Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на шестнадесети май през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ:
Станимира Иванова
Светлана Атанасова
при
участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия
Коджабашева гр. дело № 13438 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 18.05.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 4348/ 2017 г. на Софийски районен съд, І ГО, 40 състав, е
отхвърлен предявеният от Д.Й.К. /ЕГН **********/ срещу „МС- КОНСУЛТ 2016“ ЕООД
/с предишна фирма „Дума 2008“ ЕООД/- гр. София /ЕИК *********/ иск с правна
квалификация чл.45 вр. чл.52 ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в размер на 15 000 лева, вследствие на публикации във
вестник „Дума“- в бр.75 от 29.03.2012 г., бр.77 от 31.03.2012 г. и бр.82 от
06.04.2012 г., озаглавени съответно: „Как общинска съветничка от управляващата
партия заобикаля закона и трупа борчове на вече задлъжняло ДКЦ“ и „Съветничка
от ГЕРБ подаде оставка след сигнал от БСП“, ведно със законната лихва, считано
от 04.10.2017 г. до окончателното изплащане на сумата. На основание чл.78, ал.З ГПК ищцата Д.Й.К. е осъдена да заплати на ответника
„МС- Консулт 2016“ ЕООД /с
предишна фирма „Дума 2008“ ЕООД/ сумата 2 000 лева-
разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба от Д.Й.К. /ищца по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за присъждане на претендираното обезщетение за обезвреда,
ведно със законната лихва и разноските по делото.
Въззиваемата страна „МС-
Консулт 2016“ ЕООД- гр. София /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли
постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира
разноски за въззивното производство.
Предявен
е иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 и чл.52 ЗЗД.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран
настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата въззивна
инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя
изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за отхвърляне
на предявения от Д.К. срещу „МС- Консулт 2016“ ЕООД иск по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД
като неоснователен и недоказан- чл.272 ГПК.
Предявеният по делото иск по
чл.49 вр. чл.45 ЗЗД е за ангажиране отговорността на издателя на печатно
издание /вестник/ за употребени в три статии изрази, които ищцата счита за
обидни и позорящи.
Съгласно установената
съдебна практика /ППВС № 9/ 1966 г., ППВС № 7/ 1958 г./ отговорността по чл.49 ЗЗД
възниква за лицето, което е възложило работа другиму, и в този смисъл тя е за
чужди виновни противо-правни действия и има гаранционно- обезпечителна функция.
За да бъде ангажирана
отговорността на ответника по чл.49 ЗЗД, е необходимо ищцата да установи при
условията на пълно и главно доказване претърпените от нея вреди, които са
резултат на противоправно поведение на лицето, комуто е възложена работата,
както и тези вреди да са преки и да са причинени виновно от лицето, на което е възложена
работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа,
или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или от характера на работата, т.е да са явяват
причинени при или по повод изпълнението на възложената работа /възлагане на
работа по смисъла на чл.49 ЗЗД представлява натоварване с извършване на
действия, които спадат към областта, в която възлагащият работата осъществява
някаква собствена деятелност/, а също и причинна връзка между деянието и
вредите. Вината на прекия причинител се предполага до доказване на противното-
съгласно чл.45, ал.2 ЗЗД.
В случая според направените
в исковата молба на Д.К. фактически твърдения обидните и позорящи изрази в
процесните статии, публикувани във вестник „Дума“- бр.75 от 29.03.2012 г.,
бр.77 от 31.03.2012 г. и бр.82 от 06.04.2012 г., за които претендира
обезщетение за обезвреда, са следните:
- заглавие на втората статия
/в действителност подзаглавие/: „Как общинска съветничка от управляващата
партия заобикаля закона и трупа борчове на вече задлъжняло ДКЦ“;
- заглавие на третата
статия: „Съветничка от ГЕРБ подаде оставка след сигнал от БСП“;
- и следните изрази,
съдържащи се в цитираните три статии:
- „общинската съветничка Д.К.,
която се оказва забъркана в съмнения за конфликт на интереси и заобикаляне на
закона“;
-„Д.К. е собственик на
частната лаборатория „Хемалаб- 2003“. На 12.03.2010 г. тя сключва договор за
съвместна дейност за 10 години с XXX ДКЦ. Още преди две години е трябвало да
стане ясно, че договорът за съвместна дейност е незаконен, тъй като за
подписването му не е поискано разрешението на Столичния общински съвет“;
- „От доклада на общинската комисия обаче не
става ясно, че има два допълнително сключени граждански договора с лаборант и
медицински специалист. А лаборантът не е кой да е, а същата Д.К., която на
всичкото отгоре е получавала заплата без да има необходимото образование.“;
- „От сигнала на Георгиева
става ясно и че „Хемалаб“ дължи на ДКЦ- то над 28 000 лева от 2010 г., а от
февруари до ноември 2011 г. не са изплатени още 2 600 лв.“;
- „Преди около 10 дни
червени общинари изнесоха изобличаващи факти срещу дейността на К. като
собственичка на частната медицинска лаборатория „Хемалаб- 2003“. Оказа се, че
заобикаляйки закона, тя е настанила лабораторията си срещу скромен наем в
сградата на XXX ДКЦ в кв.„Овча купел“. Междувременно „Хемалаб“ е трупала
дългове към и без това задлъжнялата поликлиника“.
Ответното дружество „МС-
Консулт 2016“ ЕООД- гр. София /с предходно наименование „Дума 2008“ ЕООД/,
конституирано като страна по делото на основание чл.228, ал.2 ГПК с определение
на СРС от о.с.з. на 5.10.2017 г., не оспорва, че е издател на вестник „Дума“, а
също и че в горе-посочените броеве са публикувани материали, съдържащи текстовете
/заглавие, подзаглавие и изрази/, с които е обоснована претенцията на ищцата по
чл.49 ЗЗД, но възразява, че цитираните от ищцата части от публикациите са извадени
тенденциозно от контекста, като при прочит на всяка от статиите- в цялост,
става ясно, че се касае за трактовки и мнения на общински съветници от БСП,
които само са обективирани от автора на статиите. Всички изразени в статиите
констатации били с умерен тон и пресъздавали мнението на други лица. В
заглавието на статиите не било написано името на ищцата, като целта на
материалите не била да я опозорят. Освен това ответникът твърди, че през
процесния период били публикувани подобни публикации на същата тематика в
множество медии. При условията на евентуалност прави възражение за изтекла
погасителна давност.
В
случая ответното дружество, като издател на вестник „Дума”, има качеството
възложител по отношение автора на статията /който е посочен поименно/, която
публикува, тъй като възлагане на работа по смисъла на чл.49 ЗЗД представлява
натоварването на други лица с извършване на действия, които спадат към
областта, в която възлагащият упражнява собствената си дейност- в случая
дейността по представяне и разпространение на информация чрез вестник.
Издателят чрез своите длъжностни лица определя характера и съдържанието на
публикуваните материали и носи отговорност на основание чл.49 ЗЗД в качеството
на възложител на работата по съставяне, подбор и поместване на печатни
материали /в този смисъл: Решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр.д.№ 1019/ 2009
г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, Решение № 404/ 13.07.2010 г. по гр.д.№ 907/ 2009 г. на
ВКС, ІІІ ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК/.
Предвид
горното, „МС- Консулт 2016“ ЕООД- като възложител на автора на статиите, е
пасивно легитимирано да отговаря по предявения иск за обезвреда, като при
установяването на причинени от съдържащи се в процесните публикации обидни и
клеветнически твърдения по отношение на ищцата Д.К. вреди гаранционно-
обезпечителната му отговорност по чл.49 ЗЗД може да бъде ангажирана.
Във всеки конкретен случай съдът дължи
преценка дали определена публикация,
съдържаща негативно съдържание спрямо засегнатото лице, освен оценка и мнение
по обществен въпрос, свързан с това лице, обективира и твърдение за
злепоставящи факти. При твърдение за такива факти, което не е вярно, се
преценява дали разгласяването му е противо-правно и виновно и дали съставлява
злоупотреба с право.
По
принцип изказването на мнение чрез слово- писмено или устно, е конституционно
гарантирано право на всеки гражданин, закрепено в чл.39, ал.1 от Конституцията
на РБ /КРБ/, но правото на мнение не е абсолютно право. Ограничаването на
правото да се изразява мнение, поради високата си обществена значимост и
интензитет, е допустимо по изключение и само, за да се осигури защита на
конкуриращ интерес и право, с цел охраната на други, също конституционно
защитени права и интереси. Това ограничаване може да се осъществява на
основанията, предвидени в КРБ /чл.39, ал.2 КРБ и
чл.10, ал.2 ЕКЗПЧОС/, като не се допуска ограничаването със закон на
други, извън посочените в чл.39, ал.2 и чл.57, ал.2 КРБ основания. Съгласно
посочените текстове свободното изразяване на мнение не може да се използва за
накърняване правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена
промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към
разпалване на вражда или към насилие над личността. Чрез
публичното слово лицата упражняват основното си защитено от Конституцията право
на мнение и реализират свободата си на изразяване на възгледи и идеи.
Безспорната ценност на това право дава основание на Европейския съд по правата
на човека да допусне, че „журналистическата свобода обхваща също така и
възможно прибягване до определена степен на преувеличаване или дори провокация,
което единствено може да гарантира истинската свобода на словото“ /10/. Подобна
е и отразената в РКС № 7 от 04.06.96 г. по конст. дело № 1/ 1996 г. позиция, с
която е дадено обстойно тълкуване на правото на свободно изразяване на
мнение и свързаните с него права и свободи, прогласени от чл.39- чл.41 от Конституцията, както и на случаите, когато са допустими ограничения на тези
права и свободи. Прието е в мотивите на цитираното решение, че правото на
свободно изразяване на мнение може да се ограничи заради друго, конкуриращо
право и това е правото на лично достойнство, чест и добро име, което
Конституцията също защитава /чл.4, ал.2 и чл.32,
ал.1, изр.2 КРБ/. Разглеждайки въпроса за съотношението между двете
конкуриращи се права, КС е провел разграничение между информация и идеи, които
се правят публично достояние в контекста на политическия и обществен дебат и
такива, които не попадат в този контекст, като е постановил, че принадлежащите
към първата категория определено се ползват с по- висока степен на защита.
В
практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ са заложени същите
принципи по отношение свободата на словото и възможността тя да бъде
ограничавана. На основание тълкуването на нормите на Европейската конвенция за
защита на правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ се приема, че правото
на свободно изразяване по чл.10 от
Конвенцията и правото на получаване и предаване на информация не са само
основополагащи права в едно демократично общество, но са и предпоставка за
упражняване на голям брой други права и свободи.
Сред
ценностите, чиято закрила съставлява основание за ограничаване правото на
свободно изразяване на мнение, Конституцията посочва присъщите на личността
чест, достойнство, добро име. Те могат да са обект на посегателство при
нанасяне на обида /унижаване достойнството на дадено лице посредством
неприлично отнасяне с него/ и на клевета /съзнателно разгласяване на
неистински, позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на
престъпление/. Гражданската отговорност за обида и клевета, като средство за
защита на честта, личното достойнство и доброто име, представлява такова ограничение
на правото на свобода на изразяване на мнение, което е допустимо от КРБ и от
ЕКЗПЧОС.
Според
установената по приложението на чл.49 вр. чл.45 ЗЗД практика на ВКС оценките,
които представляват коментар на факти,
а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност,
колкото и да са негативно натоварени, не пораждат отговорност за лицето, което
ги дава, като тяхната вярност или невярност не следва да се проверява. Тези оценки, обаче, следва да са направени при
спазване ограниченията по чл.39, ал.2 КРБ, т.е. не трябва да накърняват личното
достойнство, чест и добро име на адресата им /в този смисъл: Решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр.д.№ 1376/ 2011 г. на
ВКС, ГК, ІV ГО; Решение № 253 от 29.01.2014 г. по гр.д.№ 1251/ 2012 г. на ВКС,
ГК, ІІІ ГО и др./. Във всеки конкретен
случай следва да се прави разграничение между обидата и клеветата, които са в
обсега на ограниченията на правото на свободно изразяване на мнение по чл.39-
41 КРБ, и оценъчните съждения, които са извън този обсег.
Във
всички случаи, когато авторът на публикацията поднася информацията от свое име,
той носи отговорност за това дали изнесените данни отговарят на обективната
действителност, защото преди публикуване на материала е следвало да извърши
проверка за достоверността на информацията, съобразно правилата на добрата
журналистическа практика.
Журналистите
не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да
нанасят обиди и да клеветят когото и да било, под претекст, че името му се
коментира във връзка с обществено значим въпрос, свързан с неговия пост или
дейност. Те следва да ограничат критиките до границите, визирани в чл.39, ал.2 Конституцията, а ако ги преминат, следва да отговарят за причинените вреди.
