Р Е Ш Е Н И Е
№ ………./…………..2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на осемнадесети декември през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при
секретар АЛБЕНА ЯНАКИЕВА,
като
разгледа докладваното от съдията Павлова
въззивно търговско дело № 1692 по описа
за 2019 г.,
за да се
произнесе взе предвид следното:
Образувано е по въззивна
жалба на „ЕВРОЛИЙЗ АУТО“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление София, бул. „Христофор Колумб“ № 43, ет. 5 срещу решение № 3552/01.08.2019 год. на ВРС – 50-ти състав, постановено
по гр.д. № 117228/2018 год., В ЧАСТТА, с която
е отхвърлен предявения„ЕВРОЛИЙЗ АУТО“ ЕАД срещу Ж. Т. К.-И., ЕГН **********,
с адрес *** иск за разликата над присъдената сума 2753,44 лв., представляваща
незаплатена част от ликвидни и изискуеми просрочени задълЖ.я
по Договор за финансов лизинг от 09.03.2007 г., съгласно Спогодба, сключена на
08.08.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 28.06.2018 г.
до окончателното изплащане на вземането, за която е издадена Заповед №
5074/02.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 10140/2018 г. по описа на Районен съд –
Варна, 12 с-в до пълния предявен размер от 4044,41 лв.
В
жалбата се излага, че решението на ВРС в отхвърлителната
му част е неправилно. Конкретните оплаквания въззивникът
свърза в слипсата на мотиви за отхвърляне на иска в
тази му част, което нарушение на изискването за мотивиране на съдебния акт е
основание за отмяна на същия. Твърди се също така неправилност на извода на
съда, че при връщане на лизинговата вещ отпада задължението на лизингополучателя да заплати дължимата остатъчна стойност,
което в конкретната хипотеза на прекратяване на договора се равнява на доставната цена на обекта, която е останала незаплатена
именно поради виновното поведение на лизингополучателя.
Настоява се за отмяна на първоинстанционния акт в
обжалваната му част и постановяване на друго решение по същество, с което се
уважи предявения в пълен размер, ведно с присъждане на разноски.
В срока
по чл.263 ГПК, въззиваемата страна депозира писмен
отговор, с който моли за потвърждаване на съдебното решение.
В с.з. по същество,
въззивникът, редовно призован, не се
явява и не се представлява.
В с.з. по същество, въззиваемата,
редовно призована,
не се явява
и не се представлява.
Настоящият състав на
Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е
подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен
интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. В обхвата
на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно
и допустимо като не споделя доводите на въззивника за липса
на мотиви относно отхвърлената част на иска.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания. Релевираните от въззивника такива се свеждат до неправилност на извода на съда, че при връщане на лизинговата вещ отпада
задължението на лизингополучателя да заплати
дължимата остатъчна стойност, което в конкретната хипотеза на прекратяване на
договора се равнява на доставната цена на обекта,
която е останала незаплатена именно поради виновното поведение на лизингополучателя.
Предявеният
пред ВРС иск е с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 342, ал. 2 ТЗ и чл.
365 ЗЗД за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата от 4044,41 лв., представляваща незаплатена част от ликвидни и изискуеми просрочени задължения по Договор за финансов лизинг от
09.03.2007 год., съгласно Спогодба, сключена на 08.08.2016 год., за която сума е издадена заповед № 5074/02.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК, по ч. гр. д. № 10140/2018 г. по описа на Районен
съд – Варна, 12 с-в, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 28.06.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането.
Предмет на предявения иск е фактическата,
материалната и действителната
дължимост на сумите –
предмет на издадената заповед
за изпълнение, която видно
от сезиралото съда
заявление /т.14/ касае ликвидни
и изискуеми задължения по
договор за финансов лизинг, сключен между страните и чийто размер е
удостоверен в представеното изпълнително
основание – нотариално заверена спогодба.
Между страните не е спорен факта на сключения
между тях договор за лизинг, факта на сключената спогодоба, наличието на неизпълнено задължение от страна на лизингополучателя и факта на връщане на лизинговия
автомобил. Доколкото депозираната въззивна
жалба е поставила във висящност първоинстанционното
решение само в частта относно
сумата от 1 290.97 лева, която
както сам твърди ищеца съставлява остатъчната стойност на актива по
договора за лизинг, основният изведен пред настоящата инстанция въпрос е
дали при прекратен и/или развален договор за финансов
лизинг, при неупражнено право на изкупуване
на лизинговата вещ и при върната
на лизингодателя такава, се дължи
от лизингополучателя остатъчната стойност
на вещта.
Чл. 342, ал. 2 ТЗ определя договора за финансов лизинг като такъв, с който лизингодателят
се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване срещу
възнаграждение. Характерен белег на договора за
финансов лизинг, отличаващ го от този за
оперативен лизинг, е, че при него лизингодателят
купува от трето лице вещта - предмет на лизинга и я предава за ползване.
Това действително сочи, както се твърди от въззивника,
че направените разходи са не оперативни, а инвестиционни, респективно: че
стойността на лизинговите вноски включва както възнаграждението за ползване на
вещта, така и първоначалната стойност на актива /изрично клаузите на договора и
приложението към него относно начина на формиране на лизинговите вноски/. Гореизложеното означава, че правният интерес при договора за
финансов лизинг не се изчерпва само с правото на ползване на вещта, но и с
ползване на финансовите възможности на лизингодателя,
поради което и разпоредбата на чл.231, ал.3 вр.
чл.89 ЗЗД, с оглед препращащата норма на чл.347, ал.2 ТЗ, при него е неприложима.
Последното обаче не означава, че всякога при финансовия лизинг лизингополучателят
следва да заплати т.нар. «остатъчна стойност» на лизинговия актив. Остатъчната стойност е част от доставната
цена, която обикновено се определя
като % /както в настоящия
случай – 5 % от доставната цена/, не е била
амортизирана и съответно не е заплащана от лизингополучателя
под формата на възнаграждение за ползване и която остава в края на срока на лизинга
като
неизплатена част от автомобила. Именно остатъчната стойностОстатъчната стойност присъства при по-голямата част... е основа на възможността за закупуване
на лизинговия актив от лизингополучателя като заплащането й е предпоставка за придобиването на собствеността върху
актива. Във всички останали случаи, лизингополучателят дължи
връщане на вещта, без да
му се възстановяват
платените вноски или без да
се освобождава от отговорност за неплатените и изискуеми вноски по договора, представляващи
възнаграждение по договора, но не дължи заплащане на равностойността на вещта, която остава в собственост на лизингодателя.
И след
като не се установи и нарушение на императивни материалноправни
разпоредби, за които съгласно ТР № 1 от 09.12.2013 год. по тълк.д.
№ 1/2013 год. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд следи
дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване, се налага
извод за правилност на обжалвания съдебен акт, към чиито фактически изводи, на
основание чл.272 ГПК, съдът препраща като ги прави свои.
Въззиваемата страна, макар и да е сезирала
съда с искане за присъждане на разноски, не е предсатвила
доказателства за сторени такива, поради които и разноски не й се присъждат.
Воден от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3552/01.08.2019 год. на ВРС – 50-ти
състав, постановено по гр.д. № 117228/2018 год., В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения„ЕВРОЛИЙЗ АУТО“ ЕАД срещу Ж.Т. К.-И., ЕГН **********, с адрес ***
иск за разликата над присъдената сума 2753,44 лв., представляваща незаплатена
част от ликвидни и изискуеми просрочени задължения по Договор за финансов
лизинг от 09.03.2007 г., съгласно Спогодба, сключена на 08.08.2016
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението в съда – 28.06.2018 г. до окончателното изплащане на вземането,
за която е издадена Заповед № 5074/02.07.2018 г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 10140/2018
г. по описа на Районен съд – Варна, 12 с-в до пълния предявен размер от 4044,41
лв.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: