Р
Е Ш Е Н И Е
№ 4167 31.10.2019 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на първи
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря: Малина Петрова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 7255 по
описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от С.Р.Т., ЕГН **********
против „Изи асет мениджмънт” АД, ЕИК *********, с която е предявен осъдителен
иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за
паричен заем …..16.12.2013 г., по силата на който получила 500 лева, платими на
8 месечни вноски, при уговорен лихвен процент в размер на 133,50 % и годишен
процент на разходите в размер на 785,40 %, който бил недействителен на основание
чл. 22 ЗПК. Излага съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1,
т. 9, 10, 11 ЗПК, както и, че клаузата за лихва била недействителна предвид
размера й, който противоречал на добрите нрави.
Поради недействителност на договора, съответно клаузата
за лихва, получената сума над върнатата главница била без правно основание.
Моли за присъждане на 432 лева - получена без основание за възнаградителна
лихва /след допуснато изменение на иска чрез увеличение с прот. опр. от
01.10.2019 г./, ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата
молба в съда до окончателното погасяване. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор,
с който оспорва претенцията.
Твърди, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК било
спазено – размерите на ГЛП и ГПР били изрично посочени в договора. Общият
размер на плащанията, изчислен към момента на сключване на договора, бил
посочен в чл. 3, т. 11. ГПР се изчислявал в проценти и не представлявал
фиксирана сума, а коефициент. Изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК не било
приложимо, т.к. се прилагал фиксиран годишен лихвен процент, а изискването на
т. 11 било спазено, тъй като не било необходимо предоставянето на информация за
последователността на разпределение на вноските между различните непогасени
суми. Размерът на лихвата можел лесно да бъде установен предвид посочените
стойности на заема и общата сума, която следвало да бъде върната. Клаузата за
възнаградителна лихва не противоречала на добрите нрави – размерът й бил резултат
от свободно договаряне между страните, не бил прекомерен.
Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал.
2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК,
като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е бил сключен договор за заем
от 16.12.2013 г., със сочените в ИМ параметри, по който предоставената сума от
500 лева е усвоена; че по договора ищцата е платила и сумата от 100 лева - за възнаградителна лихва /вж. Определение по
чл. 140 ГПК № 9154/14.08.2019 г. – л.37/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги
съпостави с приетите писмени доказателства.
При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато
е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по
чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и
длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните
основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011
г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на
ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК,
II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III
г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя –
Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение №
188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които
водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение №
204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова,
следва да се обсъдят наведените от ищцата доводи за недействителност на
договора за заем, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание
за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод
по предявен иск по чл.55 ЗЗД, следи служебно.
Ответникът
е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на договора е действало
извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК /ред. към 12.05.2010 г./, когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
В случая, не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, т.к. не са упоменати - условията за прилагането на
лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и
размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/. Не е ясно по какъв начин е определен
размерът на общата дължима сума от 945 лева в договора и какви вземания се
включват в нея, като същата се различава
от сбора на упоменатите плащания в
погасителния план от общо 864 лева.
В чл.2, т.6 от договора е
посочено, че заемът е предоставен при фиксиран годишен лихвен процент в размер
на 133,50 %. Липсват обаче каквито и
да било условия за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху която се
начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху
остатъчната главница.
Не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това
изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и
общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален
израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент
по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира същият от 785,40 %/. Посочената годишна фиксирана лихва
от 133,50 % не е ясно как точно се
съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят
е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт.
Посочването само с
цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени
законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във
връзка с кредита, за да може да направи информиран
и икономически обоснован избор дали да го сключи. Ето защо, в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
С оглед изложеното и тъй като в договора няма уточнение
по какъв начин е формиран ГПР, кои разходи включва съответният процент и какъв
е математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема,
следва, че договорът е нищожен и на
това самостоятелно основание.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т. 9 и 10 ЗПК, поради
което договорът за паричен заем е недействителен.
Съгласно
чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи.
В
случая не е спорно и се установява от справката /л.23/, че ищцата е платила за възнаградителна
лихва исковата сума от 432 лева, поради което искът е основателен и доказан.
Допълнителен
аргумент за този извод е и фактът, че клаузата за дължимост на възнаградителна
лихва по заема е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави.
От една
страна, липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху
остатъчната главница. Не е ясно как е разпределян процентът във времето, а
оттам - и как е формирана възнаградителната лихва. Без значение дали лихвеният
процент е фиксиран или променлив, в договора трябва да са посочени условията /начините/ за прилагането му.
Това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви
условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер
от 133,50 %. Нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е
налице.
От
друга - при формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да
бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален. В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не
надвишава с повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в
този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ
г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.;
Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение №
901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./ В настоящия случай договорената между
страните лихва - в размер на 133,50 %
годишно, както и годишен процент на разходите от 785,40 %, надхвърлят многократно законната, което
представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение,
установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната
лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при
ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора, установяваща размера на договорната лихва,
накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави
и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се
явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е
възникнало за ищцата.
Предвид изложеното, предявеният иск е основателен, тъй
като сумата за погасяване на възн. лихва е получена при начална липса на основание
и следва да бъде върната на потребителя. Искът следва да бъде уважен, ведно със
законната лихва от постъпване на ИМ до погасяването, като последица.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане,
разноски следва да се присъдят на ищцата, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено
е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК /л.41/ и доказателства за плащане
на 50 лева – ДТ и 5 лв. – ДТ за СУ.
Претендира се и адв. възнаграждение.
Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно,
на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако
в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът
има право на адвокатско възнаграждение. Този размер, съобразно чл. 7, ал.2, т.1
НМРАВ, възлиза на 300 лева, който следва да бъде присъден лично на
пълномощника.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да плати на С.Р.Т., ЕГН **********,
с адрес: ***, следните суми: 432 лева
/четиристотин тридесет и два лева/ - получена без основание по клауза за
възнаградителна лихва по договор за паричен заем № … от 16.12.2013 г., ведно
със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда – 09.05.2019
г. до окончателното погасяване, както и общо 55 лева /петдесет и пет лева/ - разноски по делото.
ОСЪЖДА „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, на основание чл. 38, ал.2, вр.
с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на адвокат Д.Г.Б.,***, сумата от 300 лева /триста лева/ - адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищцата С.Т., в производството
по настоящото гр.д. № 7255/2019 г. на ПРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Банкова
сметка, ***, съгл. чл. 236, ал.1, т.7 ГПК /л.3/:
…………
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП