РЕШЕНИЕ
№ 215
гр. Бургас, 14.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20222100502034 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК и е образувано по въззивната жалба
на Л. С. М. от ***, против решение № 261021/28.07.2021 г. по гр.д.7207/202о г. по описа на
PC Бургас, В ЧАСТТА, с която е прието за установено по отношение на въззивницата, че в
полза на „Топлофикация - София” ЕАД, ЕИК *********, съществува вземане в размер на
сумата от общо 2146.64 лв, представляваща стойността на топлинна енергия, доставена за
периода м.януари 2016 г. – м.април 2018 г., отнасяща се за обект на потребление ***; за
мораторна лихва върху главницата в размер на 363.59 лв за периода 14.09.2016 г. –
14.02.2019 г.; за сумата от 32.56 лв – главница, дължима за услугата дялово разпределение за
периода 04.2016 г. - 04.2018 г., както и мораторна лихва върху тази главница в размер на
5.59 лв за периода 30.05.2016 г. до 14.02.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата
от подаването на заявлението - 20.02.2019г. до окончателното изплащане на задължението,
като за посоченото вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.10227/2019 г. по описа на Софийски районен съд, и с което решение
въззивницата е осъдена да заплати на „Топлофикация - София” ЕАД, сумата от общо 646 лв,
представляваща направените по делото съдебно – деловодни разноски, както и сумата от
94.55 лв – разноски по ч.гр.д.10227/2019 г. по описа на Софийски районен съд, съобразно
уважената част от исковете.
Твърди се, че в обжалваната част, решението на PC Бургас е неправилно,
необосновано и незаконосъобразно. Твърди се, че съдът е посочил, че в сила за процесния
период са били общите условия от 2014 и 2016 г., но не е изследвал за кой конкретен
процесен период са били приложими ОУ от 2014 г. и за кой - тези от 2016 г. Твърди се, че
неправилно съдът е изследвал правилата определящи дължимостта на сумите към ищцовото
дружество съобразно нормите на Общите условия от 2014 г., тъй като по отношение на
1
вземанията за периода преди влизане в сила на новите ОУ през 2016 г., намират приложение
ОУ за продажба на топлинна енергия от 2014 г. Сочи се, че съобразно чл.33, ал.2 и ал.2 от
ОУ от 2014 г., купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими
суми в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Вземанията за периода
до м.07.2016 (включително и изравнителната сметка) са възникнали при действието на
Общите условия за продажба на топлинна енергия, одобрени с решение на Решение № ОУ-
02/03.02.2014 г. на ДКЕВР., в сила от 17.02.2014 г. и падежът за изпълнение на
задълженията е уреден в чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ. За вземанията за главница за посочения
период въззивникът не е изпаднал в забава. Твърди се, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от
цитираните ОУ са нищожни на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП като неравноправни -
противоречащи на общия принцип за недобросъвестност, предвиден в чл.143, ал.1 ЗЗП и
водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца-търговец и тези на
потребителя /купувач/-ответник, тъй като обвързват настъпване на падежа на задължението
за плащане с притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя
/компютър, таблет, смартфон и т.н./, което да му дава възможност за достъп до интернет, го
поставя в значително неравностойно икономическо положение спрямо търговеца.
Твърди се, че поради изложеното, за вземанията на ищеца за стойността на
топлинна енергия за посочения период ответникът не е изпаднал в забава, тъй като липсва
уговорен срок за изпълнение на главното задължение, нито е представена покана за
изпълнение на тези задължения съгласно разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД и искът за
мораторна лихва по отношение на тези вземания се явява неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
За останалия процесен период, касаещ периода от 2017 г. до 2018 г., се твърди, че
дължимата сумата трябва да бъде определена съобразно реалното потребление. При
граматическото, систематично и телеологическо тълкуване на чл.155 ЗЕ от значение при
претенцията за заплащане на топлинна енергия, релевантен е единствено размерът на реално
потребената топлинна енергия. Обстоятелството, че законодателят е предвидил няколко
различни способа за отчитане на топлинната енергия (един от който е и по реална месечна
консумация), не придават някакво значение на прогнозните сметки, доколкото самия закон
предвижда винаги поне една изравнителна сметка, която има за цел да ликвидира
отношенията между страните в облигационното отношение, като отчете реално потребеното
количество топлинна енергия. Твърди се, че при въведения в процеса спор и при липсата на
доказателства за удостоверяване на измервателната годност на топломера за процесния
период, е невъзможно да се приеме за доказано по несъмнен начин количеството топлинна
енергия, предадено на сградната инсталация.
Сочи се, че при така представените доказателства, предявеният иск е следвало да
бъде отхвърлен като неоснователен.
Претендира се постановяване на решение, с което да се отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо него да се постанови решение, с
което изцяло да се отхвърлят предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове.
Претендират се направените в двете съдебни производства разноски, в това число
адвокатско възнграждение и деловодни такси.
В срока по чл.263 ГПК против въззивната жалба е подаден писмен отговор от
въззиваемия „Топлофикация София“ ЕАД. Въззивната жалба се оспорва като неоснователна
и недоказана. Твърди се, че съдът е постановил обосновано решение в обжалвания от
ответницата част, което е съобразено с константната съдебна практика по този вид типови
правни спорове. Претендира се съдът да остави в сила първоинстанционното решение, и да
присъди на въззиваемия направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение
за един юрисконсулт, в размер на 300,00 лв. Също няма искания по доказателствата.
Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, в законовия срок, поради
2
което съдът я намира за допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът
приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по исковата молба
на въззиваемия „Топлофикация - София” ЕАД, за приемане за установено по отношение на
въззивницата-ответник съществуването на вземането на ищеца в размер на общо 2885,66 лв,
от която 2490,63 лв – главница, представляваща стойността на топлинна енергия, доставена
за периода м.май 2015 г. – м.април 2018 г., отразена в обща фактура от 31.07.2016 г.,
31.07.2017 г. и 31.08.2018 г., отнасяща се за обект на потребление – топлоснабден имот в
***, собственост на ответницата; мораторна лихва върху главницата в размер на 395.03 лв за
периода 14.09.2016 г. – 14.02.2019 г., както и сумата от 32.56 лв – главница, дължима за
услугата дялово разпределение за периода м.05.2015 г. – м.04.2018 г., както и мораторна
лихва върху тази главница в размер на 5.59 лв за периода 30.05.2016 г. /посочена като
30.06.2016 г. в исковата молба/ до 14.02.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата
от подаването на заявлението - 20.02.2019 г. до окончателното изплащане на задължението,
за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.10227/2019 г. по описа на Софийски районен съд.
Ищецът твърди, че между страните е съществувало облигационно отношение в
процесния период, свързано с доставка на топлоенергия за собствен на ответницата
недвижим имот, за който ответницата има качеството на потребител по смисъла на чл.150
ЗЕ, тъй като е собственик на топлоснабден имот. Твърди се, че дружеството е изправна
страна в правоотношението, като е доставило топлинна енергия в обекта, за което са
издадени съответните фактури, а ответницата не е заплатила стойността на доставената за
имота й топлинна енергия. Сочи се, че сумите са изчислявани от ищеца съгласно чл.140,
ал.1, т.2 ЗЕ - по прогнозни месечни вноски, след което в края на отчетния период са
изготвени изравнителни сметки, съобразно действително потребеното количество, отчетено
от уредите монтирани на отоплителните тела.
Предявени са искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.288 ТЗ, вр.чл.79,
ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ответницата Л. М. е оспорила исковете като неоснователни с представен в
законовия срок писмен отговор на исковата молба. Направено е възражение за погасяване по
давност на всички вземания касаещи периода преди 20.02.2016 г. Оспорени са Общите
условия, като се твърди, че няма данни за тяхното одобряване от ДКЕВР и публикуването
им, съгласно изискванията на ЗЕ. Възразено е, че не са ангажирани доказателства за
присъединяване на обекта към топлопреносната мрежа. Размерът на иска е оспорен с
твърденията, че не е доказано потреблението, дяловото разпределение, техническата годност
на измервателните уреди, сътв.верността на отчетеното количество топлинна енергия и
правилността на определеното количество топлинна енергия, за което се твърди, че не
съответства на реалното потребление.
Претенциите за обезщетение за забава са оспорени по съображения, че ищецът не
е изпълнил задължението си да публикува общите фактури, съотв.ответницата не е
изпаднала в забава по отношение на главницата за топлинна енергия. По иска за заплащане
на лихва върху главницата за дялово разпределение се сочи, че не е била изпратена покана,
каквото е изискването на чл. 84 ЗЗД.
На последно място се твърди, че претенцията е неоснователна и с оглед
Директива 2011/83/ ЕС относно правилата на потребителите, тъй като не се дължи плащане
на непоискана и отказана от потребителя услуга за топлоснабдяване на имота.
Конституираното като трето лице помагач МХ Елвеко ЕООД е изразило
становище за основателност на исковете.
3
С обжалваното решение съдът е уважил частично предявените искове – като е
приел за установено, че съществува вземане на ищеца против ответницата за сумата от от
общо 2 146,64 лв, представляваща стойността на топлинна енергия, доставена за периода
м.януари 2016 г. – м.април 2018 г., отнасяща се за процесния обект на потребление; за
мораторна лихва върху главницата в размер на 363.59 лв за периода 14.09.2016 г. –
14.02.2019 г.; както и сумата от 32.56 лв – главница, дължима за услугата дялово
разпределение за периода 04.2016г.-04.2018г., и за мораторна лихва върху тази главница в
размер на 5.59 лв за периода 30.05.2016 г. до 14.02.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата от подаването на заявлението - 20.02.2019г. до окончателното изплащане на
задължението. В останалата част - за горницата над 2 146,64 лв до пълния заявен размер от
2 490,63 лв – за стойността на топлинна енергия, доставена за периода м.май 2015 г. –
м.януари 2016 г., искът е отхварлен като погасен по давност. Отхвърлен е и искът за
мораторна лихва за горницата над 363.59 лв до пълния заявен размер от 395.03 лв.
Съобразно постановения резултат, ответницата е осъдена да заплати на ищеца съдебни
разноски за исковото производство в размер на 646 лв, и за заповедното производство – в
размер на 94.55 лв, а ищецът е осъден да заплати на ответницата съдебни разноски
съобразно отхвърлената част от исковете в размер на 128.40 лв.
Решението на БРС е обжалвано само от ответницата – в частта му, с която
предявените искове са уважени, поради което спорът е висящ пред настоящата инстанция
само в тази му част, а в отхвърлителната си част решението е влязло в сила.
При извършената проверка по реда та чл.269 ГПК съдът констатира, че
решението на БРС е валидно, в обжалваната част, подлежаща на проверка за допустимост,
решението е и допустимо.
По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на решението,
по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
На първо място настоящият състав приема, че първоинстанционният съд е
установил правилно фактическата обстановка, изводите на съда са обосновани и са
изградени след подробно обсъждане на твърденията и възраженията на страните, както и на
представените по делото доказателства. Ето защо не се налага преповтаряне на установената
от първоинстанционния съд фактическа обстановка, с изключение на заявените във
въззивната жалба спорни моменти.
При представените по делото доказателства, заявените във въззивната жалба
оплаквания и с оглед разпоредбата на чл.269, изр.второ ГПК, съдът приема за доказано, че
въззивницата-ответник е собственик на топлоснабден имот – описания в исковата молба
апартамент в гр.София, доставената топлинна енергия за който имот, за периода м.май 2015
г. – м.април – 2018 г. е било отчетено от топлинния счетоводител „МХ Елвеко“ ЕООД
(трето лице помагач по настоящото дело).
С оглед заявените във въззивната жалба оплаквания, въззивният съд дължи
произнасяне по следните въпроси: За кой процесен период са били приложими ОУ на
ищцовото дружество от 2014 г., и за кой период – ОУ от 2016 г.; Валидна или нищожна на
основание чл.146, ал.1, вр.чл.143, ал.1 ЗЗП, е клаузата на чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014 г.,
съотв.изпаднала ли е ответницата в забава по отношение на вземанията за доставена
топлинна енергия за периода, за който са приложими ОУ от 2014 г.; Установена ли е за
периода 2017-2018 г. дължимата от ответницата сума съобразно реалното потребление,
предвид липсата на представени по делото доказателства за удостоверяване на
измервателната годност на топломера за процесния период.
Процесният период, съгласно посоченото в исковата молба, е м.май 2015 г. –
м.април 2018 г. За този период, видно от представените писмени доказателства, а и от
общодостъпния сайт на ищцовото дружество, са действали ОУ за продажба на топлинна
енергия, одобрени с решение на ДКЕВР № 0У-02/03.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. (ОУ
4
от 2014 г.) и ОУ, одобрени с решение № 0У-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във
в."Монитор" от 11.07.2016 г. (ОУ от 2016 г.), т.е.за вземанията на ищеца за стойността на
топлинна енергия за периода м.05.2015 г. -м.07.2016 г. са приложими ОУ за продажба на
топлинна енергия, одобрени с решение на ДКЕВР № 0У-02/03.02.2014 г., в сила от
12.03.2014 г., а за вземанията от м.август до м.април 2018 г. - ОУ, одобрени с решение №
0У-1/27.06.2016 г. на КЕВР.
Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1 и ал.2 от ОУ, в 30-дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача.
Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2016 г. клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1 и ал.2 от ОУ, в 45-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят.
Макар първоинстанционният съд в мотивите си да не е посочил изрично кои
Общи условия за коя част от процесния период са относими, видно от изложените от съда
съображения по повод настъпването на погасителна давност за част от исковата претенция,
както и по повод иска за заплащане на мораторни лихви върху главницата, съдът е
съобразил съответните за периода ОУ, поради което съдът намира това оплакване на
въззивника за неоснователно.
На второ място настоящият състав не споделя твърдението на въззивниците, че
клаузата на чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014 г. е нищожна на основание чл.146, ал.1,
вр.чл.143, ал.1 ЗЗП – тъй като е неравноправна.
Съдът намира, че в случая предвиждането сумите по фактурите да се публикуват
на интернет страницата на продавача, не води до неравноправност на страните, съотв.до
нищожност на клаузата. Към настоящия момент (а и към момента на приемане на ОУ – 2014
г.) достъпът до интернет е възможен по много начини, чрез различни устройства, като не е
необходимо непременно това да става чрез собствено устройство, т.е.потребителят да е
длъжен да си закупува такова, за да може да провери сметката си за доставена до собствения
му имот топлинна енергия. В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер
на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни освен това не са
достъпни единствено в интернет, а потребителите са наясно, че сметките за топлинна
енергия се дължат ежемесечно. Ето защо, ако нямат достъп до интернет, или не желаят да си
осигурят такъв, биха могли да проверят на каса на ищцовото дружество, какъв е размерът на
задължението им, т.е. потребителите не са ощетени от публикуването на известието за
съставената фактура в интернет, а им е дадена допълнителна възможност да проверяват
сметката си и без посещение на физически търговски обект. Определянето на падежа на
задължението по датата на публикацията в интернет единствено задължава потребителите
да са добросъвестни и да направят тази проверка, която е възможна онлайн без разход на
време, или (за онези, които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект.
По изложените съображения съдът приема, че посочената клауза не води до
дисбаланс между интересите на средния потребител и топлофикационното дружество.
Целта на потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и
информиращ се потребител, съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни
възможности и разходите, които той поема за защитата си, а в случая публикуването на
сумите по фактурите и на интернет страницата на продавача, не води до такъв дисбаланс в
интересите на страните, съотв.до неравноправност на клаузата.
Изложеното по-горе води до извод, че ответницата е изпаднала в забава по
отношение на вземанията за доставена топлинна енергия за периода, за който са приложими
ОУ от 2014 г., след изтичането на срока по чл.33, ал.1 и 2 от ОУ от 2014 г.
5
На последно място съдът намира за неоснователни и оплакванията във въззивната
жалба относно неправилно отчитане на топлинна енергия.
От събраните по делото доказателства се установява, че през процесния период в
имота на ответницата е имало 3 отоплителни тела (демонтирани за сезон 2016/2017 г.), 2
щранг-лири и 2 бр.водомери за топла вода. В заключението на вещото лице по СТЕ е
посочено, че за периода м.май 2015 г. – м.април 2016 г. не е бил подсигурен достъп за отчет
на уредите, поради което за сезон 2015/2016 г. топлата вода е отчитана на основание чл.69,
ал.2 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г., за сезони 2016/2017 г. и 2017/2018 г. – по реален
отчет по т.5.2 от Приложението към чл.61, ал.1 от същата наредба, а топлината, отдадена от
сградната инсталация е изчислявана по формула – т.6.1.1. от Приложението към Наредбата.
Вещото лице сочи, че изравнителните сметки ТЕ за разпределение напълно съответстват на
отчетената по общия топломер. В заключението е посочено, че през процесния период
общият топломер е преминал през съответните комплексни метрологични проверки, за
което са съставени съответните свидетелства със заключение „съответства“ и „съответства
на одобрения тип“. С оглед събраните по делото доказателства, съдът намира за
неоснователно твърдението на въззивницата, че „липсват доказателства да е удостоверена
измервателната годност на топломера за процесния период“.