Дали и доколко е нарушен балансът на посочените конституционно защитени
ценности /свободата на словото от една страна и доброто име на гражданите от
друга/, подлежи на преценка във всеки конкретен случай, въз основа на
установените по делото обстоятелства.
Предвид горните
съображения, настоящият въззивен съд споделя приетите от СРС изводи, че при
преценка основателността на предявения иск използваните в статиите на в.„Дума“-
бр.75 от 29.03.2012 г., бр.77 от 31.03.2012 г. и бр.82 от 06.04.2012 г., заглавие,
подзаглавие и изрази, цитирани по- горе, не осъществяват признаците на
обидни и клеветнически, позорящи твърдения, а на свободно изказано мнение и
оценка на изготвилия материала журналист, който пресъздава съдържанието на
проведена на 28.03.2012 г. от общински съветници в Столичен общински съвет /СОС/
от БСП пресконференция, чийто предмет са били проблеми, свързани с управлението
на собствеността в Столична община, между които и проблеми, касаещи лошото
управление и безстопанствеността на бивши управители на ХХХ ДКЦ в София. В
статиите са посочени източниците на изнесената от автора им информация,
обозначени по следния начин: „за посочената информация са
сигнализирали общински съветници от БСП“, между които и разпитаната като
свидетел по делото М.Х. /о.с.з. 27.02.2018 г./; „от проверката на червените
съветници изникват поредица скандални факти“, „според съветниците от БСП“;
„веднага след сигнала на червените общинари управляващите се самосезираха и
също потвърдиха, че очакват комисията за предотвратяване конфликт на интереси
да се произнесе по скандалния случай“; „общинските съветници М.Х. и И.М.внесоха
питане по въпроса до Йорданка Фъндъкова“ /кмет на София/; „от БСП изразяват
съмнение“; „от доклада на общинската комисия, назначена от СО за извършването
на проверка по случая с лабораторията на ДКЦ ХХХ“; „червени общинари изнесоха
изобличаващи факти срещу дейността на К. като собственица на частна медицинска
лаборатория „Хемалаб- 2003““; „заяви съветничката от БСП М.Х.“. Според
събраните в процеса гласни доказателства /св. показания на М. Х./ двамата
общински съветници от БСП, посочени поименно в статиите, били Зам.- Председател
и член на Здравната комисия на СОС. Дадените от свидетелката Д.В.- автор на
процесните статии, репортер във вестник „Дума“, отговарящ за дейността на СО и
СОС, свидетелски показания, кореспондиращи на посоченото по- горе, са в смисъл,
че е преразказала съобщеното по време на пресконференция, дадена от общинските
съветници на БСП, както и информация, получена при последващи разговори с
общински съветници след пресконференцията.
Клеветническите твърдения по правило
представляват разгласяване на конкретни факти и обстоятелства, които са
неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикват
еднозначна негативна оценка на обществото. Правилни, с оглед установената по
делото фактическа обстановка, са изводите на първоинстанционния съд, че
използваните в публикацията изрази не са насочени към пряко засягане на честта,
достойнството и доброто име на ищцата- като обществена личност /общински
съветник от ПП „Герб“ в СОС/. Направените в статията твърдения и използваните от автора
изрази съставляват негативни оценки за личността на ищцата,
открояваща се по една или друга причина в обществения живот, но наличието им не
поражда отговорност за съставителя и за ответника, който му е възложил работата.
При
обсъждане вината и противоправността на деянието следва да се прецени дали,
когато журналист е изнесъл засягащи името, честта и достойнството на друго лице
факти, е проверил тяхната достоверност. Неблагоприятните за другиго факти,
когато са позорящи, трябва да бъдат проверени от журналиста, преди да ги
разпространи. Правни норми за начина, по който тази проверка да се извършва,
няма. В практиката е утвърдено схващане, че журналистът трябва да е получил
потвърждение поне от два независими източника, които да са достоверни относно
изнесените в публикацията факти, т.е. източниците следва обективно да могат да
гарантират истинността на информацията, преди тя да се публикува. Правното
значение на добросъвестната проверка се проявява тогава, когато въпреки
извършването й, фактите се окажат неверни. Ако проверката действително е
добросъвестна, се изключва вината и журналистът не отговаря за вредите,
причинени от противоправното му поведение.
Предвид
посочените източници на изнесената в публикациите информация, не може да се
приеме в случая, че авторът им не е осъществил дължимото добросъвестно журналистическо
проучване и не е обосновал достоверността на изнесената в печатното издание
информация. Поради това и публикуваните
в процесните статии твърдения и изрази, посочени по- горе, не могат да бъдат
квалифицирани като неверни, клеветнически твърдения, накърняващи честта,
достойнството и доброто име на ищцата сред неограничен кръг субекти и като цяло
в обществото.
Не е налице изискуемата от
закона- чл.45 ЗЗД, противоправност в поведението на автора на статията- с
посочени по- горе заглавие, подзаглавие и изрази в частта- предмет на спора,
който, макар да сочи отрицателни качества на ищцата и да излага факти и
обстоятелства, които я представят по негативен начин пред читателите на
печатното издание, не е действал противоправно и в разрез с общото правило да
не се вреди другиму. Използваните в статията думи и изрази, чието езиково
съдържание, преценено съвкупно, не разкрива позоряща личността и накърняваща
достойнството на ищцата информация, не представлява основание за ангажиране
имуществената отговорност на ответника. Прочитът на изнесените факти в тяхната
съвкупност, използваните стил и изказ в статиите, начинът, по който са
използвани процесните изразни средства, макар да създават най- общо впечатление
за участие на ищцата в непозволена или незаконна дейност, свързана със съмнения
за конфликт на интереси и заобикаляне на закона, според настоящия съдебен
състав не представляват непозволени действия, извършени в нарушение на
определени норми.
С оглед горното, при
установената по делото липса на изискуемите от чл.49 вр. чл.45 ЗЗД материално-
правни предпоставки, искът за присъждане на обезщетение за обезвреда като неоснователен
подлежи на отхвърляне.
Правилен е и изводът на
първоинстанционния съд за погасяване на претендираното вземане по давност, тъй
като приложимият общ 5- годишен давностен срок по чл.110 ЗЗД е изтекъл. За
начало на давностния срок правилно е приета датата на публикуване на последната
статия- 6.04.2012 г. /арг. чл.114, ал.1 вр. чл.84, ал.3 ЗЗД/, като към датата
на предявяване на иска срещу ответника „МС- Консулт 2000“ ЕООД, конституиран
като ответник по делото на 5.10.2017 г. при условията на чл.228, ал.2 ГПК /по
молба на ищеца от 4.10.2017 г./, приложимият давностен срок е изтекъл.
Неправилно е схващането на ищцата, че в случая давността започва да тече от
откриването на дееца- съгласно чл.114, ал.3 ЗЗД, тъй като, независимо, че се
касае за непозволено увреждане, в настоящия случай тази норма е неприложима. Публикуването
на статията е равнозначно на откриване на дееца, като обстоятелството, че на
ищцата не било известно кой е издател на вестник „Дума“ и в продължение на над
5 години не е положила усилия да узнае това релевантно обстоятелство, не
рефлектира върху горния извод. Несъстоятелно е и съображението й, че узнала
посоченото обстоятелство при проверка на списъка на подадените декларации по
чл.7а, ал.3 от Закона за задължителното депозиране на печатни и други
произведения, който, макар да бил публичен, бил недостъпен, тъй като са налице
и други способи за получаването на такава информация, като напр. чрез
изискването на информация от СЕМ.
При тези съображения, поради
съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора
обжалваното решение, което е правилно, следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора
съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивницата дължи да заплати на
въззиваемата страна сумата 830 лв.- разноски за въззивното производство,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, чийто размер е редуциран до
минималния предвиден в Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения- чл.7, ал.2, т.3 /в приложимата към датата на
сключване на процесния договор за правна помощ редакция/, размер, при уважаване
на възражението на К. за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
от 18.05.2018 г., постановено по гр. дело № 4348/ 2017 г. на Софийски районен
съд, І ГО, 40 състав.
ОСЪЖДА Д.Й.К.
/ЕГН **********/ да заплати на „МС-
Консулт 2016“ ЕООД- гр. София /ЕИК *********/ сумата 830 лв. /осемстотин и тридесет лева/- разноски за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78,
ал.3 ГПК.
Решението може да се обжалва
с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на страните пред
Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.