РЕШЕНИЕ
№ 919
гр. **********, 02.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – **********, I-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Андрей Н. Радев
при участието на секретаря ИРЕНА АНДР. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от Андрей Н. Радев Гражданско дело №
20241520100092 по описа за 2024 година
Делото е образувано по искова молба от К. И. М., с ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр.**********, ул. ********** ***, действащ чрез
пълномощника си еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“,
представлявано от управителя Д. М. М., срещу „КРЕДИТО“ ЕООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, р-н „Лозенец“, бул.
„Черни връх“ № 51Г, ап. офис 32, представлявано от Р. Н. Т. - управител. С
исковата молба са предявени иск за прогласяване на нищожност на клауза,
предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане по договор за
потребителски кредит от разстояние № OL00075094, сключен между
страните, както и иск на основание чл.55, ал.1 ЗЗД ответното дружество да
заплати на ищеца сумата в размер на 5 /пет/ лева, частична претенция от общо
119,55 лв. /сто и деветнадесет лева и петдесет и пет стотинки/,
представляваща недължими суми по договор за кредит, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в
съда до окончателното й изплащане.
В срока за отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК ответното дружество
е взело становище по допустимостта и основателността на предявените
искове.
В проведените открити съдебни заседания страните, редовно призовани, не
се явяват и не изпращат процесуални представители. С депозирани молби от
страните, същите уведомиха съда за служебната ангажираност на
1
пълномощниците им и изразиха желание делото да се разглежда в тяхно
отсъствие, а ищецът заяви и че не поддържа искането си за назначаване на
ССчЕ.
С молба вх. № 7195/17.06.2024г. ищецът е направил искане за изменение на
иска, предявен на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, по отношение на неговия размер,
като същият да бъде увеличен до сумата в размер на 119,55 лв. Това искане
съдът е намерил за своевременно сторено и същото е уважено с протоколно
определение от 11.09.2024г.
По делото са ангажирани писмени доказателства.
КРС, след като обсъди доводите и възраженията на страните и
доказателствата по делото при усл. на чл.235, ал.2 и 3 ГПК, приема за
установено следното:
Съдът е определил като безспорно и ненуждаещо се от доказване между
страните обстоятелството, че на 13.02.2023 год. между страните бил сключен
Индивидуален договор за потребителски кредит № OL00075094 /л.5-16 от
делото/, по силата на който ответникът като КРЕДИТОР предоставил на
ищеца като заемател сумата от 500,00 /петстотин/ лева, която последният се
задължил да върне на една погасителна вноска в срок от 30 дни, като било
уговорено и заплащането на договорна лихва възлизаща в размер на 16,71 лв.
Договорът предвиждал заплащане и на такса за експресно разглеждане в
размер на 119,55 лв., като по този начин общото задължение възлизало на 636,
26 лв.
Между страните не се спори и, че заемната сума била усвоена от
кредитополучателя, както и че същият погасил изцяло задълженията си по
сключения договор, като на 27.03.2023г. чрез платежна система на “EasyPay”
заплатил в полза на ответното дружество сумата от 652 лв.
Видно от представената по делото разписка
№2000000396414646/21.02.2024г. /л. 33 по делото/ в 13:59ч. ответното
дружество е извършило паричен превод в размер на 260,29 лв. чрез системата
на „EasyPay“ с получател на сумата К. И. М., и посочено основание: „връщане
на надвнесена сума по кредит OL00072286, OL00075094“.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след
преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото писмени
доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи.
Предявени са два обективно съединени иска: установителен иск по чл.26,
ал.1 ЗЗД и осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
2
При разпределяне на доказателствената тежест в производството, съдът е
указал на ищеца, че същият следва, в условията на пълно и главно доказване,
да докаже недействителността на клаузата за заплащане на такса за експресно
обслужване в процесния договор, респ. липсата на основание за заплащане на
сумата по посочената клауза.
В доказателствена тежест на ответника е било да установи действителността
на процесната клауза, основанието за получаване на сумата, чието връщане се
иска, както и твърденията относно връщане на ищеца на сума по-голяма по
размер от претендираната с основание надплатени суми по договор №
OL00075094.
