№ 438
гр. София, 27.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО IV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Атанас Ст. Атанасов
Членове:Атанас Н. Атанасов
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Силва Д. Абаджиева
като разгледа докладваното от Атанас Н. Атанасов Въззивно частно
наказателно дело № 20221100602026 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава XXI от НПК.
С протоколно определение от 17.03.2022 г., постановено по НЧХД №
5073/2019 г., по описа на СРС, НО, 112-ти състав е прекратил наказателното
производство по делото на основание чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 24, ал. 5, т. 2
от НПК.
Срещу определението в законоустановения срок е постъпила въззивна
жалба от ЧТ М. чрез неговия повереник- адв. А.П., в която се поддържа, че
определението е неправилно и незаконосъобразно. В подкрепа на изразеното
становище се посочва, че без основание и при превратно тълкуване на
показанията на св. М.П., съдът неправилно е приел, че тъжителят е узнал за
инкриминираната публикация през лятото на 2018г. и в този смисъл, че
частната тъжба е подадена извън шестмесечния срок по чл. 81, ал. 3 от НПК.
Посочено е, че показанията на св. П., в които се изнасят данни за времето на
узнаване от тъжителя за твърдените престъпления, са неубедителни и
почиващи на предположения. Изтъква се, че тъжителят е бил посещаван от
св. П. в периода 07.11.2018-01.05.2019 г., в който попада датата – 11.03.2019
г., на която тъжителят твърди да е узнал за нанесените му обида и клевета. От
въззивната инстанция се иска да отмени атакуваното определение за
прекратяване на наказателното производство и да върне делото на първата
инстанция с указания за разглеждането му по същество.
С жалбата е поискано събирането на доказателства – преразпит на св.
1
М.П. за установяване на обстоятелството кога жалбоподателят е узнал за
деянието, от което се тъжи.
Срещу жалбата е постъпило възражение от защитниците на
подсъдимата Д.Т. - адвокат Л.Д. и адвокат Е.О.. В него се поддържа, че
обжалваното определение е постановено въз основа на доказателства,
събрани по искане на частния тъжител относно установяване времето на
узнаване на процесното предаване, с оглед на което депозираната въззивна
жалба, се явява недопустима. Твърди се, че правилността на
първоинстанционното определение се потвърждава и от показанията на св.
Ц., който бил задържан по същото време, по което и ЧТ М., от които се
установявало, че тъжителят е разполагал с личен телевизор, по който е
възприел процесното предаване на 20.06.2018г., с оглед на която дата, отново
следва да се приеме, че тъжбата е подадена извън срока, визиран в НПК.
Алтернативно, в случай, че въззивният съд не сподели изводите за
недопустимост на въззивната жалба, се настоява да се приеме, че същата е
неоснователна и недоказана. Аргумент в подкрепа на това становище се
черпи от твърденията на св. П. за това, че същата е уведомила частния
тъжител за процесното предаване месец, два след неговото излъчване, в която
връзка правилно първоинстанционния съд е приел, че най-късната възможна
дата за неговото уведомяване е 13.03.2018г., в каквато насока са и
показанията на св. Ц.. По така изложените съображения се приема за
опровергано твърдението, отразено в частната тъжба, че за деянието
жалбоподателят е узнал на 11.03.2019г. Иска се от въззивния съд да остави
въззивната жалба без разглеждане като недопустима. Алтернативно, се моли,
в случай че горното не бъде споделено от въззивния съд, въззивната жалба
като неоснователна да бъде оставена без уважение, а прекратителното
определение да бъде потвърдено.
По делото е депозирано и възражение на частния тъжител М., с което
се моли въззивния съд да остави без уважение възражението на адвокат Л.Д.
и адвокат Е.О., тъй като посоченото от тях противи на истината и почива на
превратно тълкуване на фактическата обстановка. Твърди се, че св. Ц. не е
бил в ареста заедно с тъжителя и не е разговарял с него по повод
инкриминираните изявления на подсъдимата Т.. Сочи се, че по делото е
останало недоказано обстоятелството, че тъжителят е узнал за изявленията на
подсъдимата през 2018 г., поради което се настоява въззивният съд да уважи
искането на повереника за преразпит на св. П.. Отделно от това се настоява
първостепенният съд незаконно да е прекратил производството в нарушение
на чл. 1, чл. 6, ал.1, чл. 13, чл. 14, чл. 17 и чл. 18 от ЕКЗПЧ на чл. 47, чл. 53 и
чл. 54 от ХОПЕС, както и на чл. 18, чл. 20, чл. 67 и чл. 82, пр. 2, т. Б от ДФЕС
и Директива 2012/29 на ЕС. Желае се от въззивния съд да остави без
уважения претенциите на защитата и да разгледа въззивната жалба по
същество.
Въззивният съд по реда на чл. 327 от НПК е преценил, че за изясняване
2
на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимата, свидетели
или вещи лица, както и ангажирането на нови писмени или веществени
доказателства. По отношение на поисканото с въззивната жалба изслушване
на св. П. за установяване на обстоятелството кога жалбоподателят е узнал за
деянието, съдебният състав, постановил определението по реда на чл. 327
НПК, е приел, че правилното решаване на спора не налага попълването на
делото с доказателства за сочения факт. Същият извод имплицитно е
застъпен и от съдебния състав, разглеждащ делото.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция повереникът на
частния тъжител М. – адв. П. поддържа изцяло жалбата по изложените в нея
съображения. Твърди, че определението на СРС е неправилно и
незаконосъобразно, като изводите до които е стигал съда въз основа на
показанията на св. Ц. и св. П. за датата на узнаване от страна на тъжителя на
позорящата го публикация, не са правилни. Посочва, че неправилно СРС е
приел, че прекратителният срок по чл. 81, ал. 3 от НПК изтича в края на
януари 2019 г., вследствие на неправилно кредитиране на гласните
доказателства по делото, които не подкрепят мотивите на обжалваното
определение. Изтъква, че макар св. Ц. да е пребивавал в следствения арест по
едно и също време с частния тъжител, то двамата не са споделяли обща
килия, поради което между тях не е бил реализиран пряк контакт, вследствие
на който този свидетел да е могъл да почерпи информация за медийната
публикация от тъжителя. Спира се на показанията на св. П., които определя
като неубедителни в частта, в която се съдържат данни за датата, на която е
споделила на частния тъжител за изречената спрямо него позоряща го
квалификация. Твърди, че свидетелката си е служила с предположения,
поради което нейните показания се явяват несъдържателни, разпокъсани и
бланкетни. Обръща внимание на обстоятелството, че доказателствата по
делото категорично установяват, че тъжителят е бил посещаван от съпругата
си в периода 07.11.2018 г. – 01.05.2019 г., в който се включва датата
11.03.2019г., за която се претендира, че тъжителят е узнал за нанесените му
обида и клевета. Моли въззивният съд да отмени атакуваното определение и
да върне делото на друг състав в първоинстанционния съд за продължаване
на съдопроизводствените действия.
Жалбоподателят и частен тъжител М. се присъединява към доводите,
изложени от адв. П. и моли въззивния съд да върне делото за ново
разглеждане от друг състав на СРС или да осъди подсъдимата. Заявява, че
собственоръчно е изготвил тъжбата срещу подсъдимата Т., непосредствено
след като е бил уведомен от св. П. за публичното му оклеветяване, както и че
е депозирал същата в 6-месечния срок от узнаването. Сочи, че в нарушение на
чл. 6, пр. 1 от ЕКЗПЧ и чл. 46 от ХОПЕС, районният съд произволно и
противозаконно е прекратил производството с незаконни мотиви и без
обективни доказателства, че тъжбата не е подадена в срок. Изтъква, че са
нарушени и правата му по чл. 14, чл. 17 и чл. 18 от ЕКЗПЧ чрез превратност,
3
произвол, дискриминация, злоупотреба и незаконни мотиви, които не се
подкрепят от показанията на св. П.. Пледира за отмяна на обжалваното
определение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СРС.
Защитникът на подсъдимата Т., в лицето на адв. О. моли въззивния съд
да остави без уважение депозираната въззивна жалба срещу
първоинстанционното определение и да прекрати наказателното
производство. Обръща внимание, че същото е постановено в пълно съгласие с
направените от частния тъжител искания относно установяване времето на
узнаване на процесното предаване, поради което подадената жалба се явява
недопустима и следва да бъде върната. Счита, че атакуваното определение е
правилно и законосъобразно, основано на доказателства, събрани в хода на
съдебното следствие и то по искане единствено на частния тъжител. Сочи, че
същите установяват, че частният тъжител е узнал за деянието най-късно в
края на месец юни 2018г., а е депозирал тъжбата на 20.03.2019г., т.е. след
изтичане на 6-месечния преклузивен срок от узнаването. Намира, че
достоверността на гласните доказателства е била проверена от СРС чрез
писмените доказателства, които установяват времето през което тъжителят и
св. Ц. са се намирали в ареста на „Д-р Г.М. Д.“. По тези съображения се моли
въззивната жалба да бъде оставена без разглеждане като недопустима.
Алтернативно се желае депозираната въззивна жалба да бъде оставена без
уважение, като неоснователна и недоказана, а атакуваното определение
потвърдено. Претендира разноски.
Другият защитник на подсъдимата, в лицето на адв. Д. поддържа
искането на адв. О. за оставяне на въззивната жалба без разглеждане по
изложените от него съображения. Алтернативно, моли въззивния съд да
отхвърли жалбата като неоснователна, тъй като намира изводите на
първоинстанционния съд за почиващи на събраните в хода на производството
гласни и писмени доказателства. Изразява несъгласие с доводите, изложени
от страна на частния тъжител и неговия повереник. Счита, че не е допуснато и
претендираното нарушение на човешките права, тъй като съдът е положил
нужните усилия, за да установи точния момент, в който частният тъжител е
узнал за предаването. Пледира за потвърждаване на определението на
първостепенния съд.
Подсъдимата Т. не се възползва от диспозитивното си право да вземе
участие във въззивното съдебно заседание, за което е надлежно уведомена.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, IV - ти въззивен състав, след
като обсъди доводите в жалбата, както и тези, изложени в съдебно
заседание от страните, и след като в съответствие с чл. 314 от НПК
провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт, намира
следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, защото е подадена от
лице, което има право на жалба и срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване,
4
както и в законоустановения срок. Разгледана по същество жалбата е
неоснователна, тъй като определението на съда е правилно и
законосъобразно, за което се излагат следните съображения:
Частната тъжба на Е.М. срещу Д.Т., с твърдения за извършено
престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 2, пр. 2, вр. с чл. 146, ал. 1 от НК и по чл.
148, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2, пр. 2, вр. с чл. 147, ал. 1, т. 1 от НК, е депозирана в
СРС на 20.03.2019 г., като в нея е направено твърдение, че инкриминираните
деяния са извършени на 13.01.2018 г. чрез телевизионно предаване, излъчено
в ефира на „Нова телевизия“ и статия, публикувана на интернет страницата на
„Нова телевизия“.
В тъжбата са изложени фактически твърдения, съгласно които
тъжителят М. е узнал за твърдените от него престъпления на 11.03.2019 г.
Така на страница втора от тъжбата, в първия абзац е възведено следното
твърдение: „За нанесените обида и клевета разбрах на 11.03.2019 г. Съобщи
ми ги съпругата ми М.А. П..“.
Въз основа на така депозираната тъжба е било образувано НЧХД №
5073/19 г. на СРС, НО, 112 с-в.
С разпореждане от 05.08.2019 г. на съдията-докладчик при СРС, НО,
112 с-в е даден ход на тъжбата и делото е насрочено за разглеждане в открито
съдебно заседание на 25.10.2019 г.
В съдебно заседание, проведено на 25.10.2019 г. съдебния състав е
отменил разпореждането от 05.08.2019 г., с което е даден ход на тъжбата и е
оставил същата без движение, поради констатирани недостатъци, като е дал
указания на тъжителя в 14 дневен срок да отстрани допуснатото в тъжбата
противоречие относно лицето, от което желае да бъде потърсена наказателна
отговорност.
На 31.10.2019 г. тъжителят е депозирал уточнение към тъжбата си, в
което е посочил, че тъжбата е насочена срещу Д.Т., като са изложени и
обстоятелствата на престъпленията, в които същата се обвинява.
С разпореждане от 28.01.2020 г. на съдията-докладчик при СРС, НО,
112 с-в е даден ход на тъжбата и делото е насрочено за разглеждане в открито
съдебно заседание.
