№ 139
гр. Варна, 12.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
четиринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Весела Гълъбова
Членове:Светла В. П.
мл.с. Цвета Б. Борисова
при участието на секретаря Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от мл.с. Цвета Б. Борисова Въззивно гражданско
дело № 20243100501111 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Образувано e по въззивна жалба от ТД на НАП, гр.Варна, БУЛСТАТ
1310631880146 против Решение № 1165/05.04.2024г., постановено по гр.д. №
7241/2023г. по описа на Районен съд Варна. Изложени са подробни
оплаквания за недопустимост и неправилност на атакувания акт. Поддържа се,
че при наличие на специален ред за установяване и изпълнение на публични
държавни вземания, оспорването им по реда на чл.464 ГПК е недопустимо.
Според жалбоподателя 10-годишната давност за най-старото задължение
изтича в края на 2023г., поради което същото не е погасено към момента на
подаване на исковата молба. Твърди се, че позоваването на ищеца на кратката
5-годишна давност по чл.171, ал.1 ДОПК е неприложимо. Искането към
въззивния съд е за обезсилване на обжалваното решение, евентуално за
неговата отмяна. Претендират се разноски.
Ответникът по жалбата „С.Г.Груп“ ЕАД, ЕИК ********* заявява
становище за неоснователност на жалбата и иска потвърждаване на
обжалваното решение. Претендират се разноски.
1
Въззиваемата страна К. П. С., ЕГН ********** не е депозирала
становище по въззивната жалба.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със
становищата на страните, окръжният съд приема следното:
Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок от лице,
имащо право на жалба и е процесуално допустима. Разгледана по същество,
същата е неоснователна по следните съображения:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Настоящият състав намира обжалваното решение за валидно и
допустимо, поради което дължи произнасяне по същество на правния спор в
рамките на заявените във въззивната жалба доводи.
При въззивната проверка за нарушение на императивни
материалноправни норми при постановяването му и при проверка на неговата
правилност по изложените в жалбата оплаквания Варненски окръжен съд
намира следното:
Производството е образувано по иск с правна квалификация чл. 464
ГПК във вр. с чл.171 ДОПК, предявен от „С.Г.Груп“ ЕАД против ТД на НАП,
гр.Варна - процесуален субституент на Държавата, и К. П. С., с който се иска
да бъде признато за установено между страните, че К. С. не дължи на ТД на
НАП, гр.Варна публични задължения, както следва: 198,55 лева – общ размер
на лихва върху вноски за данък обществено осигуряване за периода
26.02.2013г. до 25.04.2018г. вкл.; 59,72 лева – общ размер на лихва върху
вноски за универсален пенсионен фонд за периода 26.02.2013г. до 25.04.2018г.
вкл.; 10 682,42 лева по публично изпълнително дело 16000684/2016г.,
образувано срещу К. С., от които 6 029,94 лева общо начислена главница за
периода 01.01.2012г. до 31.12.2016г. вкл., и 4 652,48 лева – начислена лихва за
всяко от задълженията по главницата за периода от датата, следваща срока за
доброволно плащане до 03.05.2023г., представляваща част от вземане по
публично изпълнително дело 16000684/2016г.
Ответникът ТД на НАП,гр.Варна оспорва иска, като счита същия за
недопустим и неоснователен. Сочи се, че редът за оспорване, установяване,
2
събиране, отписване на публични задължения е по ДОПК и съответните
нормативни актове, а не по реда на чл. 464 от ГПК. Твърди се, че публичните
задължения на К. П. С. по УПФ, ДОО, ЗО и лихви за тях, най-старото от които
се отнася за период 2012г., е следвало да бъде платено през 2013г. и давността
за погасяването му започва да тече през 2014г., поради което 10г. давност за
най-старото задължение изтича в края на 2023г. и не е погасена към
настоящия момент. Относно изтичане на 5г. давност съгл. чл.171, ал.1 от
ДОПК сочи, че не се следи служебно от НАП съгласно чл.173, ал.2 от ДОПК,
поради което позоваването на ищеца на кратка давност по тази разпоредба е
неоснователно.
От ответника К. С. не е постъпил отговор на исковата молба.
