РЕШЕНИЕ
Номер 222 31.05. Година 2014
Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски
Окръжен Съд, Търговско отделение, ХІХ състав
На четиринадесети май, 2014 Година
В открито
заседание в следния състав:
Председател: Александър Стойчев
Секретар: Е.Б.
като разгледа
докладваните от Съдията т. дело номер 128 по описа за 2005 година намери за установено следното:
Производство с правно основание чл. 31 ал. 2 от ЗС.
Предявен е от М.А.С. против В.Д.М. иск за
заплащане на сумата от 99200 лв., за периода 03.12.2002 г. – 26.05.2004 г.,
представляваща обезщетение за ползите, от които ищецът е лишен по повод на
това, че ответницата е ползвала лично следния съсобствен между страните
недвижим имот, а именно магазин с площ от 125 кв.м., заемащ част от партерния
етаж на четириетажната жилищна сграда на адрес гр. Пловдив, ул. Княз Александър
І № 7, разположен на север от пасажа, която сграда е построена в УПИ ХІІ – 847
от кв. ІІ-ри – стар по ЗРП на ЦГЧ Пловдив от 1982 г. /бивш магазин „За 1
долар”, а понастоящем „Виваком”/. В режим на евентуалност ищецът иска, ако се установи че
ответницата е отдавала недвижимия имот под наем, да му се заплати обезщетение на основание
чл.30, ал.3 от ЗС в размер на 7645 лева за процесния период, като базата за
изчисляване на обезщетението е получавания от ответницата наем в размер на 500
лева. За разликата над тази сума, поради очевидно непазарния размер на
уговорения наем, до пълния размер на
исковата претенция отново се желае да се присъди обезщетение по чл.31, ал.2 от
ЗС.
Твърди
се от ищеца, че с влязло в сила решение № 232 от 10.02.1999 г. по гр.д. №
516/93 г. на ПРС, VІ гр.с. – първа фаза на съдебна делба – е допусната
съдебната делба на недвижим имот, съставляващ Магазин с площ 125 кв.м., заемащ
част от партерния етаж на четириетажната жилищна сграда на адрес гр. Пловдив,
ул. Княз Александър І № 7, разположен на север от пасажа, която сграда е
построена в УПИ ХІІ – 847 от кв. ІІ-ри – стар по ЗРП на ЦГЧ Пловдив от 1982 г.
/бивш магазин „За 1 долар”, а понастоящем „Виваком”/, ведно с прилежащите му
идеални части от общите части на сградата,у при следните съделители и при
следните квоти:
1. И.П.К.- М. – 1744/9000 ид.ч.
2. С.С.С. - М. – 1308/9000 ид.ч.
3. Б.П.Г. – 436/9000 ид.ч.
4. И.П.Г. – 436/9000 ид.ч.
5. Д.Ш., заместена по наследствено
правоприемство от Ц.В. – 2538/9000 ид.ч.
6. в.М. – 1269/9000
7. М.С. – 1269/9000
В хода на производството по втората фаза на
делбата по делбеното дело всички съделители с изключение на В.М. са прехвърлили
на М.С. идеалните си части от имота, предмет на делото, които сделки са
инкорпорирани в нот акт. № 105, н.д. № 505/2002, № 6 по н.д. № 606/2002, № 7 по
нот.д. № 607/2002 г., № 87 по н.д. № 887/2002, № 11 по н.д. № 1011/2001 г. В
резултат на посочените продажби М.С. е придобил преди завеждане на настоящето
дело общо 7731/9000 идеални части то магазина, а за В.М. са останали 1269/2000
ид.части. Твърди се, че М.С. е въведен н магазина с протокол от 20.08.2004 г. ,
като преди тази дата назад във времето до началото на делбата единствения
съсобственик държал и ползвал целия магазин е ответницата. Твърдението е, че М.
е ползвала магазина лично и чрез договор за съвместна дейност с трети лица.
