Решение по дело №271/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 118, ал. 1 и ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба от Д. Г. А., [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], против Решение № 2153-03-6/15.01.2024 г. на Директора на ТП – Варна на НОИ, с което е отхвърлена жалбата на Д. Г. А. срещу разпореждане [номер]-00-1947-3/17.11.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, с което, на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО, във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

В жалбата се релевира незаконосъобразност на оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане поради противоречието им с материалния и процесуалния закон. Оспорва се решаващият извод на осигурителния орган, че държавата по постоянно пребиваване на Д. А. е Малта. Сочи се, че в случая е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин и декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Счита се, че структурираният електронен документ (СЕД) Н006 удостоверява пребиваването на лицето в Малта само за периода на заетост. Твърди се, че през периода на последната заетост на оспорващия в чужбина преобладаващата част от роднините му са живели в Република България, както и че А. притежава собствено жилище в Република България и възнамерява да се установи там. Единствено работата му го е задържала в Малта и след като тя приключва, оспорващият се връща отново да живее в България, където са установени неговите роднини и приятели. Изтъква се, че в Малта няма нито роднини, нито приятели, нито собствено жилище, тъй като никога не е имал намерение да живее там. Аргументира се, че тъй като притежава жилище в Република България, за което заплаща данъци, допринася по някакъв начин за държавната хазна и не е съвсем икономически неактивно лице за икономиката на страната, което единствено желае да се възползва от благата , както неправилно приема административният орган. Навеждат се доводи, че намерението му да се установи в България се доказва и от факта, че е започнал работа на 29.06.2017 г. във фирма „Т. о. с.“ ООД, но след като са го освободили на 30.06.2017 г. и след неуспешни опити да си намери друга работа, А. започва работа отново в Малта. Поради това се счита, че претендираното парично обезщетение за безработица следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство в съответствие с приложимите европейски регламенти. Твърди се постановяване на административния акт в противоречие с целта на закона, а именно: солидарност при социалните фондове. Отправено е искане за отмяна на оспореното решение на Директора на ТП – Варна на НОИ и за присъждане на съдебно-деловодни разноски, вкл. адвокатско възнаграждение.

В съдебно заседание оспорващият, чрез представител по пълномощие, поддържа жалбата и моли същата да бъде уважена и да му бъдат присъдени направените съдебно-деловодни разноски. Сочи, че в оспореното решение и в потвърденото с него разпореждане неправилно е прието, че държавата по постоянно пребиваване на Д. А. е Малта, доколкото от събраните по делото доказателства се установява, че роднините му живеят в България, и че има жилище в страната, което е закупил с парите, изкарани от работата му в Малта.

Ответната страна – Директорът на ТП – Варна на НОИ, чрез процесуален представител, в депозиран писмен отговор и в открито съдебно заседание по даване ход по същество, оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че обжалваното решение е постановено в съответствие с процесуалния и материалния закон. Сочи, че основанието за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица е наличието на дългосрочна заетост в друга държава-членка на Европейския съюз и с оглед на това не следва да намери приложение изключението по чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, тъй като държавата по последната заетост е компетентната държава, поради което намерението на лицето в случая не се явява водещ критерий. Моли за отхвърляне на жалбата и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Въз основа на съвкупната преценка на представените по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Със заявление вх. № 302-2644/21.04.2023 г. (л. 59-60) Д. Г. А. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица, като е посочил, че последното му трудово правоотношение с работодател „Grand Developers“ ltd – Малта, е прекратено, считано от 17.04.2023 година. Към заявлението е приложено заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на Европейския съюз със СЕД U002 (л. 61-62) – удостоверяване на осигурителни периоди в Малта от 01.10.2015 г. до 20.06.2017 г. и от 01.01.2018 г. до 17.04.2023 г. с работодател „Grand Developers“ ltd – Малта.

