РЕШЕНИЕ
№ 918
гр. Пловдив, 01.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Надежда Г. Славчева - Андонова
при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева
като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско
дело № 20225330113325 по описа за 2022 година
Предявеният иск е с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.
В исковата молба от Й. К. А. срещу „Моят кредит“ ЕООД се твърди, че между страните бил
сключен договор за потребителски кредит № ***/25.01.2022г., по силата на който бил
предоставен заем от 300 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 39.99 % и годишен
процент на разходите – 45.13 %. Съгласно чл.12 от договора в 3-дневен срок от
подписването му ищецът следвало да уреди обезпечение от солидарен длъжник или банкова
гаранция. В противен случай се дължала неустойка от 149.35 лв. Обезпечението не било
дадено, поради което неустойка била начислена. За периода от сключване на договора
ищецът заплатил 4 вноски, като изцяло погасил главницата, част от лихвата и част от
неустойката. Счита, че договорът е недействителен на основание чл.22 ЗПК, във връзка с
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. В нарушение на т.10 не бил посочен начинът на изчисляване на ГПР,
липсвала яснота как е формиран същият. Неустойката била прекомерна, нямало правила, по
които да се определи, нито ставало ясно кои са вредите, които дружеството щяло да
претърпи от непредоставяне на обезпечението. Клаузата била недействителна и на
допълнителното основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като се нарушавало изискването на
чл.19, ал.4 ЗПК. Противоречала и на материалния закон – чл.71 ЗЗД, както и на чл.33 ЗПК.
Поради това е направено искане за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца
сумата от 50 лв. недължимо платена по договор за потребителски кредит № ***/25.01.2022г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й
изплащане. Претендирани са разноски.
1
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявения иск.
Не оспорва твърдението, че ищецът е сключил с ответното дружество договор за заем от
25.01.2022 г., в който били уговорени всички параметри по заема. Изразено е становище, че
процесуалното поведение на другата страна представлява злоупотреба с права, с цел
кумулиране на разноски. Сочи, че в чл. 12, ал. 1 от договора било уговорено, че в тридневен
срок от сключването му, ищецът следва да осигури трето лице, което да поеме солидарно
задължението към заемателя за връщане на всички дължими вноски, лихви, разноски и
неустойки по заема. В ал. 2 и 3 на сочената разпоредба, било уговорено, че третото лице
следва да отговаря на определени критерии за кредитоспособност, както и, че заемодателят
следва да извърши предварителна проверка на възможността на третото лице да поеме
солидарното задължение. С ал. 4 страните по договора за заем, предвидили, че
неизпълнението на това задължение води до вреди за заемателя, които страните оценили на
149.35 лв. Оспорва твърдението на ищеца, че единствената цел на поставеното изискване и
на уговорената неустойка била осигуряването на допълнителна печалба. Страните
уговорили неустойка при пълно неизпълнение на конкретно договорно задължение, което
било съществено с оглед на обезпечаването на интересите на кредитора. Моли да се приеме,
че уговарянето на неустойката е проявление на принципа за свобода на договаряне, закрепен
в чл. 9 ЗЗД. Твърди, че посочената неустойка била дължима с оглед неизпълнение на
посоченото договорно задължение. Неустойката била уговорена като предварително
определен размер по съгласие на двете страни по договора, които били наясно за размера и
параметрите й. Във възможностите на неизправния заемател било предотвратяване на
санкцията по договора, ако бил изпълнил задълженията си точно и в срок, което той не
сторил. Твърди, че посочената клауза от договора не била в противоречие със ЗПК. Оспорва
твърдението на ищеца, че неустойката загубила обезпечителната си функция. Не било
налице и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в ал. 3, т. 1 на чл. 19 ЗПК
било посочено, че в ГПР се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Оспорва
твърдението на ищеца, че уговорената неустойка се включвала в ГПР, като по този начин се
заобикаляло правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че с уговаряне на разсрочване на вноски
на неустойката, страните по договора държали сметка за интересите на потребителя, който в
противен случай, следвало да заплати еднократно пълния размер на неустойката. Излага, че
във всеки един момент от действието на договора ищецът могъл да осигури действието на
трето физическо лице, което да поеме задълженията по договора солидарно с длъжника, в
който случай, последният щял да дължи плащането на част от неустойката, разпределена по
погасителни вноски преди поемането на солидарен дълг по договора за заем от страна на
третото лице. Твърди, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по
вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
Представен е по делото индивидуален договор за заем № *** от 25.01.2022г., сключен
2
между „Моят кредит“ ООД и Й. К. А., в качеството им съответно на заемодател и заемател,
по силата на който е предоставена в заем сума от 153.39 евро, със срок на заема 5 месеца, 5
бр. погасителни вноски, при лихвен процент: 39.99 % и ГПР на заема: 45.13 %. Представено
е и Приложение № 1 към сключения договор – погасителен план, видно от който падежът на
първа погасителна вноска е 24.02.2022г., а на последна погасителна вноска 24.06.2022г.
При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че на
25.01.2022 г. между страните е сключен договор за заем № ***, по силата на който е
отпусната парична сума в размер на 153.39 евро, при ГПР – 45.13 %, лихвен процент – 39.99
%. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките
на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на
своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната
за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по
правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху
действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и
т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но
не и връщане на лихвата и другите разходи - чл. 23 ЗПК. Съгласно чл. 12, ал.4 от договора,
при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора –
физическо лице поръчител, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 76.36
евро / 149.35 лева/ разсрочено, заедно с погасителната вноска по договора. В ал.1 на
цитираната клауза е договорено, че заемателят се задължава в срок от 3 дни след сключване
на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на
солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички погасителни вноски,
лихви, разходи и неустойки. Договорено е по ал.3, че поръчителят следва да отговаря
кумулативно на посочените там условия – да бъде дееспособно физическо лице, навършена
възраст 25 г., минимален осигурителен брутен доход през последните шест месеца,
предхождащи сключването на договора – 1500 лв., валидно трудово правоотношение от
поне 6 месеца преди сключване на договора, стабилна кредитна история, предложеният
поръчител да не е активен потребител на заемните продукти на дружеството и/или
3
поръчител по друг активен паричен заем, предоставен от заемодателя.
Съдът намира, че по своето същество неустойката представлява скрито възнаграждение за
кредитора. Изискванията, които клаузата на чл.12, ал.1 и 3 от договора възвежда за
потребителя са на практика неосъществими за него. Въведените в договора изисквания за
вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето
на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита. Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за
поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл.
19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси". Предвид изложеното следва, че в ГПР е необходимо да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния
случай е посочено, че ГПР е 45.13 %, но от съдържанието на договора потребителят не може
да направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.
Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква
задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то
същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при
формирането на ГПР. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1
и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на
ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от
4
които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на
цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото
следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, то е необходимо в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. С
оглед приетото по-горе и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице
несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него
компоненти, то следва да се приеме, че договор за заем № *** от 25.01.2022г. е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в която хипотеза на
основание чл.23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
От представената от ответното дружество справка се установява, че платената по договора
сума възлиза 384 лв., или над главницата е платената сумата от 84 лв., в който размер е и
претендираната за връщане от ищцовата страна сума, след допускане на изменение в
размера на предявения осъдителен иск. Посочената последна сума се явява платена при
начална липса на основание и подлежи на връщане на потребителя, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Поради това
искът е основателен и следва да бъде уважен.
При този изход на делото и предвид направеното от ищеца искане, следва да му се присъдят
разноски в размер на 50 лв. заплатена държавна такса. По делото ищецът се е представлявал
от ***, който е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА.
Представен договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на ищеца е предоставена
безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА, като съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се
определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение за ***
в размер на 400 лева, което ще му се присъди.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Моят кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Царица Йоана“ № 29, със законен представител *** да
заплати на Й. К. А., ЕГН ********** от *** сумата от 84 лв. /осемдесет и четири лева/
недължимо платена сума над заемната сума по индивидуален договор за заем № *** от
25.01.2022 г., сключен между Й. К. А., ЕГН ********** и „Моят кредит“ ЕООД, ЕИК
*********.
5
ОСЪЖДА „Моят кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Царица Йоана“ № 29, със законен представител *** да
заплати на Й. К. А., ЕГН ********** от *** сумата от 50 / петдесет/ лева направени по
делото разноски.
ОСЪЖДА „Моят кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Царица Йоана“ № 29, със законен представител *** да
заплати на ***, от *** с личен номер *** на основание чл.38 ЗА, сумата в размер на 400
/четиристотин/ лева адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6