Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………/…………………….06.2019 год., гр. Варна
В ИМЕТО
НА
НАРОДА
Варненският окръжен съд, гражданско
отделение, четвърти състав, в открито съдебно заседание на двадесет и седми май
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВЕЛИНА СЪБЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
КОНСТАНТИН ИВАНОВ
МАЯ НЕДКОВА
при участието на секретаря
ПЕТЯ ПЕТРОВА, сложи за разглеждане в.
гр. дело № 11 по описа на съда за 2019
год, докладвано от съдията К.
Иванов и за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е въззивно. Развива се по реда
на чл. 294 ГПК, след като с Решение № 142/17.12.2018
год., постановено по гр. дело № 524/2018 год. на ВКС на РБ, ГК, Второ г. о., е
обезсилено Решение № 1556/25.10.2017 год. по въззивно гр. дело № 1606/2017 год.
на ОС-Варна и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане със
задължителни указания по прилагането на закона.
Образувано е по въззивна жалба на Община
Варна, подадена чрез процесуален представител, срещу Решение № 2047/19.05.2017
год., постановено по гр. дело № 11232/2016 год. по описа на РС-Варна, с което е
уважен предявен от Т.М.Н. *** отрицателен установителен иск за собственост,
като е прието за установено в отношенията между страните, че община Варна,
представлявана от кмета на общината, не е собственик на недвижим имот, находящ
се в гр. Варна, кв. Бриз, местност „Св. Никола”, съставляващ ПИ с ид. № 10135.2526.514 по КК и КР на гр.
Варна, одобрени със Заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на изпълнителния директор
на АГКК, с площ 614 кв. м., при граници: ПИ с идентификатори 10135.2526.1496;
10135.2526.9532; 10135.2526.513; 10135.2526.9533 и 10135.2526.506.
Във въззивната жалба са наведени
оплаквания, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено е в
нарушение на материалния закон и при допуснати нарушения на процесуалните
правила, изразяващи се в неправилна преценка и анализ на доказателствата, в
резултат на което е и необосновано. Неправилно е обсъждано приложението на ЗСГ
(отм.) – в случая цитираният нормативен акт е неотносим към спора. Не е
съобразено също, че процесният имот попада в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ,
за която има влязъл в сила план на новообразуваните имоти и вписването на
праводателката на ищцата в регистъра към този план като собственик на имот с
пл. № 514, е незаконосъобразно, тъй като същата няма никакви права върху този
имот – не е бивш ползвател, упражнил правото си на изкупуване по реда и при
условията на § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ; не е бивш собственик, комуто е
възстановена собствеността върху имота по реда и при условията на ЗСПЗЗ и
Правилника за прилагането му; нито е настоящ собственик, легитимиращ се с
надлежен титул за собственост, чиито имот никога не е бил отнеман (коопериран).
Не е съобразено и заключението на вещото лице по изслушаната в първата инстанция
СТЕ, игнориран е устройственият статут на територията, в която попада
процесният имот, не е отчетено ситуирането на имота през годините и др.
Произволен е и изводът на първоинстанционния съд, че имотът не е бил внасян в
ТКЗС, респ. не е бил обобществяван, тъй като в тази насока не са ангажирани
никакви доказателства.
Според въззивника анализът на
събраните по делото доказателства обосновава извод, че той е собственик на
процесния имот на заявеното основание – чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, като с влизането в
сила през 1996 год. на ЗОС имотът е станал общинска собственост, за която има
законова забрана да бъде придобивана по давност - § 1 от ЗД на ЗОС, според
която давността за придобиване на имоти – частна общинска собственост спира да
тече до 31.12.2022 год., съгласно актуалната редакция на нормата. Като е приел
противното първоинстанционният съд е постановил неправилен и необоснован
съдебен акт.
Отправено е искане за отмяна на
решението и за постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен, ведно с присъждане на сторените в двете инстанции съдебни разноски.
Отговор на жалбата не е подаден.
В съдебно заседание въззивникът,
чрез процесуален представител поддържа жалбата си.
В съдебно заседание въззиваемата Т.М.Н.,
чрез процесуален представител, оспорва жалбата, счита решението за правилно и
настоява да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски.
Съдът съобрази следното:
В исковата си молба, уточнена и с молба от
18.02.2019 год. по настоящото дело, съгласно указанията на ВКС на РБ, дадени с
отменителното решение, ищцата Т.М.Н. *** е навела следните твърдения:
Наследник е по закон (дъщеря) на Ж.Й.Н.,
починала на 14.05.2012 год. През 1969 год., въз основа на устен договор –
обещание за продажба на недвижим имот, наследодателката и́ е установила
владение върху недвижим имот – лозе, находящо се в гр. Варна, местност „Св.
Никола“ с площ от 650 кв. м., а понастоящем, съставляващ ПИ с идентификатор
10135.2526.514 по КК на гр. Варна, с площ от 614 кв. м., предадено и́ от
собственика на имота Т. П.. През 1993 год. наследодателката на ищцата и́
предала владението върху имота и оттогава и понастоящем ищцата владее имота.
Твърди, че въз основа на давностно владение с начало на владението от 1993
год., към което е присъединила и владението на своята праводателка Ж.Й.Н.,
осъществявано в периода 1969 год. – 1993 год., ищцата е собственик на описания
поземлен имот. Имотът е ограден с бетонни колове от три страни, а от четвърта –
с масивна ограда, в него има изграден кладенец, барака за сезонно ползване и
плодни дървета. Имотът не е внасян в ТКЗС, не е коопериран, не е обобществяван,
нито е отнеман по реда и при условията на чл. 12 ЗСГ (отм.). Владението върху
имота е запазено в реалните му граници и е осъществявано в периода от 1969 год.
до предявяване на иска на 17.09.2016 год. и понастоящем. По тази причина имотът
не е заявяван за възстановяване от бивш собственик (респ. от наследниците му) и
не подлежи на реституция по реда и при условията на ЗСПЗЗ и Правилника за
прилагането му. Ищцата твърди още, че понастоящем процесният имот попада в терен
по § 4, ал. 3 от ПЗР на ЗСПЗЗ, като в кадастралния план на местност „Св.
Никола”, гр. Варна и в помощния кадастрален план към плана на новообразуваните имоти
в частта му относно имотите на ползвателите, процесният имот е бил записан на наследодателката
и́ Ж.Й.Н..
На 18.09.2014 г. ищцата предприела процедура
по снабдяване с КНА за собственост на имота по давност, но с АОС №
7968/24.09.2014 г., вписан в АВ-Варна на 02.10.2014 г. с акт № 42, том LVII,
дело № 11873, ответната община Варна актувала процесния имот като общинска
собственост, с което оспорва правото на собственост на ищцата.
В
съответствие с наведените твърдения е и отправеното искане – да се приеме за
установено в отношенията между страните, че ответникът община Варна не е
собственик на недвижим имот, находящ се в град Варна, кв. Бриз, местност „Св. Никола“, съставляващ ПИ
с идентификатор 10135.2526.514 по КК на гр. Варна, с площ от 614 кв. м., при
граници: ПИ с идентификатори 10135.2526.1496; 10135.2526.9532; 10135.2526.513;
10135.2526.9533 и 10135.2526.506.
В писмен отговор, подаден
в срока по чл. 131 ГПК, поддържан в съдебно заседание чрез процесуален
представител, ответникът община Варна оспорва иска.
Навежда, че по отношение на процесния имот – ПИ с
идентификатор 10135.2526.514 по КК на гр. Варна, с площ от 614 кв. м., находящ
се в гр. Варна, кв. Бриз, с. о. „Св. Никола“, са налице пречки за придобиването му по давност от ищцата
– § 1 от Закона за допълнение на ЗС, тъй като имотът е собственост на общината в
хипотезата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ – имотът е бил земеделска земя, принадлежала
на бивш собственик, включена е в блок на ТКЗС (била е обобществена), поради
което е и подлежала на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, не е заявена за
реституция в сроковете по ЗСПЗЗ, не е предоставяна за ползване въз основа на
някой от актовете по § 63 от ПЗР на ПМС № 465/11.12.1997 год. за ИД на ППЗСПЗЗ,
съответно не е изкупена по реда на § 4а и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ, т. е., имотът е
земя, която не принадлежи на граждани, на ЮЛ, нито на Държавата, поради което е
общинска собственост. През месец септември 2014 год. имотът е актуван с
АОС № 7968/24.09.2014 год. Излага, че
към момента процесният имот не съставлява земеделска земя, тъй като с влизане в
сила на решение на ОбС – Варна територията, в която се намира имота, е загубила
земеделският си характер, какъвто е притежавала към датата на влизане в сила на
ЗСПЗЗ и е станала урбанизирана територия, в строителните граници на гр. Варна.
Поради изложеното счита, че искът е
неоснователен и настоява за отхвърлянето му.
В съдебно заседание ищцата, чрез
процесуален представител, поддържа иска си и настоява да бъде уважен.
В съдебно заседание ответникът
оспорва иска, поддържа подадения писмен отговор.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид становищата и доводите на страните, прие за
установено следното от фактическа страна:
От Удостоверение за наследници изх.№
27/15.09.2014 г. се установява, че Ж.Й.Н. е починала на 13.05.2012 г. и
призовани да я наследят са двете и́ деца – Т.М.Н. и Недко Марков Недков.
От Удостоверение за данъчна оценка
изх.№ **********/17.09.2016 г. се установява, че имот, находящ се в гр. Варна,
м-ст Св. Никола № 514 с идентификатор № 10135.2526.514 с площ 614 кв.м. е
записан в данъчната служба на името на Т.М.Н..
Въз основа на искане с вх.№ АУ 271698 ВН/09.12.2014 г. за заверка на
молба-декларация за обстоятелствена проверка за ПИ с идентификатор №
10135.2526.514 по КККР на гр. Варна, находящ се в землището на гр. Варна,
Община Варна, м-ст „Св. Никола” с площ 614 кв.м., е издадено Удостоверение
изх.№ АУ27/698ВН-008/10.03.2015 г. на Община Варна, съгласно което ПИ 514 от
КК, респ. ПИ 514 от ПНИ попадат в територия по § 4, ал. 3 от ПЗР на ЗСПЗЗ и са
в строителните граници на м-ст Св. Никола, за която има одобрен ПНИ, съгласно
Заповед № РД-07-7706-203 от 08.08.2007 г. на Областния управител на гр. Варна.
Отразено е, че ПИ 514 по ПМИ е записан на Ж.Й.Н. и попада в границите на имот №
283 по плана на старите имотни граници към ПКП, записан на Т.Д.П..
С Акт № 7968 за частна общинска собственост, вписан в СВ с вх.рег.№
21845/02.10.2014 г. е актуван поземлен имот с идентификатор 10135.2526.514 по
действащата КККР на гр. Варна, находящ се в гр. Варна, жк. Бриз, при граници на
имота: ПИ 10135.2526.1496, ПИ 10135.2526.9532, ПИ 10135.2526.513, ПИ
10135.2526.9533, ПИ 10135.2526.506, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС.
С молба от 30.09.2014 г. е отправено искане до СВ – гр. Варна, за
вписване на АОС № 7968/2014 г. за имот, находящ се в гр. Варна, жк. „Бриз”,
представляващ ПИ с идентификатор 10135.2526.514.
Със Заповед № 18-696-26.01.2015 г. e одобрено изменението в КК и КР на
гр. Варна, ЕКАТТЕ 10135, общ. Варна, одобрена със заповед № РД-18-92/14.10.2008
г. на изпълнителния директор на АГКК, изразяващо се в заличаване собствеността
на Ж.Й.Н. без документ за собственост и вписване собствеността на Община Варна
въз основа на документ АОС № 42, том LVII, рег. № 21845, дело 11873 от
02.10.2014 г., издаден от СВ – Варна.
От заключението на СТЕ, изслушано в първата инстанция,
неоспорено от страните, кредитирано от съда като обективно и безпристрастно и
от изявленията на вещото лице в съдебно заседание се установява следното:
По КП/1956г., който е най-старият
КП, неодобрен, но ползван от администрацията при изготвяне на последващия план
с обхват и с. о. „Св. Никола“ процесният имот не е отразен, а попада с цялата
си площ в имот с пл. № 13126, с площ от 5 039 кв. м., записан в разписния
лист на П. П. – без посочено основание за собственост. В границите на имот с
пл. № 13126 по КП от 1956 год. попада и имот с пл. № 825 по КП/1977г.
В КП от 1977 г. процесният имот е
отразен като имот с пл. № 825 с площ 684 кв. м., за който в разписния лист няма
записано име на собственик. Имот с пл. № 825 по КП от 1977 год., съответства по
местоположение и конфигурация (т. е., е идентичен) с ПИ 526.514 по КП/ПКП/ от 2004г.
– Приложение № 2 (комбинирана скица № 2) към заключението. При изработване на
КП от 1977 год. е използвана „аерофото снимка“ от 1972 год. Видно от Приложение
№ 2 (комбинирана скица № 2) към заключението на вещото лице, в КП от 1977
година в имот с пл. № 825 е нанесена и постройка със сигнатура „ПЖ“ - паянтово
жилище.
Установява се още от заключението,
че по плана на старите имотни граници (ПСИГ), който е част от помощния
кадастрален план (ПКП) от 2004 год. към плана на новообразуваните имоти (ПНИ), за
собственик на ПИ с пл. № 517.283 (стар), идентичен с имот с пл. № 13126 по КП
от 1956 год., е записана Т. Д. П., в който стар имот попада с цялата си площ и
имот с пл. № 514.
По
КП/ПКП от
По ПНИ/2007г. одобрен със Заповед №
РД-07-7706-203/08,08,2007г. на Обл.Управител на област Варна ПИ 2526.514 е
записан със собственик Ж.Й.Н. – без посочено основание за собственост.
В КККР/2008г. – начален вид,
частично влязла в сила, ПИ 526.514 е записан
със собственик по регистъра към плана Ж.Й.Н.. По КККР в настоящ вид за
собственик на имота е записана Община Варна.
До
30.05.2000г. територията на местност „Св. Никола“ – гр. Варна е била със статут
на земеделска земя, а с постановяване на Решение № 322-4/30,05,2000г. на ОбС - Варна,
с което са одобрени околовръстните полигони на терени по § 4, ал. 2 и 3 от ПЗР
на ЗСПЗЗ, вкл. и за местност „Св.Никола“, процесният имот е със статут на урбанизирана
територия.
От представените в настоящата
инстанция доказателства е видно, че с нот. акт № 152/17.07.1964 год. на ВнН Т.Д.П.
е призната за собственик на имот (лозе и овощна градина) с площ от 10, 934 дка
в землището на гр. Варна, местност „Акчелар“.
Останалите доказателства, събрани в
производството пред настоящата инстанция: скици – извлечения от КП от 1956 год.
и от КТ от 1977 год. и разписните листи към тях са били изследвани от вещото
лице, изготвило заключението на СТЕ, изслушано в първата инстанция, поради
което и съдът не ги обсъжда.
Със заявление с вх. №
10997/18.06.1992 год. по рег. на ПК – Варна, подадено от Илия Делев, наследник
на Т.Д.П., е заявил за възстановяване земеделска земя – лозе в местност Акчелар
(Руски окопи) със сегашни номера 405-399. В заявлението липсва друго описание
на заявените за възстановяване имоти, липсва и посочена приблизително площ на
имотите. Посочено е, че със заявлението са представени „завещание“ и „нот. акт
№ 152/1964 г.“.
От Извлечение – таблица за
изчисляване на дължимото обезщетение на собствениците към ПНИ на м. Св. Никола
Варна (л. 75-76 от делото на РС-Варна) е видно, че по преписката по заявлението
с вх. № 10997/18.06.1992 год. по рег. на ПК – Варна, са заявени за
възстановяване имоти с номера 208 и 286 по ПСИГ/ПКП към ПНИ на с. о. Св.
Никола, на обща площ (според таблицата) от 3830 кв. м., т. е., от притежавания
към 1964 год. от Т.Д.П. имот от 10, 934 дка (съгласно цитирания нот. акт № 152/1964
год. на ВнН) са заявени за възстановяване по реда и при условията на ЗСПЗЗ
около 4, 000 дка.
В този смисъл е и решение №
1052/28.01.2004 год. на ОС „Земеделие“ Варна, постановено на основание чл. 14,
ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ, с което на наследниците на Т.Д.П. е признато правото на
собственост върху лозе от 4, 000 дка, находящо се в терен по § 4 на гр. Варна в
местност „Акчелар“.
От заключението на
съдебно-техническата експертиза от 17.05.2019 год., изслушано в настоящата
инстанция, неоспорено от страните, кредитирано от съда като обективно и
безпристрастно, и от изявленията на вещото лице в съдебно заседание се
установява, че процесният имот не е бил обобществяван при образуване на ТКЗС
или други подобни образувания, няма и данни да е бил стопанисван или обработван
от такива образувания.
Прието е за безспорно установено
между страните и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че
наследодателката на ищцата – Ж.Й.Н., е установила владение върху процесния имот
през 1969 год., като фактическата власт върху същия и́ е била предадена от
лицето Т.Д.П., както и обстоятелството, че ищцата упражнява фактическа власт
върху процесния имот от 1993 год. до настоящия момент. В подкрепа на извода, че
имотът е владян в реалните му граници от 1969 год. е и факта, че процесният имот е отразен за първи път в КП/1977 год.
като имот с пл. № 825, а КП/1977 год. е изработен въз основа на аерофото снимка
на местността от 1972 година. Т. е., три години след като наследодателката на
ищцата е установила фактическата власт върху имота, същият е бил в
конфигурация, идентична с настоящата.
С оглед така установеното от
фактическа страна се налагат следните правни изводи:
Жалбата е подадена в срок, от страна
с правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение, като неизгодно за
нея и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по
следните съображения:
Между страните липсва спор, че владяният от наследодателката на ищцата в
периода 1969 год. – 1993 год., а от 1993 год. и от самата ищца имот е идентичен
с актувания такъв в АЧОС, поради което наличието на претендирани права и от
двете насрещни страни обуславя правния интерес от предявения от ищцата
отрицателен установителен иск за собственост. Доколкото твърдението, че имотът
е общински е въведено като възражение от ответната страна, съставляващо пречка
за придобиването му по давност, предвид въведения с § 1 ЗД на ЗС
мораториум, то в тежест на въззиваемата страна – община Варна е да докаже тези
свои права, респ. да докаже твърденията си за наличието на пречки за
придобиване на собствеността върху имота по давност.
Цитираната в АЧОС разпоредба /чл. 2, ал.1,
т.7 ЗОС/ не съставлява конкретен придобивен способ, а само сочи
начините, в резултат на които общината може да придобие права на собственост –
сделка, давност или по друг начин, определен със закон. В отговора по чл. 131 ГПК
въззиваемата страна се позовава на разпоредбата на чл. 25, ал. 1
ЗСПЗЗ.
Съгласно чл. 25, ал. 1
ЗСПЗЗ земеделските имоти, които не принадлежат на държавата,
гражданите или юридически лица са общинска собственост. Нормата на чл. 25, ал.
1 ЗСПЗЗ има декларативен характер и също не съставлява конкретен придобивен
способ със свой самостоятелен фактически състав.
От наведените от ответника твърдения
за факти в отговора му на исковата молба, както и в допълнителния отговор,
подаден пред въззивния съд след изправяне на недостатъците на исковата молба от
ищцата съобразно указанията на ВКС на РБ, дадени в отменителното решение, а
именно: че имотът е бил
земеделска земя, принадлежала на бивш собственик; била е включена в блок на
ТКЗС (била е обобществена), поради което е и подлежала на възстановяване по
реда на ЗСПЗЗ; не е заявена за реституция в сроковете по ЗСПЗЗ; не е
предоставяна за ползване въз основа на някой от актовете по § 63 от ПЗР на ПМС
№ 465/11.12.1997 год. за ИД на ППЗСПЗЗ, съответно не е изкупена по реда на § 4а
и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ, следва, че общината се позовава на осъществен в нейна полза
фактически състав на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, а от своя страна земите по чл. 19,
ал. 1 ЗСПЗЗ са в обхвата на нормата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ.
В приложното поле на нормата на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ се включват само онези
земеделски земи, които са подлежали на възстановяване (т. е., земи, попадащи в
обхвата на чл. 10 ЗСПЗЗ), но не са заявени за реституция в предвидените в
закона срокове, както и земи, които не са изкупени от ползватели по реда и при
условията на §4 и сл. от
ПЗР на ЗСПЗЗ. Земеделските земи, които не подлежат на възстановяване
в хипотезите, изрично посочени в закона остават държавна собственост – чл. 24
ЗСПЗЗ. В обхвата на реституционния закон не са включени и земеделски земи,
които не са били обобществявани/отнемани и които са останали собственост на
физически лица в реалните им граници, т. е., земи, които не попадат в обхвата
на чл. 10 ЗСПЗЗ.
Придобиването на правото на
собственост върху земите по чл. 19, ал. 1
ЗСПЗЗ от общината става по силата на закона, за разлика от
хипотезите по чл. 25, ал. 2
ЗСПЗЗ, които предвиждат възстановяване на притежавани преди 1947 г.
от общините земеделски земи /вр. Конституция
на НРБ от 1947 г./ по административен ред с акт на органа по поземлената
собственост.
Установено е по делото, че към 1964
год. процесният имот е бил част от по–голям имот (10, 900 дка), принадлежал на Т.Д.П..
Установено е също, че през 1969 год. наследодателката
на ищцата – Ж.Й.Н., е установила владение върху процесния имот, като
фактическата власт върху същия и́ е била предадена от лицето Т.Д.П. (за
която е установено, че е собственик на имота), както и че ищцата упражнява
фактическа власт върху процесния имот от 1993 год. до настоящия момент.
Установено е също, че процесният
имот не е бил обобществяван – не е бил включен в блок на ТКЗС, ДЗС или друга
подобна организация, не бил
стопанисван или
обработван от такива образувания.
При това положение се налага извода,
че към датата на влизане в сила на
ЗСПЗЗ процесният имот е имал характера на земеделска земя по см. на чл. 2 от
същия закон, но не попада в обхвата на чл. 10 ЗСПЗЗ, т. е., след
като не е отнеман под каквато и да е форма, а е останал собственост на
физическо лице в реалните му граници, той не е подлежал на възстановяване по
реда и при условията на ЗСПЗЗ. Ирелевантно е обстоятелството, че с включването
му в селищно образувание, на основание § 4, ал. 2
ЗСПЗЗ през 2000 г. с решение на ОбС – Варна вече попада в
строителните граници и е със статут на урбанизирана територия.