По отношение на твърдението, че „дължимата сума трябва да бъде определена
съобразно реалното потребление“, следва да се посочи, че системата за дялово
разпределение е въведена с чл.112г ЗЕЕЕ (отм.), в изпълнение изискванията на Директива
93/76/ЕИО на Съвета от 13.09.1993 г. относно ограничаване на емисиите от въглероден
двуокис чрез подобряване на енергийната ефективност. Тази директива е отменена с чл.31
от Директива 2006/32/ЕО на ЕП и на Съвета от 05.04.2006 г. относно ефективността при
крайно потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги. Именно съгласно
директивата, държавите-членки трябва да разработят и реализират програми в областта на
таксуването на енергията, предназначена за отопление, климатизация и топла вода за битови
нужди, на база действителната консумация. Съгласно разпоредбата на чл.155, ал.1, т.2 от ЗЕ
и уговореното в ОУ, сумите за топлинна енергия за процесния период са начислявани от
ищеца по прогнозни месечни вноски, за които са издавани фактури, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството, извършващо
дялово разпределение. Настоящият съдебен състав намира, че това не съставлява нарушение
на чл.13 Директивата на ЕС /2006/32/ЕО/ – транспонирана в българското законодателство
чрез Закона за енергийната ефективност /§ 3 от ДР на ЗЕЕ/, според който в сметките следва
да се включва само реално потребена енергия. Плащането по прогнозни сметки съответства
на посочената разпоредба на чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в
полза и на двете страни по правоотношението - потребителят може да заплати както повече,
така и по-малко от изразходваната за този месец енергия, респ. топлоснабдителното
предприятие на свой ред може да подаде повече или по-малко количество от заплатената му
топлоенергия, но с последната изравнителна сметка взаимоотношенията между страните се
уреждат справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия за
целия отчетен период.
По така изложените съображения съдът намира, че предявените искове са
основателни и доказани в уважения от първоинстанционния съд размер, поради което
решението на БРС следва да бъде потвърдено в обжалваната част при споделяне на
6
мотивите на първоинстанционния съд, към които съдът препраща на основание чл.272 ГПК.
При така постановения резултат, на въззиваемия следва да се присъдят съдебни
разноски за въззивното производство в размер на 300 лв за юрисконсултско възнаграждение.
По отношение на разноските за първоинстанционното производство, поради
потвърждаването на обжалваното решение, оставянето без уважение с определение №
260061 от 25.01.2022 г. на искането на ответницата Л. М. за изменение на решението в
частта на разноските, и липсата на обжалване на това определение, въззивният съд не дължи
произнасяне по разноските за първоинстанционното производство.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261021/28.07.2021 г. по гр.д.7207/2020 г. по описа
на PC Бургас, В ЧАСТТА, с която е прието за установено по отношение на Л. С. М. с ЕГН
**********, че в полза на „Топлофикация - София” ЕАД, ЕИК *********, съществува
вземане в размер на сумата от общо 2146.64 лв, представляваща стойността на топлинна
енергия, доставена за периода м.януари 2016 г. – м.април 2018 г., отнасяща се за обект на
потребление ***; за мораторна лихва върху главницата в размер на 363.59 лв за периода
14.09.2016 г. – 14.02.2019 г.; за сумата от 32.56 лв – главница, дължима за услугата дялово
разпределение за периода 04.2016 г. - 04.2018 г., както и мораторна лихва върху тази
главница в размер на 5.59 лв за периода 30.05.2016 г. до 14.02.2019 г., ведно със законната
лихва върху главницата от подаването на заявлението - 20.02.2019г. до окончателното
изплащане на задължението, като за посоченото вземане е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.10227/2019 г. по описа на Софийски
районен съд, и с което решение Л. С. М. е осъдена да заплати на „Топлофикация - София”
ЕАД, сумата от общо 646 лв, представляваща направените по делото съдебно – деловодни
разноски, както и сумата от 94.55 лв – разноски по ч.гр.д.10227/2019 г. по описа на
Софийски районен съд, съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Л. С. М. с ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация - София”
ЕАД, ЕИК *********, сумата от 300 лв (триста лева), представляваща съдебно – деловодни
разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7