Р Е Ш Е Н И Е
№……/………….2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито
съдебно заседание, проведено на осемнадесети февруари през две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ЧАВДАРОВА
РАДОСТИН ПЕТРОВ
при секретар Христина Атанасова,
като разгледа докладваното от съдията Томова
въззивно търговско дело № 17 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба вх. №7289/25.09.2019г. по описа на ДРС, на „А 1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище гр. София, подадена чрез пълномощник юрисконсулт М.К., срещу решение №149/26.08.2019г.
на Девненски районен съд, 1 състав, постановено по гр.д. №395/2018г. по описа на ДРС.
С
обжалваното решение е прието за установено, че ищецът Б.Д.Д., ЕГН **********,
не дължи на ответника „А1 България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр. София,
суми по договори ***от 16.07.2008г. и ***от 22.04.2012г., в общ размер 14,69
лева, съответно 426,56 лева, за които през периода 17.08.2012г.- 24.04.2014г.
са издадени фактури №********* от 17.08.2012г.; №********* от 18.09.2012г.;
№********* от 26.12.2012г.; №********* от 24.01.2013г.; №********* от
26.02.2013г.; №********* от 26.03.2013г.; №********* от 24.04.2013г.;
№********* от 24.05.2013г.; №********* от 25.06.2013г.; №********* от
25.07.2013г.; №********* от 26.08.2013г.; №********* от 24.09.2013г.;
№********* от 25.10.2013г.; №********* от 26.11.2013г.; №********* от
26.12.2013г.; №********* от 24.01.2014г.; №********* от 25.02.2014г.;
№********* от 26.03.2014г. и №********* от 24.04.2014г., поради настъпило
погасяване по давност за всяко отделно вземане, като ответникът е осъден да
репарира на ищеца сторените от него разноски за производството в общ размер на
665,00 лева.
Съдът е
сезиран и с нарочна частна жалба
вх. №8951/18.11.2019г. по описа на ДРС, подадена от ответника „А 1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище гр. София, срещу определение
№2195/22.10.2019г. на Девненски районен съд, 1 състав, постановено по гр.д.
№395/2018г. по описа на ДРС, с
което е оставена без разглеждане молбата на страната за изменение на решението
в частта му за разноските.
Във въззивната жалба се прави
оплакване за неправилност на решението, като се сочи, че макар
първоинстанционният съд правилно да е отбелязал, че като длъжник по ч.гр.д.
№912/2014г. на PC – Девня ищецът Б.Д. не е отправил в предоставения му срок възражение по чл.414 ГПК срещу
издадената заповед за изпълнение, не е съобразил, че с това заповедта за
изпълнение е влязла в сила и същата съставлява стабилен съдебен акт.
Като обосновава отново поддържаните в хода на първоинстанционното
производство твърдения, че с
подаването на заявлението, с което е образувано заповедното производство по
ч.гр.д. №912/2014г. на PC - Девня, приключило с влязла в сила заповед за
изпълнение, която е била връчена редовно и лично на длъжника по делото, е била
прекъсната погасителната давност за процесните задължения и от момента на
влизане в сила на заповедта за изпълнение е започнала да тече нова давност,
въззивникът счита, че изводът на първоинстанционния съд, че вземанията му са
погасени по давност е погрешен.
Моли въззивният съд да отмени обжалвания съдебен акт и вместо него да
постанови решение, с което да отхвърли предявените от ищеца установителни
искове.
С
въззивната жалба не се посочват и представят нови доказателства.
В отговора си ищецът - въззиваема страна ответника Б.Д.,
чрез пълномощника си по делото адвокат П.Н. излага
аргументи за неоснователност на подадената въззивна жалба. Противопоставя
твърдения, че датата, от
която е започнала да тече давността за всяка сметка, е датата на фактурата.
Именно от тази дата вземането е станало изискуемо, тъй като изпълнителния лист
е издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание, което се ползва с
изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо. Моли обжалваното решение
да бъде потвърдено от въззивния съд.
В
подадената от ответника „А 1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД, гр. София частна жалба е обосновано оплакване за неправилност на определението по чл.248 от ГПК.
Като
поддържа твърденията си за прекомерност и на намаленото по след възражението по
чл.78, ал.5 ГПК и присъдено на ищеца като разход адвокатско възнаграждение
спрямо фактическата и правна сложност на делото, жалбоподателят моли
обжалваното определение да бъде отменено като дължимото адвокатско
възнаграждение бъде намалено до минималния, предвиден в Наредба №1/2004г. за
адвокатските възнаграждения размер.
В отговора
си на частната жалба ищецът Б. Д. (чрез процесуален представител адвокат П.Н.) обосновава становище за
нейната недопустимост, аргументирано с твърдение, че обжалваното с нея
определение е окончателно и не подлежи на последващ инстанционен контрол. В
условие на евентуалност са изложени
аргументи за нейната неоснователност като се оспорва твърдението, че по
делото не са извършвани съществени и сложни процесуални действия, съответно, че
адвокатското възнаграждение задължително следва да се намали до минималния
размер, съобразявайки единствено ниската цена на иска.
В
насроченото пред въззивния съд открито съдебно заседание въззивникът „А 1
БЪЛГАРИЯ” ЕАД, гр. София, чрез процесуален представител юрисконсулт М.К.
заявява, че поддържа подадените от него жалби, изложените в тях основания и
искания, и моли за тяхното уважаване.
Въззивникът
Б.Д., гр. Варна, не е взел участие – лично или чрез процесуален представител. В
молба, подадена преди съдебното заседание от пълномощника на страната адвокат П.Н.,
ВАК, заявява, че поддържа подаденото от него становища жалбите и моли същите да
бъдат оставени без уважение.
И двете
страни претендират насрещно присъждане на разноски като представят списъци по
чл.80 от ГПК.
За да се произнесе по същество на предявените
въззивни жалби, съдът взе предвид следното от фактическа и правна страна:
Производството
пред районния съд е образувано по исковата молба на Б.Д.Д., ЕГН **********, с
която се претендира установяване спрямо „А1 България” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище гр. София, че паричните вземания спрямо него, произтичащи от договори ***от
16.07.2008г. и ***от 22.04.2012г., в общ размер 14,69 лева, съответно 426,56
лева, за които през периода 17.08.2012г.- 24.04.2014г. са издадени фактури
№********* от 17.08.2012г.; №********* от 18.09.2012г.; №********* от
26.12.2012г.; №********* от 24.01.2013г.; №********* от 26.02.2013г.;
№********* от 26.03.2013г.; №********* от 24.04.2013г.; №********* от
24.05.2013г.; №********* от 25.06.2013г.; №********* от 25.07.2013г.;
№********* от 26.08.2013г.; №********* от 24.09.2013г.; №********* от
25.10.2013г.; №********* от 26.11.2013г.; №********* от 26.12.2013г.;
№********* от 24.01.2014г.; №********* от 25.02.2014г.; №********* от
26.03.2014г. и №********* от 24.04.2014г., понастоящем не са дължими поради
настъпило погасяване по давност за всяко отделно вземане.
Така
предявеният главен иск се квалифицира правно по чл.439 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл.111,
б. „в” от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
По делото
не е налице спор относно фактите от значение за възникване на процесните
вземания и техния размер. Не е спорен и факта, че за тези вземания по ч.гр. дело №912/2014 по опис на PC –
Девня по реда на чл.410 от ГПК в полза на кредитора „А1
България” ЕАД (с
предходно наименование „Мобилтел” АД) е била издадена заповед за изпълнение
№503 от 02.12.2014г., връчена лично на длъжника - ищец в настоящото исково
производство Б.Д. на 10.12.2014г. Липсва и спор по отношение на факта, че
заповедта за изпълнение не е била оспорена от длъжника и е влязла в сила,
съответно на 07.01.2015г. в полза на кредитора – заявител е бил издаден
изпълнителен лист. Въз основа на същия е било образувано изп. дело №863/2017г.
по описа на ЧСИ Захари Димитров, рег. №808, в хода на което на 19.03.2018г. на
длъжника е била връчено съобщение за образувано изпълнително дело изх. №4922 от
27.02.2018г.
Спорът е
изведен при твърденията на ищеца – длъжник, че като периодични плащания процесните
вземания са погасени по давност с изтичането на тригодишния давностен срок,
считано от техния падеж - 15-дневен
срок от датата на издаване на съответната фактура. Според
ответника – кредитор с
предявяване на вземанията в заповедно производство и образуване на изпълнително
производство, давността е прекъсната и срока за тяхното погасяване понастоящем
не е изтекъл.
Няма спор в
правната теория и съдебната практика, че давността не може да бъде прекъсната,
без длъжникът да узнае това, т.е. същата може да бъде прекъсната само със
започването на производство, в което длъжникът участва. С оглед на това и
доколкото като част от изпълнителния процес заповедното производство е
едностранно и формално до издаването на заповедта за изпълнение, подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. В този
смисъл са и разрешенията, дадени в т.14 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.
дело №2/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Освен с предявяването на иска чл.422, ал.1 от ГПК (при спазване на срока по
чл.415, ал.1 от ГПК),
давността следва да се счита прекъсната и със стабилизиране на заповедта за
изпълнение при неоспорването й от длъжника. И това е така, тъй като влязлата в
сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че вземането
съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.
Стабилизираната
заповед за изпълнение има последиците на съдебно решение за установяване
съществуването на вземането по смисъла на чл.117, ал.2 от ЗЗД, така че, с оглед и
разпоредбата на чл.117, ал.1
от ЗЗД, считано от тази дата започва да тече нова давност, чийто срок
всякога е пет години (чл.117, ал.2 от
ЗЗД).
Видно от
данните по делото, заповедта за изпълнение е влязла в сила на 30.12.2014г. (чл.416, предл.1-во, във
вр. с чл.414, ал.2, чл.62, ал.1 и чл.60, ал.4 от ГПК). От
влизането в сила на заповедта за изпълнение е започнал да тече нов петгодишен
давностен срок, който към датата
на предявяване на иска – 10.04.2018г. (а за част от оспорваните вземания
20.12.2018г.) не е изтекъл. Ирелевантно с оглед тази констатация е извършването на
конкретни изпълнителни действия по образуваното от ответника – взискател изп.
дело №863/2017г. по описа
на ЧСИ Захари Димитров, рег. №808, които от своя страна прекъсват
давността
Предвид
горното, твърдението на ищеца, че вземанията на ответното дружество са погасени
по давност с изтичането на тригодишен срок, считано от падежа - 15-дневен срок от датата на издаване
на фактурата за съответното месечно потребление на далекосъобщителни услуги, се
преценява като неоснователно.
Ето защо
предявения иск по чл.439 от ГПК за оспорване на изпълнението чрез признаване за
установено, че вземанията, предмет на принудителното изпълнение, са погасени по
давност, е неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен.
Като е
достигнал до противоположен правен извод, излагайки различни съображения,
районният съд е постановил незаконосъобразен и неправилен съдебен акт, който
следва да бъде отменен. Въззивната жалба се преценява като основателна и се
уважава.
При този
изход на спора във въззивната инстанция и на основание чл.78, ал.3 от ГПК
претенцията на ответника, настоящ въззивник, „А 1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД, гр. София, да
му се присъдят сторените по делото разноски се цени като основателна. Видно от
представения списък по чл.80 ГПК (л.48, дело ВОС) и доказателствата по делата,
сторените от него разноски по делото са в общ размер на 240 лева, в т.ч.
платени държавни такси и юрисконсулско възнаграждение за първоинстанционното и въззивното производства в
минимални размери. Същите се присъждат изцяло.
В
съответствие с този резултат предявената частна жалба срещу определението на
първоинстанционния съд, с което молбата на ответника за изменение на решението
в частта му за разноските е оставена без разглеждане, се явява лишена от правен
интерес. Ето защо същата се оставя без разглеждане.
Въз основа
на изложените мотиви и на основание чл.271 от ГПК въззивният Варненски окръжен
съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение
№149/26.08.2019г. на Девненски
районен съд, 1-ви състав, постановено по гр.д. №395/2018г. по описа на ДРС, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от Б.Д.Д., ЕГН **********, с адрес ***, срещу „А 1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Кукуш” №1, иск с
правно основание чл.439 от Гражданския процесуален кодекс, във вр. с чл.111, б. „в” от Закона
за задълженията и договорите, за признаване за установено в отношенията между
страните, че ищецът Б.Д.Д., ЕГН **********, не дължи на ответника „А1 България”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр. София, суми по договори ***от 16.07.2008г.
и ***от 22.04.2012г., в общ размер 14,69 лева, съответно 426,56 лева, за които
през периода 17.08.2012г.- 24.04.2014г. са издадени фактури №********* от
17.08.2012г.; №********* от 18.09.2012г.; №********* от 26.12.2012г.;
№********* от 24.01.2013г.; №********* от 26.02.2013г.; №********* от
26.03.2013г.; №********* от 24.04.2013г.; №********* от 24.05.2013г.;
№********* от 25.06.2013г.; №********* от 25.07.2013г.; №********* от
26.08.2013г.; №********* от 24.09.2013г.; №********* от 25.10.2013г.;
№********* от 26.11.2013г.; №********* от 26.12.2013г.; №********* от
24.01.2014г.; №********* от 25.02.2014г.; №********* от 26.03.2014г. и №*********
от 24.04.2014г., поради настъпило погасяване по давност за всяко отделно
вземане, като неоснователен.
ОСЪЖДА Б.Д.Д., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „А 1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Кукуш” №1, сумата 240 лева (двеста и
четиридесет лева), представляваща общия размер на сторените разноски за
производство по делото (първоинстанционно и въззивно), на основание чл.78, ал.3
от ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна жалба вх.
№8951/18.11.2019г. по описа на ДРС, подадена от ответника „А 1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр. София, срещу определение №2195/22.10.2019г. на
Девненски районен съд, 1 състав, постановено по гр.д. №395/2018г. по описа на ДРС, с което е оставена без разглеждане
молбата на страната за изменение на решение №149/26.08.2019г. на Девненски районен съд, 1-ви състав,
постановено по гр.д. №395/2018г.
по описа на ДРС, в частта му за разноските.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на касационно обжалване по аргумент от чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.