Във връзка с изискани с писмо изх. № У-031-00-1947-1/25.04.2023 г. (л. 57) декларация относно определяне на пребиваване и документи, доказващи трудова заетост в Малта, със справка вх. № 031-00-1947-2/02.05.2023 г. (л. 44) са приети следните документи, представени от Д. Г. А.: декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 (л. 45-46), съгласно която последният му период на заетост в чужбина е от 01.01.2018 г. до 17.04.2023 г. в Малта, през който съпругата, децата и преобладаващата част от роднините му са живели в Република България, където Д. А. притежава собствено жилище и където са преобладаващата част от социалните му контакти, като възнамерява да се установи трайно в Република България, както и документи на английски език, доказващи трудовата му заетост в Малта, в т.ч.: разпечатка от електронна поща за сключен безсрочен трудов договор с работодател „Grand Developers“ ltd – Малта, от 01.10.2015 г. на длъжност „работник по поддръжката“ на пълно работно време; годишна данъчна декларация за 2023 г.; фишове за заплати от м.01.2023 г. до м.04.2023 г. вкл.; удостоверение за прекратяване на договор от 01.01.2018 г. с работодател „Grand Developers“ ltd – Малта поради съкращаване, считано от 17.04.2023 г.; формуляр-декларация за възстановяване на данъци (л. 47-55).

С разпореждане [номер]-00-1947-1/02.05.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ (л. 43), на основание чл. 54г, ал. 4 КСО, производството по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно с мотиви, че по заявление на лицето се изисква по служебен път удостоверяване на осигурителни периоди и доходи със СЕД U002 и СЕД U004 от компетентната институция на Малта, необходими за преценка правото на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а КСО.

Чрез системата за електронен обмен на социално-осигурителна информация между Република България и Европейския съюз до компетентната институция на Малта е изпратен СЕД U001CB (л. 34-38) с искане за удостоверяване на осигурителен стаж на Д. А. при работодател „Grand Developers“ ltd – Малта от 01.10.2015 г. до 20.06.2017 г. и от 01.01.2018 г. до 17.04.2023 г., и СЕД U003 (л. 42) с искане за удостоверяване на осигурителния му доход за периода от 01.04.2021 г. до 17.04.2023 година.

Н. 29.08.2023 г. до компетентната институция на Малта е изпратен СЕД Н005 (л. 21-23) с искане за информация за пребиваване. Н. 01.11.2023 г. от компетентната институция на Малта е получен СЕД Н006 (л. 18-20) – отговор на искането за информация за пребиваване, в което се потвърждава горепосоченият период за заявителя като наето лице, с посочен адрес на работодателя в Малта и с отбелязване на местожителство за данъчни цели – Малта.

Съгласно справка за приети документи с вх. № 031-00-1947-3/31.10.2023 г. (л. 24) от Д. Г. А. са представени декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 (л. 29-31) и преносим документ ПД U1 (л. 25-28), издаден от компетентната институция на Малта, с удостоверени периоди на осигурена заетост от 05.10.2015 г. до 11.06.2017 г. и от 01.01.2018 г. до 23.04.2023 г.; удостоверени доходи за периода от 01.01.2021 г. до 31.12.2021 г. – 15202 евро бруто, от 01.01.2022 г. до 31.12.2022 г. – 16211 евро бруто, и от 01.01.2023 г. до 17.04.2023 г. – 5118 евро бруто, и причина за прекратяване на заетостта: „съкращаване“.

С разпореждане [номер]-00-1947-2/02.11.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ (л. 16), на основание чл. 55 АПК, производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по подаденото от Д. Г. А. заявление, е възобновено с мотиви, че са получени СЕД Н006 и ПД U1, издадени от компетентната институция на Малта.