Съобразявайки горното съдът счита, че основният иск е процесуално
допустим, а по същество основателен и ще бъде уважен, като мотивите за това
са следните:
На първо място, съдът счита възражението на ответника за недопустимост на
иска за неоснователно. Действително, в хипотезата на предявен осъдителен
иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, въпросът за валидността на правоотношението, по
което е извършено плащането, е преюдициален по отношение на основанието
за имущественото разместване и съдът поначало дължи произнасяне по него в
мотивите на съдебния акт. При това положение кумулативно съединеният
установителен иск за нищожност на това правоотношение има характера на
инцидентен установителен иск, с който се иска произнасяне със сила на
пресъдено нещо по преюдициалния за осъдителния иск въпрос. Последното
обаче не води до липса на правен интерес от предявяване на иск за
прогласяване на нищожност, в случай че осъдителният иск по чл.55, ал.1, пр.1
ЗЗД поради някаква причина се явява неоснователен. Предметът на иска за
прогласяване на нищожността на договора е именно да се изследва въпросът
дали е налице такъв порок в договора, че да е налице нищожност на същия и
тя да бъде прогласена със сила на присъдено нещо, съответно, последиците от
договора не са настъпили или пък не е налице такъв порок и със сила на
присъдено нещо да се установи, че договорът е валиден и породил целените с
него правни последици.
При анализ на договорните клаузи на процесния договор се установява, че в
т.2.2 е предвидена възможност при изрично заявено желание на
кредитополучателя да ползва допълнителна, незадължителна услуга за
експресно разглеждане на кандидатури за кредит, която гарантира експресно
разглеждане на искането за кредит на кредитополучателя, съответно отговор
до 20 минути от изпращането му, а съгласно т.2.5 е предвидена такса за
посоченото експресно разглеждане като размерът на същата била описана в
условията и параметрите на договора за кредит. От приложения по делото
Погасителен план към сключения договор се установява, че размерът на
дължимата такса възлиза на 119,55 лева.
Договорът за потребителски кредит попада в приложното поле на Закона за
потребителския кредит /ЗПК/, в сила от 12.05.2010 г. Същевременно, към него
3
е приложима и общата императивна закрила срещу неравноправно
договаряне, в сила от 10.06.2006 г. (§ 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл. от
ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно право - Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. В тази връзка, съдът има предвид, че следва да
следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора,каквото
му е вменено и от сегашната редакция на чл.7,ал.3 ГПК, когато: 1.) е нарушена
норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на
доказателства; 2.) е относимо до формата /външната страна на представения
правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с
добрите нрави /решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о.
на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и др./; 4.) е налице
неравноправна клауза в потребителски договор /решение по дело № С-472/11
на Съдът на ЕС; решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на
ВКС, I т. о., и др. /. Общата потребителска закрила по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр.
чл. 24 от ЗПК, предвижда, че неравноправните клаузи в договори между
потребители и търговци са нищожни, като е обусловена от две предпоставки:
потребителски характер на договора и липса на индивидуално договаряне. В
конкретния случай няма доказателства от които съдът да приеме, при
посочената по-горе условност, че клаузите на договор за потребителски
кредит са били индивидуално уговорени с ищеца като заемополучател.
Съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит, а според ал.2 на същата разпоредба кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. В действителност уговорената такса не се
дължи за предоставяне на каквато и да било услуга, а за извършване на оценка
на кредитоспособността на потребителя съгласно чл.16 и сл. ЗПК, която
дейност законът възлага като пред договорно задължение на кредитора и за
чието извършване законът не урежда събиране на допълнителна такса извън
възнаграждението на кредитора по договора за кредит. В този смисъл таксата
за „бързо разглеждане“ на искането за отпускане на кредит представлява
допълнително възнаграждение за изпълнение на едно законово пред
договорно задължение на ответника, а не за предоставяне на потребителя на
някакво допълнително благо извън същественото съдържание на кредитното
правоотношение. За този извод е без значение въпросът дали срещу
заплащането на таксата потребителят в действителност получава по-бързо
разглеждане на искането или не, защото действията, за които тази такса се
събира, сами по себе си нямат характера на допълнителна услуга, за чието
предоставяне ответникът може да получава допълнително възнаграждение.
Нормата на чл.10а, ал.2 ЗПК е императивна, поради което същата не може да
бъде дерогирана от страните по договора, а клаузите от договора, които са в
противоречие с императивните й предписания, са нищожни поради
противоречие със закона. А същата е следвало без съмнение да бъде включена
4
в ГПР предвид дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в §1, т.1 ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати. Това от една страна води до нарушение на закона, но и на
добрите нрави, с оглед на спазване на принципа на добросъвестността,
дължима в отношенията между страните по облигационните правоотношения,
предвид че потребителят е бил въведен в заблуждение досежно
икономическите последици на договора. Липсата на валидно определен ГПР
води до чл.11, ал.1, т.10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите,
и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл.22 ЗПК, а съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита – размерът на усвоената главница от 500 лева, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
По отношение на сумата в размер на 119,55 лева се установява, че е била
върната изцяло на ищеца на 21.02.2024г. Това обстоятелство е видно от
представените по делото писмени доказателства – копие от справка, издадена
от ответното дружество / 32 л. по делото/, разписка за извършено плащане от
21.02.2024г. /33 л. по делото/.
Поради тази причина съдът счита за неоснователен предявеният иск по чл.55,
ал.1, пр.1 ЗЗД и същият ще бъде оставен без уважение, доколкото ответникът
доказа връщане на процесната сума, получена от него без основание, преди да
е получил препис от исковата молба.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски имат и двете страни. Ищецът е
представил списък с разноски, от които е видно, че същият е заплатил
държавна такса в размер на 90 лева, от които следва да му бъдат присъдени 40
лева с оглед на уважения иск.
Претендира се и заплащане на адвокатско възнаграждение на адвокатско
дружество,посочено в договора за правна помощ,което е поело защитата на
ищеца при усл.на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, като същевременно е представен и
списък на разноски.Искането е за присъждане на адвокатско възнаграждение в
полза на едноличното адвокатско дружество. Съобразно правилото на чл. 78,
ал. 1 ГПК в обхвата на направените разноски за съответното производство по
делото се включва и възнаграждение за един адвокат. Не съществува спор в
практиката, че възнаграждението е свързано с упражненото от адвоката
процесуално представителство по пълномощие /чл. 32, т. 1 ГПК/. От
предвидената в чл. 71, ал. 1, изр. 1 от Закона за адвокатурата възможност за
5
клиента да упълномощи адвокатско дружество за защита и представителство
пред съда, не би могло да се изведе извод, че именно адвокатското дружество
е представител по пълномощие на страната. Това произтича както от
предвиденото в изр. 2 на чл. 71, ал. 1 ЗА задължение за управителя на
адвокатското дружество да преупълномощи един или няколко съдружници,от
чл.71,ал.1,изр.3 ЗАдвокатурата, така и от очертания в чл. 32 ГПК кръг лица,
които биха могли да бъдат процесуални представители на страните по
пълномощие. Следва да се отговори на въпросът дали възнаграждение за
осъществена безплатна правна помощ може да се присъди на еднолично
адвокатско дружество и дали в него следва да се включи и дължимия данък
добавена стойност. Отговорът според настоящият състав и на двата въпроса е
положителен.Вярно е, че разпоредбата на чл. 38 ЗАдв визира адвокат,
осъществил безплатна правна помощ, но няма основание да се приеме, че
адвокатското дружество не може да оказва такава правна помощ в посочените
от закона хипотези и че че няма право да получи от насрещната страна
възнаграждението за това. Следва да се посочи, че съгласно чл. 71, ал. 1,изр.3
от ЗАдв когато адвокатското дружество е еднолично, с упълномощаването на
дружеството за упълномощен се счита адвокатът, който го е образувал,а точно
такъв е настоящият казус.
