РЕШЕНИЕ
№36
гр. Велико Търново, 15.02.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново – Втори състав, в съдебно заседание
на тридесет и първи януари две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГЕОРГИ ЧЕМШИРОВ
при участието на секретаря ……………. и прокурора …………….,
изслуша докладвано от СЪДИЯ ЧЕМШИРОВ Адм.
д. №32 по описа за 2022
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 149, и сл. от АПК, вр. с чл. 13, ал. 6 от Закона за социалното
подпомагане/ЗСП/.
Образувано е
по жалба на М.П.Я. от гр. В. Търново
срещу Заповед №ЗСП/Д-BT/4616/09.12.2021г. на директора на Дирекция “Социално
подпомагане” – В. Търново, потвърдена с Решение №04-РД06-0111/21.12.2021г. на
директора на Регионална дирекция „Социално подпомагане“ – В. Търново.
Жалбоподателят оспорва заповедта на директора на Дирекция “Социално
подпомагане” – В. Търново, с която му е отказано отпускане на месечна целева
помощ при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична
обстановка по чл. 16б от ППЗСП. В жалбата се излагат
възражения срещу обжалвания акт, с твърдения, че се налице нормативно
разписаните изисквания за отпускане на помощта, като отказът на ДСП се основава
на неправилно тълкуване на приложимата разпоредба на чл. 16б, ал. 1, т. 4 от
ППЗСП. Оспорващият моли обжалваната заповед да
бъде отменена, като се претендират разноски в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата.
Ответникът
по жалбата – директор на Дирекция “Социално подпомагане” – В. Търново, чрез
пълномощника си по делото оспорва подадената жалба като неоснователна и моли
съда да я остави без уважение. В подробно изложено в съдебно заседание
становище поддържа, че правилно са преценени както нормативни предвидените
изисквания за отпускане на вида социална помощ, за която претендира
жалбоподателя. Счита, оспорваната
заповед за издадена при спазване на процесуалните и материалноправни
предпоставки за издаването й, като моли съда да отхвърли жалбата.
Съдът, като
прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата на страните и
представените по делото доказателства, приема за установено следното:
С оспорваната по съдебен ред Заповед №ЗСП/Д-BT/4616/09.12.2021г. на директора на
Дирекция “Социално подпомагане” – В. Търново на
основание чл. 13, ал. 2 от ЗСП, вр. с чл. 16б, ал. 2 от ППЗСП/ред. ДВ бр.
101/2021г./ е отказано отпускане на месечна целева помощ при обявено
извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка по чл. 16б от
ППЗСП. С жалба по реда на чл. 81 и сл. от АПК, вр. с
чл. 13, ал. 5 от ЗСП М.Я. е обжалвал заповедта на директора на ДСП – В. Търново
пред директора на РДСП – В. Търново, който е потвърдил заповедта с Решение
№04-РД06-0111/21.12.2021г.
Видно от представените поделото
известие за доставка, обр. 243Д, това решение е връчено чрез изпращането му до
жалбоподателя по пощата, с обратна разписка на 07.01.2022г. Жалбата, по повод
на която е образувано настоящото производство,
е подадена до РДСП – В. Търново на 14.01.2022г. и заведена там с вх.
№04-94М-00-0051/14.01.2022г.
Направеното с жалбата оспорване е редовно, допустимо като подадено в срока
по чл. 149, ал. 3 от АПК и от лице, засегнато пряко от действието на обжалвания
административен акт, след изчерпване на фазата на административния контрол.
По делото от фактическа страна няма спор, че със
заявление-декларация по чл. 16б, ал. 2 от ППЗСП с вх.
№ЗСП/Д-ВТ/4616/29.11.2021г. по описа на ДСП – В. Търново М.Я. е поискал да му
бъде отпусната месечна
целева помощ при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична
обстановка по чл. 16б от ППЗСП. Била е
извършена социална анкета по реда на чл. 27, ал. 1 от ППЗСП от служители на ДСП
– В. Търново и издаден социален доклад, в който е посочено, че жалбоподателят е
семеен, съжителства със съпругата си, като заедно отглеждат трите си деца,
съответно на 11г. на 10г. и на 1г. към момента на извършването на анкетата. М. Я.