Счита се от кредитора, че е отправено надлежно искане до ответника по смисъла
на чл. 31 ал.2 от ЗС за заплащане на обезщетение още с исковата молба по
делбеното дело, като в последствие такова искане е отправено и в съдебно
заседание от 18.09.1995 г. чрез адв. Г.А.. М.С. е отправил и молба, която е
разгледана на 20.01.20023 г. по
делбеното дело, като в нея изрично е посочено, че към М. се отравя искане за
заплащане на обезщетение за всичките 7731/9000 ид.части, притежавани от С.. По
повод на предявената претенция се претендира от страна на ищеца заплащане на
средно пазарния наем.
Ответникът изцяло оспорва исковата
претенция. Освен по фактическите твърдения на ищеца във връзка с наличието на
фактическия състав по предявения иск ответникът възразява, че се касае за
нищожна делба, проведена с решение № 311 от 28.02.2008 г. По гр.д. № 1480/2007 г. по описа на ПОС, VІІІ
гр.с., с което въззивният съд се е прознесъл по законосъобразността и
правилността на ренеие № 197 от13.02.2006 г. по д. № 516/1993 г. на ПРС. Счита
се, че в нарушение на чл. 121 във вр. с
чл. 117 от ГПК /отм/ от делбата са изключение съсобственици, които входа на
производството са прехвърлили спорното право на трето лице. М. не е давала
съгласието си в тази посока, но въпреки това съделителите са прехвърлили своите
права на С. и са изключени от делбеното производство. Установява се, че
възражението на противната страна, че процесната делба не е на наследствен
имот, а на такъв обикновена съсобственост е неоснователно. Правят се възражение по активната процесуално
правна легитимация на С. в делбения процес. Твърди се, че в диспозитива на
решение _№ 232 от 10.02.1999 г. се нарушава императивната норма на чл. 121 от ГПК /отм./.
Освен това в съдебно заседание на
13.07.2005г. ответникът е разширил
предмета на делото, като е предявил против ищеца възражение за прихващане
със сумата от 10 000 лева представляваща сума платена на П.К. и възражение
за подобрения върху процесния имот в размер на 32 000 лева.
Пловдивският
Окръжен съд като съобрази твърденията в исковата молба и възражението на
ответника намира за установено следното:
Преди да се пристъпи към разглеждане по
същество на настоящия правен спор следва да се отговори на възраженията отправени от ответника
относно недопустимото според него обективно съединяване на искове. След
извършена отново справка по делото несъмнено се установява, че към момента на
депозиране на молбата от 18.10.2013г. пред съда претенцията на ищеца е страдала
от съществени недостатъци, като кредиторът неоправдано е смесвал двата правни
института по чл.31, ал.2 и чл.30, ал.3 от ЗС. Освен в исковата молба и
последващите уточнения, това ясно личи от съдържанието на молбата от
13.09.2005г. Твърде релефно се откроява позоваването на лично ползване, както и
отдаването под наем на вещта в последните два абзаца на молбата. Същата
завършва с изречението: „В хода на делото ние ще се основаваме и на двете
хипотези в последователността посочена по – горе.” В уточненията в съдебно
заседание, направени по повод възраженията на ответника, не е внесена повече
яснота и конкретика в посоката, в която
се тълкуват нормите в тълкувателно решение № 7. Очевидно е смесването на двата
правни института от ищеца, поради което и до уточняващата молба 18.10.2013г.
следва да се приеме, че съдът е бил сезиран с недопустима претенция в този й
вид. При това положение и адекватно, съобразно съдържанието на иска и
тълкувателно решение № 7, кредиторът е отстранил недостатъците по предявените
искове. Въпреки че към този момент производството не е било оставено без
движения няма процесуална пречка съдът да констатира недостатъците по
претенциите по повод на самата молба и да допусне направеното уточнение на исковете.
