№ 11092
гр. С., 09.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20231110128354 по описа за 2023 година
Предявени са искове по реда на реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК от „Е. М.“ ЕООД, ЕИК:
*****, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Р. П. К.“, № 4-6, срещу Й. О. Г.,
ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „Л.“, бл. 982, вх. Б, ет. 4, ап. 28, за установяване, че
ответникът дължи на ищеца следните суми по Договор за потребителски кредит №
*********/18.04.2012 г., вземанията по който са прехвърлени в полза на ищеца:
по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК - за сумата от 4500
лв. – част от общо дължима главница от 8392,52 лв., ведно със законната лихва от
24.02.2023 г. до изплащане на вземането,
по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД – за сумата от 500 лв. – част от общо
дължима договорна лихва от 3719,76 лв. за периода 01.02.2020 г. -18.04.2022 г.,
за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 10062/2023 г. на СРС.
Ищецът твърди, че с ответника били в облигационно отношение, възникнало по
силата на процесния договор, по което останали неизплатени задължения с изтичане
падежа за внасяне и на последната погасителна вноска на 18.04.2022 г., които му били
прехвърлени от цедента „Ю. Б.“ АД.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва исковете по основание и размер.
Оспорва, че е уведомен за цесията, но не и че процесните вземания са цедирани на
ищеца. Твърди, че вземанията по процесния кредит са цедирани през 2016 г., в каквато
връзка същият твърди, че е представил доказателства към исковата молба. Твърди, че
процесният кредит е обявен за предсрочно изискуем с писмо до ответника от
25.08.2017 г., от която дата започвала да тече давност за задълженията, като от тази
дата до 24.02.2023 г. ищецът не е предприел действия по събиране на дълга. Прави
възражение за погасителна давност. Оспорва, че дължи договорна лихва, тъй като
такава не се дължала след датата на предсрочната изискуемост, като цитира
тълкувателна практика.
1
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното:
По главния иск в доказателствена тежест на ищеца е да установи следните
обстоятелства: възникването на облигационно правоотношение по силата на валиден
договор за потребителски кредит между него и ответника с посоченото в исковата
молба съдържание; че е изпълнил точно задълженията си по договора, който е бил
сключен с предоставянето на сумата от 8430 лв. от него в полза на ответника на
18.04.2012 г. по банков път; настъпването на уговорен падеж за заплащане на заетата
сума, а по иска по чл. 240, ал. 2 ЗЗД ищецът следва да докаже настъпване на
изискуемостта на задължението за договорна лихва и неговият размер, а ответникът – в
случай че ищецът установи горните обстоятелства, погасяване на дълга, както и своите
възражения.
В настоящия случай, от приложения по делото договор за потребителски кредит
№ FL*****/18.04.2012 г., сключен между „******“ АД (понастоящем „Ю. Б.“ АД) и
ответника Й. О. Г., се установява, че между посочените лица е възникнало валидно
облигационно правоотношение, по силата на което банката се задължила да предостави
на ответника кредит в размер на 8430 лв. по посочената в договора банкова сметка на
кредитополучателя, а последният се задължил да върне посочената сума, ведно с
договорна лихва, на равни месечни вноски, съгласно погасителен план, включващи
лихва и главница (с изключение на вноските през първите девет месеца от срока на
издължаване на кредита), с размер на всяка вноска: 35,13 лв. – през първите девет
месеца от срока на издължаване на кредита и 135,83 лв. – за периода след първите
девет месеца до крайния срок на издължаване на кредита, изчислена съгласно
действащия към датата на сключване на договора БЛП, в срок до 18.04.2022 г.
