РЕШЕНИЕ
№85
гр.
Перник, 04.04.2013г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пернишкият
окръжен съд, гражданска колегия в публичното заседание на 04 март през две
хиляди и тринадесета година в състав :
Председател: Борислава Александрова
при
секретаря Мария Стоянова, като разгледа докладваното от съдията, гр. дело № 463 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявен е установителен иск по чл. 422 вр. чл.415 ал.1 от ГПК.
По изложените в
исковата молба обстоятелства, ищецът „Ю. Б.” АД /предишно
наименование „Ю. И ЕФ Д. Б.” АД/, със
седалище в гр. С. претендира установяване съществуването на вземанията си
спрямо ответниците Ц.С.Н. и З.М.Н., произтичащи от договор за кредит за покупка
на недвижим имот № *** и допълнително споразумение от 16.07.2010 г., съгл.
издадени заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист
по ч. гр. дело № 35/2012 г. на БрРС, а именно: главница в размер на
179 018.94 лева; договорна лихва в размер на 13 374.49 лева и такси в
размер на 331.02 лв.
С отговора на
исковата молба, от ответницата З.М.Н., чрез процесуалния й представител, се оспорва
изцяло, по основание и размер, предявения иск, като са въведени възражения за
нищожност на договора за банков кредит и допълнителните споразумения към него.
С отговора на исковата молба, подаден от
ответника Ц.С.Н., чрез процесуалния му представител, се оспорва изцяло, по
основание и размер, предявения иск, като са въведени възражения за нищожност на
договора за банков кредит и допълнителните споразумения към него, и е оспорено
настъпването на предсрочна изискуемост на кредита.
Пернишкият
окръжен съд, преценявайки събраните по делото доказателства и доводите на страните,
по реда на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, приема
за установено, от фактическа и правна страна, следното:
Въз основа на подадено заявление от ищеца,
по реда на чл. 417 от ГПК, по ч. гр. дело № 35/2012 г. по описа на БрРС, е
издадена заповед № 33/15.03.2012 г. за заплащане, солидарно от ответниците, Ц.С.Н. и З.М.Н., на сумите, както следва: 179 018.94 лв., представляваща просрочена главница
по договор
за кредит за покупка на недвижим имот № ***; сумата от 13 374.49 лв., представляваща договорна лихва, за периода от 02.09.2011 г. до 12.03.2012 г.; сумата от 331.02 лв, представляваща банкови такси, за периода от 04.03.2009 г. до 12.03.2012 г.;
законната лихва от 13.03.2012 г. до изплащане на вземането, както и разноски по
делото: 3 854.49 лв.-заплатена държавна такса и 2 852.69
лв.-заплатено адвокатско възнаграждение.
Срещу заповедта за изпълнение са постъпили
възражения от Ц.С.Н. и З.М.Н.. Ищцовата страна е уведомена от съда за постъпилите възражения на 07.05.2012 г., а исковата молба е подадена на 31.05.2012 г., т.е. в предвидения от закона едномесечен срок. Предявените за разглеждане, в настоящото
производство искове, са в рамките, очертани от заповедното производство и след
подадено възражение по чл. 414 ГПК.
Предвид горното, съдът намира, че исковете са допустими и като такива следва да бъдат
разгледани по същество.
Видно е от приетия, като доказателство по
делото договор за кредит за покупка на недвижим имот № ***,
че ищецът е предоставил на посочените, като кредитополучатели – Ц.С.Н. и З.М.Н., кредит в
размер на 81 000 лв. за покупка на описания недв. имот-апартамент № **, в
сградата на бул. „П. С.”, в гр. С., както и сумата от 90 900 лв. за други
разплащания, по който договор
ответниците са солидарни длъжници. Крайният срок за погасяване на кредита е 300 месеца,
считано от датата на откриване на заемната сметка по кредита.
По делото е прието, като
доказателство и Допълнително споразумение от 16.07.2010 г. към договор за
кредит № ****, с което са предоговорени съществуващи, към датата
на същото, задължения.
Следва да се посочи, че ответниците, с
отговора по чл. 131 от ГПК, не са оспорили представените с исковата молба
заверени ксерокопия от документи и по-конкретно автентичността им и
неподписването от страна на З.Н.. Правото на ответника да поиска съдът да
задължи ищцовата страна да представи оригинала на документа, съотв. оспорването
на документ е във връзка с ясно изразено становище по иска и представените с
исковата молба доказателства, поради което следва да бъде извършено в срока за
отговор, най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което
документът е представен. В настоящия случай ответниците не са направили такова
искане, нито са оспорили автентичността на представените с исковата молба
документи, надлежно и своевременно, с отговора на исковата молба, от което и
следва, че преклузията по чл. 133 от ГПК е настъпила. Евентуалната нищожност на
договора и допълнителното споразумение от 16.07.2010 г. поради липсата на волеизявление от страна
на отв. Н., по отношение, на която от заключенията на съд.-графологичната
експертиза, е видно, че не ги е подписала, могат да бъдат предмет на обсъждане
в случай, че в срока по чл. 131 ал. 1 от ГПК са наведени такива доводи, респ.
са оспорени посочените документи, което обаче не е направено своевременно. В
подкрепа на изложеното, според съдът, е и възприетото в Тълкувателно решение № 5/14.11.2012
г. по тълкувателно дело № 5/2012 г. на
ОСГТК на ВКС.
По отношение на въведените
възражения с отговорите на исковата молба и уточняваща молба, представена в
с.з. на 05.11.2012 г., за нищожност на договора за кредит, окръжният съд намира
следното:
Неоснователни са твърденията на
ответниците за липса на представителна власт на лицата, подписали договора за
кредит и допълнителните споразумения към същия, тъй като, от представеното
заверено ксерокопие от пълномощно от 12.10.2005 г.-нот. заверено, се установява,
че законните представители на ищеца са упълномощили И. Г. С. и Ю. В. Б.,
подписали процесния договор за кредит, да представляват банката, с правата
посочени в пълномощното. Допълнителното споразумение от 16.07.2010 г. е
подписано от търговските пълномощници на банката Е.Д. и Б. М. На следващо място дори и да се приеме,
че за допълнителното споразумение, е налице липса на представителна власт, на
лицата, подписали същото, то съобразно разпоредбата на чл. 301 от ТЗ, с
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, респ. с
предявяването на настоящия иск, действията по сключването на договора и
споразумението следва да се счете, че са потвърдени, от страна на банката-ищец.
Посоченото е относимо и за лимита, до който пълномощниците са имали правата да
договарят с клиентите на банката, относно т. нар. експозиция. Не на последно
място следва да се посочи, че интерес от възражение за липса на представителна
власт има представлявания, а не насрещната по договора страна,
чийто права и интереси, в случая не са засегнати.
Неоснователни са
и възраженията, и искането на ответниците във връзка с приложението на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета. Цитираната Директива по своята правна
същност не създава преки права и задължения за гражданите на ЕС, а само
задължение на държавите-членки за транспонирането й в националното
законодателство. Тази Директива е транспонирана в Закона за защита на
потребителите относно
неравноправните клаузи в договори, сключени с потребител,
поради което няма пряк ефект и са приложими нормите на националното
законодателство.
Ответниците навеждат доводи за
нищожност на договора за кредит поради противоречие със Закона за
потребителския кредит във вр. с Директива 93/13 на СЕ. В настоящия случай
обаче, съдът намира, че не намират приложение разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, на основание чл. 4 ал.1 т. 1 от същия, тъй като се касае
за кредит над 147 000 лв., а наред с това към датата на
сключване на договора 28.02.2007 г., Законът за потребителския кредит не е бил действащ, поради което съответствието на
договора с разпоредбите
на този закон не следва да
бъде разглеждано. Действащият към момента на сключване на договора за кредит, Закон за потребителския кредит /отм./, изключва от приложението си договори за кредит под 400 лева или над 40 000 лева /чл.
3 ал. 3 т. 5/, а процесният е на стойност 171 900 лева.
Освен това, ответната страна
поддържа, че всяка една от клаузите на договора и същият като цяло са нищожни
поради противоречие с разпоредбите на чл. 146 от Закона за защита на
потребителите, вр. чл. 145, чл.147, чл.143, т.9, 10,12,15 и 18. Твърди се и
нищожност на отделни клаузи - чл. 3 ал. 3 и ал. 5, чл. 5 ал. 3 от
договора, каквато не съществува, чл. 9, чл. 10 т. 2 и чл. 12, чл. 14 ал. 3 и
ал. 4, чл. 15, чл. 18, чл. 19, и чл. 25 от договора за кредит. Тези твърдения
съдът приема за общи и недоказани.