В съдебно заседание, проведено на 23.10.2020 г., първостепенният съд
е дал ход на делото и на съдебното следствие, и е започнал събиране на
гласни и писмени доказателства.
След 23.10.2020г. регулярно са провеждани съдебни заседания по
делото, в които са събирани доказателства по съществото на предявеното
обвинение.
В съдебно заседание на 17.03.2022 г., след приключване на съдебното
следствие и изслушване на съдебните прения, съдът се е оттеглил на
5
съвещание за постановяване на съдебния си акт. В рамките на последното е
приел за наложително възобновяването на съдебното следствие, тъй като е
счел, че тъжбата не отговаря на изискванията на чл. 81, ал. 3 от НПК, а
именно подадена е извън шестмесечния срок, поради което същата е
недопустима. Съдът е възобновил съдебното следствие и с мотивирано
определение е прекратил наказателното производство на основание чл. 24, ал.
5, т. 2 от НПК, като е приел, че инкриминираните изрази в тъжбата са
възприети от частния тъжител най-късно на 31.07.2018 г., а тъжбата срещу
подсъдимата е подадена на 20.03.2019 г., т.е. след изтичане на 6-месечния
преклузивен срок. До този извод, съдът е достигнал анализирайки
показанията на св. М.П., съпруга на частния тъжител, която в съдебно
заседание от 07.12.2021 г. е заявила пред съда, че за инкриминираните
публикации е узнала през м. март или май 2018 г., и е споделила за тях на
тъжителя не по-късно от месец – два, след като ги е прочела. Съобразявайки
обстоятелството, че самият тъжител е обвързал узнаването на процесните
факти именно с изявлението на своята съпруга, а според последната това се е
случило не по-късно от два месеца от собствените й възприятия за медийната
публикация, съдът е възприел като краен срок за узнаване 31.07.2018 г., от
която дата започва да тече срокът по чл. 81, ал. 3 НПК, както и че същият е
изтекъл на 31.01.2019 г. В заключение с оглед датата на депозиране на
тъжбата, съдът е констатирал, че са налице основания за прекратяване на
наказателното производство по делото поради пропускане на фаталния
процесуален срок, уреден в чл. 81, ал. 3 от НПК за подаване на тъжбата от
деня, в който тъжителят е узнал за извършване на престъплението.
Въз основа на изложените факти за съдържанието на тъжбата и
движението на делото, въззивният съд намира следното по правните въпроси,
значими за правилното му решаване във въззивното производство.
Съгласно разпоредбата на чл. 81, ал. 1 от НПК частната тъжба следва
да съдържа данни, освен за подателя и лицето срещу което се подава и за
обстоятелствата на престъплението, което е самостоятелно условие за
нейната редовност. В частната тъжба следва да намерят отражение фактите,
които се включват в престъпния състав, както и да е налице описание на
престъпното деяние. При всички случаи, за да започне да тече срокът по чл.
81, ал. 3 от НПК е необходимо пострадалият да е узнал за престъплението, от
което е пострадал, което означава достатъчно знание за извършеното деяние,
което да мотивира у него убеждение, че има право на защита по съдебен ред
на накърнените си права. Датата на узнаването за деянието е фактически
въпрос, който може да бъде установяван и доказван с всички допустими
доказателствени средства.
Действително, в подадената на 20.03.2019 г. частна тъжба, тъжителят
М. твърди, че инкриминираните изрази са му станали известни на 11.03.2019
г., тъй като тогава бил запознат с тях от св. П., с което обосновава
твърденията си, че тъжбата е подадена в срок, т.е. допустима. Следва да се
6
подчертае, обаче, както и първоинстанционният съд много правилно е
отбелязал, че по делото са налице данни за узнаване от страна на частния
тъжител за инкриминираните изрази към един далеч по-ранен период,
крайният момент на който, според настоящия съдебен състав, следва да се
определи именно към 31.07.2018 г. В тази насока, въззивният съд, аналогично
на първоинстанционния съд съобрази показанията на св. П., чрез които се
изяснява приблизителния период на узнаване от частния тъжител на
инкриминираните публикации, доколкото в съдържателен план изясняват, че
това се е случило не по- късно от месец – два, считано от момента, в който
самата свидетелка е възприела съдържанието им, а това е станало по нейни
данни през месец май или март 2018 г. Настоящият съдебен състав намира за
неоснователни, застъпените във въззивната жалба доводи, че показанията на
св. П. не следва да бъдат кредитирани, тъй като са несигурни и почиващи на
предположения. Напротив, макар и да не е посочила с абсолютна точност
датата на провеждане на срещата, на която е уведомила тъжителя за
въпросните публикации, св. П. е изложила достатъчно ясно и категорично
периода, в който е възприела медийната публикация, съответно този на
съобщаване на тъжителя на обидните и клеветнически, според него изрази.
Без съмнение, св. П. е изложила пред съда, и то на въпроси на повереника на
частния тъжител, че спомените й за процесната публикация датират от 2018
г., като при това не само е посочила периода, в който е свела до знанието на
тъжителя съдържанието на публикацията /месец-два, след като я е прочела/,
но категорично е подчертала, че това се е случило „не по-късно“. Въззивният
съд намира, че предвид изминалия период от време от възприемане на
процесната публикация – 2018г. до депозиране на показанията на
свидетелката пред съда - 07.12.2021 г., който неминуемо повлиява за
избледняването на спомените, е нелогично да се очаква от свидетелката да си
спомни с абсолютна точност конкретната дата, на която е уведомила частния
тъжител за инкриминираните деяния. Въпреки това, ориентировъчното
посочване на периода, в който е станало това, при изразена от свидетелката
категоричност за годината на възприемане на процесната публикация– 2018
г., и при изразена от нея увереност, че е съобщила за същата на частния
тъжител не по-късно от месец-два, след като се е запознала с нейното
съдържание, въззивният съд намира за напълно достатъчно за формиране на
извод относно момента, в който частният тъжител е узнал за твърдяното от
него деяние. Въззивният съд не намира основания да подлага на съмнение
показанията на св. П., защото от една страна обсъжданите факти, са съобщени
от нея, след изрично предупреждение за наказателната отговорност по чл. 290
от НК, а от друга страна свидетелката е разполагала с възможност, ако и при
условие, че изпитва несигурност, колебание или неувереност във
възприятията си за фактите, да изложи показания в този смисъл, респ. да не
твърди обстоятелства, за които не е сигурна. Не следва да се пренебрегва и
обстоятелството, че св. П. е разпитана по искане на частния тъжител, като
същевременно се явява и негова съпруга, а по делото не се установява
7
наличието на негативни лични отношения или личен мотив, поради който
свидетелката да се счита за недобросъвестна или да се приеме, че съзнателно
депозира показания, чрез които по някаква причина действа в ущърб на
частния тъжител.
Изводите на първоинстанционния съд за релевантния момент на
узнаване от частния тъжител на инкриминираната публикация, които
въззивният съд напълно споделя, не търпят корекция и след преценка на
сочения от повереника факт на посещаване на тъжителя в Затвора – София от
страна на св. П. в периода 07.11.2018-01.05.2019 г., в който попада датата –
11.03.2019 г., на която тъжителят твърди да е узнал за нанесените му обида и
клевета. Макар по делото да са налице данни, че частният тъжител
действително е бил посещаван от св. П. в сочения от повереника период, въз
основа само на това обстоятелство не могат да се правят изводи за момента, в
който тъжителят е бил уведомен от свидетелката за процесната публикация,
при все че на сочената от тъжителя дата, на която същият твърди да се е
състояло интересуващото процеса посещение, при което е узнал за
публикацията – 11.03.2019 г. същият не е бил посещаван от св. П., видно от
приложената по делото справка от дневника за посетители при Затвора-
София.
Доколкото частният тъжител свързва момента на узнаване на
инкриминираната публикация само и единствено с изявленията на своята
съпруга и това е изрично посочено в частната тъжба, въззивният съд не
намира за нужно да подлага на подробен анализ и обсъждане показанията на
св. Ц.. Единствено за пълнота на изложението, следва да бъде отбелязано, че
от показанията на св. Ц. се установява, че същият е възприел, доколкото е
разполагал с телевизор в следствения арест „Д-р Г.М. Д.“ репортажи,
излъчвани по „Нова телевизия“ в които частният тъжител е бил назован като
„Крокодила“, но същият не твърди ЧТ М. лично да е гледал въпросните
репортажи или да е знаел за тяхното излъчване. Доколкото обаче, въпроса за
начина и времето на узнаване на това обстоятелство, бе изяснен чрез
показанията на св. П., въззивният съд намира, че показанията на св. Ц. не
променят изводите на двете съдебни инстанции по този въпрос, още повече,
че относно спорния момент същите са и неинформативни.
С оглед изложените съображения се налага извод, че
първоинстанционният съд е извел правилна и законосъобразна преценка,
приемайки, че частната тъжба е подадена извън 6-месечния преклузивен срок,
посочен в разпоредбата на чл. 81, ал. 3 от НПК. В тази връзка, правилно
първият съд е приел, че най -късния момент, в който св. П. е възприела
съдържанието на медийната публикация се явява 31.05.2018г., респ. че е
съобщила за нея на частния тъжител най-късно на 31.07.2018г.,
съобразявайки, изцяло в полза на частния тъжител, последната възможна
дата, както на възприемане на публикацията от свидетелката, така и на
свеждането й до знанието на частния тъжител. Това означава, че от тази дата
8
– 31.07.2018 г. е започнал да тече срокът по чл. 81, ал. 3 НПК и същия е
изтекъл на 31.01.2019 г., до който момент частният тъжител е разполагал с
възможност да предяви претенцията си пред съда. Същевременно тъжбата е
депозирана на 20.03.2019 г., т.е. повече от месец след изтичане на срока по чл.
81, ал. 3 от НПК. Това е достатъчно, за да се приеме, че тъжбата не е годна да
възбуди наказателно преследване, защото вече е преклудирана процесуалната
възможност на тъжителя да повдигне обвинение за конкретната публикация.
Срокът по чл. 81, ал. 3 НПК е преклузивен по естеството си и след като е
пропуснат наказателно производство не следва да се образува въобще, а ако е
образувано - следва да се прекрати (чл. 24, ал. 5 от НПК).
С оглед изложените съображения въззивният съдебен състав намира,
че първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на процесуалния
закон, защото следвайки процесуалните си задължения е извършил
необходимата проверка на депозираната от частния тъжител тъжба и след
като правилно е установил, че тя не е подадена в законоустановения срок, е
прекратил наказателното производство по реда на чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. с чл.
24, ал. 5, т. 2 от НПК и постановеното от него определение, предмет на
въззивна проверка, е законосъобразно.
Съобразно изхода от делото във въззивната инстанция и в
съответствие с разпоредбата на чл. 190, ал. 1 от НПК, основателно се явява
искането на двамата защитници, да бъде осъден частният тъжител да заплати
сторените разноски за правна помощ от страна на подсъдимата Т., в размер на
1440 лева. В производството пред въззивния съд са представени
доказателства за ангажирането на защитници, както и за действително
заплащане на адвокатски хонорар в размер на 1440 лева. Упълномощените
защитници са били ангажирани с излагането на писмено становище по
въззивната жалба, както и с процесуалното представителство на подсъдимата
в производството пред въззивната инстанция, поради което следва да се
приеме, че са предоставили правна помощ в поискания от подсъдимата обем.
По изложените съображения и на основание чл. 190, ал. 1 от НПК ЧТ Е.М.
следва да бъде осъден да заплати на подсъдимата Т. направените от
последната разноски, представляващи възнаграждение на упълномощените
защитници за участие в производството пред въззивния съд.
Така мотивиран и на основание чл. 334, ал. 1, т. 6 вр. чл. 338 от НПК,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение от 17.03.2022 г., с което е било
прекратено наказателното производство по НЧХД № 5073/2019 г. по описа на
СРС, НО, 112-ти състав, образувано по тъжба на Е. Д. М. срещу Д. ИВ. ТР..
9
ОСЪЖДА на основание чл. 190, ал. 1 от НПК частния тъжител ЕМ. Д.
М. (с установена по делото самоличност) да заплати на Д. ИВ. ТР. сумата от
1440 (хиляда четиристотин и четиридесет) лева, съставляващи разноски за
адвокатска защита в производството пред въззивния съд.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10