От изложеното следва, че по
отношение на процесния имот не е налице един от кумулативните елементи от
фактическия състав на придобивния способ по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, а именно – да
е земя, попадаща в обхвата на земите по
чл. 10 ЗСПЗЗ.
Поради това и с влизане в сила на
ПНИ общината не е станала собственик на имота при условията на чл. 19, ал. 1
ЗСПЗЗ, респ. чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ и съответно и нормата на § 1 от ЗД на ЗС, според която давността за придобиване
на имоти – частна общинска собственост спира да тече до 31.12.2022 год.,
съгласно актуалната редакция на нормата, в случая е неприложима.
Наведените във въззивната жалба
доводи, поддържани и в производството пред настоящата инстанция, че след като
процесният имот попадал в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, то от това следва, че е
бил обобществен (отнет) и е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, настоящият състав
намира за неоснователни, тъй като този факт сам по себе си не обосновава
подобен извод.
На първо място от заключението на
СТЕ, изслушано в настоящата инстанция е установено, че процесният имот не е бил
коопериран, което е в пряко опровержение на извода, че имотът е бил коопериран
и съответно е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Косвен аргумент в
подкрепа на това е и обстоятелството, че от наследниците на Т.Д.П. са заявени
за възстановяване по ЗСПЗЗ само 4, 000 дка (само имоти с пл. № № 282 и 286 от
плана на старите имотни граници от ПКП към ПНИ) от притежавания от нея към 1964
год. имот от близо 11, 000 дка, част от който е и процесния имот.
На следващо място в териториите по §
4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, за които се изработват ПНИ, се отразяват имотите на три
категории лица – на реституираните собственици, на бившите ползватели,
упражнили правата си по § 4а и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ, както и на лица, които никога
не са губили собствеността върху имотите и същите се владеят в реалните им
граници.
Поради това и обстоятелството, че
процесният имот попада в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, по никакъв начин не
обосновава извод, че е бил обобществен (отнет) и е подлежал на реституция по
ЗСПЗЗ.
В обобщение обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото разноски на
въззивника не се присъждат.
Предвид изхода от делото, отправеното искане и
представените доказателства, в полза на въззиваемата страна следва да се
присъдят разноски в общ размер на 2788 лева, от които: 700 лева - за настоящата
инстанция; 655 лева – за производството по в. гр. дело № 1606/2017 год. на
ОС-Варна и 1433 лева за касационното производство, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2047/19.05.2017 год., постановено по гр. дело №
11232/2016 год. по описа на РС-Варна, с което е уважен предявен от Т.М.Н. ***
отрицателен установителен иск за собственост, като е прието за установено в
отношенията между страните, че община Варна, представлявана от кмета на
общината, не е собственик на недвижим имот, находящ се в гр. Варна, кв. Бриз,
местност „Св. Никола”, съставляващ ПИ с идентификатор 10135.2526.514 по КК и КР на гр. Варна,
одобрени със Заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на изпълнителния директор на
АГКК, с площ 614 кв. м., при граници: ПИ с идентификатори 10135.2526.1496;
10135.2526.9532; 10135.2526.513; 10135.2526.9533 и 10135.2526.506;
ОСЪЖДА Община Варна, представлявана
от кмета на общината да заплати на Т.М.Н. ЕГН ********** *** сумата от 2788
лева (две хиляди седемстотин осемдесет и осем лева) – съдебни разноски, от
които: 700 лева - за производството пред настоящата инстанция; 655 лева – за
производството по в. гр. дело № 1606/2017 год. на ОС-Варна и 1433 лева – за
производството по гр. дело № 524/2018 год. на ВКС на РБ, Второ г. о.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба при условията на чл. 280 ГПК пред ВКС на РБ в едномесечен срок
от връчването му на страните.
Председател:
Членове:1.
2.