е самоосигуряващо се лице, като управител и собственик на капитала на „Бест
тест“ ЕООД, а съпругата му е в отпуск за отглеждане на дете до двегодишна
възраст. В социалния доклад е отбелязано, че съгласно представените от
заявителя писмени доказателства през месец 11.02021г., предхождащ подаването на
заявлението-декларация, по-големите деца на оспорващия/съответно в пети и в
четвърти клас в ОУ „Св. Патриарх Евтимий“/ са се обучавали дистанционно през
по-голямата част от времето, за „Бест тест“ ЕООД е декларирано прекъсване на дейността
– двукратно, за общ период от 6 дни.
При така установеното от фактическа страна с оспорваната заповед е
било прието, че за жалбоподателя не са налице изискванията по чл. 16б, ал. 1, т.
4 от ППЗСП, тъй като съпругата му, с която съжителства, е в отпуск за
отглеждане на малко дете по чл. 164, ал. 1 от КТ и получава обезщетение по чл.
53 от КСО. В решението на директора на РДСП – В. Търново като допълнителен
аргумент за отказ от подпомагане е посочено, че няма данни дали двукратното
прекъсване на дейността на „Бест тейст“ ЕООД през месец 11.2021г. да се дължи
на извънредната епидемична обстановка. Поради това е посочено като основание и
липса на предпоставка за отпускане на помощ по чл. 16б, ал. 1, т. 2 от ППЗСП.
Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал.1 от АПК съдът не се ограничава само с
обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а проверява
законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл.
146 от АПК.
Оспорваният административен акт – Заповед №ЗСП/Д-BT/4616/09.12.2021г. е издаден от компетентен орган – директора на Дирекция
“Социално подпомагане” – В. Търново, съгласно изискванията на чл. 13, ал. 2 от ЗСП, като е спазена предвидената в закона форма. Заповедта формално съдържа
мотиви, като посочване на фактическите и правни основания за издаването й.
С
разпоредбата на чл. 16б/Нов, ДВ бр. 77/2020г./ от ППЗСП е регламентирано
правото на месечна целева помощ при обявена извънредна епидемична обстановка за
семействата с деца до 14-годишна възраст. Това е правилото, след което са
посочени материалните условия, които трябва да са налице за да възникне
процесното право и съответно, да бъде упражнено. Съгласно § 2 от ПЗР на
Постановление №322/23.11.2020г. на МС за изменение и допълнение на ППЗСП/обн. ДВ,
бр. 101/2020г., в сила от 27.11.2020г./, до 31.12.2021г. разпоредбата на чл.
16б се прилага единствено при обявено извънредно положение или извънредна
епидемична обстановка, на територията на България, свързана с разпространение
на COVID-19. Оттук следва извод, че за наличието на обуславящите правото на
месечна целева социална помощ материалноправни предпоставки по чл. 16б ал.
1, т., т. 1 – 3 от ППЗСП, преценката следва да бъде извършена в ракурса на
това дали възникването и съществуването на тези предпоставки е резултат от
въведени ограничения във връзка с извънредната епидемична обстановка или не.
Следователно, за да бъде уважено искането й и да се отпусне помощта, следва да
са налице някои от условията предвидени в чл. 16б ал.
1, т., т. 1 – 4 ППЗСП; да не са налице предпоставките от ал. 3 и да са
налице условията от ал. 2 и ал. 4 от същия правилник.
В
конкретния случай спорно е наличието на условието по чл. 16б, ал. 1, т. 4 от
ППЗСП, което изисква двамата или единият от родителите, или родителят,
отглеждащ сам дете, по т. 1, 2 или 3 да не получават обезщетение за бременност
и раждане. Жалбоподателят счита, че неправилно ответникът приема, че след като
съпругата му получава такова обезщетение, той няма право на подпомагане, тъй
като според него законът изисква и другият родител да не получава обезщетението
за бременност и раждане. Това разбиране не се споделя от настоящия състав.
Разпоредбата
на чл. 16б, ал. 1, т. 4 от ППЗСП изисква не и двамата родители да не получават
обезщетение за бременност и раждане, което на практика не е възможна хипотеза
извън случаите по чл. 50, ал. 6 от КСО/което безспорно тук не е налице/, а
родител, отглеждащ сам детето си/самотен родител/ или такъв, упражняващ
родителски права при двама родители, да не получава обезщетение. Използваният в
нормативния акт израз „двамата“ за родителите предполага точно наличие на
хипотеза както в настоящия случай/двама родители, упражняващи съвместно
родителски права/, а изразът „или единият от родителите“ предполага хипотеза на
сам родител. В този случай не може да се приеме, че нормотворецът е имал
предвид частната хипотеза на двама родители, получаващи обезщетение, а се е
стремял да обхване различните житейски ситуации, вкл. и разликата между самотен
родител и отделно на такъв, упражняващ родителски права при двама родители. Ето
защо изразът „двамата или единият от родителите, или родителят, отглеждащ сам
дете“ касае три различни хипотези, респ. „двамата или единият от родителите“ са
отдели хипотези, а не изискване никой от двамата родители да не получава
обезщетение, като счита оспорващият. При получаване на обезщетението, визирано
в т. 4 на чл. 16б, ал. 1 от ППЗСП от някой от родителите, упражняващи съвместно
родителски права, няма да е налице условието за подпомагане.
Независимо
от изложеното, не се споделя от съда и тълкуването на цитираната разпоредба,
дадено от органите на ДСП. Ясно и категорично е посочено в разпоредбата на 16б,
ал. 1, т. 4 от ППЗСП родителите по т. 1, 2 или 3 да не получават обезщетение за
бременност и раждане. Това обезщетение е регламентирано с разпоредбите на чл.
50 от КСО, като съгласно ал. 1 на чл. 50 правото на парично обезщетение при
бременност и раждане е за срок 410 дни, от които 45 дни преди раждането. Следователно
това обезщетение може да се получава до навършване на една година на детето. В
конкретния случай, както е посочено и в оспорваната заповед и в решението на
директора на РДСП, съпругата на жалбоподателя е в
отпуск за отглеждане на малко дете по чл. 164, ал. 1 от КТ и получава
обезщетение по чл. 53 от КСО. Последното е различно от това по чл. 50 от КСО,
което е наименовано в заглавието на разпоредбата „Парично обезщетение
при бременност и раждане“. Обезщетението по чл. 53 от КСО е наименовано в
заглавието на тази разпоредба „Обезщетение при отглеждане на дете до 2-годишна
възраст“. Ясно е, че става въпрос за различни по вид обезщетителни плащания,
под различен режим и условия за получаване, поради което същите не могат общо
да се подведат под хипотезата на чл. 16б, ал. 1, т. 4 от ППЗСП.
Неоснователно
в случая е позоваването на разпоредбата на чл. 16б, ал. 1, т. 2 от ППЗСП едва в
решението на директора на РДСП. Законодателят
не въвежда различен режим на една и съща помощ при лица, останали без работа,
които са в трудовоправни отношения или са в отношения на получаване на
обезщетения за безработица, и които са самоосигуряващи се. При тълкуването на
нормативния текст на чл. 16б, ал. 1, т. 2 от ППЗСП следва да се приеме, че
оставането без работа, съответно без доходи поради оставането без работа,
следва да е по причина на обявеното извънредно положение или обявената извънредна
епидемична обстановка. В противен случай, ще е налице неравно, дискриминационно
нормативно третиране на лица, които имат равен трудовоправен статут - лица по
трудов договор и лица, които са самоосигуряващи се. За да не се допусне подобно
неравно третиране, следва да се приеме, че идеята на законодателя за равно
третиране намира израз и в равните нормативни изисквания – така както
самоосигуряващите се лица следва да са преустановили работа поради епидемичната
обстановка, така и лицата по трудов договор и лицата, получаващи обезщетение за
безработица, следва да са останали без работа, съответно без доходи, поради
същата причина-епидемичната обстановка. Следователно, за да възникне правото на
помощта в хипотезата на чл. 16б, ал. 1, т. 2 от ППЗСП, не е достатъчно родителят да е
останал без работа/респ. без доходи от упражнявана дейност/ професия и съответно
размерът на получаваното обезщетение за това да е по-нисък от средномесечния
доход по чл. 16б, ал. 4 от ППЗСП, а е необходимо да е останал без
работа по причини, явяващи се резултат от въведените ограничения във връзка с
обявеното извънредното положение или извънредната епидемична обстановка на
територията на Република България, свързана с разпространение на COVID-19.
Следва извод, че право на социална помощ по чл. 16б от
ППЗСП имат не всички безработни родители, чиито деца не посещават
училище поради въведените ограничения във връзка с извънредното положение или
извънредната епидемична обстановка. Това е така, тъй като помощта е целева,
обслужваща определена цел – преодоляване на последиците от епидемията, поради
което оставането без доходи следва да е поради същата епидемия.
Всички
тези обстоятелства обаче следва да бъдат надлежно установени в хода на
административното производство, като с оспорваната заповед не е било прието, че
жалбоподателят не отговаря на изискванията за подпомагане по т. 2 на чл. 16б, ал.
1 от ППЗСП и съответно не му е давана възможност да сочи
доказателства за евентуално опровергаване на тази констатация. Посочването на
отделни, нови основания за отказ от подпомагане в хода на обжалването, различни
от тези, мотивирали първоначалния отказ, водят до засягане/ограничаване правата
на оспорващия като страна в административния процес.
Изложените
дотук съображения мотивират извод, че оспорваният акт е незаконосъобразен и следва да бъде отменен. В случая произнасянето на съда е в
хипотезата на чл. 173, ал. 2, пр. ІІ от АПК, като естеството на акта не
позволява решаването на въпроса по същество. Преписката следва да се върне на
административния орган за издаването на нов законосъобразен акт, с който да се
изяснят обстоятелствата относно наличието на основанията по чл. 16б, ал. 1 от
ППЗСП/вкл. и това по т. 2/, като се даде възможност на оспорващия да сочи
доказателства, а преценката на фактите да се съобрази с дадените по-горе мотиви
относно тълкуването на разпоредбите на чл. 16б, ал.
1 от ППЗСП
При този изход на делото основателна се явява и претенцията на пълномощника на
жалбоподателя за присъждане на разноски
по реда на чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Достатъчни за
уважаване на искането по чл. 38,
ал. 2 от ЗА са следните обстоятелства: правна помощ по делото да е
осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА;
заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна, и
липсата на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за
разноски, съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В конкретния случай съдът присъжда разноски в размер на 300 лв. на основание чл.
8, ал. 1, т. 1 от Наредба №1/09.07.20104г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административният
съд – В. Търново, ІІ-ри състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед №ЗСП/Д-BT/4616/09.12.2021г. на директора на
Дирекция “Социално подпомагане” – В. Търново, потвърдена с Решение
№04-РД06-0111/21.12.2021г. на директора на Регионална дирекция „Социално
подпомагане“ – В. Търново.
ВРЪЩА делото
като преписка на Дирекция “Социално подпомагане” – В. Търново за издаване на
нов, законосъобразен акт в срока по чл. 57, ал. 1 от АПК, считано от датата на
получаване на съобщението, при спазване на дадените в мотивите на настоящото
решение указания по тълкуването и прилагането на закона.
ОСЪЖДА Дирекция “Социално подпомагане” –
В. Търново да заплати на адв. Ангел Кънчев Кръстев от Великотърновска
адвокатска колегия, адв. №********** възнаграждение за адвокатска защита по
делото в размер на 300/триста/ лв.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: