№ 8337
гр. София, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110161779 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл.
415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че на 28.05.2024 г. е депозирал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против ответниците А. И. Б.,
Р. И. Т., Д. И. Т. и М. Б. Т. за заплащане – както следва: А. Б., Р. Т. и Д. Т. - по 1/8 част, а М.
Т. - 5/8 части от следните суми: сумата от 6302,58 лв., главница за топлинна енергия за
периода м.05.2021 г.-м.04.2023 г. в имот с адрес гр. София, ж.к. „**“, бл. 517, вх. А, ет. 8, ап.
48, аб. № **, ведно със законната лихва от 28.05.2024 г. до окончателното изплащане, сумата
от 730,66 лв., мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия за периода 15.09.2022
г.-07.03.2024 г. сумата от 83,40 лв., главница за дялово разпределение за периода м.05.2021 г.-
м.04.2023 г., ведно със законната лихва от 28.05.2024 г. до окончателното изплащане, сумата
от 16,79 лв., мораторна лихва върху главниците за дялово разпределение за периода
16.07.2021 г.-07.03.2024 г., разноски от 192,67 лв. В тази връзка било образувано ч.гр.д. №
31877/2024 г. по описа на СРС, 161-ви с-в, като по същото била издадена исканата заповед за
изпълнение. Препис от заповедта бил връчен на ответниците, които в срока по чл. 414 ГПК
възразили, поради което на ищеца било указано да предяви искове относно вземанията си,
което указание се изпълнявало с депозирането на настоящата искова молба. Ищецът сочи, че
ответниците били клиенти на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на по смисъла
на § 1, т. 42 ДР ЗЕ. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови
нужди се осъществявала при публично известни Общи условия на ищеца. Тези Общи
условия влизали в сила в едномесечен срок от публикуването им в един централен и един
местен ежедневник и имали силата на договор. Според клаузите на тези общи условия
купувачите на топлинна енергия били длъжни да заплащат месечните дължими суми за
1
топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Ответниците използвали доставената им топлинна енергия през исковия период, но и до
момента не погасили задълженията си. Ищецът сочи, че в изпълнение на чл. 138б ЗЕ
етажните собственици на сградата, в която се намирал и процесният имот, били сключили
договор за извършване на услугата дялово разпределение с „Техем Сървисис“ ЕООД.
Сумите за топлинна енергия били начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, като
след края на отоплителния период били изготвяни изравнителни сметки от фирмата за
дялово разпределение на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. За
потреблението в имота били издадени изравнителни сметки. Ето защо ищецът моли съда да
постанови решение, с която да бъде признато за установено, че ответникът му дължи
процесните суми – главници и лихви, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 28.05.2024 г. до окончателното им изплащане. Претендира разноски.
Ответникът А. И. Б. оспорва исковете. Не оспорва в имота да е доставяна топлинна
енергия в посочените в исковата молба размери, но твърди, че не е потребител за имота.
Оспорва дължимостта на суми за дялово разпределение и мораторни лихви. Прави
възражение за давност. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Ответницата Р. И. Т. оспорва исковете. Сочи, че не е потребител на имота и оспорва
да е приемала наследството на наследодателите си. Оспорва дължимостта на суми за дялово
разпределение и мораторни лихви. Прави възражение за давност. Моли за отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
Ответникът Д. И. Т. оспорва исковете. Сочи, че не е потребител на имота и оспорва
да е приемал наследството на наследодателите си. Оспорва дължимостта на суми за дялово
разпределение и мораторни лихви. Прави възражение за давност. Моли за отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
Ответницата М. Б. Т. оспорва исковете. Сочи, че не е потребител на имота и оспорва
да е приемала наследството на наследодателите си. Оспорва размера на доставената
топлинна енергия, след решение на петчленен състав на ВАС, отменило Методиката за
сградна инсталация. Оспорва дължимостта на суми за дялово разпределение и мораторни
лихви. Прави възражение за давност. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД изразява
становище за основателност на исковете.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с доводите
на страните съгласно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл. 415, ал. 1 ГПК
вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е
собственикът или титулярят на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот.
Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
2
предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота – собственост
или вещно право на ползване. Същевременно съгласно т. 1 от Тълкувателно решение от
17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК, клиенти на топлинна енергия за битови нужди
могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
имота със съгласието на собственика или носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и са сключили договор за продажба на топлинна енергия за този
имот при общите условия на топлопреносното предприятие.
Диспозитивното начало в процеса предполага разглеждането на иска само на
предявените от ищеца основания. Доколкото ищецът твърде, че притежава вземания по
договорно правоотношение по чл. 150, ал. 1 ЗЕ, възникнало поради въвеждането на
топлоснабдяване в сграда етажна собственост, в която ответниците са собственици, при
приложимите общи условия на ищеца, то съдът е длъжен да обсъдил дали това
правоотношение е възникнало от твърдените от ищеца факти – право на собственост или
титурярство на вещно право на ползване.
Ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил пълно и главно
ответниците да са собственици на идеални части от имота в исковия период.
Съгласно представения по делото договор за продажба на жилище, сключен по реда
на чл. 117 ЗТСУ от 01.02.1989 г. Р. Н. придобива 1/4 част, а съпрузите М. Т. и И. Т. 3/4 част
процесния имот и по правилата на СК 1985 г. той се е притежавал в режим на съпружеска
имуществена общност за посочената част. С последващ договор за прехвърляне на
собственост срещу гледане издръжка от 26.10.1994 г. М. Т. прехвърля на съсобствениците си
своята 1/4 част от имота и той става техен общ в режим на съпружеска имуществена
общност. Р. Н. си запазва пожизнено вещно право на собственост, което е прекратено със
смъртта й през 2002 г.
Съпругът И. Т. е починал през 2013 г., като неговата 1/2 част от разпадналата се
съпружеска имуществена общност е наследена поравно между преживялата съпруга М. Т.,
която е собственик на 1/2 част на собствено основание, и от децата Д. Т., Р. Т. и Ц. Б.а,
последната починала през 2018 г. и оставила за единствен наследник А. Б..
Така, ответницата М. Т. клиент за топлинна енергия за 1/2 част от процесните
задължения и е призована за още 1/8 част по наследяване; Д. Т. и Р. Т. са призовани към
наследяване на наследството на баща си и съответно и за 1/8 част от процесните
задължения; А. Б. – призован към наследяване по трансмисия на наследството на дядо си и
на майка си.
Със смъртта на едно лице наследниците му не стават автоматично собственици на
наследствените вещи и другите активи в наследството, нито пък стават автоматично
длъжници по неговите дългове. Със смъртта на наследодателя съгласно чл. 1 ЗН единствено
се открива наследството му. То не преминава в патримониума на наследника автоматично –
арг. чл. 48 ЗН. В полза на наследника се поражда единствено право на наследяване – арг. чл.
48 ЗН. Това право (споменато изрично и в текста на закона – вж. чл. 51, ал. 1 ЗН, чл. 58 ЗН,
чл. 59, ал. 1 ЗН) е субективно непритезателно гражданско право, което включва две
3
правомощия – да се приеме или да се откаже едно наследство. Правото на наследяване се
упражнява с едностранно изявление на титуляря му, с което чрез формален акт (при отказа)
или чрез формален или неформален акт (при приемането) наследникът упражнява
предоставената му опция – да приеме или да се откаже от наследството. Двете правомощия
са част от едно субективно право и взаимно се изключват. Ако приеме наследството,
наследникът придобива цялото или част от наследството, а ако се откаже, наследникът губи
правото да приеме наследството.
Лицето, в чиято полза възниква право на наследяване, т.е. лицето, комуто се предлага
едно наследство, има три различни опции
а. да приеме наследството чисто и просто, направо (чл. 49, ал. 1 ЗН и чл. 49, ал. 2 ЗН);
б. да се откаже от наследството (чл. 52 ЗН);
в. да приеме наследството по опис (чл. 61, ал. 1 ЗН).
Трите наследственоправни опции са ясно посочени в самия закон – чл. 62 ЗН:
„Приемането по опис от един от наследниците ползува останалите, но то не лишава
последните от правото да приемат направо наследството или да се откажат от него.“.
Ако бъде прието наследството (било направо, било по опис), правото на наследяване
се погасява, а на негово място се поражда право на наследство, което включва правото на
приелия наследството да се разпореди с наследството като съвкупност – например да го
продаде – чл. 212 ЗЗД. Поражда се и наследствено правоприемство и наследникът става
собственик на вещите, включени в наследството. Наследственото правоприемство е с
обратно действие – арг. чл. 48, изр. 2 ЗН.
Презумпция за приемане на наследството има в изпълнителния процес – арг. чл. 429,
ал. 2, изр. 1 ГПК, но в исковия процес такава презумпция няма и фактът подлежи на пълно и
главно доказване.
Ищецът не доказва ответниците да са приели наследството на И. Т., а ответникът А.
Б. – и наследството на Ц. Б.а, поради което и той не доказва те да са станали преди исковия
процес собственици на идеална част от имота по наследяване, респ. не доказва в исковия
период ответниците като собственици да отговарят за съответната – 1/2 – част от процесните
задължения.
Само на това основание исковете против ответниците Д. Т., Р. Т. и А. Б. следва да се
отхвърлят изцяло, а против М. Т. – за 1/8 част, по наследство.
Ответницата М. Т. отговаря за 1/2 част от задълженията за исковия период.
Основателно е възражението на ответницата, че не дължи суми за дялово
разпределение и мораторна лихва върху тези суми. Съгласно чл. 186, ал. 2 ЗЗД разноските по
предаването на вещта и по тегленето и меренето й са в тежест на продавача. Предвидените в
чл. 36 от общите условия на ищеца разноски за изготвяне на изравнителна сметка и отчет на
уреди за топлинно разпределение са именно разноски, попадащи в предметния обхват на чл.
186, ал. 2 ЗЗД (с арг. чл. 110, ал. 2 ЗС). Нормата е диспозитивна, като не съществува пречка
4
за дерогирането й както с нарочно писмено съглашение между ищеца и ответниците, така и
с клауза в общи условия, одобрени от надлежния държавен орган. Именно това се е опитал
да стори ищецът, приемайки общите условия от 2014 г. Същевременно нищо в текста не
сочи, че за купувачите на топлинна енергия се предвижда задължение да предплащат
разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД на ищеца. Такава уговорка не е включена в общите условия,
поради което за основателността на главния иск за дялово разпределение, ищецът следваше
да установи, че е заплатил на третото лице-помагач визираната сума, което той не е сторил.
Дори да се приеме, че подобно задължение за предплащане на разноски е изводимо от
уреденото право на ищеца да определя по съглашение с третото лице-помагач реда и начина
на заплащане на услугата, то отново според съда в тежест на ответниците не би възникнало
задължение за заплащането на главницата. Това е така, защото клауза, предвидена в общите
условия на търговец продавач, според която той има право едностранно да определя ред и
начин на плащане на задължения за разноски в тежест на потребителя, е неравноправна по
см. на чл. 143 ЗЗП. Чл. 186, ал. 2 ЗЗД е дерогируем по обща воля на страните по договора за
продажба, но когато едната страна е потребител, съглашението следва ясно да урежда
правата и задълженията на страните и предпоставките за дерогацията. В случая общите
условия не отговарят на това изискване, те дават възможност на търговеца едностранно да
определя падеж на задължението и начин на неговото възникване, поради което съдът
приема, че клаузата е нищожна и вземане за стойност на услуга „дялово разпределение“,
представляваща разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД, не е валидно възникнало в полза на ищеца.
Главният иск за сумата за дялово разпределение подлежи на отхвърляне, а с него и
акцесорната претенция за мораторна лихва. Тя е неоснователна и защото в общите условия
не е предвиден падеж на задълженията за главница, поради което те са изискуеми след
нарочна покана до длъжника, за каквато данни по делото няма.
Неоснователно е възражението на ответницата М. Т. за давност – заявлението по чл.
410 ГПК е подадено на 28.05.2024 г. и прекъсва давността за вземания с падежи след
28.05.2021 г. – измежду които и процесните, най-старото от които е от м.05.2021 г.
Ответницата М. Т. възразява, че не дължи суми за сградна инсталация, тъй като с
решение № 7278 от 03.07.2023 г. по адм.д. № 746/2021 г., ВАС, II о., и решение № 1037 от
10.02.2025 г., ВАС, II колегия, петчленен състав по реда на прекия съдебно-административен
контрол е отменил т. 6.1.1 от Методиката, Приложение към чл. 61 ал. 1 от Наредба № Е – РД
– 04 – 1 от 12.03.2020г. на Министъра на енергетиката, § 2 и § 3 от ПЗР на Наредба № Е – РД
– 04 – 1 от 12.03.2020 г. на Министъра на Енергетиката.
По този довод съдът намира следното.
Нормативният административен акт, видно от достъпните данни, е отменен по жалба
на Л. К. и присъединени лица на страната на жалбоподателя Л. Г., Ч. Я., Б. П., С. П.а, Р. С.,
А. В. и С. Г.. Мотивите на тричленния и петчленния състав за отмяната са частично
различни, като в крайна сметка петчленният състав приема, че не е налице нарушение на
материалния закон за т. 6.1.1, а само за параграф 3, но и трите оспорени разпоредби са
незаконни на процедурно основание – неизпълнение на изискването по чл. 28, ал. 1, т. 5 ЗНА
5
мотивите, съответно докладът, към проекта за нормативиня акт, да съдържат: 5. анализ за
съответствие с правото на Европейския съюз.
Ответницата Т. не е била страна по това административно дело и съгласно чл. 177, ал.
1, изр. 1 АПК вр. чл. 184 АПК не е обвързана, респ. не може да се ползва, от силата на
пресъдено нещо на съдебното решение на ВАС. Първото изречение на чл. 177, ал. 1 АПК
урежда именно сила на пресъдено нещо (да се прочете думичката „сила“ в това изречение).
Наопаки, второто изречение на чл. 177, ал. 1 АПК урежда действието erga omnes на
съдебното отменително решение по прекия контрол – това е конститутивното действие на
това решение (да се прочете думичката „действие“). Това конститутивно действие обаче е
занапред и занапред – след м.02.2025 г. – актът престава да съществува. А процесният
период на потребление по делото е м.05.2019-.м.04.2021 г.
Същевременно, съгласно чл. 195 АПК Подзаконовият нормативен акт се смята за
отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение. Правните последици,
възникнали от подзаконов нормативен акт, който е обявен за нищожен или е отменен като
унищожаем, се уреждат служебно от компетентния орган в срок не по-дълъг от три месеца
от влизането в сила на съдебното решение.
От тези две разпоредби мнозина юристи правят извода, че гражданският съд е
длъжен да приложи незаконния (по преценка на влязлото в сила решение на
административния съд) нормативен административен акт по гражданското дело, тъй като
той си действал относно материалното гражданско правоотношение в миналия период, като
отмяната на административния съд действала занапред. Засегнатите от приложения
нормативен административен акт гражданскоправни субекти могли да си търсят
обезщетението по чл. 1 ЗОДОВ, а гражданският съд е длъжен да приложи нормативния
административен акт, като най-много могъл само да провери дали той не е материално
незаконосъобразен на основание това, че негови норми противоречат на норми с
материалноправен характер от по-висок ранг – чл. 15, ал. 1-3 ЗНА.
Тези умозаключения са несъстоятелни и причината за това е по същество
неосъзнаването на нещо елементарно – не става дума за това дали решението на
административния съд по прекия контрол действа занапред, заназад или криволичейки, а
дали нормативният административен акт се прилага или не се прилага и в кои случаи от
гражданския съд при хипотезата на косвен контрол (пряк срещу косвен контрол; действие на
решение на един съд срещу прилагане или неприлагане на нормативен акт от друг съд).
Едва на второ място е въпросът дали гражданският съд може, в рамките на косвения
контрол, да се позовава на фактически констатации в мотивите на решенията на
административния съд.
Та, на въпроса – действа ли, прилага ли се незаконният нормативен административен
акт от гражданския съд:
Както се посочи по-горе, мотивите на решенията ВАС приемат, че трите разпореби от
Методиката са приети при неспазване на чл. 28, ал. 1, т. 5 ЗНА. Това е фактическа
констатация на административния съд по друго дело. На фактически изводи в съдебен акт
6
на съд по друго дело гражданският съд няма забрана да се позове. Теорията отдавна е
установила, че това е допустимо (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския
процес. С., 2007, с. 185-186). Вярно е, че доказателствената сила на съдебно потвърдените
или съдебно отречените факти по други дела е много слаба, тъй като доказването с помощта
на съдебни констатации по друго дело е непряко доказване. Вярно е, че ответниците не са
били страна по делото на ВАС, но съдът намира, че може да се позове на констатациите на
административния съд в мотивите на съдебното решение, които с нищо не са опровергани
по настоящото дело и които изобщо не се оспорват от нито една страна. Така гражданският
съд приема, в съгласие с констатациите на ВАС, които изцяло споделя, приема, че трите
разпоредби от Методиката, вкл. тази, която съдържа формулата за изчисляване на сградна
инсталация, в тяхната цялост – са процесуално незаконосъобразни.
Настоящият съдебен състав е убеден, че незаконният нормативен административен
акт не може да бъде правно основание за разместване на блага между частноправни субекти,
нито за пораждане, изменение или погасяване на граждански субективни права. Защо това е
така? Защото поначало в частното право незаконното не може да поражда права, освен ако
няма норма, предвиждаща противното. Специално при административни актове следва да се
подчертае разликата с индивидуалните и общите административни актове, от една страна, и
нормативните административни актове, какъвто е процесната Методика, от друга.
Когато в законовите срокове един унищожаем, но не нищожен, индивидуален
административен или общ акт не бъде оспорен, той се стабилизира, влиза във формална
сила, става неотменяем по редовните способи, добива сила на решено нещо в отношенията с
администрацията (L’autorité de la chose décidée) и от този момент може да бъде – макар и
порочен – източник за пораждане на права, вкл. граждански субективни права. Въз основа на
един влязъл в сила индивидуален административен акт напр. може да се придобие право на
собственост върху имот или някакво парично вземане. Достатъчно е да е стабилен, па макар
и незаконен.
Не е такова положението обаче при нормативните административни актове. Те никога
не влизат в сила и никога не се стабилизират, както напр. влиза в сила един незаконен
(унищожаем), но неатакуван по административен или съдебен ред, индивидуален или общ
административен акт – арг. чл. 187, ал. 1 АПК. Без значение е основанието за
незаконосъобразност на нормативния административен акт – липса на компетентност;
неспазване на установената форма; съществено нарушение на
административнопроизводствени правила; противоречие с материалноправни разпоредби;
несъответствие с целта на закона.
Всеки съд, който смята, че един нормативен административен акт е незаконен, е
длъжен да откаже да го приложи. Това положение е установено както в практиката на
Конституционния съд, така и в теорията.
И наистина, в мотивите на решение № 2 от 14.02.2023 г. по конст.д. № 1/2022 г. ясно е
посочено, че „косвеният (инцидентен) съдебен контрол по отношение на актовете и
действията на административните органи е форма на съдебен контрол за законност по
7
смисъла на чл. 120, ал. 1 от Конституцията, при който съдът, независимо от вида на
разглеждания правен спор и приложимия процесуален ред, извършва преценка за законност
на административните актове и действия, когато това е необходимо за осъществяване на
правораздаването. При упражняване на тази компетентност, според трайната практика на
Конституционния съд (Решение № 27 от 15.10.1998 г. по к.д. № 20/1998 г., Решение № 2 от
10.02.2005 г. по к.д. № 9/2004 г., Решение № 14 от 09.10.2018 г. по к.д. № 12/2017 г.),
обвързаността на съдилищата от върховния съдебен надзор на ВКС или ВАС е обусловена от
приложимия закон, а не от инстанционната компетентност на съответния върховен съд по
спора. Независимо дали контролът за законност е пряк по смисъла на чл. 120, ал. 2 от
Основния закон (т.е. осъществяван в производство по обжалване на административен акт, в
което се реализира административното правораздаване), или се извършва инцидентно,
когато това е необходимо за осъществяване на правораздаването по други правни спорове,
по същество дължимата от съда преценка за съответствие на административния акт със
закона, произтичаща от необходимостта да се осигури законността в правовата държава, е
една и съща.“
Следователно, както е посочено в това решение, по реда на косвения контрол
гражданският съд, доколкото му е нужно да реши гражданскоправен спор, следва да
извърши, с допустимите по ГПК доказателствени средства и при наличните данни, същата
по обхват проверка, каквато и административният съд по реда на прекия контрол. Това ясно
е посочено с израза: „Независимо дали контролът за законност е пряк … или се
извършва инцидентно, …, по същество дължимата от съда преценка за съответствие на
административния акт със закона, произтичаща от необходимостта да се осигури
законността в правовата държава, е една и съща.“. Следователно, както административният
съд по реда на прекия контрол по чл. 185 и сл. АПК проверява не само дали нормативният
административен акт е издаден от компетентен орган и дали не противоречи на
материалноправни норми от по-висок ранг, но и напр. спазени ли са
административнопроцесуалните правила при приемането му, така и гражданският съд
следва да прави по реда на косвения контрол същото.
Действително, чл. 15, ал. 1 ЗНА овластява гражданския съд служебно да упражнява
косвен контрол за материалноправна законосъобразност на подзаконовите нормативни
актове – съответствието на съдържанието им със съдържанието на нормативните актове от
по-висока степен. Никой закон обаче не забранява на гражданския съд да упражнява косвен
контрол за процедурната законосъобразност на нормативните административни актове. Той е
длъжен за упражнява такъв контрол, за да гарантира, че България е правова държава и се
управлява точно според Конституцията и законите на страната (чл. 4, ал. 1 КРБ). Косвеният
контрол е правомощие, което следва от самата същност на съдийската независимост и
подчинение на закона, поради което е допустим и вън от случаите на чл. 15, ал. 3 ЗНА.
Това, както се посочи, се поддържа в административноправната теория. Както приема
проф. Кино Лазаров („Косвеният съдебен контрол на наказателния съд за
законосъобразност на административните актове“, публ. в Известия на Института за правни
8
науки на БАН. Т. XXIV (1970), достъпно и онлайн на адрес:
https://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2020/11/29/-), наказателният съд сам и суверенно
преценява законосъобразността на всички административни актове, когато от това зависи
изходът на процеса. Видът на административния акт – индивидуален, общ или нормативен,
и видът на порока му – нищожност или унищожаемост, е без значение за упражняване на
правомощието на съда да откаже да зачете недействителния административен акт
инцидентно в хода на процеса. Никаква презумпция за законност на административния акт
не освобождава съда от задължението да провери законосъобразността му за наличието на
всички възможни пороци – некомпетентност, нарушение на материалния закон, нарушени
административнопроизводствени правила, липса на форма или мотиви, нарушение на целта
на закона. Обоснова се, че правомощието за косвен контрол произтича пряко от естеството
на съдийската функция и на независимия съд – независимостта на съда и подчинението му
единствено на закона не трябва да се разбира само в тясно организационен смисъл (т.е. че
никой друг орган не може да се вмесва в работата му по решаването на конкретните дела и
да му отправя каквито и да било нареждания), но и във функционален смисъл, че съдът
трябва да съобразява правораздавателните си актове преди всичко със закона, а с другите
(нормативни или ненормативни) правни актове – само доколкото и те самите са съобразени
със закона и че при противоречие между закона и какъвто и да е друг акт съдът е длъжен да
основе своя акт на закона.
И така, чл. 117, ал. 2 КРБ изрично постановява, че при осъществяване на своите
функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само
на закона, което означава, че неминуемо прилагат само валидните нормативни актове, а не
опорочените; прилагайки последните, съдилищата биха се подчинили не на закона, а на
беззаконието на автора на нормативния акт от по-ниска степен.
„Овластяването“ за косвен съдебен контрол по чл. 15, ал. 1 ЗНА е направено едва през
1973 г., а първа „овластителна“ норма за косвен контрол е чл. 69 ЗАП (1970), според която,
когато съдът установи [в хода на прекия контрол], че обжалваният [индивидуален]
административен акт е издаден въз основа на незаконосъобразен правилник, наредба или
друг подзаконов нормативен акт, той отменя обжалвания административен акт и
сигнализира пред съответния държавен орган за установената незаконосъобразност на
нормативния акт. Означава ли това, че преди 1970 г. косвен контрол над нормативни
административни актове (подзаконови нормативни актове) българският съд не е бил властен
да упражнява? Ни най-малко това не е вярно. Правомощието за косвен контрол следва пряко
от Конституцията, а по граждански дела – и от задължението по чл. 5 ГПК на гражданкия
съд да прилага точно законите, и от задължението му по чл. 2 ГПК да даде защита на всяко
гражданско право. Още при действието на Закона за гражданското съдопроизводство от
1892 г. се е приемало, че задължението на гражданския съд по чл. 1 да разгледа и реши
всяка молба за защита на лични и имуществени права, овластява гражданския съд да
откаже да приложи незаконен правилник или наредба по реда на инцидентния
контрол. Прекият контрол е уреден по-късно – с приемането на Закона за
9
административното правосъдие от 1912 г. (чл. 10 от който предвижда съдебно оспорване на
всички административни актове на публичните власти – вж. Мотиви към законопроекта за
административното правосъдие – В: Пионерите на българското административно
правосъдие: Теодор Теодоров, Ангел Н., Филип Филчев, Михаил Генадиев. Съст. и ред.
Васил Петров. С., 2023, с. 73-75).
Горното – че гражданският съд може да упражнява косвен контрол върху
нормативните административни актове, вкл. и за процедурна законосъобразност на същите –
може да се потвърди и от формулировката на чл. 17, ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 17, ал. 2, изр. 2
ГПК гражданският съд може да упражнява косвен контрол за законосъобразност на
административните актове, като разпоредбата има предвид индивидуалните и общите
административни актове. Причината законодателят да не включи нормативните
административни актове в обхвата на косвения контрол, предвиден в ГПК, е, че изначално
незаконните нормативни административни актове никога не се стабилизират с изтичане на
срок за обжалване, никога не влизат във формална сила и не могат да породят по дефиниция
граждански субективни права, та да има нужда да се уреждат хипотези на косвен контрол,
който по замисъл е за случаи, при които прекият е пропуснат или изначално не е бил
допустим.
Неоснователен е аргументът за недопустимост на косвения контрол над
нормативните административни актове изобщо и в частност за процедурна
незаконосъобразност, черпен от чл. 195, ал. 1 АПК и чл. 195, ал. 2 АПК. Съгласно първата
разпоредба нормативният административен акт се счита отменен от деня на влизане в сила
на съдебното отменително решение по реда на прекия контрол; втората разпоредба
задължава органа издател на незаконния акт да уреди последиците от акта в тримесечен
срок от съдебното решение. Не следва ли от тези разпоредби, че в промеждутъка от
влизането в сила на незаконния нормативен административен акт до отмяната му по чл. 185
и сл. АПК той, макар и незаконен, си действа? Нищо подобно не следва от тези законови
норми. Не следва да се смесва, от една страна, действието на нормативния
административен акт (задължителността му) по отношение на адресатите му, респ.
задължението на съда по конкретните дела да го прилага, или да откаже да го приложи,
според това дали е законен, или не, и, от друга страна, действието на съдебното решение по
прекия отменителен контрол.
По същия начин, много често, до приемането на Тълкувателно решение № 3 от
28.04.2020 г. по конст.д. № 5/2019 г., на Конституционния съд, се смесваха действието на
решението на КС по прекия контрол за конституционност, с което законът се обявява за
противоконституционен, с действието на самия закон (задължителността на самия
закон) като регулатор на правоотношения между адресатите на нормите му, вкл. и
задължението на съдилищата по конкретни спорове да прилагат или не
противоконституционния закон. А това са различни правни институти и разнопорядкови
понятия. В крайна сметка КС постанови, че, макар решението му, с което законът се обявява
за противоконституционен, да се обнародва в ДВ и да действа занапред, то самият
10
противоконституционен закон не се прилага по заварените от решението на
Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на
висящи съдебни производства.
Приблизително същото е станало и в настоящия казус – исковата молба е депозирана
на 11.09.2023 г., а окончателното решение на ВАС по прекия контрол, с което се отменят и
сомените разпоредли от Методиката е от м.02.2025 г. Т.е. по време на висящността на спор,
по който се иска да бъде приложен нормативен административен акт, влиза в сила решение
по прекия контрол, с което той се отменя като незаконен. С приложение mutatis mutandis на
т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст.д. № 5/2019 г., на
Конституционния съд, настоящият съдебен състав намира, че не следва да прилага сочените
три разпоредби от Методиката.
Гореописаното принципно положение важи и за нормативните административни
актове с още по-голяма сила и предвид факта, че незаконният нормативен административен
акт се ползва дори с по-малка стабилност от противоконституционния закон – напр. по АПК
е предвидена възможност за спиране изпълнението на оспорен пред съда нормативен
административен акт, докато по КРБ и по ЗКС не може като обезпечителна мярка да се спре
изпълнението на атакуван като противоконституционен закон.
Доколкото между косвения контрол за законност върху нормативни административни
актове след произнасяне на административния съд по реда на прекия, от една страна, и
косвения контрол за конституционност върху закони след произнасяне на КС по реда на
прекия контрол, от друга, има разлика, тя е основно в задължителността на решението на
органа по прекия контрол, т.е. в силата на пресъдено нещо. Изразява се в следното.
Съгласно чл. 14, ал. 6 ЗКС решенията на КС са задължителни за всички държавни
органи, юридически лица и граждани, докато съгласно чл. 177, ал. 1 АПК решението има
сила за страните по делото. Ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има
действие по отношение на всички. Видно е, следователно, че силата на пресъдено нещо на
решението на КС по прекия контрол обвързва всички съдилища, пък и други държавни
органи, без изключение, които по реда на косвения контрол имат да прилагат същия закон.
За разлика от това, по първото изречение на чл. 177, ал. 1, изр. 1 АПК съдът по косвения
контрол ще бъде обвързан от силата на пресъдено нещо на решението по прекия контрол
само ако страните по конкретното дело са същите, както и страните по делото, по което е
бил оспорен нормативният административен акт. Дори ако нормативният административен
акт бъде отменен като незаконен по реда на прекия контрол, конститутивното действие на
това решение по чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК важи по отношение на всички. Конститутивното
действие обаче е различно от силата на пресъдено нещо (те са неслучайно добре
разграничени в текста на двете изречения на чл. 177, ал. 1 АПК) и затова гражданският съд
при косвения контрол по отношение приложението на отменения като незаконен нормативен
административен акт (очевидно в промеждутъка между влизането му в сила и отмяната
му) не е обвързан да приеме същото като административния – може да приеме, че
нормативният административен акт е бил законен. Но фактът, че не е длъжен да следва
11
становището на административния съд, не означава, че не може да го стори; напротив,
обикновено ще го възприеме.
Принципно, след като гражданският съд е формирал извод, че разпоредби от
Методиката в тяхната цялост са незаконосъобразни и независимо дали са отменени, или не,
от ВАС и в каква част са отменени и в каква – не (и по какви причини), то гражданският съд
е длъжен да откаже зачитането на този незаконосъобразен нормативен административен акт,
вкл. да отрече възможността при предвидени в акта фактически състави да може да възникне
вземане в полза на един частноправен субект (ответника) против други частноправни
субекти (ищците).
Това той – гражданският съд – прави, защото сам е направил извод, че нормативният
административен акт е незаконен. Той не е длъжен да приеме същото като
административния и може да приеме точно обратното – че нормативният административен
акт е законен и да го приложи. Но в случая, настоящият състав приема, че правилно
административният съд е формирал извод за незаконосъобразност на нормативния
административен акт.
Възприемането на противната теза – че гражданският съд прилага безпроблемно и
целенасочено незаконните нормативни административни актове в отношенията между
частноправни субекти, които отношения са възникнали в промеждутъка между от влизането
в сила на незаконния нормативен административен акт до отмяната му по чл. 185 и сл. АПК
– би довело и до един доста комичен правен резултат по линия на отговорността за вреди на
държавата.
Както е известно, преди години с Тълкувателно решение от 27.06.2016 г. по адм.д. №
2/2015 г., ОС ВАС, прие, че вредите, причинени на граждани и на юридически лица при или
по повод изпълнението (действието) на подзаконов нормативен акт в периода преди той да
бъде отменен като незаконосъобразен или обявен за нищожен, не подлежат на обезщетяване
по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Тълкувателният акт беше приет при особеното мнение на 32
върховни съдии.
Тълкувателното решение беше доста спорно (меко казано) и Народното събрание с
ДВ, бр. 94/2019 г., го „отмени“, като допълни чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като предвиди
имуществена отговорност за вредите, причинени от действието на отменени като
незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. От мотивите
на законопроекта за допълнение на чл. 1, ал. 1 от закона, достъпни на сайта на Народното
събрание (вх. № 954-01-26/18.04.2019 г.), както и от изказванията на народните
представители К.З. и Х.Х. при второто четене на законопроекта в пленарна зала от
21.11.2019 г., е видно, че целта на изменението е да се преодолеят последиците за правата на
гражданите и юридическите лица от коментираното Тълкувателно решение на ВАС. За него
народните представители приемат, че е спорно, тъй като е подписано с особено мнение от 32
върховни съдии, а тълкуването директно се обявява за неправилно и противоречащо на
практиката на СЕС и преграждащо правата на правните субекти на полагащото им се
обезщетение за вреди (вж. мотивите на законопроекта). Целта на промяната, обявена и в
12
пленарна зала, е пълното удовлетворение на гражданите и юридическите лица на законното
им право на обезщетение от незаконните подзаконови административни актове.
Ето защо, всички вреди от приложението на незаконния административен акт
подлежат на обезщетение по реда на чл. 1, ал. 1 in fine ЗОВОВ – чрез иск против
административния орган, издал акта, предявен пред административните съдилища. Тук се
включват вземанията, произтичащи от незаконния акт, в полза на един частноправен субект,
които друг частноправен субект е бил принуден да плати – вкл. поради осъждане от
гражданския съд да ги плати. В нашия случай това са вземанията, формирани по правилата
на Методиката, ако потребителят е осъден да ги плати от гражданския съд или ако ги е
платил доброволно на топлофикационното предприятие и искът му по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
за връщане на платеното като недължимо е отхвърлен от гражданския съд с аргумента, че
вземането по незаконната Методика за сградна инсталация е валидно възникнало. Във
вредите на потребителя се включват и разноските по воденото дело пред гражданския съд.
Вземанията и разноските са пряка и непосредствена последица именно от приложението на
нормативния административен акт (чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ) и подлежат на обезщетение по реда
на ЗОДОВ.
Този извод – че ако настоящият съдебен състав уважи исковете на ищеца и присъди
суми за сградна инсталация, осъдените ответници ще може да предявят „регресен“ иск по
чл. 1 ЗОДОВ против държавата в лицето на Министерството на енергетиката – може да
звучи доста комично, но не по-малко комично е да се твърди, че гражданският съд умишлено
и целенасочено прилага незаконни нормативни административни актове.
Всички тези съображения мотивират настоящия съдебен състав да приеме, че
предявеният иск за суми за сградна инсталация, претендирани въз основа на Методиката, е
неоснователен.
Видно от представените по делото дялови разпределения от третото лице помагач за
двата отоплителни сезона общият разход за топлинна енергия в квтч за двата сезона е
47442,221, но тук е калкулирана и сградната инсталация от 1712,305+2091,492=3803,797.
Искът за главница за топлинна енергия е доказан по основание, а размерът му съдът
по чл. 162 ГПК може да определи или с вещи лица или по своя преценка. Съдът намира, че
задълженията за главница за топлинна енергия са 6302,58 х (47442,221-
3803,797)/47442,221=5797,26 лв. Ицщата М. Т. дължи половината, т.е. 2898,62 лв.
До този размер искът за главница следва да бъде уважен, а за разликата над 2898,62
лв. до пълния предявен против тази ответница иск от 3939,11 лв. – отхвърлен.
Искът за мораторна лихва върху тази главница съдът също уважава по чл. 162 ГПК в
размер на 1/2 х 730,66 х (47442,221-3803,797)/47442,221 = 336,04 лв.
До този размер искът за мораторна лихва върху главница за топлинна енергия следва
да бъде уважен, а за разликата над 336,04 лв. до пълния предявен против тази ответница иск
от 456,67 лв. – отхвърлен.
По разноските:
13
С оглед изхода на спора право на разноски имат всички главни страни, но само
ищецът претендира разноски.
Ищецът е сторил в исковото дело разноски от 142,67 лв. за държавна такса, а на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, ред., ДВ, бр. 8/2017 г., съдът определя юрисконсултско
възнаграждение от 100 лв., или общо разноски от 242,67 лв. В заповедното дело разноските
на ищеца са в размер на 192,67 лв. 5/8 от тези разноски са сторени против ответницата М. Т.
– 151,67 лв. и 120,41 лв. Съразмерно на уважената част от исковете против тази ответница в
нейна тежест и в полза на ищеца се дължат разноски от 110,04 лв. и 87,36 лв.
Ответниците са представлявани безплатно от адвокати, които претендират
възнаграждение за безплатно представителство, което адвокатите претендират да се
определи по минимумите на Наредба № 1/2004 г.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
14
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 6300 лв.
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 86 лв./час.
Съдът намира, че консултацията на клиента и подаването на възражение в
заповедното дело е отнело около 1 час, а в исковото дело консултацията на клиента е отнела
1 час, проучването на практиката и законодателството и изготвянето на отговор на исковата
молба и допълнителни молби – 2 часа, общо 3 часа. С оглед вече установената съдебна
практика, типовия характер на спора и липсата на правна сложност, дейността на адвоката в
исковото дело се свежда до общо 3,5 часа труд. Така възнагражденията на адвокатите би
трябвало да са в размери от по 86 лв. за заповедното дело, респ. по 3,5х86=301 лв. за
исковото дело.
На адв. И. Н., представлявал безплатно Р. Т. в заповедното и исковото дело, следва да
се присъди звъзнаграждение от 86+301 лв.=387 лв.
На адв. С. К., представлявала безплатно ответника Д. Т. следва да се присъди за
заповедното дело възнаграждение от 86+301 лв.=387 лв.
На адв. Д. Ч., представлявала безплатно ответника А. Б. се дължи възнаграждение от
86+301 лв.=387 лв.
На адв. Н. К., представлявала безплатно ответницата М. Т. следва да се присъди за
исковото дело възнаграждение пропорционално на отхвърлената част от исковете, а именно:
21,68 лв. и 75,87 лв. = 97,55 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, против М. Б. Т., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 415, ал. 1
ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 2898,62 лв., главница за
топлинна енергия за периода м.05.2021 г.-м.04.2023 г. в имот с адрес гр. София, ж.к. „**“, бл.
517, вх. А, ет. 8, ап. 48, аб. № **, ведно със законната лихва от 28.05.2024 г. до окончателното
изплащане, сумата от 336,04 лв., мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия за
периода 15.09.2022 г.-07.03.2024 г., което вземане е предмет на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 22.06.2024 г. по гр.д. № 31877/2024 г., СРС,
161-ви с-в.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, против
М. Б. Т., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца главница за топлинна енергия за
15
разликата над 2898,62 лв. до пълния предявен против тази ответница иск от 3939,11 лв., и за
мораторна лихва върху главница за топлинна енергия за разликата над 336,04 лв. до пълния
предявен против тази ответница иск от 456,67 лв., както и иск с правно основание чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца
5/8 части от следните суми: сумата от 83,40 лв., главница за дялово разпределение за
периода м.05.2021 г.-м.04.2023 г., ведно със законната лихва от 28.05.2024 г. до
окончателното изплащане, сумата от 16,79 лв., мораторна лихва върху главниците за дялово
разпределение за периода 16.07.2021 г.-07.03.2024 г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, против
А. И. Б., ЕГН, **********, Р. И. Т., ЕГН **********, и Д. И. Т., ЕГН **********, искове с
правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и
чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че всеки един от
ответниците дължи по 1/8 част от следните суми: сумата от 6302,58 лв., главница за
топлинна енергия за периода м.05.2021 г.-м.04.2023 г. в имот с адрес гр. София, ж.к. „**“, бл.
517, вх. А, ет. 8, ап. 48, аб. № **, ведно със законната лихва от 28.05.2024 г. до окончателното
изплащане, сумата от 730,66 лв., мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия за
периода 15.09.2022 г.-07.03.2024 г. сумата от 83,40 лв., главница за дялово разпределение за
периода м.05.2021 г.-м.04.2023 г., ведно със законната лихва от 28.05.2024 г. до
окончателното изплащане, сумата от 16,79 лв., мораторна лихва върху главниците за дялово
разпределение за периода 16.07.2021 г.-07.03.2024 г., които вземания са предмет на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 22.06.2024 г. по гр.д. №
31877/2024 г., СРС, 161-ви с-в.
ОСЪЖДА М. Б. Т., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 110,04 лв. лв., разноски, сторени в
производството по делото, и сумата от и 87,36 лв., разноски, сторени в производството по
гр.д. № 31877/2024 г., СРС, 161-ви с-в.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. С. К.
К., САК, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 387 лв. възнаграждение за безплатно
представителство на ответника Д. И. Т. в исковото дело и в заповедното ч.гр.д. 31877/2024 г.,
СРС, 161-ви с-в.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. Д. Й.
Ч., ЕГН **********, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 387 лв. възнаграждение за
безплатно представителство на ответника А. И. Б. в исковото дело и в заповедното ч.гр.д.
31877/2024 г., СРС, 161-ви с-в.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. Н. К.,
САК, № **, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 97,55 лв. възнаграждение за безплатно
представителство на ответницата М. Б. Т. в исковото дело и в заповедното ч.гр.д. 31877/2024
г., СРС, 161-ви с-в.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. И. А.
Н., САК, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 387 лв. възнаграждение за безплатно
16
представителство на ответницата Р. эИ. Т. в исковото дело и в заповедното ч.гр.д. 31877/2024
г., СРС, 161-ви с-в.
Решението е постановено при участието на „Техем Сървисис“ ЕООД като
помагач на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред Софийския градски
съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
17