Преди да се пристъпи към
изясняване на спора по същество следва да се да се разгледат направените от
ответника възражения относно нищожността на делбата. Ответникът възразява, че
се касае за нищожна делба, проведена с решение № 311 от 28.02.2008 г. По гр.д. № 1480/2007 г. по описа на ПОС, VІІІ
гр.с., с което въззивният съд се е прознесъл по законосъобразността и
правилността на решение №
197 от13.02.2006 г. по д. № 516/1993 г. на ПРС. Счита се, че в нарушение на чл.
121 във вр. с чл. 117 от ГПК /отм/ от
делбата са изключение съсобственици, които входа на производството са
прехвърлили спорното право на трето лице. М. не е давала съгласието си в тази
посока, но въпреки това съделителите са прехвърлили своите права на С. и са
изключени от делбеното производство. Установява се, че възражението на
противната страна, че процесната делба не е на наследствен имот, а на такъв
обикновена съсобственост е неоснователно.
Правят се възражение по активната процесуално правна легитимация на С. в
делбения процес. Твърди се, че в диспозитива на решение _№ 232 от 10.02.1999 г.
се нарушава императивната норма на чл. 121 от ГПК /отм./.
Всички
тези възражения съдът счита за напълно неоснователни. В случая се релевират
обстоятелства касаещи неправилността и недопустимостта на съдебните актове по
допускане и извършване на делбата, които съдебни актове подлежат на
инстанционен контрол относно посочените пороци. Именно и в рамките на
инстанционния контрол може да се правят валидно подобни възражения. В случая не
се твърди, че в делбата не е участвало лице със самостоятелни собственически
права, а се възразява относно разпореждането с права в хода на производството.
Тези обстоятелства обаче не водят на извод за нищожност на делбата, а могат
само да обосноват неправилност или недопустимост на съдебните актове. При
осъществения инстанционен контрол обаче не са констатирани подобни нарушения,
поради което и съдът не счита, че след като делото по делбата е приключило с
влязло в сила решение, то тези пороци могат да се констатират в рамките на
настоящия процес. Съдът намира и че възраженията по отношение нищожността на
съдебните решения направени в с.з. на 13.07.2005г от пълномощника на ответника
са също изцяло неоснователни. За другите оспорвания направени от адв. М.
относно дарения и други сделки важат мотивите направени по – горе.
Съдът е
сезиран с главен иск по чл.31 ал.2 от ЗС. Според цитираната новела когато
общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат
обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото
поискване. Правно релевантните факти, които следва да са кумулативно изявени по
делото са наличие на съсобственост по отношение на процесната вещ, както и
лично ползване на същата от единия от съсобствениците, а именно В.М.. За да се
завърши изискуемия фактически състав следва да е налице и писмено поискване от
ищеца към ответника за заплащане на обезщетение.
Несъмнено
се установява по делото, че процесния магазин е съсобствен между страните.
Видно от съдържанието на дело № 516/93г.
е, че с влязло в сила решение № 232 от 10.02.1999 г. по
гр.д. № 516/93 г. на ПРС, VІ гр.с. – първа фаза на съдебна делба – е допусната
съдебната делба на недвижим имот, съставляващ Магазин с площ 125 кв.м., заемащ
част от партерния етаж на четириетажната жилищна сграда на адрес гр. Пловдив,
ул. Княз Александър І № 7, разположен на север от пасажа, която сграда е
построена в УПИ ХІІ – 847 от кв. ІІ-ри – стар по ЗРП на ЦГЧ Пловдив от 1982 г.
/бивш магазин „За 1 долар”, а понастоящем „Виваком”/, ведно с прилежащите му
идеални части от общите части на сградата,у при следните съделители и при
следните квоти:
8. И.П.К.- М. – 1744/9000 ид.ч.
9. С.С.С. - М. – 1308/9000 ид.ч.
10. Б.П.Г. – 436/9000 ид.ч.
11. И.П.Г. – 436/9000 ид.ч.
12. Д.Ш., заместена по наследствено
правоприемство от Ц.В. – 2538/9000 ид.ч.
