността на ВиК услуги за периода от 19.03.2010 г. до
16.12.2011 г., начислена по партида с кл.№ ********** за имот, находящ се в
гр.София, ж.к.“*******, поради изтекла погасителна давност. Със същото решение
и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца
сумата от 50,00 лева, представляваща разноски по производството за платена държавна
такса и сумата от 300,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по производството
пред СРС.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответника „С.в.“ АД, чрез процесуалния си
представител – юриск. П.И., с надлежно
учредена представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за
неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост.
Поддържа, че процесното вземане е било отписано по реда на чл. 37 ЗКПО и такова
към момента на отговора не съществува в правния мир, като това се установявало
и от заключението на вещото лице по изслушаната ССчЕ. Сочи, че този факт е
следвало да бъде взет предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК от решаващият
съд, но първоинстанционния съд не съобразил това обстоятелство. Моли съда да отмени
обжалваното решение и да отхвърли иска, както и да присъди направените по делото
разноски.
Въззиваемият ищец - от З.М.А., чрез пълномощника
си – адв. Н.И., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал
писмен отговор, с който оспорва жалбата по подробно изложените съображения. Сочи,
че вещото лице при изслушване на заключението в съдебно заседание е посочило,
че не е установил издаване на кредитни известия, с които процесната сума да е
била отписана от счетоводството. Моли съда да потвърди обжалваното решение и присъди
направените разноски по делото за настоящата съдебна инстанция.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, намира въззивната жалба за
неснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като служебно следи
единствено за неприложение от страна на първоинстанционния съд единствено на
императивна материалноправна норма, каквото нарушение настоящият състав на съда
не констатира при постановяване на обжалваното решение.
По отношение на единственото оплакване,
че в хода на производството по делото е отпаднал правния интерес на ищеца, тъй
като процесното вземане е било отписано от счетоводството на ответното
дружество настоящата съдебна инстанция намира същото за неоснователно.
В тази връзка следва да се отбележи, че от събраните по делото доказателства се установява,
че непосредствено преди завеждане на делото ответникът е осчетоводил
процесния дълг като непогасен, като с писмо изх. № ЗИ-287 от 29.03.2017 г. е уведомил
ищцата, че за процесния период има задължения към него, които е обективирал в
изготвена към писмото справка, с посочване на отделните фактури за процесния
период и задълженията по тях. Осчетоводяването на процесната сума по представената
от ответното дружество справка, съвпадащи с процесния период и размер на вземания
към ищеца, води до обоснован извод, че за ищеца е съществувала призната от закона
възможност да отрече съществуването на задължение към ответника поради изтекла
погасителна давност за периода от 19.03.2010 г. до 16.12.2011 г. Нещо
повече, субективното право на ищеца да се позове на изтекла погасителна давност
може да стане само в исков процес, с оглед на което и сезирането на съда е
условие за упражняване на това право. В този смисъл е и споделяната от
настоящия състав на съда практика на ВКС обективирана в мотивите към Определение
№ 242 от 31.05.2018 г., постановено по ч.гр.д. № 2062/2018 г. по описа на ВКС,
ІV ГО.
Обстоятелството,
че в заключението по изслушаната и приета без възражения от страните ССчЕ,
което настоящият състав намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с
доверие, вещото лице е посочило, че през месец юни 2017 г. ответното дружество
е отписало вземанията си към ищеца по издадените от него фактури за периода от
19.03.2010 г. до 17.03.2012 г., чиято
главница възлиза на сумата от 559,57 лв., включваща процесния период и размер
на главница, не води до извод за недопустимост на иска. Счетоводното отписване
на процесното вземане от ответното дружество по реда на чл. 37 ЗКПО не рефлектира
върху материалното правоотношение с ищеца, тъй като в този случай нито се намалява
данъчната основа на доставката, нито същата се разваля, както е посочено и в
издаденото от НАП РАЗЯСНЕНИЕ № 96-00-82 от 23.04.2019 г. относно прилагане на
ЗКПО и ЗДДС във връзка с отписване на несъбрани вземания. По своята правна
същност отписването представлява признание на иска. Признанието на иска не води
до липса на правен интерес и не лишава страната от правно предвидената
възможност да отрече съществуването на парично вземане поради изтекла погасителна
давност. Ето защо, противно на поддържаното
в жалбата, законосъобразно решаващият съд не е взел това обстоятелство
при преценката за допустимост на иска.
Тъй като крайните правни изводи на
въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния съд, то обжалваното решение
и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК като правилно следва да бъде потвърдено.
На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗАдв., вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК на процесуалния представител на въззиваемия
– адв. Н.И.И., следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правно помощ пред СГС.
С оглед на цената на иска по делото въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1
ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 49320 от 25.02.2019 г., постановено по гр. дело № 22672/2017 г. по описа на СРС,
І ГО, 43 състав.
ОСЪЖДА „С.В.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:***, Бизнес парк № ***да заплати на адв. Н.И.И. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., вр.
чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата
от 300,00 лв., представляваща разноски за безплатно оказана правна помощ в
производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: