Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………/……11.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на седми октомври през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 14918 по
описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 78435 от 28.03.2019
г., постановено по гр.д. № 42710/2018 г. на СРС, 153
състав, е признато за установено, на основание чл.
422, вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
9 от ЗПК, че Д.П.Р. дължи на „К.” ЕАД, сумата 500,01 лв. представляваща непогасена част от главница
по заем от
03.12.2013 г. към договор за кредит от
05.02.2013 г., ведно със законна лихва за
периода от 31.01.2018 г. до изплащане на
вземането, като са отхвърлени останалите съединени искове по чл.
422, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване
съществуването на вземания за сумата
561,29 лв. - договорна лихва за периода
03.12.2013 г. - 31.12.2014 г., сумата 380,05 лв. - наказателна лихва за периода
01.01.2014 г. до 24.01.2018г., сумата
68,34 лв., представляваща такса разходи, за които суми
е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 7399/2018 г. по описа на СРС, 153 състав, като на основание чл. 78, ал. 1 8 ГПК, е осъдена
ответницата да заплати на ищеца 26,56 лв. разноски в исковото производство, и 26,56 лв. разноски в заповедното производство.
Решението е обжалвано от ищеца „К.”
ЕАД в частите, в които исковете са били отхвърлени, с оплаквания за неправилност
поради нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените
правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния
съд изводи. Възразява да е налице нищожност на договора за кредит поради
липсата на разбивка на погасителната вноска, като счита че в случая, доколкото
не е налице дължимост на вноски при различни лихвени проценти, това не е
необходимо. На второ място счита, че уговореният размер на възнаградителната
лихва е в съответствие на чл.9 от ЗЗД, а нормата на чл.19, ал.4 ЗПК е
неприложима като приета след датата на сключване на процесния
договор за кредит. Претендира разноски.
С отговора си по чл.263 от ГПК,
ответната страна Д.П.Р. оспорва същата, като възразява, че договорът не отговаря на
изискуемото съдържание по чл.11, т.12 от ЗПК, и че притисната от
обстоятелствата е сключила същия с
клауза за лихва, която противоречи на добрите нрави и е неравностойна.
С насрещна въззивна
жалба, подадена в срока по чл.263, алл2 от ГПК, ответницата Д.П.Р. обжалва
горепосоченото първоинстанционно решение в частта, в
която е прието за установено, че дължи на ищеца сумата 500,01 лв. главница, с
оплакване за нарушение на материалния и процесуалния закон. Възразява, че ищцовото дружество е джиросало
изцяло / а не частично, което е нищожно/
вземането си по обезпечителния спрямо договора за кредит запис на
заповед издаден от ответницата на 05.02.2013 г. за 1000лв. и не може да търси
нищо от нея по договора за кредит, както и че „Агенция за събиране на
вземанията“ /“АСВ“/ ООД е предприело
действия по събиране на сума от 345,02 лв. по джиросания
запис на заповед. Моли решението да се отмени
в уважената част и искът да се отхвърли и за сумата от 500,01 лв. Претендира
разноски по списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
При произнасянето си по правилността на решението в останалите
обжалвани части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните своевременно с въззивната
жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
При преценка правилността на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд намира следното:
Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало между „К.“ ЕАД и ответницата
въз основа на договор за потребителски кредит № 166639, сключен на 05.02.2013
г. за срок от 5 /пет/ години, по силата на който на ответницата е предоставен
кредит в размер на 200,01 лв. Ищецът твърди, че условията на договора
предвиждат, че кредитополучателят може да се ползва многократно от кредити в
рамките на 5-годинишния срок. Твърди, че по силата на тези условия, на
ответницата е отпусната и сумата от 500,01лв., която е усвоена на 03.12.2013г.,
за което е издадена и разписка.Твърди, че ответницата не е изпълнила
задължението си да заплаща в срок дължимите 13 /тринадесет/ анюитетни
месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 81,64 лв., като
единствено последната тринадесета вноска е в размер на 81,62 лв. , при което за
горепосочените суми по дължимата главница 500,01 лв., договорна лихва,
наказателни и мораторни лихви и разноски, е била
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която ответницата подала
възражение в законоустановения срок, което обуславя
интереса то предявение иск по чл.422 от ГПК за сумите
по заповедта по чл.410 от ГПК.
Ответницата оспорва иска с
отговора сипо чл.131 от ГПК като недопустим и
неоснователен. Възразява, че на основание
процесния договор за кредит е получила сумата от 700
лв., издаден е и запис на заповед за обезпечаване на договора за 1000лв., като
въз основа на издаден по гр.д. №65642/2014г. по описа на СРС изпълнителен лист
от 19.12.2014г. в полза на приобретателя по дирожо по записа на заповед „АСВ“ ЕАД й е наложен запор на
трудовото възнаграждение. Така счита, че една и съща сума се търси от нея по
настоящето дело и по образуваното вече изп. дело.
За да отхвърли предявените искове,
първоинстанционният съд е изложил фактически и правни
изводи за сключен договор за паричен заем между страните и за получаване от
ответницата на процесната сума по главницата от
500,01 лв. и настъпил краен падеж на погасителните вноски. Извършил е съда
и самостоятелна преценка за валидност на
потребителския договор в съответствие с разпоредбата на чл. 5 ГПК, и е приел,
че договорът за кредит е нищожен като сключен в нарушение на чл.11, т.11 и т.12
от ЗПК, тъй като в погасителния план е посочен общият размер на дължимата по договора сума,
броят и размерът на вноските, падежът на първата и последващите
такива вноски, но не се съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на частта от главницата и на частта от лихвата, изчислена на
базата на лихвения процент. Така е счел, че ъгласно
императивната норма на чл. 22 ЗПК /Доп. - ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г./, когато не са спазени изисьсванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен, и съгласно чл.23 от ЗПК
тогава потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви
или други разходи по кредита, и е уважил иска само за сумата по главницата от
500,01 лв. , чието връщане ответницата не е доказала. Приел е за недоказано
защитното възражение на ответницата, че тази сума вече е събрана от нея по
принудителен ред, тъй като представените запорни
съобщения и запис на заповед се отнасяли за друго вземане и период, поради
което следва да бъде прието за установено, че същата дължи на ищеца единствено
сумата 500,01 лева, ведно със законната лихва от датата на заявлението, като се
отхвърлят останалите съединени искове за установяване съществуването на
вземания за сумата 561,29 лв. - договорна лихва за периода 03.12.2013 г. -
31.12.2014 г., сумата 380,05 лв. - наказателна лихва за периода 01.01.2014г. до
24.01.2018г., сумата 68,43 лв., представляваща такса разходи, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 7399/2018 г. по описа на СРС, 153 състав,
срещу която ответницата е възразила.
Въззивният съд, при извършената
самостоятелна преценка насъбраните по делото доказателства, предвид доводите ивъзраженията на страните по виззивните
им жалби и отговор, достигна до същите фактически и правни изводи като
изложените от първоинстанционния съд, и на сонование чл.272 от ГПК препраща към мотивите на
обжалваното орешение, които приема като свои, без да
е нужно да ги повтаря подробно.
В допълнение и по повод
оплакванията с въззивната жалба и насрещната въззивна жалба, въззивинят съд отбелязва
и следното :
Ответницата има качеството на
потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите /ЗЗП / тъй като договорът
за кредит/заем/, какъвто е и настоящият, е финансова услуга по смисъла на
дадената легална дифиниция в т. 12 от ДР на ЗЗП. Договорът за кредит/заем/, е
финансова услуга по смисъла на легалната дефиниция в т. 12 от ДР на Закона за
защита на потребителите, при което за него се прилагат и изискванията на ЗПК.
Съгласно императивните изисквания,
въведени с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 11 и 12 ЗПК, договорът за
потребителски кредит трябва да съдържа информация за условията за издължаване
на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, като
погасителният план следва да посочва дължимите плащания и сроковете и условията
за извършването на тези плащания, да съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният
процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат
променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че
информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща
промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за
кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит
е недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. В случая в ОУ на договора е посочено в чл.10.2- относим към процесния кредит, че минималната
анюитетна/ месечна/ погасителна вноска, вкл.ючваща главница и лихва за месечния период, отговаря на ГЛП
от 111,62 %, а в чл.12.2 –приложим към процесния
кредит с оглед периода на погасяване и размера на сумата, е посочен максимален
ГЛП също 111,62 % , т.е. може да се приеме, че е налице фиксиран ГЛП. Въпреки
това, обаче, съдът намира, при извършената служебна проверка за действителност
на договора съобразно уговорения лихвен процент и погасителния план, че макар принципно
при фиксирана лихва да не се прилага изискването за предоставяне информация за
последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени
суми, то е относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, но
не и към чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Без значение дали лихвеният процент е
фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията
/начините/ за прилагането му или поне от цялостното съдържание на договора и
погасителния план към него да може непротиворечиво и без съмнение да се изведе
какъв е начинът на начисляване на лихвения процент съобразно главницата по
договора. Това изискване не е изпълнено. В договора, респ. в ОУ на договора, е
посочен единствено размерът на лихвения процент. Никъде в договора не е
отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по
кредита, за да може да се направи проверка при какви условия /начини/ е
приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран размер. В този смисъл съдът намира,
че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е
императивна.
От цитираното съдържание на
договора следва изводът, че в същото фигурира информация за съответните
плащания и срокове за това. Съгласно ЗПК, за да бъде прието, че съответни
уговорки в договора по своята правна същност представляват погасителен план,
следва освен да са ясни размерът на съответните плащания и срока за това, а
също така да е изложена и разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главница, лихва, изчислена на базата на лихвения процент, и
когато е приложимо, допълнителните разходи. В настоящия случай липсва разбиване
по пера на задължението на кредитополучателя, от което да е ясно в каква част
то представлява главница, лихви и допълнителни разходи по кредита, респ. липсва
информация, показваща с всяка отделна вноска каква част от задължението за
главница, лихви и допълнителни разходи се погасява. Не става ясно как се
формира сумата от 81,64 лв., съставляваща размер на месечната погасителна
вноска. Задължение, произтичащо от ЗПК за кредитора е да посочи разбивка не
само на целия размер на предоставения паричен заем, а и на всяка една отделна
погасителна вноска. С оглед изложеното съдът намира, че процесният
договор за потребителски кредит е сключен в нарушение на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 11 и 12 ЗПК, тъй като няма изискуемото по закон съдържание -
липсва погасителен план сразбивка, поради което е
налице пълна недействителност (нищожност) на договора - арг.
чл. 22 ЗПК.
Въззивният съд, при извършената служебната
проверка за правилното прилагане на императивни правни норми, намира и следното
: Съгласно чл. 11 от ЗПК, договорът
трябва да съдържа погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. От доказателствата по
делото не се установи, на ответницата при сключване на договора да е бил
предоставен погасителен план, съдържащ посочената информация. Приетата разписка
за получаване на сумата от 03.12.2013 г. само удостоверява подаване на
заявление от кредитополучателя, според чл.11.5 от ОУ на договора, но в самия тект на заявлението също няма данни за сроковете за плащане
погасителен план. Налице е нарушение на императивна норма на специалния закон
следователно, което обуславя недействителност на договора за заем и на
основание чл. 22 от ЗПК, което е отделно, самостоятелно основание за нищожност
да процесния договор.
Наред с това, при извършената
служебна проверка от съда за изследва прилагането на императивните материално
правни норми на ЗПК, отнасящи се до валидността на договора за потребителския
кредит, в изпълнение на правомощията си по чл.269 от ГПК и съобразно задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР
№ 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС., в която насока има и
оплакване от ответницата в отговора й по въззивната
жалба на ищеца, се установи нищожност и на разпоредбата по определения ГЛП от
111,62 % като противоречащ на добрите нрави.
Настоящият въззивен
състав споделя установената съдебна практика, според която няма установен универсален
критерий кога договорената лихва е неморално висока и надхвърля границите на
нравствено допустимото; че този въпрос се решава конкретно за всеки отделен
случай, като се съобразяват всички доказателства по делото, не само размера на
лихвата, но и размера на валутата по предоставения капитал, срока на
ползването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва,
нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора,
които евентуално биха имали значение за размера й/ напр. Решение 906 от
30.12.2004 година по гр. д. № 1106/2003 година, II ГО на ВКС, Решение № 1270 от
09.01.2009 година по гр. д. № 5093/2007 г. ГК, II ГО, ВКС, Определение № 29 от
06.01.2015 година по гр. д. № 3947/2014 г. ГК, III ГО на ВКС, Определение № 901
от 10.07.2015 година по гр. д. № 6295/2014 година, ГК, IV ГО, ВКС/. В случая
договорът за кредит е сключен преди изм. на ЗПК ДВ, бр.35/2014 г. и създадения
чл.19, ал.4 от ЗПК, въвеждащ ограничение за ГПР. Няма пречка страните по договор да уговарят
заплащане на възнаградителна лихва над размера на
законната лихва, като максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. За противоречащи на
добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота, използува се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелствуване
на друг и пр. Приема се от съдилищата, че уговарянето на лихва за забава,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, протоворечи на добрите нрави. Ето защо, тълкувайки както
уговорената лихва от 111,62% фиксиран годишен лихвен процент по заема, съдът
счита същата за нищожна като
противоречаща на добрите нрави. Нищожността на тази клауза не може да се
замести от размера на законната лихва. В действащото законодателство липсват
императивни норми, с които да може да бъде заместен размера на нищожната възнаградителна лихва, поради което настоящата инстанция
намира, че същият не следва да бъде определян произволно. Не е налице и
основание за заместване на възнаградителната лихва с
размера на законната лихва. Законовата и възнаградителната
лихва имат съвсем различно предназначение и функция, поради което се явява
невъзможно правоприлагането по аналогия с механично заместване едната лихва с
другата. Ето защо тази нищожност влече след себе си и недействителност на целия
договор, доколкото същият не би бил сключен без тази клауза. Наличието на
съгласие на потребителя и свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД на които
акцентира кредитора в исковата си молба и в отговора на въззивната
жалба сами по себе си не игнорират задължението на кредитора да не поставя в неравностойно
положение потребителя по договора или да му вменява задължения, които нарушават
императивни законови изисквания и да водят освен това и до безусловно
нарушаване на добрите нрави.
Имайки предвид последиците на
тази недействителност на договора за кредит, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят - ответник би следвало да дължи връщане само на чистата
стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
Оплакването на ответницата, че
сумата от 500,01 лв. се търси от нея повторно, съдът намира за неоснователно. От
приетите пред СРС писмени доказцателства се
установява, че по изп.д.№ 20158510400087 на ЧСИ М.П.,
по издаден изп.лист на „АСВ“ ЕАД срещу Д.Р. по реда
на чл.417 от ГПК, същата се сочи да дължи главница от 345,02 лв. с мораторна лихва върху сумата и 175 лв. разноски. Индиция че този изп.лист е
издаден въз основа на запис на заповед от 05.02.2013 г. за сумата от 1000лв. от
Д.Р. в полза на „Г.Ф.“ АД/ сега „К.“ ЕАД/ е направеното отбелязване за издаден изп.лист на 19.12.2014 г. за сумите 345,02 лв. и 175 лв. На
19.09.2013 г. вземането по този запис на заповед е джиросано
от „Г.Ф.“ АД на „АСВ“ ООД. Доколкото джирото е от
дата преди сключване на процесния договор за кредит-
сключен на 03.12.2013 г., то няма как да се приеме, че на „АСВ“ ООД е
прехвърлено и процесното вземане за главница от
500,01 лв., доколкото това вземане в полза на кредитодателя
„К.“ ЕАД възниква след датата на джирото Хипотетично, дори и да се приеме за доказано
/ а такова доказателство няма/, че записът на заповед обезпечава договора за
креди от 05.03.2013 г. между страните по настоящето дело, то в полза на „АСВ“
ЕАД е издаден изп. лист по него за сума от 345,02 лв.
главница , и за разликата до 1000 лв. остава сума от 654,98 лв., която
надвишава процесната сума за главница от 500,01 лв.,
при което не може да се приеме, че така сумата от 500,01 лв. се търси от
длъжника-кредитополучател, втори път,
още повече предвид и факта, че кредиторът сочи за процесните
500,01лв. крайната погасителна дата да е 31.12.2014 г., което е след датата, на
която в полза на „АСВ“ ЕАД е издаден изп. лист от
19.12.2014 г., което също е аргумент за извода, че няма съвпадане на сумите. Ето защо ответницата дължи връщане на чистата
сума на получения кредит от 500,01 лв.
Поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции, решението следва да се потвърди изцяло, вкл. и относно
разноските, определени според изхода на спора.
При този изход на спора,
при който не се уважава нито една от двете подадени жалби, направените от
страните разноски оставят в тяхна тежест.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 78435 от
28.03.2019 г., постановено по гр.д.
№ 42710/2018 г. на СРС, 153 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на страните за разноски по
чл.78, ал.1 от ГПК и по чл.78, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.