На основание § 2а от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият данък върху
добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и
се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение. Това правило е приложимо и при присъждане на
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 ЗАдв (в
този смисъл е практиката на Върховния касационен съд по определение №
306 от 06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г. на ТК, ІІ т. о., определение № 521
от 25.10.2017 г. по ч. т. д. № 1225/2017 г. на ВКС, ТК, І т. о., Решение № 28 от
13.04.2021 г. по т. д. № 248/2020 г. на І т. о.).
Извън горното касателно разноските.Относно наличието на основанията по
чл.38, ал.1 от ЗА, съдът счита, че не може да бъде обсъждано при произнасяне
по отговорността за разноски, тъй като договарянето относно начина на
плащане е предмет на вътрешни отношения между страните по договора,
което обвързва съда и той не дължи проверка за съществуването на
конкретната хипотеза.
Съгласно решение по дело С-438/22 на СЕС при определяне на
възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА съдът не е обвързан от размерите в
Наредба № 1/2004 г. Тази обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар. 1
ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС. Решението на СЕС по дело С-438/22 е
задължително за всички национални съдилища, и правото на Европейския
съюз има директен ефект и предимство над всяка национална правна уредба,
6
която му противоречи – чл. 5, ал. 4 КРБ.В подобни случаи, законът съдът може
да определи възнаграждение и под минимален размер адвокатското
възнаграждение, което с оглед уважения иск по чл.26, ал.1 от ЗЗД, преценен
като неоценяем,е сума в размер на 1000 лева, на основание чл.7, ал.1,т.4 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (Наредбата), и доколкото адвокатското дружество е
регистрирано по ЗДДС, върху минималният размер следва да бъде начислено
и ДДС.Фактическата и правна сложност на делото е еднаква и за двете страни
по делото,а то не представлява такава,участието на процесуалният
представител на ищеца по делото е свързано с изготвянето на ИМ и
становища по исканията на ответното ТД,без да участва лично в насрочените
и проведени 2-две съдебни заседания по делото,като такова е участието и на
процесуалният представител на ответното ТД,което е платило по
установителният иск адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв.,което
съдът намира за справедливо,именно поради което и такъв размер ще
присъди на едноличното адвокатско дружество,а с ДДС-480,00-четиристотин
и осемдесет лева.За отхвърленият иск възнаграждение принципно не се
дължи.
На ответното дружество също се дължи възнаграждение на основание чл.78,
ал.3 ГПК предвид отхвърления иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Същото е сторило разноски в размер на 400 лева, представляващи адвокатско
възнаграждение, изплатени изцяло и в брой, съгласно представен по делото
Договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между К. И. М., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. **********, ул. „**********“ № ***, и
„КРЕДИТО“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 81, ет. 3, ап. 10, представлявано
от Р. Н. Т. , че клаузата от Договор за потребителски кредит от разстояние №
OL00075094, сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за
експресно разглеждане, е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 и 2 ЗЗД
поради заобикаляне на закона и противоречаща на добрите нрави.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения, на основание чл.55, ал.1, пр.1
ЗЗД, иск за осъждане на на К. И. М., ЕГН **********, сумата в размер на
119,55 лв. – платена без основание такса за експресно разглеждане по
процесния договор, ведно със законната лихва, считано от дата на депозиране
на исковата молба да окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „КРЕДИТО“ ЕООД, ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на
еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“,БУЛСТАТ
7
*********,адрес на управление на дейността-гр.София,ж.к.“Манастирски
ливади“,бл.112,вх.А,ет.2,офис № 11,сумата от 480,00-четиристотин и
осемдесет лева с включен ДДС,представляваща адвокатско възнаграждение за
осъщественото безплатно процесуално представителство на ищеца по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК, К. И. М., ЕГН ********** ДА
ЗАПЛАТИ на „КРЕДИТО“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 400 лева
заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд-
********** в двуседмичен срок от връчване на преписи на страните.
Съдия при Районен съд – **********: _______________________
8