С разпореждане [номер]-00-1947-3/17.11.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ (л. 13 и л. 15), на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО и във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, на Д. Г. А. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица. Отказът е мотивиран с разпоредбите на чл. 65, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, регламентиращи компетентната държава по предоставяне на обезщетенията за безработица, която според § 1 на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е държавата по последната заетост на лицето, а според предвиденото в § 2 изключение – държавата по пребиваване. Предвид потвърдената осигурена заетост на А. от 7 г. 0 м. 0 дни в Малта, обосноваваща наличието на дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка с тази държава, и позовавайки се на становището на Европейската комисия по преюдициално запитване по дело С-32/22, според което след изтичане на 5 години, през които лице работи в дадена държава, за него е възникнало правото на пребиваване в тази държава и същата се явява държава по пребиваване, осигурителният орган е приел, че не може да се приложи изключението от основното правило и компетентна по правото на обезщетение за безработица на лицето е държавата по последна заетост – Малта. Счетено е също така, че през посочения период лицето няма принос за целите на данъчната и социалната система в България.

разпореждане [номер]-00-1947-3/17.11.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ е обжалвано от Д. Г. А. с жалба вх. № 1012-03-953/15.12.2023 г. (л. 11-12) пред Директора на ТП – Варна на НОИ, който с Решение № 2153-03-6/15.01.2024 г. (л. 1-9) я е отхвърлил като неоснователна. В хода на административния контрол е извършена проверка в информационната система на НОИ, при която е установено, че съгласно регистъра на трудовите договори (РТД) за Д. Г. А. липсват данни за подадени уведомления по чл. 62, ал. 5 от Кодекса на труда КТ) за сключени трудови договори за периода след 05.09.2014 г., с изключение на подадено уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ за сключен трудов договор с работодател „Т.о. с.“ ООД на 28.06.2017 г. и за прекратяването му на 01.07.2017 година. Съгласно регистъра на осигурените лица (РОЛ) за лицето липсват подадени данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО от осигурители в България за периода след 05.09.2014 г. до момента на издаване на разпореждане [номер]-00-1947-3/17.11.2023 г., с изключение на подадени данни в РОЛ за 29.06.2017 г. и за 30.06.2017 г. – два отработени дни при работодателя „Т. о.с.“ ООД. С оглед горното е прието, че лицето не е извършвало трудова дейност, за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а КСО, т.е. не е било осигурявано за фондовете на държавното обществено осигуряване по българското законодателство. Изложени са мотиви, че съгласно удостовереното в издадения от компетентната институция на Малта ПД U1 през продължителен период от време – седем години, с кратко прекъсване за период от около шест месеца, Д. Г. А. е имал трудова заетост и е бил осигурен в Малта, и е подлежал на данъчно облагане в държавата по последна заетост – Малта, видно от представената годишна данъчна декларация за 2023 г., като няма никакъв принос в осигурителната система на България. Анализирайки относимите разпореди на Регламент (ЕО) № 883/2004, горестоящият административен орган е приел, че същите са приложими спрямо Д. А., който е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на Европейския съюз, като компетентната институция за предоставяне на обезщетението е тази на държавата по последната трудова заетост – Малта. След изложени обстойни съображения, свързани основно с липсата на данни за полагане на труд и за осигуряване в Република България през последните седем години, през който период лицето е работило и е било осигурявано в Малта, и позоваване на определение по дело С-30/22 на Съда на Европейския съюз, от Директора на ТП – Варна на НОИ е прието, че на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, § 2 и § 5, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 България не е компетентната държава нито по последната заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание за отпускане на обезщетение за безработица по българското законодателство. Счетено е, че от събраните доказателства и от наличните данни се налага извод, че в случая държавата по пребиваване съвпада с държавата по последната трудова заетост на лицето и това е Малта, която именно се явява компетентна за предоставяне на обезщетението за безработица.

