Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София,… 06.2017 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-Б въззивен състав, в открито
заседание на шестнадесети март две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл. с-я
СТАНИСЛАВ СЕДЕФЧЕВ
при участието на секретар Капка
Лозева като разгледа докладваното от мл. съдия Седефчев в.гр.д. № 9133 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
С решение от 09.09.2013 г., постановено по гр.дело № 34236/2012
г. СРС, ГО, 25-ти състав е уважил предявеният от А.Г.Т. и А.Н.Т. срещу „У.Б.“
АД иск за признаване за установено, че клаузите на т.11.1.2 и т.11.1.3 от
сключения между тях Договор за банков кредит №413/201 от 12.11.2007 г., са нищожни на основание чл. 146, вр. чл. 143
ЗЗП, вр. чл. 26, ал.1 ЗЗД. Със същото решение „У.Б.“ АД е осъдено да заплати на А.Т. и А.Т. на
основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД сумата от 492,
50 евро, представляваща разликата между договорените анюитетни вноски и
дествително заплатените такива за периода 05.05.2011- 16.07.2012 г., ведно със
законната лихва от 17.07.2012 до окончателното плащане на сумата, като е
отхвърлен искът над 492, 50 евро, до пълния претендиран размер от 627, 69 евро,
както и искът по чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за периода
05.05.2011-16.07.2012 г. в размер от 62,63 лв. както и искът по чл. 55, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищците сумата от 6122, 67 евро,
представляваща разликата между действително заплатените анюитетни вноски и
вноските, които би следвало да се заплатят при спазване методологията по т.
4.1.а от договора за периода 05.12.2008-16.07.2012 г., както и акцесорният
спрямо него иск по чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане обезщетение за забава в размер от 1032.10 евро за периода 05.12.2008-16.07.2012
г. Със същото решение е оставен без разглеждане предявеният от А.Т. и А.Т.
срещу „У.Б.“ АД евентуален иск по чл. 55 ЗЗД в частта до сумата от 492, 50 евро.
Въззивното производството е образувано по жалби и от
двете страни. Срещу решението на СРС е подадена в законоустановения срок
въззивна жалба от ищците в часта, в която предявените от тях искове са
отхвърлени или оставени без разглеждане. В жалбата се развиват няколко различни
тези относно уговорения начин за определяне размера на възнаградителната лихва
по процесния договор и като следствие от това – размерът на недължимо платеното
от ищците, който според тях е определен
неправилно от първоинстанционния съд. Оспорва се като неправилен изводът на СРС
за начален момент на забавата в случаите на неоснователно обогатяване и като
последица от това отхвърлянето на
акцесорните претенции за мораторна лихва. Излагат се доводи за недопустимост на
решението, в частта в която съдът се е произнесъл по трети иск за неоснователно
обогатяване, като според въззивниците правилната квалификация на този иск е по
чл. 79 ЗЗД, а не чл. 55 ЗЗД, поради което решението в тази част следва да бъде
обезсилено.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от насрещната страна, в който се излагат доводи за нередовността
и неоснователността на жалбата и се моли същата да не бъде разглеждана тъй като
е просрочена, алтернативно – да бъде оставена без уважение.
Срещу решението на СРС е подадена въззивна жалба и от
ответника в частите, в които предявените срещу него искове са уважени.
Въззивникът оспорва правния интерес на ищците от предявяване на установителен
иск, както и изводите на СРС за неравноправност на процесните клаузи от
договора, като смята, че не са налице предпоставките по чл. 143, чл. 145 и чл.
146 ЗЗП, алтернативно са налице изключенията по чл. 144 от същия закон, поради
което се иска решението в обжалваните части да бъде отменено, а предявените
искове отхвърлени изцяло.
С решение от 07.11.2014 г., постановено по гр.д. №
202/2014 г. по описа на СГС, първоинстанционното решение е обезсилено като
недопустимо поради нарушение на правилата за родова подсъдност.
С решение от 15.07.2016 г., постановено по гр.д. № 888/2015 г. по описа на
ВКС, I ТО решението на СГС е отменено и делото е върнато за разглеждане по
същество от друг състав на въззивния съд.
Софийският градски съд прецени събраните по делото материали
и наведените от страните доводи съобразно разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235,
ал.2 ГПК и прие следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявени
от А.Г.Т. и А.Н.Т. срещу „У.Б.“ АД искове
за прогласяване за нищожни клаузите на т.11.1.2 и т.11.1.3 от сключения между
тях Договор за банков кредит №413/201 от 12.11.2007 г. и за осъждане на
ответника да заплати на ищците сумата от 6122, 67 евро, недължимо платена от
тях за периода от 05.12.2008-16.07.2012 г., поради неприлагане на методологията
по т.4.1.а от договора, ведно със законната лихва от 17.07.2012 до
окончателното плащане на сумата, както и на обезщетение за забава за периода
05.12.2008-16.07.2012 г., в размер от 1032, 10 евро. При условие на
евентуалност, ако бъдат отхвърлени осъдителните искове, ищците са предявили
искове за осъждане на ответника да им заплати сумата от 627, 69 евро, представляваща разлика между
уговорените анюитетни вноски при лихва 6,65% и действително заплатените такива
в периода 05.05.2011-16.07.2012 г., ведно със законната лихва от датата
на предявяване на иска (17.07.2012 г.) до окончателното плащане на сумата,
както и обезщетение за забава за периода 05.05.2011-16.07.2012 г., в размер от
62,63 лв. При отхвърляне на установителния иск за прогласяване нищожността на
горепосочените клаузи от договора, ищците са предявили евентуален иск за
осъждане на ответника да им възстанови сумата от 627, 69 евро, заплатена
вследствие на извършено в нарушение на договора увеличение на размера на анюитетните
вноски от ответника, както и обезщетение за забава в размер от 62,63 лв. за периода
05.05.2011-16.07.2012 г.
Ответникът е оспорил изцяло исковете, твърдейки, че
клаузите в договоре не се неравноправни и че изменението в размера на лихвата е
извършено в съответствие с договореното между страните.
С обжалваното решение първоинстанционният съд, след
анализ на материалите по делото e приел, че
процесните клаузи, въз основа на които ответникът е увеличил размера на
дължимите от ищците анюитетни вноски са неравноправни и на основание чл. 146
ЗЗП нищожни. Тъй като размерът на вноските е бил изрично договорен между
страните в погасителния план, СРС е приел, че главният осъдителен иск следва да
бъде отхвърлен и е уважил частично евентуално предявеният иск за връщане на
разликата между първоначално договорените между страните анюитетни вноски и
заплатените от ищците в определен от ответника завишен размер, като е отхвърлил
акцесорният иск за мораторна лихва, тъй като ответникът не е бил в забава в
процесния период.
Въззивните жалби срещу решението са подадени от лица с
право и интерес от обжалването, в предвидения от закона срок, поради което
следва да бъдат разгледани по същество. Неоснователни са доводите на „Уникредит Булбанк“, че въззивната жалба на
ищците е просрочена. Съгласно чл. 38 ГПК, съобщенията се връчват на посочения
по делото адрес - в молби по делото от
13.06.2013 и 04.07.2013 г. (датата, на
съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване), ищците са посочили за свой адрес
гр. София, жк. „***********като препис от решението на СРС е надлежно връчен
на този адрес за пръв път на 31.10.2013 г., а въззивната жалба от ищците е
подадена в законоустановения двуседмичен срок от тази дата.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената
служебна проверка настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е
валидно.
В частта, в която съдът се е произнесъл по трети
осъдителен иск за сумата от 627, 69 евро, евентуален спрямо главния
установителен иск чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП, вр. чл. 26, ал.1 ЗЗД и по
акцесорния спрямо осъдителния иск, иск за лихва, решението е недопустимо. Не се
е сбъднало поставено от ищците вътрешнопроцесуално условие, като предпоставка
за разглеждане на евентуалните искове, а именно - отхвърлянето на главния иск
за прогласяване на нищожност клаузите на договора, поради което предявените
евентуални спрямо него искове е следвало да бъдат оставени без разглеждане, а
не отхвърляни. Решението на СРС в тази част е недопустимо и следва да бъде
обезсилено, а в останалата част настоящата инстанция намира първоинстанционното
решение за допустимо.
Неоснователна и в явно противоречие със задължителната практика
на ВКС (Определение № 97103 от 16.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 2002/2016 г., I
т. о, Решение № 131 от 10.09.2012 г. по т.д.№ 1036/ 2010
г. на ВКС, ІІ т.о. и др.) е тезата на въззивника-ответник за недопустимост на
постановеното от СРС решение, поради липсата на правен интерес за ищците от
предяване установителен иск за нищожност на клаузите от процесния договор. Липсата
на правен интерес от установителен иск при възможност за защита на спорното
право с осъдителен иск е хипотеза, в която се визира пълна идентичност на
правото - предмет на установителен и осъдителен иск, само по който предмет се
формира и силата на присъдено нещо. В случая предметът на предявения
установителен иск за нищожност на процесната договорна клауза не може да бъде пряк
предмет на осъдителен иск (осъдителен иск за нищожност е невъзможен). Такъв
предмет може да бъде само вземане за неоснователно обогатяване поради
изпълнение на нищожно правно задължение, но силата на присъдено нещо на такова
съдебно решение би била ограничена само до съществуването или несъществуването
на вземането за неоснователно обогатяване, а не и по преюдициалния въпрос за
нищожност на съответната договорна клауза. За да се формира СПН по този въпрос,
следва да се предяви именно установителен иск. Интересът от формиране на СПН по
въпроса за нищожността на процесните клаузи се обуславя и от обстоятелството,
че процесният договор е все още действащ между страните и е в процес на
изпълнение, поради което и евентуалното уважаване на осъдителен иск за
надплатени до момента от ищците суми не би установило със СПН принципния въпрос
дали клаузите на договора са нищожни или ще обвързват страните и в бъдеще. При
действащ договор всяка от страните има несъмнен интерес да установи с отделен
иск нищожност на договора или на отделни уговорки от него, ако това е предмет
на спор с насрещната страна. Такъв спор в случая безспорно е налице, което обуславя
и правният интерес от предявения по делото установителен иск.
По съществото на правния спор и в рамките на заявените с
въззивните жалби доводи, въззивният съд намира следното:
Липсва спор пред настоящата инстанция, че на 12.11.2007
г. между „У.Б.“ АД като кредитор и А.Т. като кредитополучател, с А.Т. като
солидарен длъжник, е сключен Договор за банков кредит № 413/201, по силата на
който ответникът предоставил на ищцата кредит в размер на 66 600 евро за
закпуване на недвижим имот и за строително-довършителни работи в него. За
усвоения кредит кредитополучателят се задължил да заплаща годишна лихва,
представляваща сбор от два компонента- базов лихвен процент /БЛП/ по т.10.3 и
т.10.4 от Условията по кредити на физически лица, определен съгласно т.11.1.1 при
подписване на договора като 1-мес. EURIBOR - 4.157 %, и фиксирана надбавка от 2.493 %, с което към момента на
сключване на договора договореният годишен лихвен процент се е равнявал на 6.65
%. Периодът на погасяване съгласно т.4.1а е
12.11.2007 г. - 05.11.2037 г. чрез аниюитетни месечни погасителни
вноски.
Съгласно раздел ІІ от договора, озаглавен Условия за
усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за
банков кредит №413/201 от 12.11.2007 г., за ползвания кредит кредитополучателят
заплаща на кредитора лихва, формирана от БЛП плюс надбавка. (т.11.1). БЛП се
определя от УС на банката или оторозирани от него органи/лица въз основа на
конкретно посочен индекс, установен в т.10.3 и т.10.4 от Условията на банката
по кредити на физически лица, преддставляващи неразделна част от договора (т.11.1.1).
Съгласно т.11.1.2 с промяната на действащия в съответния период на
олихвяване БЛП, определен от УС на банката или оторозиран орган/лице лихвените
условия по договора се считат за автоматично променени в съответствие с
приетите изменения които са задължителни за страните по договора, като
кредиторът уведомява кредитополучателя за настъпилите изменения. Съгласно т.11.1.3
при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент по
кредита се фиксира в размера по т.4.1.а и не се променя освен когато пазарните
условия водят до необходимост от увеличаването му с най-малко един пункт.
Кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера
на годишния лихвен процент, съответно размера на анюитетната вноска, без за
това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при
нарастване на БЛП с повече от един пункт от размера, определен при сключването
на договора.
Съгласно т.10 от Условията по кредити на физически лица
кредитополучателят заплаща във връзка със сключения договор за кредит, разходи,
включително лихви. Дължимите лихви се изчисляват на база на приложимия за
съответния период БЛП и надбавка,
определени в зависимост от стойността на гредитния ресурс на кредитните пазари,
вида, срока на кредита, обезпеченията и други обстоятелства (т.10.2) Съгласно
т.10.3 за БЛП се прилага утвърдения от УС на банката или оторозиран
орган/служител на банката, както следва: за кредити в евро – едномесечен EURIBOR – равен на индекса, закръглен до третия десетичен знак, публикуван на
страница EURIBOR на REUTERS в 11.00. ч. централноевропейско време два работни дни преди първия работен
ден от всеки месец и се прилага от първия работен ден на месеца до деня,
предхождащ първия работен ден на следващия месец включително (т.10.3.2).
Съгласно т.10.4 посочения БЛП се прилага при ипотечни кредити. В т.10.5 е
предвидено, че при кредити, изплащани чрез анюитетни вноски ГЛП за съответния
лихвен период се фиксира в размер към датата на договора за кредит.
Безспорно е по делото, че ответникът е предоставил на
ищците сумата по кредита, както и че в процесния период 05.12.2008-16.07.2012
г., ищците са изпълнявали задължението си за погасяване на кредита через
анюитетни вноски, като от заключението
на ССчЕ се установява, че са заплатили на ответника общо 19 218, 46 евро.
В конкретния случай на ищците е предоставен банков кредит,
който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност,
поради което те имат качеството потребители по смисъла на § 13, т.1 ДР на ЗЗП.
Същевременно ответникът е банка, която като юридическо лице предоставя услуги и сключва договори с потребители като
част от своята търговска или професионална дейност в публичния или в частния
сектор, поради което е търговец по смисъла на § 13, т.2 ДР на ЗЗП. С оглед на
това нормите на Закона за защита на потребителите, в сила от 10.06.2006 г.
регулират спорното правоотношение.
Съгласно нормата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Сред
примерно изброените уговорки, попадат такива клаузи, които позволяват на
търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз
основа на непредвидено в него основание (т.10) или дават право на търговеца или
доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да
се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена
в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора (т.12).
Неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално, съгласно чл. 146, ал.1 ЗЗП. Втората алинея на посочената норма
регламентира, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
В случая оспорените клаузи на т.11.1.2 и т.11.1.3 от договора за банков
кредит са част от неговото съдържание. В доказателствена тежест на въззивника е
да установи по несъмнен начин, че те са били уговорени индивидуално. Единственото
доказателство в тази насока, ангажирано от ответника, се явяват свидетелските
показания на Генчева - служител на
банката. От тях се установява, че въпросната
служителка е преговаряла с ищците при сключването на договора, като не се сочи
естеството на конкретните преговори и служителят признава, че договорът е бил с
предварително изготвени условия. По тези
съображения следва да се приеме, че процесните клаузи не са уговорени индивидуално
по смисъла на ЗЗП, а са подготвени предварително от банката и кредитополучателите
не са могли да повлияят върху съдържанието им.
По въпроса за неравноправността на клаузите в договори,
сключени с потребители и в частност клаузите, касаещи изменение на уговорената
лихва по договори за кредит, е налице практика на ВКС, включително задължителна
такава по чл. 290 ГПК. С Решение № 424 от 2.12.2015 г. на ВКС по гр. д. №
1899/2015 г., IV г. о е прието, че уговорка в договор за кредит, предвиждаща
възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, е допустима само
ако тя отговаря на следните кумулативни условия: 1) обстоятелствата, при чието
настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора
или в общите условия (ОУ); 2) тези обстоятелства следва да са обективни, т. е.
да не зависят от волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не
е поставено под контрола на кредитора; 3) методиката за промяна на лихвата да е
подробно и ясно описана в договора или ОУ (чл. 144, ал. 4 от ЗЗП), т. е. да е
ясен начинът на формиране на лихвата; 4) при настъпването на тези обстоятелства
да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената
лихва.
Преценени през призмата на тези изисквания, процесните
клаузи – т.11.1.2. и 11.1.3 не отговарят на условията за равноправност. Използваното
общо понятие „пазарни условия“ като основание за изменение на лихвата не
представлява ясно формулиран и обективен
критерий. В т. 11 от договора е посочено, че БЛП се определя съгласно т.10.3 от
Условията по кредити на физически лица, в който е посочено, че БЛП при кредити
в евро, какъвто е настоящия случай, се равнява единствено на размера на
месечния EURIBOR. От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза става ясно, че в действителност размерът на БЛП
се е определял като сбор от EURIBOR и определена от банката „премия“,
която не е била изрично уговорена в сключения между страните договор и не е
ясно определена, а е въведена именно поради промяна в пазарните условия.
Според вещото лице
използваното от ответника пояснение относно компонента „премия“ е твърде общо,
като е неясно как точно се установява и изчислява стойността на БЛП и неговите
компоненти. Не е ясно и как се определя тяхното относително тегло в общото ниво на БЛП, поради което е фактически
невъзможно да се установи дали промените в БЛП съответстват на приетата от
банката методика. Въпросното експертно заключение е пълно, ясно и обосновано,
поради което се кредитира от настоящата инстанция, като същото е било надлежно
прието в съдебно заседание пред СРС без възражения от страните. С
решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. № 240/15 г. на ВКС, II т. о. е прието,
че методът на изчисление на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и
конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни
индекси и индикатори. Когато
потребителят не е получил достатъчно информация как кредитодателят може да
промени едностранно цената на доставената му финансова услуга и методологията,
създадена от банката - кредитор под формата на нейни вътрешни правила не
съставлява част от сключения договор, уговорката за едностранна промяна
от банката на договорения лихвен процент е неравноправна.
Следва да се посочи и че в т.11.1.3 от договора не е
предвидена възможност за понижаване, а единствено за повишаване на първоначално
уговорената лихва. Съгласно Решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г.
на ВКС, II т. о., обстоятелството, че банката-кредитор не се е задължила да
намали базисния лихвен процент при намаляване на индексите по съответния член
от договора, сочи въобще на несъответствие на визираната договорна клауза с
изискването за добросъвестност като предпоставка за равноправност по чл. 143
ЗЗП, предвид двустранния възмезден характер на договора за банков кредит.
По тези съображения, с оглед цитираната задължителната
практика на ВКС, горепосочените две разпоредби от договора за банков кредит
между страните, въз основа на които е извършвано едностранно увеличение на
лихвения процент, водят до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя, поради което се явяват неравноправни, респективно -
нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП в частта, в която е предоставена
възможност на банката-ответник да увеличава годишния лихвен процент по кредита,
вследствие на промяна в пазарните условия.
По отношение на въпросните клаузи не намира приложение
изключението по чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП, според което не е неравноправна
клаузата, с която доставчикът на финансови услуги си е запазил правото да
промени без предизвестие лихвения процент (ако има основание за това), дължим
от кредитополучателя по предоставената финансова услуга, уведомил е потребителя
за промяната и му е предоставил правото да прекрати незабавно договора.
Действително в т.9.1 от договора, на който се позовава въззивникът-ответник, е
предвидена възможност кредитополучателят да прекрати предсрочно договора без
неустойка при "нормално" предсрочно погасяване на кредита, но при
"рефинансиране от други банки" той би дължал неустойка за предсрочно
погасяване, съобразно действащата към датата на погасяването тарифа банката, т.
е. не е налице предвидена в договора безусловна възможност за предсрочно
погасяване на кредита по договора без такса по чл. 144, ал.2, т.1. ЗЗП, в който смисъл е и практиката на
ВКС (Определение № 103 от 26.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 2009/2016 г., II т.
о.)
В настоящия казус не може да намери приложение и изключението
от правилото за неравноправност на клаузи по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, даващо
право на търговеца да завишава в значителна степен цената на стоката/финансовата
услуга, когато цената е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или
индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън
контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Според отговора,
даден в решение № 205/7.11.2016 г. по т. д. № 154/2015 г. на ВКС, I т. о, въпросното изключение е неприложимо, когато
липсват ясни правила за условията и методиката, при които може да се променя
едностранно от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия
лихвен процент. В решение № 165/3.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, I
т. о. са изложени аргументи в подкрепа на тезата, че дори да се налице
условията, посочени в чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП валидността на клаузата,
свързана с възможност за едностранна промяна на от страна на кредитора на
лихвения процент, е обусловена от добросъвестността на търговеца. Не отговаря
на изискването за добросъвестност и
поради това е неравноправна клауза, която при която е предвидено единствено
възможност за нарастване на цената на финансовата услуга при увеличаване на лихвения
процент без да е включена реципрочна възможност за намаляване на същата в
случай на спадане на лихвения процент - Решение № 236 от 20.12.2016 г. на ВКС
по т. д. № 3082/2015 г., II т. о.
По тези съображения искът по чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД вр.
чл.143 и чл.146 ЗЗП за прогласяване нищожността на атакуваните от ищците
договорни клаузи е основателен и следва да бъде уважен, респективно
първоинстанционното решение - потвърдено в тази си част.
Предпоставките за уважаване на предявените искове по чл.
55, ал. 1, пр.1 ЗЗД са две: положителна - наличие на осъществено плащане, и
отрицателна - липсата на основание. Както вече бе посочено по-горе по делото е
безспорно, че за погасяване на кредита ищците са заплатили в процесния период
сумата от 19 218, 46 евро на ответника. След като клаузите от договора за
кредит, в които е предвидено правото на банката едностранно да увеличава
размера на базовия лихвен процент и съответно на дължимата от кредитополучателя
лихва, са нищожни, то същите не могат да породят правни последици. Между
страните по процесната търговска сделка не е постигнато валидно съгласие за
това, че в полза на въззивника-ответник ще възникне такова право. Извършените
от ответника едностранни увеличения на размера на основното задължение на ищцовата
страна по договора, са направени без да е налице валидно правно основание за
това, т.е. налице е хипотеза на неоснователно обогатяване от страна на
ответника, респективно – право на ищците да искат връщане на даденото без
основание.
Спорен пред настоящата инстанция е въпросът по какъв
начин следва да се определи размерът на недължимо платеното от ищците на
ответника или по-конкретно с оглед наличието на два евентуални иска по чл. 55 ЗЗД и доводите, релевирани във въззивната жалба – дали размерът на задълженията
им към ответника е следвало да се определи на база посочената в т.4.1.а от
договора формула на изчисление на лихвата или на база на приложения към
договора погасителен план, с конкретизиран размер на анюитетните вноски, на
база уговорен в договора фиксиран размер на възнаградителната лихва.
Размерът на дължимия от кредитополучателите годишен
лихвен процент върху отпуснатата в заем парична сума за процесния период е уговорен
в т. 4 от договора за кредит като към момента на сключването на договора е
възлизал на 6,65%. Въз основа на тази лихва е изготвен погасителен план на
кредита за периода 12.11.2007-05.11.2037 г. чрез анюитетни вноски, чийто размер
(425, 59 евро) е изчислен при посочения в договора годишен лихвен процент.
В т. 10.5 от
Условията по кредити на физиччески лица е посочено изрично, че при кредити,
изплащани чрез анюитетни вноски ГЛП за съответния лихвен период се фиксира в
размер към датата на договора за кредит. Въпросната разпоредба е развита в
т.11.1.3 от договора, в която е посочено, че при кредити, издължавани чрез
анюитетни вноски, ГЛП по кредити за съответния лихвен период от лихвения план
се фиксира в размера по т.4.1.а. Въпросната клауза е неравноправна и поради
това нищожна, в частта в която предвижда възможност банката едностранно да
увеличава лихвения процент, но не и в частта, в която е уговорен фиксиран
размер на годишния лихвен процент – т.е. доводите на въззивниците-ищци за
уговорен плаващ размер на лихвения процент не могат да бъдат споделени от
настоящата инстанция. Страните са се споразумели размерът на възнаградителната
лихва за периода по лихвения план (12.11.2007-05.11.2037 г.), в който се
включва и процесния период да бъде във фиксиран размер от 6,65%. След като не е
налице уговорка за автоматично изменение на лихвата при изменение на месечния EURIBOR, предявеният главен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД следва да
бъде отхвърлен като неоснователен. Сумата от 6122,67 евро, претендирана по него
от ищците представлява разликата между действително платените от тях анюитетни
вноски за периода 05.12.2008-16.07.2012 г.
и това, което биха платили при ежемесечно актуализиране на лихвения
процент по формулата – размерът на месечния EURIBOR плюс надбавка от 2,493%.
Неоснователността на главния иск обуславя неоснователност
и на акцесорния спрямо него иск за мораторна лихва в размер от 1032.10 евро за
периода 05.12.2008-16.07.2012 г.
Поради отхвърлянето на главния осъдителен иск за връщане
на дадено без основание, са налице предпоставките за разглеждане на евентуалния
спрямо него втори иск по чл. 55, ал.1 ЗЗД. При систематичното и логическо
тълкуване на валидните разпоредби на договора, въззивният съд приема, че
действителната воля на страните по него е било уговаряне на годишен лихвен
процент във фиксиран размер от 6,65%. Размерът на месечните анюитетни вноски по
погасителния план при така уговорената лихва е бил 425, 59 евро. От
заключението ССчЕ се установява, че в периода 05.05.2011-05.07.2012 г. ищците
са заплатили 14 вноски със завишен размер -469,77 евро. Разликата между
заплатените от ищците анюитетни вноски, след увеличението на възнаградителна
лихва, основано на прогласената за нищожна в тази част т.11.1.3 от договора и
дължимите анюитетни вноски, уговорени при сключването на договора при лихвен
процент от 6,65%, за периода 05.05.2011- 16.07.2012 г. възлиза на 618,27 евро.
Тази сума е заплатена без основание и до този размер предявеният иск по чл. 55,
ал.1, пр.1 ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен, като
първоинстанционното решение следва да бъде отменено, в частта в която искът е
отхвърлен за сумата над 492, 50 евро до 618,27 евро.
По отношение на акцесорната претенция за мораторна лихва
следва да се отбележи, че в съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на
парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата. Задължението на обогатилия се за връщане на получено на
неосъществено основание няма определен срок за изпълнение, поради което за
изпадане в забава на длъжника е необходима покана от кредитора, по смисъла на
чл. 84, ал. 2 ЗЗД, като изключението от този принцип е предвидено изрично в
закона - при задълженията от непозволено увреждане, когато длъжникът се смята в
забава и без покана - чл.84, ал.3 ЗЗД. В този смисъл - Решение № 706/2010 г. по
гр.д. №1769/2009 г., І ГО, ВКС, и Решение №47/2011 г. по т.д.№ 706/2010 г., ІІ
ТО, ВКС, Решение №394/27.11.2015 по дело №3034/2015 на ВКС, ГК, IV г.о. и др. В
настоящия казус ищците не твърдят и не доказват да са отправили покана към
ответника преди подаването на исковата молба, поради което искът за присъждане
на сумата от 62,63 лв.лихва върху главницата за периода 05.05.2011-16.07.2012
г. в следва да бъде отхвърлен, както правилно е сторил СРС.
Поради уважаването на иска за главницата и тъй като
връчването на исковата молба играе роля на покана, след която длъжникът изпада
в забава, следва да бъде уважено искането за присъждане на законната лихва за
забава, считано от датата на предяване на иска 17.07.2012 г. до окончателно изплащане на
сумата.
При този изход на делото решението следва да се отмени и
в частта за разноските, с която ищците са осъдени да заплатят на ответника
разноски направени в производството пред СРС в размер над сумата от 1572,85
лв., като на ищците бъдат присъдени разноски в размер от още 18, 21 лв.
С оглед изхода на спора право на разноски имат и двете
страни, които претендират такива, включително по чл. 294, ал. 2 ГПК и доказват
извършването на както следва – въззивниците-ищци разноски в общ размер от 3870
лв., от които 2400 лв. - адвокатско възнаграждение за представителство пред
въззивната инстанция, 1400 лв. – адвокатско възнаграждение за представителство
пред ВКС и 70 лв. - държавни такси, а въззивникът-ответник – разноски в общ
размер от 2105 лв., от които – 2040 лв. – адвокатско възнаграждение за
представителство пред въззивната инстанция, 2040 лв. – адвокатско
възнаграждение пред ВКС и 65 лв. – държавни такси. Всяка от тях прави
възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение, което настоящата инстанция намира за неоснователно Като отчете
фактическата и правна сложност на делото
и броят на предявените искове настоящата инстанция намира въпросните възражения
за неоснователни. Съобразно уважената част от въззивната жалба на ищците,
ответникът следва да бъден осъден да
заплати на ищците разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение
–
446,64 лв. и разноски пред ВКС – 385,54 лв.
за адвокатско възнаграждение и 8,25 държавни такси. Ищците следва
да бъдат осъдени да заплатят на ответника разноски във въззивното производство
в размер от 1633, 69 лв. – адвокатско възнаграждение и 23,47 лв. – държавна
такса.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение от 09.09.2013 г., постановено по гр.дело № 34236/2012 г. по описа
на СРС, ГО, 25-ти състав, в частта в която са отхвърлени исковете за осъждане на
У.Б.“ АД, ЕИК ******** да възстанови на А.Г.Т., ЕГН ********** и А.Н.Т., ЕГН **********
заплатените от тях над уговореното в Договор за банков кредит №413/201 от
12.11.2007 г. суми в частта над сумата от 492, 50 евро до пълния предявен
размер от 627, 69 евро, както и да заплати сумата от 62, 63 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата за периода 05.05.2011-16.07.2012 г.,
предявени като евентуални спрямо установителния иск по чл. 146, ал.1, вр. чл.
143 ЗЗП, вр. чл. 26, ал.1 ЗЗД и оставя
без разглеждане евентуалните искове в тази част.
ОТМЕНЯ решение от 09.09.2013 г., постановено по гр.дело № 34236/2012 г. по описа
на СРС, ГО, 25-ти състав, в частта, в която е отхвърлен искът по чл. 55, ал.1,
пр. 1 ЗЗД за осъждане на У.Б.“ АД, ЕИК ********
да заплати на А.Г.Т., ЕГН ********** и А.Н.Т., ЕГН ********** разликата
между уговорените в Договор за банков кредит №413/201 от 12.11.2007 г. при ГЛП
6,65% анюитетни вноски и действително заплатените такива за периода 05.05.2011-
16.07.2012 г., за горницата над сумата от 492, 50 евро до сумата от 618, 27
евро, както и в частта, в която ищците са осъдени да заплатят на ответника на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски направени в производството пред СРС в
размер над сумата от 1572,85 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК ******** да заплати
на А.Г.Т., ЕГН ********** и А.Н.Т., ЕГН ********** на основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от още 125,77 евро,
представляваща разликата между действително заплатените за периода 05.05.2011-
16.07.2012 г., анюитетни вноски и уговорените в Договора за банков кредит
№413/201 от 12.11.2007 г. при ГЛП 6,65% анюитетни вноски, ведно със законната
лихва от 17.07.2012 до окончателното плащане на сумата, както и на основание
чл. 78, ал.1 ГПК разноски в производството пред СРС в размер от още 18, 21
лв., както и на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК разноски във
въззивното производство в размер от 446,64 лв. – адвокатско възнаграждение и на
основание чл. 294, ал. 2 ГПК - разноски в касационното производство в размер от
385,54 лв. - адвокатско възнаграждение и 8,25 лв. - държавни такси за въззивно
и касационно обжалване.
ОСЪЖДА А.Г.Т., ЕГН ********** и А.Н.Т., ЕГН ********** да заплатят на „У.Б.“ АД,
ЕИК ******** на основание чл. 273, вр.
чл. 78, ал. 3 ГПК разноски във въззивното производство в размер от 1633, 69 лв.
– адвокатско възнаграждение и 23,47 лв. – държавна такса и на основание чл.
294, ал. 2 ГПК - разноски в касационното производство в размер от 1633, 69 лв.
– адвокатско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните при наличието на предпоставките
по чл. 280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.