С постановеното по спора Решение № 1165/05.04.2024г. по гр.д. №
7241/2023г. по описа на Районен съд Варна, първостепенният съд е приел
искът за основателен.
Пред настоящата инстанция не се повдига спор относно установените
от РС обстоятелства, както следва:
Не се спори, че на 30.06.2021г. между „Юробанк България“ АД и „С.Г.
Груп“ ЕАД бил сключен договор за цесия, по силата на който цесионерът е
придобил вземане от Договор за кредит № 3488/R/2007г. от 25.10.2007г. срещу
кредитополучатели С.Т.С. и К. П. С., за което е издаден изп. лист по гр.д.
15795/2013г. по описа на Районен съд Варна. Срещу двамата
кредитополучатели било образувано изпълнително дело № 880/2013г. по
описа на ЧСИ Даниела Янкова, рег. № 711, ВОС, преобразувано под
№1003/2019г. по описа на ЧСИ Христо Георгиев 892, ВОС. Към момента на
завеждане на ИМ изпълнителното производство било продължено под №
20227190400479 по опис на ЧСИ Станислава Янкова, с рег. № 719, с район ОС
Варна. Извършена била публична продажба на възбранени по делото имоти
при обща цена от 42 122 лева.
Съгласно Удостоверение с изх. № 030372302179997/03.05.2023г. към
ТД на НАП Варна общо дължимите суми от ответника К. С. били в размер на
15 595,05 лева. Общо дължимите суми от С.Т.С. били в размер на 5336,52
лева. Съдебният изпълнител изготвил Протокол за разпределение от
22.05.2023г. по изпълнително дело 20227190400479, с който е разпределил
постъпилите 42 000 лева: в полза на съдебният изпълнител - 1780.40 лева
3
такси и разноски съгласно ТТРЗЧСИ; в полза на ТД на НАП Варна – 20 931,57
лева, от които 15595,05 лева публични задължения, дължими от К. П. С., и
5 336,52 лева публични задължения дължими от С.С.; в полза на „С.Г.Груп“
ЕАД - 19 410,03 лева.
Първият спорен пред настоящата инстанция въпрос е относно
допустимостта на иск по чл.464 ГПК по отношение на публични задължения.
В тази връзка ВОС приема следното:
Съгласно чл. 464 ГПК, когато един от взискателите оспорва
съществуването на вземането на друг кредитор, той трябва да предяви иск
срещу него и длъжника. Предявяването на иска спира предаването на сумата,
определена за кредитора с оспореното вземане. Ако искът не бъде предявен в
едномесечен срок от разпределението, сумата се предава на взискателя.
В конкретния случай се установява, че ищецът и Държавата са
взискатели по образуваното срещу втория ответник изпълнително дело. По
същото е извършена публична продан на имущество собственост на длъжника
по изпълнението, като въз основа на съставен протокол съдебният изпълнител
е извършил разпределение, с който постъпилите 42 000 лева са разпределени,
както следва: в полза на съдебния изпълнител - 1780.40 лева такси и разноски,
в полза на ТД на НАП Варна – 20 931.57 лева, от които 15 595.05 лева -
публични задължения, дължими от К. П. С., 5336.52 лева - публични
задължения, дължими от С.С., и в полза на „С.Г.Груп“ ЕАД - 19 410.03 лева.
С настоящото производство се цели установяване недължимост на
публично държавно вземане, установено с влязъл в сила административен акт.
Действително съществува специален ред за установяване и изпълнение на
публични държавни вземания, като оспорването им от длъжника по реда на
ГПК е недопустимо, т.е. гражданският съд не е компетентен поради
неподведомственост на спора. В същото време обаче, такова оспорване – по
специално предвиден ред, не може да се реализира от страна на кредитор на
длъжника. Ето защо защитата на кредитора следва да се осъществи именно по
общия исков ред.
На следващо място, с оглед правилата за разпределение на
доказателствената тежест при отрицателен установителен иск, ответниците са
тези, които следваше да докажат, при условията на пълно и главно доказване,
всички предпоставки на отричаното от ищеца вземане, т. е. фактите, от които
4
то произтича. От събраните по делото доказателства няма съмнение, че
Държавата е станала носител на публични вземания срещу К. П. С.. Съответно
върху главните вземания са се породили и лихви за периода на допуснатото от
длъжника закъснение в тяхното плащане. За тези публични вземания
държавата е присъединена и участва в разпределението, изготвено по
изпълнителното дело. По въпроса относно пораждането на тези вземания
ищецът няма въведени възражения, като неговите оспорвания относно
съществуването им към момента на извършването на разпределението са
базирани изцяло на възражението, че те не съществуват, поради изтекла
погасителна давност.
Дефинитивно искът по чл. 464 от ГПК е такъв за установяване
несъществуването на вземането на кредитора-ответник по него, но не само в
материалноправен смисъл, поради неосъществяване на фактическия състав, от
който е възникнало материалното право, посочено в изпълнителния титул, а
като изпълняемо право, т. е. като притезание, което подлежи на принудително
изпълнение. Доколкото с изтичане срока на погасителната давност отпада
именно възможността за принудително реализиране на вземането, макар то да
продължава да съществува като естествено задължение, чието изпълнение
зависи единствено от волята на длъжника, следва да се признае правото на
взискателя-ищец по иска с правно основание чл. 464 от ГПК да оспори
вземането на друг кредитор към същия длъжник, поради отпадане на неговата
изпълняемост, включително и поради изтичане на давностния срок.
Съгласно ал. 2 на чл. 464 от ГПК, искът може да бъде основан и на факти,
които предхождат приключването на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание, какъвто е и изтичането на срока
на погасителната давност, когато длъжникът не е направил такова възражение.
Според императивната разпоредба на чл. 171, ал. 1 ДОПК публичните
вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1
януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.
Според ал. 3 на същата разпоредба лихвите за публичните вземания се
погасяват по давност с изтичането на сроковете за главното вземане по ал. 1 и
2, независимо от начина на погасяване на главницата. Видно от удостоверение
№ 030372204518641/06.12.2022г., в което са посочени периодите, за които са
начислени оспорените вземания и съобразявайки началния момент на
5
погасителната давност, към датата на извършеното разпределение са изтекли
сроковете по чл. 171ал. 1 и ал. 3 ДОПК. Следователно, считано от момента на
погасяването им по давност, Държавата не е носител на изпълняеми публични
вземания, както следва: за сумите от 198,55 лева – сбор на лихвите върху
ежемесечните вноски за данък обществено осигуряване, считано от датата
/първата на 26.02.2013г./ след падежа на всяка вноска до 25.04.2018г. вкл.;
59,72 лева - сбор на лихвите върху ежемесечните вноски за универсален
пенсионен фонд, считано от датата /първата на 26.02.2013г./ след падежа на
всяка вноска до 25.04.2018г. вкл; 10682,42 лева по публично изпълнително
дело 16000684/2016г. ,образувано срещу К. С., от които 6029,94 лева – сбор от
начислените ежемесечни главници с първа дата 01.01.2012г. до 31.12.2016г.
вкл., и 4652,48 лева – сбор от начислените лихви, върху всяко от задълженията
за главница за периоди от датите /първата на 27.02.2013г./, следващи падежите
им за доброволно плащане посочени в Удостоверение с изх. №
030372204518641/06.12.2022г. до 03.05.2023г. Държавата не би могла да се
конкурира при удовлетворяването им в производството по принудително
изпълнение, провеждано в пределите на образуваното изпълнително дело.
Не се споделя възражението за спиране/прекъсване на погасителната
давност, доколкото по делото не са ангажирани доказателства кога са налагани
обезпечителни мерки.
С оглед гореизложеното, въззивната жалба следва да се остави без
уважение, а първоинстанционното решение – да се потвърди.
Изходът на спора налага присъждане на разноски в полза на
въззиваемата страна. Същата заявява претенция за адвокатски хонорар, но
доказателства за заплащането му не са представени, поради което такъв не
следва да се присъжда.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1165/05.04.2024г., постановено по гр.д.
№ 7241/2023г. по описа на Районен съд Варна.
6
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в 1-месечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7