В хода на съдебното производство са събрани доказателства за придобиването от Д. Г. А. на недвижим имот – апартамент в [населено място] – нотариален акт за покупко-продажба на недвижим [имот номер] от 29.06.2022 г. (л. 10-14 от делото); за местожителството на оспорващия и на неговите роднини (дъщеря, майка, баща, сестра и майката на детето му), които имат постоянен адрес на територията на област Варна – представени от Община Варна, Д. „Информационно и административно обслужване“ удостоверения за промени на постоянен адрес (л. 92-103 от делото); както и за наличие на задължения на Д. Г. А. за данък върху недвижимите имоти за 2023 година – съобщение за задължения от Община Варна, Д. „Местни данъци“ (л. 104 от делото).

Към доказателствения материал по делото са приобщени представените с молба с.д. № 4817/03.04.2024 г. (л. 64-65 от делото) официални преводи на български език на документите на английски език, приложени към административната преписка, в т.ч.: фишове за заплата, формуляри и други документи във връзка с трудовото възнаграждение и осигуряването на Д. Г. А. в Малта (л. 68-86 от делото), както и официален превод на Решение № 154/08.02.1994 г. на Административната комисия на Европейските общности за социална сигурност на мигрантските работници относно образците на формуляри, необходими за прилагането на Регламент (ЕИО) № 1408/71 и (ЕИО) № 574/72 (л. 87-88 от делото).

Като доказателства по делото са приети и приложени и представените от оспорващия трудов договор № 96/17.04.2024 г., сключен между него и работодателя „Т.Т. Е. Е.“ (л. 111 от делото), справка за прието уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ (л. 112 от делото) и служебна бележка от Агенцията по заетостта (л. 113 от делото), съгласно която за периода 20.04.2023 г. – 16.04.2024 г. Д. Г. А. е регистриран в ДБТ – Варна като търсещо работа лице.

При горната фактическа установеност съдът достигна до следните правни изводи:

След като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 АПК, А. съд – Варна намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срок, срещу подлежащ на оспорване акт, от легитимирано лице – адресат на акта, и пред надлежния да я разгледа съд, поради което е допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Оспореното решение е издадено от компетентен орган по смисъла на чл. 117, ал. 3 КСО – Директора на ТП – Варна на НОИ, в предвидената в тази правна норма форма – мотивирано решение, като са изложени фактическите и правни съображения, които го обосновават. При постановяването на индивидуалния административен акт са спазени административнопроизводствените правила и правилно е приложен материалният закон, като същият съответства на целта на закона.

Безспорно се установява от доказателствата по преписката, че Д. Г. А. има стаж, придобит в Малта в периода от 05.10.2015 г. до 23.04.2023 г., с прекъсване в периода от 12.06.2017 г. и от 31.12.2017 г., както и че след завръщането си в България е подал заявление вх. № 302-2644/21.04.2023 г. за отпускане на парично обезщетение за безработица, като няма период на осигуряване след завръщането в България.

Спорният въпрос между страните по делото касае определянето на държавата, чиято институция е компетентна да отпусне поисканото със заявлението парично обезщетение за безработица.

Право на парично обезщетение за безработица съгласно чл. 54а, ал. 1 КСО имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда.

Предвид безспорния между страните по делото факт, че последната трудова заетост на Д. А. е била в Малта, т.е. налице са данни за осигурителен период на оспорващия в държава-членка, различна от България, който е от значение за определяне правото на парично обезщетение за безработица, приложение в случая намират Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност (Регламент (ЕО) № 883/2004), както и Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност (Регламента за прилагане).

В чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 се сочи, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3, като в буква а) от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото безспорно е бил А., а именно, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последната заетост е компетентна да отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Така, съгласно чл. 65, § 2, изречение първо от този регламент напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. С. Р. (ЕО) № 883/2004 предвижда и хипотези, в които дадено лице обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави-членки, при което, тогава, когато работодателите са различни и са в различни държави-членки, то съгласно чл. 13, § 1, буква а) от Регламента се прилага законодателството на държавата по пребиваване.

Във връзка с приложението на горецитираните норми от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване.

Тези понятия имат своята легална дефиниция в Регламент (ЕО) № 883/2004, като в чл. 1, § 3, буква р) е посочено, че „компетентна институция“ е: i) институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение; или ii) институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията; или iii) институцията, определена от компетентния орган на съответната държава; или iv) в случая на схема, свързана със задълженията на работодателя във връзка с обезщетенията, определени в член 3, параграф 1 – или съответния работодател или осигурител, или вместо него, орган или институция, определен от компетентния орган на съответната държава-членка.

Съответно според посоченото в чл. 1, § 3, буква с) от Регламент (ЕО) № 883/2004 „институция по място на пребиваване“ и „институция по място на престой“ е съответно институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където пребивава заинтересованото лице и институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където съответното лице има престой съгласно законодателството, прилагано от тази институция, или ако не съществува такава институция – институцията, определена от компетентния орган на съответната държава-членка.

Съгласно чл. 1, § 3, буква т) от Регламент (ЕО) № 883/2004 „компетентна държава-членка“ е държавата-членка, в която се намира компетентната институция. Съответно, пак в определенията по чл. 1, § 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в буква й) е посочено, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а според буква к) „престой“ означава временно пребиваване.

Според член 11, § 3, буква в) от Регламент (ЕО) № 883/2004 съгласно членове 12 – 16 спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие с член 65 съгласно законодателството на държавата-членка по пребиваване, се прилага законодателството на тази държава-членка.

Съгласно чл. 11, § 1 от Регламента за прилагане при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Според § 2 на чл. 11 от Регламента за прилагане когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

С определение по дело С-30/22 Съдът на ЕС приема, че чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава-членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

Предвид горното съдът намира, че с оспореното решение и с потвърденото с него разпореждане правилно е приложен материалният закон – в случая нормите на Регламент (ЕО) № 883/2004, като не може да се приеме, че България е компетентна държава по пребиваване, тъй като през последните 5 години 3 месеца и 23 дни (от м.01.2018 г. до 23.04.2023 г.) преди подаване на заявлението за парично обезщетените за безработица Д. А. е работил без прекъсване на постоянен трудов договор при един работодател в Малта, където е живял, с оглед декларираното от него в декларация от 31.10.2023 г. относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. В представения от компетентната институция на Малта СЕД Н006, след проведена процедура по електронен обмен на социално-осигурителна информация между Република България и Малта, е потвърден горепосоченият период за Д. А. като наето лице, с посочен адрес на работодателя в Малта и с отбелязване на местожителство за данъчни цели – Малта. Това не се отрича от оспорващия, като с подаване на заявление вх. № 302-2644/21.04.2023 г., с което е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица, и с приложеното към него заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002, самият той е посочил, че е упражнявал трудова дейност в друга държава – Малта, за периода от 01.10.2015 г. до 20.06.2017 г. и от 01.01.2018 г. до 17.04.2023 г., които осигурителни периоди е необходимо да бъдат удостоверени. Тоест за периодите преди подаване на заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица оспорващият е бил наето лице в Малта, където е осигуряван и е заплащал данъци. Поради това центърът на жизнените му интереси е бил в Малта, като разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е неотносима в разглеждания случай предвид цитираното определение по дело С-30/22 на Съда на ЕС. След като по време на последната си заетост от почти 7 години, с кратко прекъсване за период от около шест месеца, в т.ч. и през последните 5 години 3 месеца и 23 дни (без прекъсване), А. е пребивавал в Малта и няма периоди на заетост в България, той не може да претендира на основание на чл. 54а, ал. 1 КСО обезщетение за безработица, тъй като България не е компетентна държава по пребиваване по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004, а в случая компетентна държава се явява Малта.

Обстоятелството, че през 2022 г. оспорващият е придобил недвижим имот – апартамент в [населено място], съгласно представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим [имот номер] от 29.06.2022 г., във връзка с който дължи заплащането на местен данък, не може да промени извода, че А. е пребивавал в Малта и именно там е мястото му на пребиваване, тъй като центърът на интересите му през последните 7 години е в тази държава-членка, където работи и живее, поради което компетентна държава, пред която да се претендира изплащане на обезщетение за безработица, е именно Малта. Не води до различен извод и установеният по делото факт, че местожителството на оспорващия и на неговите роднини е в България. Съвсем нормално е поддържането на контакти и близки отношения с родствениците в България при посещенията на А. в страната, които според посоченото от него в декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 от 31.10.2023 г. не са чести – няколко пъти в годината или по-рядко, като по делото не са налице доказателства за точния брой на посещенията на оспорващия в България през процесния период. Наличието на недвижим имот, както и поддържането на социални контакти с роднини в България, не обосновава извод, че държава по пребиваване е Република България, тъй като тази преценка се извършва обвързано с осъществявана трудова дейност и при данни, че лицето работи постоянно през последните 7 години, от които 5 години 3 месеца и 23 дни без прекъсване преди подаване на заявлението в Малта, не може да се приеме, че държава по пребиваване е Република България. В този смисъл е и т. 44 от определение по дело С-30/22 на Съда на ЕС, в която е посочено, че тъй като през целия период на упражняване на дейност заетото лице е било на територията на друга държава-членка на ЕС, то пребивава по смисъла на чл. 1, буква й) и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 в тази държава по смисъла на последната разпоредба през този период, като едва след като тази дейност като заето лице е преустановена, лицето се връща в България, за да поиска от компетентния орган на тази държава-членка да му отпусне обезщетение за безработица.

Горният извод не се променя от наличието на данни за осигуряване на оспорващия при българския работодател „Т. о.с.“ ООД за период от два работни дни – 29.06.2017 г. и за 30.06.2017 г., тъй като след това е налице продължителен период от 5 години 3 месеца и 23 дни на осигуряване при работодател в Малта – „Grand Developers“ ltd, който именно е меродавен за определяне на компетентната държава по отпускане на парично обезщетение за безработица. Представеният по делото трудов договор № 96/17.04.2024 г. между Д. Г. А. и работодателя „Т. Т. Е. Е.“ е неотносим към преценката относно компетентната държава, доколкото е сключен в хода на процеса – една година след прекратяване на трудовото правоотношение с малтийския работодател и след подаване на заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица.

В случая следва да се има предвид, че А. не е лишен от право на обезщетение за безработица, но компетентната държава е държавата по последна заетост – Малта, която е и държава по пребиваване, тъй като центърът на интересите на лицето е бил именно там. При издаването на обжалвания административен акт е спазена целта на КСО, която е предоставяне на плащания на правоимащи лица при наличие на основание за това и съблюдаване на европейските регламенти, какъвто настоящият случай не е.

Предвид гореизложеното съдът намира, че оспореното решение на Директора на ТП – Варна на НОИ и потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, с което на оспорващия е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО, са законосъобразни, а подадената жалба е неоснователна и следва да се отхвърли.

При този изход на правния спор, предвид направеното своевременно искане, съгласно чл. 143, ал. 3 и чл. 144 АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, и като съобрази, че делото не се отличава с висока степен на фактическа и правна сложност, съдът намира, че на ответната страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер на 100 лева.

По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2, предложение последно АПК, А. съд – Варна, XIV състав

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д. Г. А., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], против Решение № 2153-03-6/15.01.2024 г. на Директора на ТП – Варна на НОИ, с което е отхвърлена жалбата на Д. Г. А. срещу разпореждане [номер]-00-1947-3/17.11.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, с което, на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО, във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

ОСЪЖДА Д. Г. А., [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], да заплати на ТП – Варна на НОИ сумата от 100 (сто) лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение по адм. дело № 271/2024 година по описа на А. съд – Варна.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 119, във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, буква б КСО.