Съгласно чл. 143 от Закона за защита на потребителите, неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при
определени хипотези, регламентирани в цитираната разпоредба, между които: т. 9 - при налагане на потребителя приемането на клаузи,
с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора;
т. 10 - при предвидена възможност на търговеца да променя едностранно условията
по договора въз основа на непредвидено в него основание; т. 12 - при
предвиждане цената да се определя при получаването на стоката или услугата или
при предоставено право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора, т. 15 - при възможност на
търговеца или доставчика без съгласието на потребителя да прехвърли правата и
задълженията си по договора, когато това може да доведе до намаляване на
гаранциите за потребителя и т. 18 – при
поставени други подобни
условия.
Съдът
намира за неоснователни твърденията на ответниците, че процесният договор е
изготвен самостоятелно и едностранно от страна на банката, че са били в
неизвестност относно съдържанието му, както и за липсата на коментар и
разискване, между страните, по договора, като цяло, нито по отделни клаузи. Не е спорно по делото, а това се установява от представената справка
за кредитополучател, издадена от ЦКР при БНБ, по текущото състояние на
кредитите на Ц.С.Н. и поясненията на вещото
лице-икономист, дадени в с.з., че
между страните са сключени пет договора за банков кредит, от което и следва, че ответниците са били запознати
с условията на договора. Отделно от това
ответниците не твърдят, а и не установяват да са отправили конкретни
предложения, както и условия, различни от тези, предложени от ищцовата банка,
които да не са били обсъдени и приети от последната. Показанията на разпитаните
свидетели не установяват факти и обстоятелства във връзка със сключването на
процесния договор, като техните възприятия не биха могли да се отнесат към
конкретното правоотношение между страните.
С оглед горното не е налице
твърдяната нищожност на договора, основание цитираните разпоредби на Закона за
защита на потребителите.
Както се посочи
ищците твърдят, че разпоредбите на чл. 3 ал. 3 и ал. 5, чл. 5 ал. 3 от
договора, каквато не съществува, чл. 9, чл. 10 т. 2 и чл. 12, чл. 14 ал. 3 и
ал. 4, чл. 15, чл. 18, чл. 19, и чл. 25, са нищожни.
По силата на чл. 3
ал. 5 от договора, действащият базов лихвен процент на банката не подлежи на
договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните.
Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която
той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони.
Договорените надбавки не се променят.
Неравноправната клауза се преценява, като
се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване,
към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на
друг договор, от който той зависи – чл.145 ал. 1 от ЗЗП. Правилото е, че
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално /чл. 146 ал. 1
от ЗЗП/. Не
са уговорени индивидуално онези клаузи, които са изготвени предварително и
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им /чл.146 ал.2 ЗЗП/.
В чл. 144
ЗЗП са уредени
случаите, при които някои от разпоредбите на чл. 143 от закона са неприложими.
По силата на чл. 144 ал. 2 т.1 от ЗЗП, нормата на чл. 143 т. 10 не се прилага за клаузи, при които
доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна
причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя или
на потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите
услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да
уведоми за прекратяването другата страна/страни по договора в 7-дневен срок и
другата страна/страни по договора има правото незабавно да прекрати договора.
Доколкото процесният договор за банков
кредит, е сделка, сключена с потребител, попадаща в обхвата на изключението, визирано в чл.144 ал.2 т.1 ЗЗП, от това следва, че клаузата на чл. 3 ал. 5 от същия
не е неравноправна,
съответно не е нищожна. Следва да се има предвид и,
че с подписването на договора потребителят се е съгласил банката да си запази
правото едностранно да промени базовия лихвен
процент. Съгласието на длъжника за промяната на лихвения процент при изменение
на пазарните условия се счита предварително дадено и не е необходимо отново да
бъде потвърждавано с подписа му. От своя страна длъжникът има право да погаси
предсрочно кредита и да прекрати договора.
Ответната страна също така поддържа, че разпоредбата на чл. 3 ал.3 от договора е нищожна. По силата на
същата при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна
изискуемост на кредита, кредитополучателят
дължи лихва, в размер от сбора на лихвата за редовна главница, договорена за
съответния период на издължаване на кредита, съгласно ал. 1 и 2, плюс
наказателна надбавка от 10 пункта. Нищожността
се обосновава с твърдението, че е уговорено заплащане на необосновано високо
обезщетение. Така
наведеният довод за нищожност, на тази клауза, с позоваване на ЗЗП, не попада в
обхвата на нито една от хипотезите на чл. 143, т. 9, 10, 12, 15 и 18 ЗЗП, от
което и следва извода, че твърдението за нищожност на посочената разпоредба е
неоснователно.
В чл. 18 от
договора за кредит са уредени хипотезите, при които кредитът става предсрочно
изискуем. Доводът за нищожност се обосновава с обстоятелството, че тази
разпоредба дава възможност на банката едностранно да прекрати договора, като
такова право не е дадено на кредитополучателя. В тази връзка следва да се
посочи, че кредитополучателят, независимо от изрично уговореното в договора,
винаги разполага с възможността да прекрати същия на някое от предвидените в
закона основания, за предприемането на каквито действия нито се твърди, нито се
ангажират доказателства.
На следващо място
се поддържа, че разпоредбата на чл. 10 т.2
вр. чл. 12 от договора е нищожна, тъй като по силата на същата е въведено
задължение за кредитополучателя да
заплаща такси, съгласно Тарифата на банката, която тарифа се сформира
едностранно от банката, без намесата, знанието и съгласието на кредитополучателите.
Ищецът, като кредитор, съгласно чл. 58 от ЗКИ, е задължен при отпускане на
кредит да предостави на клиента своите условия по кредита, сред които и данни
за таксите по същия. Доколкото законодателят е употребил термина „своите
условия”, това означава, че таксите се определят едностранно от банката, без да
е предвидено те да бъдат определяни по договаряне с кредитопоучателите. Предвид
това и тези твърдения за нищожност на посочената клауза от договора, са
неоснователни.
Твърди се, че чл. 9, чл. 14, ал.3 и 4, чл.15,чл.19, чл.
28,чл. 29 и чл. 30 от договора са нищожни. При така предявения установителен
иск подлежи на доказване наличието на договор, по който банката да е
предоставила на ответниците сумата, описана в исковата молба, изпълнението от страна
на ответниците на задължението им за
заплащане дължимите се суми за погасяване на кредита, както и настъпила ли е и
кога предсрочната изискуемост на кредита и размерът на задължението. Изхождайки
от предмета на доказване в процеса, то съдът счита, че евентуалната нищожност на посочените
разпоредби от договора не е от значение за правилното решаване на настоящия
правен спор. Това е така, защото с тези клаузи са регламентирани възможностите
при предсрочно погасяване на дълга / чл.9/ , застраховането на предоставения
като обезпечение недвижим имот / чл.14/, предсрочна изискуемост при намаляване
стойността на даденото обезпечение /чл.15/, правото на банката да се снабди с
изпълнителен лист / чл19/, прехвърляне на вземането / чл.28/ , обработване и
използване на лични данни от банката / чл.29/, правила за връчване на
уведомления / чл.30/, т.е. касае се за клаузи, съдържанието на които не се
отразява върху съществуването на задължението и размера на същото. Дори и тези
клаузи да са нищожни, то това не би имало
за последица нищожност на целия договор, предвид разпоредбата на чл. 26, ал.4 ЗЗД.
Неоснователно е
възражението на ответниците за нищожност на договора поради монополното
положение на ищеца. Това е така, защото, от една страна, не се установява
съществуването на монополно положение на
банката, а от друга, действителността на договора с оглед нарушаване на нормите
на ЗЗК, не може да бъде преценявана в
настоящото производство, по аргумент от чл. 8 т. 1 от ЗЗК.
Не се установява договорът да заобикаля
закона. В тази връзка ответниците не излагат конкретни съображения, поради
което няма годни твърдения, които съдът да е длъжен да обсъжда. Не се твърди и
установява процесната сделка да цели резултат, който не е характерен за нея и е
недопустим от закона. Освен това е необходимо да се установи не само обективно
правонарушение, но и намерение да се постигне забранена цел.
Не се установява договорът да накърнява
добрите нрави и морала, твърденията на ответниците, за което са общи. По
принцип една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея се договарят
необосновано високи цени, неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване на друг, със сделката се цели недобросъвестна конкуренция,
използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно
условие. Настоящият случай не разкрива никоя от тези хипотези или друга, която
да обоснове противоречие с добрите нрави или морала.
На следващо място
съдът намира за неоснователно възражението на ответниците за заблуждаваща
реклама от страна на ищеца на условията по предлаганите банкови жилищни и
ипотечни кредити. От събраните гласни доказателства се установява, че
кредитите, отпускани от банката са били рекламирани, но липсват данни за съдържанието
на рекламата и съответно, че същата е възприета, като заблуждаваща и подвеждаща
от страна на ответниците.
Предвид горното,
съдът приема, че е налице валиден, подлежащ на изпълнение от страните, договор
за банков кредит и допълнителни споразумения.
От заключението на в. л. Б. П. се
установява, че за периода от усвояване на кредита-02.03.2007 г. до 08.07.2010
г. по същия са внасяни суми за главница, като от 02.09.2010 г.
кредитополучателите са преустановили внасянето на суми по главницата /внасяни
са суми до 1.00 лв./, а от 05.08.2011 г. не са внасяни никакви суми за главница
по кредита. Т.е. безспорно от констатациите на вещото лице-икономист се
установява, че към датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение-12.03.2012 г. е имало просрочени три последователни месечни
погасителни вноски, съобразно договореното условие за предсрочна изискуемост на
кредита. Съгласно чл. 18 ал. 2 от процесния договор, при неиздължаване на три последователни месечни
погасителни вноски, изцяло или частично, целият остатък по кредита се превръща
в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната
вноска, като изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да е
волеизявление на страните.
Ответниците,
с подадените отговори на исковата молба, от една страна оспорват датата на предсрочната
изискуемост на кредита, както и че не са настъпили предпоставките за това, а от
друга, твърдят, че предсрочната изискуемост е настъпила преди датата, посочена
в извлечението от счетоводните книги. С оглед заключението на
съд.-икономическата експертиза, съдът намира, че се установява по несъмнен
начин неиздължаване, от ответниците, на три последователни месечни вноски /в
периода м. август-м. ноември
Предвид горното, съдът намира, че така предявеният иск е доказан по своето основание,
тъй като от събраните по делото доказателства се установява наличието на
договор за банков кредит с ответниците. Последните не са изпълнили задължението
си за плащане на главница и лихва, и
кредитът е станал предсрочно изискуем на
основание цитираната по-горе разпоредба от договора.
Съдът намира, че искът е доказан и по
размер, тъй като видно от заключението на съдебно-икономическата експертиза
размерът на главницата, лихвата и таксите, към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, са равни на тези, за
които е издадена заповедта за незабавно
изпълнение и съответно е предявен настоящия установителен иск. В хода на
производството от ответниците, чиято е доказателствената
тежест, не са ангажирани доказателства за
извършени от тях плащания, което би довело до
частична основателност на иска, а такива и не се твърдят.
Във връзка с изложеното, съдът намира, че
искът следва да се уважи така, както е предявен.
С оглед изхода на делото
ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца направените по делото разноски в размер на 4 711.69 лв.
По изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение Ц.С.Н., ЕГН **********,*** и З.М.Н.,
ЕГН **********,***, че дължат
солидарно на „Ю. Б.”
АД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: ***, сумата от общо 192 724.45 лв.,
произтичащи от договор за кредит за покупка на недвижим имот № *** и допълнително
споразумение от 16.07.2010 г., съгласно издадени заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. дело №
35/2012 г. на БрРС, от която сума: главница в размер на
179 018.94 лева; договорна лихва в размер на 13 374.49 лв., за
периода 02.09.2011 г.-12.03.2012 г. и такси в размер на 331.02 лв., за
периода 04.03.2009 г.-12.03.2012 г., както и законната лихва върху главницата, считано от 13.03.2012 г. до окончателното й погасяване.
ОСЪЖДА Ц.С.Н. и З.М.Н. да заплатят на
„Ю. Б.” АД, направените по
делото разноски в размер на 4 711.69 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
Софийския апелативен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия: