Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 20.03.2020 Град
Стара Загора
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На петнадесети януари Година
2020
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 3278 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищцата И.Д.П. твърди в поправената
си искова молба, че имала вземане от ответницата за връщане на получена от нея
без основание парична сума от 5500 лева, която й била превела по банков път,
както следвало: 3500 лева с платежно нареждане от 18.06.2014 г. и 2000 лева с
платежно нареждане от 27.06.2014 г. В платежните нареждания, като основание на
превода, било посочено съответно „заем по дог." и „заем", но договор
за заем нямало сключен между страните. Преведените суми били получени от
ответницата без правно основание и същата дължала връщането им на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. При условие, че бъдело направено възражение от нея, че
претендираното с иска вземане било прехвърлено от ищцата на третото лице М.Ж.Ж.
с договор за цесия от 18.07.2016 г., то същия бил недействителен и не бил
произвел правно действие. По заведен от ответницата срещу М.Ж.Ж. иск било
образувано гр.д. № 168/2016 г. на С. окръжен съд, по което цесионерът М.Ж.
направила възражение за прихващане с насрещното си вземане по договора за
цесия. С. окръжен съд уважил възражението и извършил съдебно прихващане с
насрещното вземане на М.Ж. по договора за цесия с решение № 70/08.12.2016 г. По
подадена от ответницата въззивна жалба срещу същото в частта му, с която било
уважено възражението на М.Ж. за прихващане, Б. апелативен съд се произнесъл с
решение № 33/28.04.2017 г. по в.гр.д. № 68/2017 г., с което потвърдил изцяло
първоинстанционното решение на С. окръжен съд. По подадена от ответницата
касационна жалба срещу решение № 33/28.04.2017 г. по в.гр.д. № 68/2017 г. на Б.
апелативен съд, В. касационен съд допуснал касационно обжалване по въпроса за
действителността на договор за цесия, в който вземането било цедирано на едно
основно и едно евентуално основание. Касационната инстанция се произнесла с
решение по същество № 196/22.11.2018 г. по к.гр.д. № 3871/2017 г., с което
приела, че вземането, предмет на договора за цесия, не е индивидуализирано,
когато в договора за цесия са посочени при условията на евентуалност две
основания за възникването му - договор за заем или евентуално неоснователно
обогатяване. В решението си, след като обсъдил подробно сключения от ищцата
договор за цесия, ВКС приел, че въззивният съд неправилно бил приел договора за
действителен, защото била налице хипотеза на нищожност на двата договора за
цесия от 18.07.16 г., поради липса на предмет (чл. 26, ал. 2 ЗЗД).
Било видно от изложеното, че претендираното с исковата молба вземане не било
напускало патримониума на ищцата и същата имала правен интерес да предяви
настоящия иск за връщане на получената без основание сума от 5500 лева срещу
ответницата. Искането по същество е да се осъди ответницата да върне на ищцата
сумата от 3500 лева, която получила без основание с платежно нареждане от
18.06.2014 г. и сумата от 2000 лева, която получила без основание с платежно
нареждане от 27.06.2014 г., и законна лихва върху тези суми от подаване на исковата
молба в съда до изплащането им, както и разноските по делото.
Ответницата Я.Г.Н.
оспорва предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни и й
присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно
от пълномощника й в подадения в срок отговор и в хода на делото по същество.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с
искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след
предявяване на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
На
18.06.2014 г. ищцата превела по банковата сметка на ответницата сумата от 3500
лева, видно от представеното от ищцата и неоспорено от ответницата преводно
нареждане (л. 3). В същото, като
основание за този превод, самата ищца е посочила „заем по дог.“, с което сама е
признала извънсъдебно този неизгоден за нея факт, че е превела тази сума на ответницата
не без основание, а на това посочено от нея самата в това й платежно нареждане
основание – заем (л. 3). Тези обстоятелства се потвърждават и от т. IV – 1-4 на заключението на назначената по делото съдебно –
икономическа експертиза, което съдът възприема поради неоспорването му от
страните и липсата на противоречие с останалите доказателства (л. 92-93).
На 27.06.2014 г. ищцата
превела по банковата сметка на ответницата и сумата от 2000 лева, видно от
представеното от ищцата и неоспорено от ответницата преводно нареждане (л.
4). В същото, като основание за този
превод, самата ищца е посочила „заем“, с което сама е признала извънсъдебно и
този неизгоден за нея факт, че е превела и тази сума на ответницата не без
основание, а на това посочено от нея самата в това й платежно нареждане
основание – заем (л. 4).
Тези обстоятелства се потвърждават и от т. IV – 5-8 на ЗСИЕ (л.
93).
Това именно главно основание (заем) за тези два превода на
ответницата, ищцата е признала извънсъдебно и в сключения на 18.07.2016 г. с
третото лице М.Ж.Ж. договор за цесия. В същия е уговорено, че ищцата прехвърля на
това трето лице своите вземания от ответницата за връщане на дадените й в заем,
евентуално - без основание, суми в размер на общо 7500 лева, сред които и
процесните две горепосочени искови суми. Това е видно от мотивите на представените
с исковата й молба решения по гр.д. № 168/2016 г. на СлОС, по гр.д. № 68/2017
г. на БАС и по гр.д. № ********* г. на ВКС (л. 5-22).
Вярно е, че в мотивите на последното ВКС е приел, че тази цесия е нищожна,
поради липса на предмет, защото не е индивидуализирано цедираното с нея
вземане, тъй като в същата са посочени две евентуални основания за възникването
му – договор за заем или евентуално неоснователно обогатяване (л.
20-21). Поради това са неоснователни доводите на пълномощника на
ответницата в отговора, че ищцата била цедирала с този договор процесните
вземания на това трето лице, защото същият е нищожен, поради липса на предмет,
поради което не е произвел присъщите му правни последици и не е цедирал на
същото трето лице тези вземания. С подписването му обаче, ищцата още веднъж
сама е признала извънсъдебно в същия договор неизгодния за нея факт, че тези
преводи е извършила на ответницата не без основание, както твърди неоснователно
сега в исковата си молба, а на посоченото от нея самата и в този договор главно
основание - заем (чл. 175 ГПК). Вярно е, че в същия
ищцата е посочила евентуално и друго основание за възникването им –
неоснователно обогатяване. Но също така е вярно, че последното не е неизгодно
за нея. Поради това не представлява признание по смисъла на чл. 175 ГПК, а
подлежи на пълно и главно доказване от нея по настоящото дело, защото е част от
фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, на който е основала исковете си
по делото (чл. 154, ал. 1 ГПК, т. 1 ППВС 1/1979 г.). Поради
това не опровергава признатия от нея извънсъдебно и в тази цесия, и неизгоден за
нея факт, че процесните суми е превела на ответницата не без основание, а на
посоченото от нея и в тази цесия, и в платежните нареждания основание – заем (чл.
175 ГПК).
Този признат
извънсъдебно от ищцата факт, не се опровергава от представените от пълномощника
на ответницата в първото заседание под опис, възпроизведени на хартиен носител,
като препис по смисъла на чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК - електронни документи от
електронната поща на ответницата. Тъкмо напротив. От същите е видно, че страните
се познават и още преди 2014 г. са си разменяли електронни съобщения, заявки и
молби за различни видове парични преводи и плащания (л. 67, 71, 73, 78-80).
Сред тях е и отправената на 07.05.2014 г. от ответницата молба до ищцата да й
изпрати пари за посочена в прикачения файл на същото съобщение сметка,
указвайки й, че ще се справи с останалите посочени в същото съобщение сметки (л.
73).
Вярно е, че тези
електронни съобщения/документи са подписани с обикновен електронен подпис по
смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, който в случая представлява информацията в
електронна форма за името и фамилията на всяка от страните, посочени в
електронните им пощи, които са добавени и логически свързани с тези документи,
за установяване съответно на авторството и адресата на всеки от тях (чл.
13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ). Но също така е вярно, че ищцата не е
оспорила по делото нито съществуването, нито авторството, нито адресата на тези
електронни изявления/документи, при което от същите следва да се приеме, че
страните са уговорили да признаят помежду си тези си обикновени електронни
подписи, с които са подписани, за саморъчни (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ).
А при това положение следва да се приеме, че изявленията в тях са на
съответната страна, посочена в същите, като техен автор (чл.
180 ГПК).
А
след като е така и признатият от ищцата извънсъдебно в платежните нареждания, и
в договора за цесия, факт, че е извършила превода на всяка от процесните две
суми на ответницата, не без основание, а на посоченото от нея самата в тях основание
– заем, е неизгоден за нея, а по делото няма други доказателства, които да го
опровергават, съдът го намери за установен именно от тези извънсъдебни
признания на ищцата по делото за неговото осъществяване (чл. 175 ГПК и Р №
3372-
При
тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявените искове са
недоказани още в своето основание (чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД). Според нормата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, само който е
получил нещо без основание, е длъжен да го върне. Още с т. 1 на ППВС 1/1979 г.
е изяснено, че тази норма урежда не правопораждащ факт, а фактически състав,
при който подлежи на връщане само полученото при начална липса на основание. А
след като е така, ищцата, която е основала именно на същия състав исковете си
по делото, носи тежестта да докаже пълно (несъмнено)
и главно (защото
носи според чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта да докаже и двата елемента на същия
състав), не само, че е превела исковите суми на ответницата, но и началната
липса на основание на тези им преводи (чл. 154, ал. 1 ГПК).
Едва след това ответницата следва да доказва твърдените в отговора й факти, на
които е основала възраженията си срещу основателността на тези искове (чл.
154, ал. 1 ГПК). Защото, въпреки неоснователните доводи за противното на
пълномощника на ищцата в писмената му защита, не ответницата носи тежестта да
доказва твърдЯ.та от ищцата в исковата й молба липса на основание за тези
преводи, а ищцата, защото това е вторият кумулативен елемент от фактическия
състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, на който е основала исковете си за
връщането им по делото (т. 1 от ППВС 1/1979 г.).
Поради това не ответницата носи тежестта да доказва пълно и главно по делото твърдЯ.та
от ищцата липса на основание на тези преводи (чл. 154, ал. 1 ГПК). Вярно
е, че липсата на основание за същите преводи е отрицателен факт. Но също така е
вярно, че не от това нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК обуславя възлагането на тежестта
за доказването му. Нещо повече. В случая самата ищца е признала в платежните
нареждания за същите преводи неизгодния за нея факт, че е налице основание за
същите - заем, с което сама опровергава твърдЯ.та в исковата й молба липса на основание
за тези преводи. При това положение, именно тя според чл. 154, ал. 1 ГПК носи тежестта
да опровергае това посочено от самата нея в платежните нареждания за същите преводи
основание, след като иска връщането им от ответницата, като получени без
основание, а не да прехвърля тази тежест на последната с неоснователните
доводи, че тя следвало да докава наличието на това основание (чл.
154, ал. 1 ГПК).
А след като е така и в
случая ищцата, чиято е тук доказателствената тежест, не само не доказа пълно и
главно, тоест несъмено по делото, процесните два превода да са били извършени без
основание, но е и признала тъкмо обратното в представените от нея самата с
исковата й молба платежни нареждания, че е превела същите преводи на
ответницата на основание заем, а не без основание, който признат извънсъдебно от
ищцата факт е неизгоден за нея, а по делото няма други доказателства, които да
го опровергават, съдът го намери за доказан именно от това й извънсъдебно
признание за неговото осъществуване (чл. 175 ГПК и Р № 3372-
Доводите за противното
на пълномощника на ищцата в писмената му защита, че в производството страните
не спорели, че между тях не било налице заемно правоотношение, защото ищцата
твърдяла, че такъв договор между тях нямало, а ответницата била потвърдила това
и не била представила доказателства за наличието му, са неоснователни. Не само
защото ответницата въобще не е потвърждавала, нито признавала, че между
страните не е налице заемно правоотношение. Тъкмо напротив. Оспорила е с
отговора си твърдението в исковата й молба, че процесните два превода са
осъществени без основание (л. 37). Но
и защото, именно ищцата следва да докаже пълно и главно тази твърдЯ.от нея
липса на основание за същите преводи, след като именно тя е признала
извънсъдебно тъкмо противното в платежните нареждания за осъществуването им (чл.
154, ал. 1 ГПК). В случая обаче ищцата, чиято е тук доказателствената
тежест, не само не доказа твърдЯ.та от нея липса на основание за тези два
превода, но и сама е признала противното в платежните нареждания за осъществяването
им, че е превела същите на посоченото от нея самата в тях основание – заем, а
не без основание. Ето защо исковете й за връщането им от ответницата, като
получени без основание, се явяват недоказани още в своето основание (чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД). Поради това, като неоснователни, следва да се отхвърлят
изцяло, заедно с акцесорните й претенции за присъждане на законни лихви и
разноски по делото.
При този изход на
делото, само ответницата има право да й се присъдят сторените по делото разноски,
изчерпващи се с платеното адвокатско възнаграждение от 700 лева, което следва
да бъде възложено в тежест на ищцата (чл. 78, ал. 3 ГПК). Неоснователно
е възражението на пълномощника й в хода на делото по същество, за прекомерност
на това възнаграждение, защото минималното такова за защита на ответницата по
делото е 580.05 лева съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при което платеното
от същата със 119.95 лева по-голямо адвокатско възнаграждение от 700 лева, не
може с оглед конкретната фактическа и правна сложност на делото, в което са
проведени две заседания, да се приеме за прекомерно и намали (чл. 78, ал. 5 ГПК).
Воден от горните
мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от И. Д. П., с ЕГН **********,
с адрес ***, искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждането на Я.Г.Н., с ЕГН **********, с адрес ***, да й върне по
банкова сметка ***: ***, сумата
от 3500 лева, получена без основание с преводно нареждане от 18.06.2014 г., сумата
от 2000 лева, получена без основание с преводно нареждане от 27.06.2014 г., и
законна лихва върху същите суми от 21.06.2019 г. до изплащането им, както и
разноските по делото.
ОСЪЖДА
И. Д. П. с п.с., да заплати на Я. Г.Н. с п.с., сумата от 700 лева за разноски
по делото.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: