№ 5414
гр. София, 31.01.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в закрито заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20241110164505 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба, назована "жалба", подадена
от Е. Д. М. срещу Прокуратура на Република България, с която се иска да бъде осъден
ответника да заплати на ищеца сумата от 24999,00 лева, представляваща обезщетение за
причинените му в резултат на непозволено увреждане неимуществени вреди за периода
26.10.2022г. – 08.10.2024г.
В жалбата ищецът излага твърдения, че непозволеното увреждане се изразява в
незаконосъобразно постановена присъда по НОХД 1006/2016г. на СГС.
При тези данни и извършвайки служебна проверка на допустимостта на иска съгласно
чл. 130 от ГПК съдът намира, че предявеният иск е недопустим.
Въз основа на твърденията на ищеца, предявеният иск следва да се квалифицира по
чл.2в от ЗОДОВ, по която се разглеждат искове срещу държавата за вреди от нарушение на
правото на Европейския съюз. В настоящата искова молба ищецът навежда оплаквания за
бездействие на ответника по негова жалба, изразяващо се в това, че с „незаконни мотиви“
„въз основа на лъжата, незаконно ми връща жалбата без да я разгледа“. Следва да се има
предвид, че защитата, която законът указва, че държавата дължи на граждани по ЗОДОВ се
отнася до лица, които са били субекти на прилагане на принудителни, наказателни или
административнонаказателни мерки и наказания, за които е установено, че са били
незаконосъобразни. По този закон не могат да се ползват от защита лицата, които считат, че
не са удовлетворени техни оплаквания по повод подавани от тях „жалби“.
Следва да се добави, че соченото в исковата молба нарушение на ХОПЕС не е
относимо, тъй като Хартата ще се прилага в случай, че Върховен касационен съд е прилагал
съюзна правна норма, а в настоящата хипотеза се излагат твърдения, че съдът е бил сезиран
с жалба по реда на чл. 416, ал. 8 от НПК. Посоченото обуславя прилагането на норми от
вътрешното право, а не от правото на ЕС, поради което ХОПЕС не намира приложение.
Твърдението за нарушение на ЕКПЧОС само по себе си е извън приложното поле на чл. 2в
1
от ЗОДОВ, защото ЕС все още не се е присъединил към ЕКПЧОС, поради което ЕКПЧОС не
е част от правото на ЕС. Освен това ЕКПЧОС се прилагат субсидиарно, доколкото липсва
вътрешна правна уредба или норма от вътрешното право е тълкувана и приложена в
нарушение на норма от ЕКПЧОС. В исковата молба обаче липсват твърдения за тези
обстоятелства. Ищецът само бланкетно е цитирал разпоредби от ЕКПЧОС, които обаче като
правна квалификация не се явяват обвързващи съда.
Предвид липсата на твърдения, които да се подвеждат под хипотезата на нормата на
чл. 2в от ЗОДОВ, настоящият състав намира, че предявеният иск е недопустим, предвид
което исковата молба следва да бъде върната на основание чл. 130 от ГПК, а делото следва
да бъде прекратено (в този смисъл Определение № 40/12.01.2023 г. по гр. дело № 4870/2022
по описа на ВКС, III г.о.).
В случаи като настоящия, когато искът за вреди се основава на нарушение на правото
на Европейския съюз в хипотезата на чл. 2в от ЗОДОВ, в исковата молба следва да е налице
ясно посочване на конкретни актове/действия, с които съществено са нарушени конкретни
норми от правото на Европейския съюз, предоставяща права на частноправни субекти.
Видно от пространното изложение на обстоятелствата в исковата молба, ищецът не
излага твърдения, обосноваващи съществено нарушена/и норми от правото на Европейския
съюз, а излага оплаквания относно законосъобразността на влязла в сла присъде. В исковата
молба се съдържат оплаквания за вреди от привеждане в изпълнение (процесуално
законосъобразна дейност) на окончателния съдебен акт по наказателно от общ характер
дело, по което ищецът е признат за виновен и осъден на лишаване от свобода, и с който
съдебен акт ищецът не е съгласен. При тези твърдения, в т.ч. и за претърпените от ищеца
вреди, съдът намира, че позоваването от ищеца на съществено нарушение на правото на ЕС
е формално и цели злоупотреба с процесуални права, чрез използване на сравнително
широкия обхват на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ, а твърденията за неправилност на В
този смисъл, с оглед приетото в мотивите на т. 16 на тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г.
по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, преценката дали по естеството си твърдените от
ищеца обстоятелства представляват твърдения за наличие на съществено нарушение на
правна норма от общностното право, предоставяща права на частноправни субекти, и от
това нарушение ищецът е претъпял вреди, е въпрос по допустимостта на иска. При липса на
надлежни твърдения, които да сочат на основателност на иска би се допуснало образуването
на съдебни производства, в които извършването на процесуални действия е лишено от
смисъл.
В този случай даването на указания за поправяне нередовностите на исковата молба не
би могло да доведе до промяна на крайния извод за недопустимост на иска, поради което е
ненужно, в какъвто смисъл е напр. Определение № 46/26.02.2015 г. по ч.т.д. № 70/2015 г. на
ВКС.
Наред с изложеното съдът намира, че с предявяването на настоящия иск ищецът Е. М.
не преследва легитимен интерес и действието представлява злоупотреба с право по смисъла
на чл. 57, ал.1 от Конституцията, чл. 17 от Европейската конвенция за защита правата на
2
човека и основните свободи/ по аналогия от чл. 35, т.3, б.“а“от конвенцията/ и само на това
основание искът се явява недопустим.
Съгласно член 35, § 3 (а) - Условия за допустимост от Европейската конвенция за
правата на човека съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба, подадена на
основание член 34, когато счете, че жалбата представлява злоупотреба с правото на жалба.
Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) се разбира в обичайното му значение
според общата правна теория, а именно - като зловредно упражняване на едно право за цели,
различни от целите, за които то е създадено. Съответно всяко поведение на жалбоподател,
което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от
Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на Съда и точното провеждане на
производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба./ в т. см. Mirolubovs
and Others v.Latvia/. Приема се, че жалбоподателят злоупотребява с правото на жалба, когато
отново и отново подава досаждащи и явно неоснователни жалби до Съда, подобни на жалба,
подадена по-рано и вече обявена за недопустима./ в т.см. M. v. the United Kingdom и Philis v.
Greece, и двете Решения на Комисията/. Не може да бъде ангажимент на Съда да разглежда
поредица от необосновани и дразнещи оплаквания или други явно неправомерни действия
на жалбоподателите или техните упълномощени представители, които създават неоправдана
работа на Съда, несъвместима с реалните му функции в съответствие с Конвенцията ./ в т.
см. Bekauri v. Georgia (предварителни възражения), § 21; Migliore and Others v. Italy ; Simitzi-
Papachristou and Others v. Greece/.
На 11 април 2024 г. е приета Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и на
Съвета. Същата има за цел да предостави защита на физическите и юридическите лица,
ангажирани в публично участие спрямо съдебни производства, с които се злоупотребява-
било то чрез съдебни тактики, предприети от ищеца и използвани недобросъвестно, като
тактики, отнасящи се до избора на юрисдикция, предявяване на един или повече изцяло или
частично неоснователни иска или на прекомерни искове, използване на тактики за забавяне
на производството или искания за прекратяване на делото на късен етап от производството,
започване на множество съдебни дела по сходни въпроси и причиняване на
непропорционални разноски за ответника по производството. Директивата се прилага само
относно граждански и търговски дела с трансгранично значение установява минимални
правила, като по този начин дава възможност на държавите членки да приемат или запазят
разпоредби, които са по-благоприятни за лицата, ангажирани в публично участие,
включително национални разпоредби, с които се установяват по-ефективни процесуални
гаранции.
Принципно предявяването на един иск за цели различни от разрешаването на
гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо следва да бъде третирано като
недобросъвестно упражняване на правото на иск. Макар и с тесен предметен обхват
Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и на Съвета предлага следните
индикации за производства, с които се злоупотребява:
а) непропорционалният, прекомерен или неразумен характер на иска или на част
3
от него, включително прекомерната стойност на спора;
б) наличието на множество производства, започнати от ищеца или от свързани
страни във връзка със сходни въпроси;
в) сплашване, тормоз или заплахи от страна на ищеца или неговите
представители преди или по време на производството, както и сходно поведение на ищеца
по сходни или паралелни дела;
г) недобросъвестното използване на процесуални тактики, като например
забавяне на производството, търсене на най-юрисдикция чрез злоупотреба или измама или
недобросъвестно прекратяване на делата на по-късен етап от производството.
Неизчерпателно посочените индикации не са чужди за националната съдебна практика.
Например в Разпореждане № 321 от 04.12.2018 г. по ч. гр. д. № 3772 / 2018 г. на Върховен
касационен съд, 4-то гр. Отделение е посочено, че многократното сезиране на съда с едни и
същи жалба, когато те са процесуално недопустими не води до упражняване на
предоставените от законодателя процесуални права в съответствие със закона, чиято цел е
споровете да намират своето разрешение. В практиката си ВКС нееднократно/ например в
определения № 761 от 30.11.12г. по ч.т.д.№ 497/12г. на I т.о.на ВКС и № 376 от 10.05.10г.по
ч.т.д.№ 350/10г.на I т.о.на ВКС/ е посочвал , че последователно създаваната верига от частни
жалби, съставлява злоупотреба с право по смисъла на чл.3 от ГПК. Законодателят не е въвел
ограничение на броя частни жалби, които могат да бъдат подадени срещу акт на съда за
връщане на недопустима жалба. Липсата на подобно ограничение обаче не означава, че това
може да се прави до безкрай. Нормите се създават при презумпцията, че адресатите им са
добросъвестни. Общият разум на закона изключва осигуряване на възможност на страната
да подава неограничен във времето брой нередовни или недопустими жалби. Когато
превратно се упражняват права, увреденият може да иска и следва да получи
преустановяване на увреждащата го злоупотреба. Съгласно приетото в постановено по реда
на чл.290 от ГПК решение № 257 от 14.07.2011г. по гр.д.№ 1149/09г.на IV г.о. на ВКС -
превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения интерес и
правните последици са отказ от защита им, като в зависимост от естеството на действията,
чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият може да иска съответно или
обезщетение, или преустановяване на увреждащата злоупотреба, или и двете. Съдът, от
друга страна, има задължението да поддържа баланса между страните и да гарантира, че
всяка от тях ще получи справедливо изслушване, разглеждане и произнасяне. В този смисъл,
съдът е длъжен да вземе мерки да организира адекватно своевременното разглеждане на
делото, в разумен срок, вкл. да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право.
В процесният случай следва да се посочи, че ищецът е един от т.н. „масови ищци“,
който със завеждането на съдебни искове не преследва разрешаване на гражданскоправен
спор. Исковите молби обикновено се различават единствено по отношение на периода, за
който се твърди да са търпени неимуществени вреди. Идентитет е налице и по отношение на
заявеното искане - да се присъди обезщетение за едни и същи неимуществени вреди в
размер на сума, обикновено 24000 или 24999 лева по всяко дело. Очертаното в сравняваните
4
искови молби увреждащо действие на ответника е типизирано - бездействие във връзка с
искания на ищеца и/или осъждането му по непредявени обвинения според него. Показателно
в това отношение е фактът, че обикновено исковите молби съставляват формуляр, в който
ищецът попълва само дати и номера и полага подпис. Въпросът по кой номер жалба и колко
пъти ответникът е сезиран с това искане има отношение единствено към размера на
претендираното обезщетение и не представлява правопораждащ вземането факт (така
Определение № 2128/13.07.2023 г. по гр.д. №2471/2023 г. по описа на ВКС, III ГО).
Противното разбиране би било равнозначно на извода за допустимост на производствата по
множество идентични жалби, касаещи привеждането в изпълнение на една и съща присъда с
твърдяно една и съща предпоставка за освобождаване. Разликата в номерата и датите на
депозиране на различни жалби (посочени в исковите молби) не рефлектира върху извода, че
се търси защита на един и същ интерес и е без значение колко пъти това искане е отправено
след привеждане на присъдата в изпълнение, както и какъв период от време се твърди да са
търпени. По отношение на различните посочени периоди на увреждането (т.е. времето, през
което се твърди да се търпят неимуществените вреди) настоящият състав не приема, че се
касае за хипотеза на предявени частични искове, като се претендират вредите, настъпили
през определен период от време с посочване на началото и края му (опр.13/08.01.2020г.-гр.д.
№ 2318/2019г.-ВКС), което да обуслови изключение от общото правило по чл. 126 ГПК.
Подобно разбиране от една страна не е в съответствие с правната природа и
характеристиките на частичните претенции, при които се търси защита за част от цялото
вземане, но тази част не би могла да бъде отграничена чрез посочването на период и в едно
производство да се претендира част, дефинирана с определен времеви период, а в друго
производство - друга част за различен период, в който случай не би могло да се говори за
частични искове.
Настоящият съдебен състав третира настоящия съдебния спор срещу Прокуратура на
Република България - като „frivolous litigation“, в който са въведени несериозни и изначално
необосновани фактически и правни аргументи, като ищеца-лице изтърпяващо наказание
„лишаване от свобода“ отказва да се съобрази със силата на пресъдено нещо на вляза в сила
присъда, с която е осъден на наказание лишаване от свобода за тежко умишлено
престъпление и чрез завеждането на множество сходни съдебни производства не само не
съобразява поведението си с влезлия в сила съдебен акт, но и постоянно възобновява
правния спор. Допълнително, тъй като ищецът от началото на годината е завел общо 319
гражданскоправни производства насочени срещу органи на съдебната власт и
Прокуратурата на Република България и с оглед изявяваното от него желание за лично
участие в откритите съдебни заседания, поради постоянното му конвоиране до съдебните
сгради реално се стига до неизпълнение на определения му режим на изтърпяване на
наложено наказание от български съд.
По същество, пряко или косвено, ищецът иска гражданският съд да преразгледа
законността на присъда/произнасяне на наказателен съд, която е влязла в сила.
Преразглеждането на сила на пресъдено нещо на национален съдебен акт е принципно
5
допустимо само в случаите на пряко нарушение на правото на Европейския съюз, при това в
рамките на специална процедура. По настоящото дело ищецът иска от гражданската
юрисдикция на общия съд в България да се пререши едно наказателно дело на
наказателната юрисдикция, което е забранено от чл. 300 ГПК и от принципа на правовата
държава по чл. 4 КРБ - окончателните съдебни актове не могат да подлежат на
преразглеждане, освен по точно определен ред.
Съобразно формираната практика на ЕСПЧ злоупотреба с право е и използването на
език на вражда и омраза срещу съда и в сезиращите го процесуални документи, като всеки
опит за използването на такъв език е несъвместимо с търсената от страните и дължима от
съда защита, поради което нарушава принципа на добросъвестност по чл. 3 от ГПК.
Искането по чл. 95 от ГПК на ищеца за предоставяне на правна помощ от вида
процесуално представителство следва да се остави без уважение, на основание чл. 24, ал. 2
от ЗПП, съгласно която разпоредба правна помощ не се предоставя, когато претенцията е
очевидно неоснователна, необоснована или недопустима.
Поради гореизложеното, на основание чл. 130 ГПК исковата молба подлежи на
връщане.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА искова молба с вх. № 345540/30.10.2024 г., назована "жалба", подадена от Е.
Д. М. срещу Прокуратурата на Република България, като недопустима.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 64505 по описа за 2024 г. на СРС, I ГО, 169
състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба по чл. 95 от ГПК за предоставяне на правна помощ
на ищеца Е. Д. М., обективирана в искова молба, наречена "жалба", по която е образувано
гр. дело №64505/2024 г. по описа на СРС.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищеца Е. Д. М. за освобождаване от
заплащането на държавни такси по делото.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на ищеца.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6