В чл.3, ал. 1 – ал. 3 от договора е уговорено, че за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на банката през първите девет месеца от срока за
издължаване на кредита променлива годишна лихва, формирана от сбора на базовия
лихвен процент (БЛП) на банката за потребителски кредити за съответния период на
начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на -8,20 (минус осем цяло и
двадесет) пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на банката за
потребителски кредити е в размер на 13,200 (тринадесет цяло и двеста) процента. За
периода след първите девет месеца до крайния срок за издължаване на кредита,
кредитополучателят дължи на банката променлива годишна лихва, формирана от сбора
на БЛП на банката за потребителски кредити в лева за съответния период на
начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на 0,800 (нула цяло и
осемстотин) пункта. Дължимите лихви се начисляват от датата на усвояване на кредита
по договора, като за дата на усвояване се счита датата на заверяване на сметката на
кредитополучателя. Годишният процент на разходите (ГПР) по разрешения кредит е
13,73 %, а общата сума, дължима от кредитополучателя, е в размер на 15693,79 лв.,
изчислен към монета на сключване на договора. А съгласно чл. 7, б. „б“ от договора,
погасителните вноски съгласно погасителния план се изплащат от кредитополучателя
безкасово чрез удръжка от разплащателната или спестовната му сметка в „******“ АД
до 18-то число на съответния месец.
От заключението на вещото лице по назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране,
се установява, че сумата в размер на 8430 лв. по процесния договор за кредит е
постъпила по банковата сметка на ответника на 18.04.2012 г. При това положение, по
делото се установява по безспорен начин, че кредиторът „******“ АД (понастоящем
2
„Ю. Б.“ АД) по процесния договор за кредит е изпълнил точно задълженията си по
договора, като на 18.04.2012 г. е предоставил на ответника уговорената в него сума в
размер на 8430 лв., поради което за последния е възникнало задължение да върне
получената сума, ведно с уговорената договорна лихва при условията и в сроковете по
договора – погасителен план към него.
Между страните не се спори, а и от приложения по делото договор за
прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г., сключен между цедента „Ю. Б.“ ЕАД и
цесионера „Е. М.“ ЕООД, и приложение № 1 към него, се установява, че вземанията на
кредитора по процесния договор за кредит са били прехвърлени от „Ю. Б.“ ЕАД на
ищеца по делото. Вземанията, предмет на прехвърлителната сделка, са
индивидуализирани в достатъчна степен – посочени са номер и дата на договора за
кредит, три имена и единен граждански номер на длъжника по него, крайния падеж по
договора, както и вида и размера на задълженията по него. Съгласно разпоредбата на
чл. 99, ал. 4 ЗЗД, прехвърлянето на вземането има действие спрямо третите лица и
спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния
кредитор. В конкретния случай от ангажираните в тази връзка писмени доказателства
се установява, че с пълномощно с нотариална заверка на подписите от 19.02.2021 г.
„Ю. Б.“ АД е упълномощило „Е. М.“ ЕООД да уведоми от името на банката всички
длъжници по договори за потребителски кредити за извършеното прехвърляне на
вземанията с договор за прехвърляне на вземания от 18.01.2016г., сключен между
банката и „Е. М.“ ЕООД, въз основа на което с уведомление с изх. № 622/10.10.2022 г.
ищцовото дружество като пълномощник на „Ю. Б.“ АД (стария кредитор), уведомило
ответника за извършеното прехвърляне на вземанията по договора му за кредит и че
новият кредитор по тях е „Е. М.“ ЕООД и сумите следва да бъдат погасявани на него.
От приложеното по делото известие за доставяне е видно, че уведомлението е
получено лично от ответника на 02.11.2022 г. Съгласно разпоредбата на чл. 99 ЗЗД
кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или
естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху
новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности,
включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Предишният кредитор
е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор
намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди
писмено станалото прехвърляне. Алинея 4 на цитираната разпоредба постановява, че
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато
то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Трайно установена е
съдебната практика, обективирана и в постановените решение № 123/24.06.2009 г. по т.
д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на
ВКС, II т. о., която приема, че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента
да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да
защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу
изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото
вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор, напълно
логично е въведеното от законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на
вземането да бъде извършено именно от стария кредитор – цедента. Само това
уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на
стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т. е.
изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето
защо, законодателят е предвидил, че правно релевантно за действието на цесията е
единствено съобщението до длъжника, извършено от стария кредитор. В конкретния
3
случай, уведомлението за извършената в полза на ищцовото дружество цесия на
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, е направено
от стария кредитор чрез надлежно упълномощения пълномощник – цесионерът „Е.
М.“ ЕООД. С решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, III г. о., е
прието, че по силата на принципа за свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка
старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за
цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал.
3 и ал. 4 ЗЗД, поради което е прието, че предишният кредитор може да упълномощи
новия кредитор да съобщи на длъжника за извършената цесия, като това съобщение
поражда предвиденото в чл. 99, ал. 4 ЗЗД действие спрямо длъжника. Следователно, в
конкретния случай, уведомлението съдържа всички данни необходими за
индивидуализиране на прехвърленото вземане и на личността на новия кредитор,
достигнало е до знанието на ответника – длъжник с получаването на 02.11.2022 г. на
адресираното до него уведомление с изх. с изх. № 622/10.10.2022 г., евентуално най-
късно с получаването му като приложение към исковата молба по настоящото дело по
предвидения за това процесуален ред. С връчване на уведомлението цесията е
породила действие в отношенията между ищеца – нов кредитор и ответника –
длъжник, съгласно изричната разпоредба на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, т. е. легитимиран
кредитор за вземането срещу Й. О. Г., произтичащо от сключения с „******“ АД
(понастоящем „Ю. Б.“ АД) е ищецът-цесионер „Е. М.“ ЕООД. Цесионерът придобива
вземането с всичките му принадлежности по чл.99, ал.2 ЗЗД, т. е. с всички
произтичащи от или във връзка с прехвърленото вземане права, вкл. правото да обяви
неговата предсрочна изискуемост.
Съдът не споделя доводите на ответника, че е бил уведомен за цесията още през
2016 г., респ. че същата е породила действие спрямо него в по-ранен момент,
доколкото в представените от последния в тази връзка писмени доказателства –
уведомления по чл. 99 ЗЗД с изх. № МА00020305/21.01.2016 г. и изх. №
МА00296580/20.09.2016 г., липсва отбелязване на датата на получаване от последния.
От страна на ответника не са ангажирани други доказателства за установяване на
възражението му, че е бил уведомен за извършената цесия още през 2016 г., поради
което съдът намира възражението му за неоснователно и недоказано.
Недоказани са и твърденията на ответника за настъпила предсрочна изискуемост
на вземанията по договора за кредит. Съгласно трайната съдебна практика правото да
обяви кредита за предсрочно изискуем е субективно право, установено в полза на
кредитора. Приема се, че предсрочната изискуемост представлява изменение на
договора, което за разлика от общия принцип по чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с
волеизявление само на една от страните и при наличие на две предпоставки:
обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита
за предсрочно изискуем. Датата на настъпване на предсрочната изискуемост играе
ролята на падеж и представлява различен юридически факт. Във всички случаи
обявяването на предсрочната изискуемост предполага изявление на кредитора, че ще
счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми. За да
може договорното изменение да прояви своето действие, е необходимо длъжникът да
бъде уведомен, т. е. изявлението на кредитора да е достигнало до длъжника и това да е
установено по безспорен и несъмнен начин. Според възприетото разрешение в т. 18 от
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 4/2013 г., постигнатата в
договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или
при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява
4
длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако
волеизявлението на кредитора не е достигнало до длъжника – кредитополучател. В
постановеното по чл. 290 от ГПК решение № 123/09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014 г.
на ВКС, ІІ г. о. на ВКС се разглежда въпроса относно необходимостта за уведомяване
на длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост и по отношение на небанкови
институции.
В конкретния случай в тази връзка от страна на ответника е представено и
прието като писмено доказателство по делото изходящо от ищцовото дружество и
адресирано до ответника предложение за разсрочване на задължение при
преференциални условия с изх. № 1142361/25.08.2017 г., съгласно което ищцовото
дружество напомня на адресата, че поради неплащане в установените срокове на
задълженията по процесния договор кредит от страна на длъжника, същият е обявен за
предсрочно изискуем, като му предлага сключване на споразумение за разсрочване на
задълженията по договора при посочените в предложението преференциални условия.
В същото обаче не се съдържа изявление, по силата на което кредитът е направен
предсрочно изискуем. Ето защо, поради липсата на категорични доказателства за
настъпилата предсрочна изискуемост, не може да се приеме за установена
изискуемостта на процесните вземания по договора за кредит на твърдяното от
ответника основание – предсрочна изискуемост.
При това положение и с оглед настъпилия краен падеж на договора – 18.04.2022
г., към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 24.02.2023 г., всички
погасителни вноски, включващи главница и договорна лихва, по договора са станали
изискуеми. Размерът на непогасените чрез плащане задължения по кредита се
установява от заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-
счетоводната експертиза, съгласно което към датата на прехвърляне на вземанията по
процесния договор от „Ю. Б.“ ЕАД на ищцовото дружество – 18.04.2012 г., е налице
неплатена главница в общ размер на 8392,52 лв. и лихви в размер на 3719,76 лв., като
към датата на изготвяне на заключението няма данни за извършени плащания от
длъжника.
При това положение, при установяване на съществуването на вземания на
ищеца спрямо ответника, следва да бъде разгледано своевременно релевираното от
последния възражение за погасяване на вземанията по давност.
Съгласно трайната съдебна практика задълженията за главница по договор за
кредит, плащането на което е разсрочено на отделни погасителни вноски, се погасяват
с изтичането на петгодишна давност, а тези за договорна лихва – с тригодишна
давност. По отношение на началния момент, от който започва да тече давностният срок
за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, е налице
противоречива практика на ВКС.
В една част от решенията, в т. ч. решение № 45/17.06.2020г. по т. д. № 237/2019г.
на ВКС, II т. о., е възприето поддържаното в съдебната практика становище за липса на
периодичен характер на плащанията по договор за кредит и за приложението на
общата 5-годишна давност спрямо главницата по погасителните вноски. Прието е, че
началният момент на течението на давността е свързан с изискуемостта на съответната
погасителна вноска, която настъпва в различни моменти от крайния срок за погасяване
на кредита по силата на постигнатото между страните съгласие. Разяснено е, че за
съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за
плащането й, като това е моментът, от който кредиторът може да търси изпълнение
(доброволно или принудително), поради което бездействието му се санкционира с
5
течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането. Изложени са
аргументи, че в случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна
на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата
по кредита, за което страните са постигнали съгласие при сключването на договора,
поради което не може да се приеме, че кредиторът има право да търси изпълнение от
изискуемостта на съответната част от вземането, а същевременно бездействието му не
води до течение на давностния срок за тази част (така и решение № 50076/14.11.2022 г.
по т. д. № 1730/2019 г. на ВКС, І т. о.).
В друга част от решенията, в т. ч. решение № 38/26.03.2019 г. по т. д. №
1157/2018 г. на ВКС, II т.о., е прието, че приложима по отношение на задължението за
главница по договор за банков кредит е общата 5-годишна погасителна давност по
чл.110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а
не кратката 3-годишна давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на
отделните погасителни вноски. Изложени са аргументи, че уговореното между
страните връщане на предоставена по договор за кредит сума на погасителни вноски
не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за
изпълнение на задължението на части на основание чл.66 ЗЗД. С решение №
50173/13.10.2022 г. по гр. д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г. о. е разяснено, че при
постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни
вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от
отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно
и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или
моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Прието е, че началният
момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за
договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е
обявена, респ. не е настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен
срок за погасяване на кредита.
Настоящият съдебен състав споделя възприетото в решение № 50173/13.10.2022
г. по гр. д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г. о. становище, а именно, че началният момент,
от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни
лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена, респ.
не е настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за
погасяване на кредита, като за вземанията за главница е приложима общата
петгодишна давност, а за вземанията за договорна лихва – кратката тригодишна такава.
Преобладаващата практика на ВКС се съдържа в решения № 65 от 06.07.2018 г.
по т. д. № 1556/2017 г. на ТО, № 28 от 05.04.2012г. по гр. д. № 523/2011 г. на ІІІ ГО, №
261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ІV ГО, като е обобщена в решение №
38/2019 по т. д. № 1157/2018 г. на II ТО на ВКС. Това решение е постановено по
въпроса дали плащанията за главница по договор за банков кредит с погасителен план
имат характер на периодични плащания с оглед приложното поле на кратката
погасителна давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД, или е приложим общият петгодишен
давностен срок по чл. 110 ЗЗД, изчисляван от датата на окончателния
падеж/последната уговорена дата за окончателно издължаване на кредита/. В него е
прието, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем (кредит) сума
на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а
представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Това становище
съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на
ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието
6
"периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. С оглед мотивите на
тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични плащания (вземанията
на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на
доставчици на комуникационни услуги) се налага извода, че макар да са породени от
един и същ факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и че
периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора (в
посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се задължение на едната
страна е за доставка на стоки и услуги през съответния период, а на другата страна – за
заплащането на конкретно получените през този период стоки и услуги). По отношение
на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на
банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на
длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на предоставената за ползване
сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното
задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД). Ето защо приложима по отношение на
това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на
уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по
чл. 111, б. "в" ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски.
Съществуващото противоречие следва да се счита за преодоляно посредством
решаващите мотиви, съдържащи се в ТР от 21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г. на ОСГТК
на ВКС. В тези мотиви се утвърждава практиката на ВКС, че при разсрочването на
едно парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена,
връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с
различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в"
ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в интерес на
длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по
аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД. При договорите с периодично или
продължително действие, през всеки период от време и двете страни по
правоотношението престират и за тях възникват относително самостоятелни
задължения с отделни падежи, които имат общ правопораждащ факт, но не
представляват части от едно цяло вземане. Обратното - при уговорка за разсрочване на
части на едно по правило еднократно задължение, престира само длъжникът, след като
вече кредиторът е изпълнил, а този факт сам по себе си не е достатъчен, за да определи
изпълнението като периодично. Поради това при постигнато съгласие плащането на
дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати,
отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими
плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за
погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е
обявена предсрочната изискуемост. Следователно началният момент, от който започва
да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по
погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и респективно,
настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване на
кредита, а когато е обявена и съответно настъпила предсрочна изискуемост – от датата
на нейното обявяване.
След като началната дата на изискуемостта е датата на последната вноска, която
в случая е 18.04.2022 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК е подадено на 24.02.2023 г., вземанията за главница и за договорна лихва не са
погасени по давност.
С оглед гореизложеното, предявените искове са доказани по основание и размер,
7
поради което следва да се уважат изцяло.
Основателността на иска има за своя закономерна последица основателност на
претенцията за дължимост на законната лихва върху главницата от датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК.
По разноските
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
единствено ищецът. Същият е сторил разноски за държавна такса в размер на 130 лв. в
исковото производство и 100 лв. в заповедното производство.
Съдът като съобрази вида и обема на извършената дейност от процесуалните
представители на ищеца, липсата на фактическата и правна сложност на делото, както
и броя на проведените открити съдебни заседания с участието на ищцов представител,
на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 26, ал. 1 НЗПП определи
юрисконсултското възнаграждение на заявителя-ищец в заповедното производство по
ч.гр.д. № 10062/2023 г. на СРС, 31-ви състав, както и в исковото производство в
минимален размер от 25 лв.. Така на ищеца се следват разноски от 455 лв. за исковото
производство и 125 лв. – разноски за заповедното производство
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл. 79, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, предявени от „Е. М.“ ЕООД, ЕИК:
*****, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Р. П. К.“ № 4-6, срещу Й. О. Г.,
ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „Л.“, бл. 982, вх. Б, ет. 4, ап. 28, че Й. О. Г. дължи
на „Е. М.“ ЕООД следните суми по Договор за потребителски кредит №
*********/18.04.2012 г., вземанията по който са прехвърлени в полза на „Е. М.“ ЕООД
с договор за цесия от 18.01.2016 г.:
сумата от 4500 лв. – част от общо дължима главница от 8392,52 лв., ведно със
законната лихва от 24.02.2023 г. до изплащане на вземането,
сумата от 500 лв. – част от общо дължима договорна лихва от 3719,76 лв. за
периода 01.02.2020 г. -18.04.2022 г.,
за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 10062/2023 г. на СРС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Й. О. Г., ЕГН: **********, адрес: гр.
С., ж.к. „Л.“, бл. 982, вх. Б, ет. 4, ап. 28, да заплати на „Е. М.“ ЕООД, ЕИК: *****,
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Р. П. К.“ № 4-6, следните суми7
455 лв. – разноски по исковото производство;
125 лв. – разноски по заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8