13. В.М. – 1269/9000
14. М.С. – 1269/9000
В хода на производството по втората фаза на
делбата по делбеното дело всички съделители с изключение на В.М. са прехвърлили
на М.С. идеалните си части от имота, предмет на делото, които сделки са
инкорпорирани в нот акт. № 105, н.д. № 505/2002, № 6 по н.д. № 606/2002, № 7 по
нот.д. № 607/2002 г., № 87 по н.д. № 887/2002, № 11 по н.д. № 1011/2001 г. Извършените разпореждания са
зачетени от по – горните съдилища при инстанционния контрол, поради което и
настоящият съд е обвързан от установеното с влезли в сила решения правно
статукво.
Установява
се освен това, че още с исковата молба по повод на която е образувано и
делбеното дело С. е отправил искане за заплащане на обезщетение против М..
Изчерпателно е третиран въпроса относно поканата
в решение № 130 от 15.07.2013г. постановено по гр.д. № 24/2012 по описа на ВКС.
В същото се приема, че по същността си писменото поискване по чл. 31,
ал. 2 ЗС представлява едностранно волеизявление, отправено от лишения от
ползване съсобственик, до съсобственика, ползващ общата вещ, с което се иска
заплащане на обезщетение за ползата, от която първият е лишен. То може да е
нарочно или да се съдържа в друг писмен акт. Законът не посочва какъв да бъде
този писмен акт. Най-често това е исковата молба, с която се претендира самото
обезщетение. Друга проявна форма на писмения акт са нотариалната покана и
телеграмата.
За присъждане на съответното
парично обезщетение в случаите на съдебна делба значение на писмено поискване
по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС има исковата молба за делба, ако съдържа такова
волеизявление. Такова значение може да има и заявеното в съдебно заседание
искане от страната, която не ползва имота, направено в присъствието на ползващия
общата вещ, а с отразяването му в съдебния протокол се спазва изискването за
писмена форма.
Трайната съдебна практика, включително и
задължителната такава, формирана с решения по чл. 290 ГПК, както и TP
№ 7 от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС приемат, че веднъж отправено, писменото
поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността
или се прекрати ползването от съсобственика. Затова не е необходимо за всеки
нов период от време да се отправя нова покана. Оттук следва, че то не може да
прояви правното си действие ако не е налице съсобственост, както и преди такава
да е възникнала. Също с решения по чл. 290 ГПК -решение № 491 от 28.06.2010 г.
по гр. д. № 363/2009 г., решение № 544 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 736/2009
г., двете на ВКС, IV-то г. о., е разгледан въпросът за необходимостта от нова
покана по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС в случаите на наследствено
правоприемство. С първото решение е прието, че с приемането на наследството
наследниците поемат и вече възникналото задължение за наследодателя им за
плащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС без да е необходимо отново да бъде
искано писмено такова. Според второто решение когато квотата на съсобственика
се е увеличила от наследствено правоприемство, наследникът на кредитора не
дължи отправяне на ново писмено поискване, тъй като поканата от наследодателя
му го ползва; само когато наследодателят не е отправил писмено поискване за
обезщетение за своя дял до ползващия общата вещ, се дължи ново такова.
Правното твърдение за
съпритежание на дял в една обща вещ трябва да се докаже с представяне на
доказателства, обективиращи съответния придобивен способ, на който
претендиращият се позовава. Това може да бъде нотариален акт за придобиване на
правото чрез сделка, констативен нотариален акт за собственост, нотариален акт
по обстоятелствена проверка, договор по чл. 212 ЗЗД за продажба на наследство и
др. п.
Поради легитимиращия ефект,
наличието на такъв документ възлага на оспорващия го тежестта да докаже
обстоятелства, които изключват, променят или погасяват правото, установено с
документа. Ако по някаква причина легитимиращият ефект на съответния документ
отпадне или се установи, че удостовереният с него придобивен способ изначално
не произвежда права, ще отпадне и качеството на ищеца на съсобственик.
Писменото поискване като изхождащо от лице без участие в съсобствеността и без
право на обезщетение, ще остане без правно действие.
Дали лицето, отправило писменото поискване за
обезщетение, действително участва в съсобствеността, е въпрос, който има
отношение към основателността на искането за обезщетение. Прието е в съдебния
акт, че исковата молба за делба може да има значение на писмено поискване за заплащане
на обезщетение по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, ако съдържа такова
волеизявление. В случай, че правата на отправилия искането ищец отпаднат или се
установи, че удостовереният с него придобивен способ изначално не произвежда
права, но същият придобие такива по-късно в хода на делото, то отправената в
един предшестващ момент писмена покана, която действа занапред във времето
докато трае съсобствеността, ще прояви своето правно действие от момента на
действителното придобиване от ищеца на права в съсобствеността. Ако в резултат
на това придобиване квотата му в съсобствеността се е увеличила, той дължи
отправяне на ново писмено поискване.
Това правило насложено към
конкретната фактическа обстановка установява, че за квотата придобита от С. в
размер на 1 269/9 000 ид. ч. е налице писмено поискване за
целия исков период. По делото е установено, че макар при предявявяне на
иска за делба ищецът да се е легитимирал като собственик на идеална част от
имотите, предмет на исковата молба, договорът за продажба на наследствени права
не е произвел правно действие за вещта, обект на претенцията по чл. 31, ал. 2
ЗС. В нея съделителят е придобил права в размер на 1 269/9 000 ид. ч. в хода на
делбеното дело чрез дарение с н. а. № 102/1993 г. от други ищци-съделителите И.В.
и В.П.. Следователно, към момента, когато е отправено
писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС, каквато роля в случая има исковата
молба за делба, касаторът все още не е притежавал качеството съсобственик.
Безспорно, обаче, той е станал такъв по-късно, като е придобил права по
договора за дарение. От този момент отправената от ищеца с исковата молба за
делба покана е проявила своето правно действие на писмено поискване, а такова е
направено и след придобиването - в съдебното заседание на 18.09.1995 г. от
процесуалния представител на ищеца адвокат Г. А..
Впоследствие,
както се установява от приложените по делото писмени доказателства, а именно
нотариални актове /лист 16 до 20 по делото/ ищецът е концентрирал в
патримониума си правата върху процесния имот, без квотата на ответницата. В
този аспект и във връзка с посоченото разрешение в цитирания съдебен акт на ВКС
следва С. да установи в процеса наличието на отправено ново волеизявления
против ползващия съсобственик относно новопридобитите си собственически права.
Такова искане е отправено с молба постъпила по делбеното дело на 20.01.2003г.
за уреждане на отношенията по сметките, като подобно волеизявление е записано и
в протокола на проведеното на същата дата съдебно заседание. Ето защо и следва
да се приеме, че до 20.01.2003г. поканата отправена до М. е само относно
притежаваните от С. 1 269/9 000 ид. ч., като до
пълния размер на собственическите му права писмено поискване съществува от
20.01.2003г. занапред, което относно процесния период прави основателна
претенцията от тази дата до– 26.05.2004 г. Т.е. за периода от 03.12.2002
г. до 20.01.2003г.
липсва покана за притежаваните от С. 6 462/ 9000 ид. части. Това ще се
отрази относно размера на обезщетението, което ще бъде присъдено.
На последно място следва да се обсъди въпроса относно
това дали имота е ползван лично от ответницата по смисъла, който е вложен в
това понятие в чл.31, ал.2 от ЗС, разяснен с тълкувателно решение № 7/2012г. Според приетото
разрешение в ТР лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от
ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или
ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата
им, без да се събират добиви и граждански плодове. В случая с оглед
съдържанието на исковите претенции и фактите по делото важния въпрос е дали
ползването е лично, като относно факта на държане на вещта от страна на М.
изобщо не може да се постави въпрос с оглед на изричните данни в тази посока.
Изрично пълномощника на ответницата адв. М. в съдебно заседание от 20.01.2003г.
по дело № 516/93г. по описа на ПРС признава факта, че М. е „във владение” на
целия процесен магазин. Отделно от това по настоящото дело М. е отговорила в
съдебно заседание на 27.11.2013г. по реда на чл.114 от ГПК /отм/, че за периода
2001г.- май 2004г. е допуснала две дружества в магазина, при уговорка същите да
го поддържат и ако има възможност нещо да й заплащат. Посочва се от М., че
целта й е била да има присъствие в магазина. Недвусмисленото изявление на
ответницата сочи, че на практика е
осъществявала държане на вещта, чрез трети лица, като важното в
конкретния казус и съобразно ТР № 7 е да се установи събирани ли са граждански
плодове от вещта. Т.е. установява се несъмнено ползване на вещта, но дали то е
лично по смисъла на чл.31 ал.2 от ЗС и ТР № 7 следва да се изведе от
съдържанието на приетите по делото доказателства.
По този повод са изслушани по делото двама свидетели,
представени са и писмени доказателства. Свидетелят С.С. твърди, че от 2002г. до
2007г. магазинът се стопанисва от КРИС КОМЕРС ООД. По този повод същият
установява, че е заплащал ежемесечно на М. наем. В противовес на показанията на
свидетеля С. са показанията на свидетелката М.Ц., която установява, че
дружеството КРИС КОМЕРС ООД е било в магазина по сключен договор за съвместна
дейност с М., която се е представяла като собственичка на вещта.
По принцип с оглед на факта, че се касае за
отрицателен за ищцовата страна факт, а именно липсата на получени граждански
плодове от вещта, няма как същият да се възложи в доказателствена тежест на С..
Т.е. същият има задължение да установи в процеса, че имотът се ползва от М.,
което е и сторено, като в доказателствена тежест на последната е да докаже, че
е получавала наеми, каквото е и твърдението дадено по реда на чл.114 от ГПК.
Установено е в решение № 130 от 15.07.2013г., че М. е ползвала процесната вещ,
чрез сключен договор за гражданско дружество, което е прието от ВКС за лично
ползване. Съществуването в един етап от отношенията на договор за гражданско
дружество е безспорно по делото, но дали този начин на ползване на вещта е продължил
и през процесния период не става твърде ясно от становището на М., която така
или иначе не дава никакви конкретни твърдения по реда на чл.114 от ГПК,
включително и размера на получаваните от нея суми. С оглед на противоречивите
обстоятелства изяснени по реда на чл.114 от ГПК /отм/ и чрез разпит на
свидетелите по делото следва да се даде превес на събраните по делото писмени
доказателства. Приложен е на лист 383 и 384 от делото отговор на В.М. до С. по
повод на нотариална покана получена на 29.11.2002г., като в него ответницата
недвусмислено заявява, че „остава във владение на магазина, както съм в него в
качеството си на собственик от 1992г. , продължавам с ООД КРИС КОМЕРС да
осъществявам и за в бъдеще /след 10.01.2003г./ съвместна дейност”. В отговора
недвусмислено се оспорва от ползващия съсобственик и наличието на наемни
договори. В този дух е и отговора на нотариалната покана връчена на
29.11.2992г. даден от КРИС КОМЕРС ООД. При изходящо от ответника извънсъдебно
признание именно в негова е доказателствена тежест е да посочи евентуално, че
всъщност е налице наемен договор и са събирани граждански плодове от вещта.
Такива данни по делото изобщо не съществуват. Единственото доказателство в тази
посока са показанията на свидетеля С., които съдът не кредитира, тъй като
противоречат на установените факти от самата ответница в отговора на лист 383
по делото, както и на съдържанието на приложените от същата договори за наем на
лист 484 и следващите. В последните несъмнено се установява, че наемателите не
заплащат на наемодателя месечен наем, като ползват имота срещу поддържане и
стопанисването му. Тези договори също са приложени от самата ответница и
съдържат в себе си извънсъдебно признание, че граждански плодове от вещта не са
събирани. Изобщо при лещажа върху М. доказателствена същата не установява
получаването на добиви от вещта. При това положение следва да се приеме, че
същата е извършвала лично ползване. Изричното съдържание на цитираните по –
горе писмени доказателства несъмнено водят на този категоричен извод.
Ето защо и изискуемия фактически състав е налице и
искът се явява доказан и основателен. При лишаване от ползването на съсобствен
имот обезщетението дължимо на
неползващия съсобственик, съобразно константната съдебна практика, се изчислява
съобразно средно пазарния наем на вещта. По делото е прието заключение /лист
59/, което съдът изцяло кредитира установяващо размера му. Ето защо и искът е
доказан и по размер, но ще се уважи за сумата от 90 080.32 лева, тъй като за
периода 03.12.2002г. до 20.01.2003г. е налице писмено поискване само за
собственическите права в размер на 1269/9000 ид. части.
Според настоящият състав на съда не следва, въпреки
това, да се разглежда обективно съединената претенция при режим на евентуалност
по чл.30, ал.3 от ЗС за отхвърлителната част. Това е така, тъй като въведеното
от ищеца условие за разглеждането на евентуалния иск е ако се установи по
делото, че М. е отдавала под наем недвижимия имот. Т.е. не се сбъдва в случая
условието, което е необходимо, за да се пристъпи към иска по чл.30, ал.3 от ЗС.
По повод на направените от ответника възражения за прихващане със сумата от 10 000 лева представляваща сума платена на П.К. и възражение за подобрения върху процесния имот в размер на 32 000 лева следва да се посочи, че производството по делото в тази му част следва да се прекрати. Установява се, че тези притезания са вече разгледани с влязло в сила решение в делбеното дело, като още с предявяването им в настоящия процес това е и посочено от претендиращия правата. В съдебното заседание адв. М. изрично сочи, че тези претенции са заявени по дело № 513/93 г. Ето защо и при наличието на съдебен акт към настоящия момент следва да се приложи нормата на чл.224 от ГПК /отм./.
Ето защо и Съдът
Р
Е Ш И
ОСЪЖДА В.Д.М.
с ЕГН ********** *** да заплати на основание чл.31 , ал.2 от ЗС на М.А.С. с ЕГН
********** *** сумата от 90 080. 32 лева /деветдесет хиляди и осемдесет
лева и тридесет и две стотинки/, представляваща обезщетение за ползите, от които ищецът е лишен по
повод на това, че ответницата е ползвала лично следния съсобствен между
страните недвижим имот, а именно магазин с площ от 125 кв.м., заемащ част от
партерния етаж на четириетажната жилищна сграда на адрес гр. Пловдив, ул. Княз
Александър І № 7, разположен на север от пасажа, която сграда е построена в УПИ
ХІІ – 847 от кв. ІІ-ри – стар по ЗРП на ЦГЧ Пловдив от 1982 г. /бивш магазин
„За 1 долар”, а понастоящем „Виваком”/ за периода 03.12.2002 г. – 26.05.2004 г., ведно със законната лихва върху
главницата начиная от 25.04.2005г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск до пълния му претендиран размер, като неоснователен.
ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ДЕЛОТО на осн. чл.224 от ГПК /отм./ в частта му, в която В.Д.М.
с ЕГН ********** *** е предявила против М.А.С. с ЕГН ********** *** възражение
за прихващане със сумата от 10 000 лева представляваща сума платена на П.К.
и възражение за подобрения върху процесния имот в размер на 32 000 лева.
ОСЪЖДА В.Д.М.
с ЕГН ********** *** да заплати на М.А.С. с ЕГН ********** *** сумата от 5818.90
лв. представляваща направените деловодни разноски съразмерно на уважената част
от исковете.
ОСЪЖДА М.А.С.
с ЕГН ********** *** да заплати на В.Д.М. с ЕГН ********** *** сумата от 680.
29 лв. представляваща направените деловодни разноски съразмерно на отхвърлената
част от исковете.
Решението подлежи на обжалване в
14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Пловдивски Апелативен Съд, а
в частта му в която е прекратено производството в 7-дневен срок.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ :