№ 619
гр. Благоевград, 14.06.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети юни през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надя Узунова
Членове:Миглена Йовкова
Габриела Тричкова
като разгледа докладваното от Миглена Йовкова Въззивно частно
гражданско дело № 20221200500356 по описа за 2022 година
Делото е образувано по частна жалба с вх. №5349/07.04.2022 г.,
по описа на Районен съд Благоевград, подадена от „АГЕНЦИЯ ЗА
КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД, ЕИК ********,
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ №29,
ет. 3, чрез юрк. Й.М., срещу Разпореждане №800/25.03.2022 г.,
постановено по ч. гр. д. №538/2022 г., по описа на РС Благоевград. В
нея се възразява, че клаузите от договора, въз основа на които се
дължат неустойка, такси и възнаградителна лихва са приети и
подписани от кредитополучателя, поради което той следва да плати
тези си задължения. Жалбоподателят счита, че преценката накърняват
ли се добрите нрави с тези клаузи и дали същите са неравноправни по
смисъла на ЗЗП следва да се прави комплексно, включително като се
отчита поведението на длъжника. Въз основа на подробните
оплаквания, се иска да бъде отменен актът в обжалваната му част и да
бъде задължен заповедният съд да издаде заповед за изпълнение за
всички претендирани в заявлението по чл. 410 от ГПК вземания.
Съдът констатира, че частната жалба е подадена в установения
от закона срок, от надлежна страна и против подлежащ на обжалване
1
съдебен акт. Същата отговаря на изискванията за редовност по чл. 275,
ал. 2, във вр. с чл. 260 и чл. 261 от ГПК. Ето защо е редовна и
допустима.
След анализ на доказателствата и след съобразяване с
оплаквания на жалбоподателя, въззивният състав прие, че жалбата е
неоснователна. Съображения :
Производството по делото е образувано по заявление за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
депозирано от заявителя „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3,
представлявано от Я.Б.Я.[1]управител, чрез юрисконсулт Й.М. срещу
длъжника В. Н. ОРК., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр.
Благоевград, ж.к. „Ален мак“ № 31, ет. 4, ап. 16 за следните суми:
1693,02 лева - главница; 133,70 лева - договорна лихва за периода
21.06.2017 г. - 06.02.2021 г.; 432,90 лева - неустойка за неизпълнение
на задължение за периода 06.07.2017 г. – 06.02.2021 г.; 195,00 лева -
разходи и такси за извънсъдебно събиране; 174,37 лева - законна лихва
за забава за периода 07.02.2021 г.- 22.02.2022 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на вземането, както и разноски.
В обстоятелствената част на заявлението е посочено, че
вземанията произтичат от Договор за кредит „Бяла карта“ № 503998 от
12.05.2017 г., Анекс от 29.08.2018 г., Анекс от 22.03.2018 г. и Анекс от
31.12.2019 г., сключени между „Аксес Файненс“ ООД и В. Н. ОРК.,
като с договор за цесия вземанията са прехвърлени в полза на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД. В
заявлението се излагат твърдения, че длъжникът е уведомен по реда
на чл. 99 ЗЗД за извършената продажба на вземанията.
Видно е от представените със заявлението доказателства, че
между кредитодателя и кредитополучателя са подписани Договор за
2
кредит „Бяла карта“ от 12.05.2017 г., Анекс от 29.08.2018 г., Анекс от
22.03.2018 г., Приложение № 1 към Договор за кредит „Бяла карта“ от
12.05.2017 г., Рамков договор за предоставяне на Кобрандирана
платежна карта Бяла Карта/Аксес Файненс/iCard и Приложение № 1
към Договор за кредит „Бяла карта“ от 12.05.2017 г. и Рамков договор
за издаване и предоставяне на платежна кредитна карта Бяла карта.
Тези договори безспорно създават договорна обвързаност между
страните по тях и регулират отношенията им в рамките на кредитното
правоотношение.
С обжалваното разпореждане заповедният съд е отхвърлил
заявлението за следните суми: 133,70 лева - договорна лихва за
периода 21.06.2017 г. - 06.02.2021 г.; 432,90 лева - неустойка за
неизпълнение на задължение за периода 06.07.2017 г. – 06.02.2021 г.;
195,00 лева - разходи и такси за извънсъдебно събиране.
