РЕШЕНИЕ№260957
гр. Пловдив, 25.03.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на десети март две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА
ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 13610 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по
предявени от “Теленор България” ЕАД против Н.А.М. установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ за
установяване на паричните притезания, удостоверени в Заповед № 4584/27.05.2019
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. №
7908/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, I брачен състав, за сумата от
75, 14 лв., представляваща стойността на месечни абонаментни такси за потребени
мобилни услуги, предоставени за периода от 06.12.2016 г. до 04.04.2017 г. по
Договор за мобилни услуги от 06.12.2016 г., ведно със законна лихва върху
главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 20.05.2019 г., до окончателното й заплащане. С исковата молба при
условията на кумулативно обективно съединява е предявен и осъдителен иск с
правно основание чл. 342, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата от 56, 49 лв.,
представляваща стойността на незаплатени лизингови вноски за периода от
м.04.2017 г. до м.11.2018 г. по Договор за лизинг от 06.12.2016 г. за
предоставено устройство марка “***” модел “***”.
Ищецът
твърди, че между Н.А.М. и „Теленор
България“ ЕАД са сключени Договор за мобилни услуги от 06.12.2016 г. и Договор
за лизинг от 06.12.2016 г. По силата на сключения договор за мобилни услуги
ответникът бил клиент с клиентски номер № ***и титуляр по предпочетения мобилен
номер ***с избрана абонаментна програма „Старт 11, 99 лв.“ с уговорен срок на
действие на договора - 06 12.2018 г. По силата на сключения между страните
договор за лизинг на ответника било предоставено на изплащане мобилно устройство
марка „***“
модел „***“, цената на което
следвало да бъде заплатена на 23 месечни вноски в размер на 2, 69 лв., съгласно
уговорения погасителен план по лизинговия договор. По договора за предоставяне
на мобилни ответникът не заплатил стойността на мобилните услуги от 75, 02 лв.,
за която сума били издадени фактури. Твърди, че фактура №***г. е издадена за
отчетения период на потребление от 06.12.2016 г. до 04.01.2017 г. с начислена
за периода сума за разговори и месечни абонаменти в размер на 60, 34 лв., с
ДДС, от които: 19, 66лв. без ДДС - за пропорционален месечен абонамент за
абонаментен план “Старт 11,99 лв.”, 28,38 лв. без ДДС-международни разговори,
2, 69 лв.- лизингова вноска. Фактура № ***г. била издадена за отчетения период
на потребление от 05.01.2017 г. до 04.02.2017 г. с начислена за периода сума за
разговори и месечни абонаменти в размер на 14, 68 лв. с ДДС, от които: 9,99лв.
без ДДС- за абонаментен план “Старт 11,99 лв.” и 2, 69 лв.- лизингова вноска. С
кредитно известие от 05.03.2017 г. за извършена корекция на дълга била
сторнирана сумата от 2, 57 лв., като е отразен и незащитен баланс, след което
задължението било в размер на 75, 14 лв.
Сочи, че потребителят е длъжен да заплаща определените цени по начин и в
срокове за плащане, посочени в т. 27 от ОУ, а именно в срока, указан във
фактурата, но не по-късно от 18 дни след датата на издаването й. Незаплащането
в срок на задълженията по издадените фактури за ползваните мобилни услуги е обусловило
правото на ищеца да прекрати едностранно индивидуалния договор. Последният бил
прекратен едностранно от ищеца на основание т. 11 от ОУ, като е издадена крайна
фактура № ***г. с начислена обща сума за плащане в размер на 347, 06 лв.
Прекратяването на договора настъпило по силата на договора, поради допуснато от
страна на абоната неизпълнение на породените от последния задължения, като процесният
абонамент е деактивиран на 27.02.2017 г., която дата се активирала автоматично
от системата на оператора. Твърди, че
поради прекратяване на договора за мобилни услуги и преустановяване на
предоставяните услуги, на основание т. 12, ал. 2 от Общите условия, приложени
към лизинговия договор, дължимите месечните вноски за предоставеното на абоната
мобилно устройство са обявени за предсрочно изискуеми. Претендира заплащане на
сумата от 56, 49 лв. – лизингови вноски за периода от м. 04.2017 г. до м.
11.2018 г. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявените
искове.
Ответната страна Н.А.М. е депозирал в
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба
чрез назначения й от съда особен представител – адв. Е.С.. С отговора се
оспорва иска по основание и размер.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Районен
съд – Пловдив е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ, и
осъдителен иск с правно основание чл. 342, ал. 1 ТЗ.
От
договор за мобилни услуги от 06.12.2016 г., сключен между страните в настоящото
производство, се установява, че ищецът е поел задължение да предоставя на Н.А.М. за срок от 24 месеца мобилните услуги,
посочени в Раздел II на Общите условия на
“Теленор България” ЕАД, по стандартен месечен абонамент от 11, 99 лв. на месец
с предпочетен номер ***, при предоставени 100 национални минути извън Теленор и
1 000 минути към номера от мобилната мрежа на Теленор, срещу насрещната
престация – парично възнаграждение съгласно подписаното от потребителя
Приложение – Ценова листа за абонаментни планове за частни лица.
Представен
е и препис от Общите условия, които по съгласие на страните са част от поетите
задължения по учреденото договорно правоотношение. Общите условия към договора
за мобилни услуги не носят подписа на потребителя, но тяхното приемане е
обективирано в отделно подписана декларация – съгласие, съдържаща
удостоверителното изявление на абоната, че е получил екземпляр от Общите
условия към договора за мобилни услуги. Изявлението на потребителя представлява
писменото приемане на условията към договора, които стават неразделна част от
неговото съдържание, в който смисъл съдът не възприема възраженията на
ответника, релевирани в отговора на исковата молба.
От
Общите условия се установява, че страните са се уговорили потребителят да
заплаща уговореното възнаграждение след предоставяне на уговорените услуги –
арг. чл. 23 от Раздел ІV „Цени на услугите“.
Представен
е договор за лизинг от 06.12.2016 г., по силата на който е уговорено, че ищецът
се задължава да предостави на потребителя мобилно устройство ****** за временно и
възмездно ползване срещу насрещното задължение на лизингополучателя да заплати
цената на устройството от 76, 78 лв. на двадесет и три месечни вноски, всяка
в размер от 2, 69 лв., при внасяне на първоначална лизингова вноска
от 15 лв. С клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора е предвидено право на
лизингополучателя да придобие собствеността върху предоставеното за ползване
устройство като подпише договор за изкупуване на устройството десет дни преди
изтичане на срока на договора. Установено е задължение за връщане на
устройството в едномесечен срок след изтичане на срока за договора, ако
лизингополучателя не упражни правото си по чл. 1, ал. 2 от договора, като с
разпоредбата на чл. 1, ал. 3 ГПК е предивдено задължение за заплащане на
неустойка при неизпълнение на задължението за връщане на лизинговата вещ в
размер на една вноска от 2, 69 лв. С клаузата на чл. 4 е установено, че с
подписване на договора лизингополучателят декларира и потвърждава, че е получил
устройството, предмет на договора.
Договорът
за лизинг е сключен при отнапред установени от страните Общи условия, които
носят подписа на лизингополучателя, поради което последните са приети писмено
от страна на длъжника. С клаузата на чл. 12, ал. 2 от ОУ е установено, че
месечните вноски стават предсрочно изискуеми
в случай на прекратяване на договора за предоставяне на мобилни или
фиксирани услуги, сключени от лизингополучателя, както и при забава в
заплащанията на задълженията.
В
производството по делото не е оспорена формалната доказателствена сила на
представените частни диспозитивни документи от страната, поради което следва да
се приеме, че обективираните в последните изявления изхождат от страната,
сочена като техен автор – арг. чл. 180 ГПК.
Ищецът
е представил дубликати данъчни фактури, издадени от него, в които са
обективирани претендираните вземания за проведени разговори и месечни
абонаментни такси и лизингови вноски. Тези дубликати на данъчни фактури съдът
приема, че не представляват доказателство за удостоверените в тях
правнорелевантни обстоятелства, тъй като те представляват частни свидетелстващи
документи по смисъла на чл. 179 ГПК, обективиращи изгодни за техния издател
обстоятелства. В този смисъл те притежават само формална доказателствена сила
за обстоятелството, че съдържат удостоверително изявление, направено от
субекта, сочен като техен издател. Тези частни свидетелстващи документи биха
притежавали доказателствена сила, в случай че бе подписана от двете страни, тъй
като те биха обективирали извънсъдебно признание от страна на потребителя, че е
получил от оператора услугите на стойност, посочени във фактурите.
При
така установените правнорелевантни обстоятелства, чрез събраните в настоящата
съдебна инстанция доказателствени средства, съдът приема следното от правна
страна:
Предявен
е иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение на поетото от
ответника задължение да заплати уговореното възнаграждение за предоставените му услуги чрез включване
в обществената клетъчна далекосъобщителна мрежа, поддържана от ищеца, по
договор от 06.12.2016 г.
Процесният
договор за мобилни услуги, сключен между страните в настоящото производство, по
своята правна природа представлява ненаименован, консенсуален, двустранен,
възмезден и комутативен договор, по силата на който в момента на сключването му
и за двете страни по него са възникнали субективни права и правни задължения.
Правното
действие на сключения ненаименован договор попада под приложното поле на ТЗ,
тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между лица,
едно от които е търговец и е свързана с упражняването от него занятие – арг.
чл. 286, ал. 1 ТЗ. Този договор е от вида на субективните (относителните)
търговски сделки.
Договорът
е сключен при предварително установени от ищеца общи условия (чл. 298, ал. 1 ТЗ), които са задължителни за потребителя, тъй като писмено ги е приел.
Съгласно
принципа на свободното договаряне и автономията на волите, уредени в разпоредбите
на чл. 8 и 9 ЗЗД, между страните е възникнало действително материално договорно
правоотношение. Ищецът се е задължил да предоставя на ответника мобилните
услуги, посочени в Раздел ІІ от Общите условия срещу изпълнение на насрещната
престация от страна на потребителя – заплащане на уговореното възнаграждение за
месечни абонаментни такси и предоставени услуги.
Страните
са уговорили в чл. 23 от “Цени и такси” от Общите условия, че задължението за
плащане на уговореното възнаграждение възниква след получаване на процесните мобилни услуги от абоната.
Следователно,
операторът трябва да престира пръв, като не може да претендира възнаграждение,
преди потребителят да е получил мобилните услуги. Обстоятелството, че
операторът е изпълнил своите договорни задължения точно в качествено и времево
отношение подлежи на пълно и главно доказване от ищеца по правилата, предписани в правната норма, регламентирана в чл.
154, ал. 1 ГПК.
Представените
данъчни фактури като частни свидетелстващи документи, обективиращи изгодни за
техния издател обстоятелства, не се ползват с доказателствена сила и чрез тях
не могат да се установят твърдените от ищеца обстоятелства.
Тези
правнорелевантни обстоятелства не се установяват и от допуснатата по делото
съдебно-счетоводна експертиза, установила, че част от издадените от страна на
ответника данъчни фактури са надлежно и
редовно осчетоводени от ищцовото дружество.
По
така изложените съображения ищецът, чиято е доказателствената тежест за
установяване на това правнорелевантно обстоятелство, не установи в процеса на
доказване, че е доставил услугата, заплащането на чиято стойност претендира в
производството по делото, поради което установителния иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал.
1 ТЗ за сумата от 75, 14 лв. следва да бъде отхвърлен.
По
предявения иск с правно основание чл. 342 ТЗ, съдът намира следното:
Договорът
за лизинг, какъвто е процесният, представлява консенсуален, двустранен,
възмезден, комутативен и неформален договор, като при неговото сключване се
пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на
страните. Предаването на вещта, предмет на договора и заплащането на
уговореното лизингово възнаграждение не се включва в неговия фактически състав,
а са в изпълнение на породените от него договорни задължения. За да възникне
задължението за заплащане на уговореното лизингово възнаграждение,
лизингодателят следва да предаде на лизингополучателя вещта, предмет на
лизинговия договор.
Основното
задължение на лизингодателя е да предаде лизингованата вещ на
лизингополучателя, да му предостави свободното ползване на обекта на лизинга в
рамките на уговорения срок, а за лизингополучателят се пораждат следните правни
задължения: да заплати уговореното лизингово възнаграждение, да пази вещта,
като я използва съгласно обичайното или уговореното предназначение, да заплаща
всички разходи, свързани с ползването и поддържането на вещта, като и да я
върне след изтичане на уговорения срок на ползване, в случай че не упражни
своето право да придобие правото на собственост върху нея.
От
представения по делото договор за лизинг от 06.12.2016 г. се установява, че в
деня на сключването му на лизингополучателя е предадена за временно и възмездно
ползване лизинговата вещ мобилно устройство марка ******, тъй като в
клаузата на чл. 4 от договора се съдържа удостоверителното изявление на
ответника, с което декларира, че е получил лизинговата вещ. Договорът за лизинг
е подписан от ответника, като авторството на подписите не е оспорено, поради
което следва да се приеме, че този частен диспозитивен документ се ползва с
формална доказателствена сила и установява, че изявлението изхожда от лицето,
сочено като негов автор, в който смисъл и обективираното в клаузата на чл. 4 от
Договора изявление на лизингополучателя представлява извънсъдебно признание на
неизгоден за него факт, което съдът цени.
При
изпълнението на насрещната престация за предаване на вещта, предмет на
договора, правното задължение на лизингополучателя за заплащане на лизинговото
възнаграждение е станало изискуемо. Лизинговите вноски представляват
възнаграждение за ползването съгласно нормата на чл. 342, ал. 2 ТЗ.
Страните
са разсрочили това задължение на една първоначална вноска, платима при
сключване на договора и 23 лизингови вноски – всяка, от които става изискуема
при настъпване на падежа, съгласно уговореното в договора за лизинг, при
фактуриране, съгласно сроковете, условията и начина на заплащане на
задълженията на лизингополучателя в качеството му на абонат на мобилни услуги
съгласно сключения между страните договор за предоставяне на такива услуги, а
именно въз основа на фактура, която се издава ежемесечно в срока, указан във
фактурата, но не по-късно от 18 дни след датата на издаването й – арг. чл. 26 и
чл. 27 от ОУ за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги.
По
делото не са представени доказателства, че лизингополучателят е върнал
лизинговата вещ, нито че последният е упражнил правото си на изкупуване на
посочената вещ, което е обусловено от заплащане на цената на устройството. Във
всички случаи, освен при прехвърляне на собствеността, лизингополучателят дължи
връщане на вещта - чл. 1, ал. 3 от Договора, без да му се възстановяват
платените вноски или без да се освобождава от отговорност за неплатените и
изискуеми вноски по договора, представляващи възнаграждение по договора.
Обстоятелството,
че възникналото от процесния договор за лизинг парично задължение е изпълнено,
подлежи на пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК от
ответника. Този правен извод се извежда и от правната норма, регламентирана в
чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при изпълнението длъжникът може да поиска от
кредитора разписка, за да се снабди с писмено доказателство, установяващо
точното и добросъвестно изпълнение на своето правно задължение.
Доколкото
ответникът, чиято е доказателствената тежест за установяване на това
правнорелевантно обстоятелство не установи, че е заплащал в срок задълженията
си към лизингодателя, следва да се приеме, че към момента на депозиране на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, вземането е било дължимо и
на соченото от ищеца основание – поради настъпила на основание чл. 12, ал. 2 ОУ
предсрочна изискуемост на вземането, тъй като длъжникът е загубил
преимуществата на срока. В случая и доколкото не се установи лизинговата вещ да
е била върната в лизингополучателят е имал право да обяви предсрочната
изискуемост на вземането. За да достигне до този правен извод съдът съобрази
практиката на Върховния касационен съд, обективирана в Решение №
109/22.07.2014 г. по т.д. № 2496/2013 г., ТК, I т.о. на ВКС.
По
така изложените съображения предявеният иск за заплащане на задълженията за
лизингови вноски следва да бъде уважен в пълния му предявен размер за сумата от
56, 49 лв.
Предвид изхода на правния спор в
полза на ищеца и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК се присъдят сторените от
последния разноски в исковото производство, съобразно уважената част от
предявените искове. В исковото производство ищецът е доказал разноски за сумата
от 50 лв. за внесена държавна такса по предявения осъдителен иск, сумата от 180
лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, сумата от 200 лв. – депозит за
особен представител на ответника и сумата от 100 лв. – депозит за съдебно
счетоводна експертиза. В полза на ответника следва да се присъди пълния размер
на държавната такса от 50 лв. по осъдителния иск, а останалите разноски следва
да се разпределят съобразно уважената част от иска, като по съразмерност на
ищеца се следва сумата от 274 лв. от общо сторените разноски от 480 лв. По така
изложените съображения с оглед изхода на правния спор на ищеца подлежат на
присъждане разноски от 324 лв.
Не следва в полза на ищеца да се
присъдят разноски, сторени в заповедното производство, тъй като предявеният иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на паричните притезания,
за които е издадена заповедта за изпълнение е отхвърлен изцяло.
В полза на ответника съобразно
изхода на правния спор, предмет на производството по делото, се следват
разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но доколкото такива не са сторени, не
следва да се присъждат.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.
342, ал. 1 ТЗ Н.А.М., ЕГН **********, с адрес ***, да
заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сумата от 56, 49 лв., представляваща стойността на незаплатени лизингови
вноски за периода от м.04.2017 г. до м.11.2018 г. по Договор за лизинг от
06.12.2016 г. за предоставено устройство марка “***” модел “***”.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор
България” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сграда 6, против Н.А.М., ЕГН **********, с адрес ***, установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл.
286, ал. 1 ТЗ за установяване на паричното притезание, удостоверено в Заповед № 4584/27.05.2019 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 7908/2019 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, I брачен състав, за сумата от 75, 14 лв.,
представляваща стойността на месечни абонаментни такси за потребени мобилни
услуги, предоставени за периода от 06.12.2016 г. до 04.04.2017 г. по Договор за
мобилни услуги от 06.12.2016 г., ведно със законна лихва върху главницата от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
20.05.2019 г., до окончателното й заплащане.
ОСЪЖДА Н.А.М. да заплати на „Теленор
България” ЕАД сумата от 324 лв. – разноски в исковото
производство по гр.д. № 13610/2019 г. на Районен съд - Пловдив, IX граждански
състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно
с оригинала! ПК