По отношение на претенцията за неустойка настоящият състав
приема, че тя е неоснователна, поради нищожност на клаузата за
неустойка, тъй като по начина, по който е договорена, тя не изпълнява
своята обезпечителна, компенсаторна и санкционна функция, която
следва да се прояви при неизпълнение на договорното задължение от
страната. Основното такова на длъжника В.О. е да заплаща
задълженията си(усвоените суми) до 2-ро число на текущия месец.
Неустойката обаче, е предвидено да се начисли за неизпълнение на
друго задължение, което е относимо към обезпечаването на
евентуално бъдещо принудително събиране на задълженията. Ето
защо от непредставяне на това обезпечение – поръчител, който
отговаря на определените условия в договора, кредиторът не е
претърпял вреди и плащането на неустойка за неизпълнение на това
задължение води до неоснователно обогатяване на кредитора. Заедно
с това уговорената в чл. 12 от договора неустойката в размер на 15%
от кредитиния лимит(а не от непогасеното в срок задължение) не го
обезщетява за неизпълнение на задължението на кредитополучателя
3
да плаща погасителна вноска, и значително надхвърля размер на
неустойка, която да обезпечава плащането. Ето защо клаузата за
неустойка в договор за кредит „Бяла карта“ 12.05.2017г. е нищожна и
такава не се дължи от ответницата. Изложените доводи са базирани на
разясненията в Тълкувателно решение №1/2009г. от 15.06.2010г. на
ОСГТК на ВКС.
По отношение на вземането за разноски и такси за извънсъдебно
събиране на задълженията, заповедният съд е приел, че по съществото
си представлява такса за управление на кредита, която не може да се
събира от длъжника, съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК. Настоящият състав
споделя възприетото от този съд, защото е безспорно, че всички
действия на кредитора, свързани с кореспонденция, уведомяване и
други на кредитополучателя, са правни и/или фактически действия по
управлението на кредита. За такива действия е налице изрична
законова забрана да се събират такси и комисионния. Ето защо
претенцията за издаване на заповед за изпълнение за това вземане
противоречи на закона и правилно е отхвърлена.
Установява се, че посоченият в чл. 4.4 ГПР по процесния договор
за потребителски кредит е 45, 9 %, а посоченият в чл.4.2 годишен
лихвен процент по заема е 43, 2 %.
За да може съдът да прецени дали с процесния договор е
нарушено изискването на чл. 19, ал.4 от ЗПК годишният процент на
разходите да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, т.е. 50
%, следва да са конкретизирани компонентите по договора, които
формират ГПР.
Съгласно чл. 19, ал.4 от ЗПК, ГПР се образува от общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
4
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В казуса тези разходи не са посочени по отделно, нито е
посочена методология за определяне на ГПР, което лишава, както
кредитополучателя, така и съда от възможност да определи дали
действителният размер на ГПР по договора е 45, 9%. След като в този
размер е включена висока по размер възнаградителната лихва, която е
43, 2% годишно, според настоящия състав не може да се счита
категорично, че ГПР е действително 45, 9%. Ето защо, заявителят в
заповедното производство не е установил, че ГПР не надвишава
максимума по ал.4, т.е. че на основание чл. 19, ал.5 от ЗПК клаузите
на чл. 4.4 и чл. 4.2. от договор не са нищожни.
Поради засилената защита на потребителите, която дават ЗЗП и
ЗПК, всяка клауза, която може да доведе до неравнопоставеност на
страните и е във вреда на потребителя, а също не отговаря на
изискването за добросъвестност, следва да се игнорира от
регламентацията на задълженията на потребителя. В тези случай
доказателствената тежест, че съответните клаузи не са неравноправни
по смисъла на чл. 143 от ЗЗП е за кредитора. Същият може да
реализира това доказване в исковото производство, което е допустимо
да се развие по реда на чл. 415, ал.1, т.3 от ГПК, за което заповедният
съд му е дал указания.
По изложените съображения въззивният състав счита, че следва
да потвърди, Разпореждане №800/25.03.2022 г., постановено по ч. гр.
д. №538/2022 г., по описа на РС Благоевград като законосъобразно.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №800/25.03.2022 г., постановено
по ч. гр. д. №538/2022 г., по описа на РС Благоевград в обжалваната
му част.
5
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6