Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 04.06.2018
г.
В И МЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и осемнадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Хрипсиме Мъгърдичян
м.с. Боряна Воденичарова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова
гр.дело № 3356 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 12.12.2017 г. по гр.д. № 51647/13 г.,
СРС, ГО, 33 с-в е осъдил “У.Б.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, пл. „********на
основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД да заплати на П.Б.Н., ЕГН **********, със съдебен
адрес ***, сумата 8 372,50 евро,
представляваща разликата между размера на реално платените, но недължими лихви
за периода 20.12.2008г. - 20.11.2013 г. и дължимите такива според сключения
между страните договор за банков ипотечен кредит от 22.10.2007 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба 11.12.2013 г.
до окончателното й изплащане. Осъдил е “У.Б.”АД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, пл. „********да заплати на П.Б.Н., ЕГН **********, със
съдебен адрес ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК сума в размер на 1834 лв.,
представляваща сторени в производството разноски.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ответника
„У.Б.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на
управление:***, пл. „********,
чрез пълномощника по делото адвокат Д.П.Ц. от САК, със съдебен адрес:*** с
мотиви, изложени в нея. Твърди се, че процесният договор е сключен с фиксиран
минимален ГЛП в размер на 6,75 % за целия срок на договора и при условията на
минимален лихвен процент намаляването на индекс ЕURIBOR не само не може, но и не променя така договорения минимален ГЛП. Ето
защо заявява, че мотивите на СРС, че банката е трябвало да намалява лихвата под
договорения минимален лихвен процент от 6,75 % са обсолютно неправилни. СРС
неправилно е приел, че с оглед на липсата на договорно основание за промяна на
лихвата чрез прибавяне на нов допълнителен компонент премия, платените над първоначалните им размери части от
погасителните вноски, са платени без основание. Никъде в приетото по делото ССЕ
не е установено, че по конкретния договор е въведен компонент премия. СРС не е
имал право да разглежда направеното в молба от 05.06.2017 г. възражение за
нищожност на т.10.2 и т.10.5 от ОУ към процесния договор, защото възражението е
средство за защита на ответника, а нищожността на договорна клауза по смисъла
на ЗЗД се установява само с предявяване на иск. Ако СГС приеме направеното от
ищеца възражение за нищожност за допустимо, то заявява, че решението е
постановено в нарушение на чл.146, вр. чл.143 от ЗЗП. В мотивите си СРС е
приел, че за да е нищожна като неравноправна договорна клауза в договор, сключен
с потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой
от фактическите състави на чл.143 от
ЗЗП, като същевременно не попада в изключенията на чл.144 от ЗЗП. СРС е приел
клаузите за неравноправни независимо, че
ищците не са посочили в коя конкретно хипотеза от разпоредбата на чл.143 от ЗЗП
попадат.Сочи, че т.10.5 от ОУ на
банката, действащи към датата на подписване на договора не е неравноправна.
Според тази разпоредба „при кредити, изплащани чрез анюитетни вноски/еднакви
всеки месец/ годишният лихвен процент за съответния лихвен период се фиксира в
размера към датата на договора за кредит и остава такъв до нарастване на лихвения индекс с + 1,00 % , съответно
до поредна аналогична промяна спрямо предходно извършената.“ Лихвеният индекс стои извън контрола на
банката и представлява обективен
критерий, поради което клаузата не е неравноправна и не попада в нито една от
хипотезите на чл.143 от ЗЗП. Ако съдът приеме, че е налице неравноправност на
т.10.5 от ОУ, то същата следва да бъде само в частта до нарастване на лихвения
индекс. С оглед специфичната пазарна ситуация през 2008 г. и повишаването на
цените на кредитния ресурс на кредитните пазари, банката е увеличила лихвата по
кредита над договорения минимален лихвен процент от 6,75 % с един процент за
съвсем кратък период от време, след което отново лихвата е била свалена до
договорения минимален лихвен процент. Заявява,
че от приетата по делото ССЕ се установява по безспорен начин настъпването на
промени на пазарните условия, което е дало право на ответника да упражни
правото си на едностранно увеличение на
ГЛП. В резултат на това увеличение за целия процесен период ответникът е
събрал лихва над договорения минимален лихвен процент в размер на 59,16 евро, поради което счита, че искът
може да бъде уважен само за тази сума. Сочи, че СРС неправилно е приел и че
исковата претенция е погасена по давност/ може би се твърди, че не е погасена
по давност/. Заявява, че исковата молба е нередовна, че съдът е допуснал
съществени процесуални нарушения, че не е обсъдил нито един от доводите на
ответника. Ето защо моли съда да отмени процесното решение и
вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.
Претендира присъждане на разноски, включително и адвокатско възнаграждение.
Въззиваемият
П.Б.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощника
си по делото адвокат Д.Л.И.-А., от ШАК, със съдебен адрес ***/над партер/, ап.5
оспорва въззивната жалба,
като неоснователна. Претендира разноски
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба на „У.Б.“ АД е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество неоснователна,
поради следното:
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД от П.Б.Н. срещу „У.Б.“ АД
за заплащане на сума в размер на
8 372,50 евро, представляваща общ размер на платените без основание
суми за възнаградителна лихва по договор за кредит от 22.10.2007 г., за периода
20.12.2008 г.- 20.11.2013 г., ведно със законната лихва от 11.12.2013 г. до
окончателното изплащане. Заявява, че между страните е имало сключен договор за
кредит от 22.10.2007 г., но с решение на СРС, 45- ти състав, от 09.09.2013 г. постановено по гр.д. №
14952/2011 г., съдът е признал клаузата от договора на т. 11.1.3, касаеща
промяната на лихвения процент, за нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП,
като неравноправна. Ето защо моли съдът да осъди ответника да му върне сума в
размер на 8 372,50 евро, представляваща общ размер на платените без
основание суми за възнаградителна лихва по договор за кредит от 22.10.2007 г.,
за периода 20.12.2008 г. - 20.1 1.2013 г., ведно със законната лихва от 11.12.2013 г. до окончателното изплащане.
Ищецът заявява, че на 22.10.2007 г. е бил сключен договор за банков
ипотечен кредит на физическо лице № TR70707004/22.10.2007 г. между П.Б.Н. и “У.Б.”АД, по силата на който
му е бил отпуснат кредит в евро в размер на 48 600 евро при погасителен план,
следващ равни месечни анюитетни вноски и една последна изравнителна вноска,
включваща лихва и главница, със срок на погасяване - 20.10.2032г. В Договора е
определен годишният лихвен процент по редовен дълг, определен в т.4 и т.4а от
договора за кредит, а именно- базисен лихвен процент по т.т.10.3 и 10.4 от
условията по кредити на физически лица определен съгласно т.11.1.1, като по
т.10.3.1 базисния лихвен процент е едномесечен EURIBOR и надбавка от 2,345%. Уговореният лихвен процент по
кредита се формирал от два компонента: променлив компонент, равен на месечния EURIBOR
плюс непроменлив компонент-надбавка
в размер на 2,345%. Въпреки подписания договор и погасителен план, още през
2008 г., банката едностранно изменяла БЛП, като при определяне на приложимия
лихвен процент прибавяла непредвиден в договора компонент- „премия“. Ищецът заявява,
че в договора е предвидена възможност за промяна на БЛП, а именно - при промяна
на приложимия индекс EURIBOR с повече от 1 пункт. Посочват се периоди, в които е настъпила промяна на EURIBOR
с тенденция на намаляване, но
тези промени не са
били съобразени от банката, която прилагала и събирала по-висока от дължимата лихва. Банката
се позовавала на т. 11.1.3 от договора, даваща й право едностранно да променя
лихвения процент, без допълнително споразумение със страната, но с решение на
СРС, 45 - ти състав, от 09.09.2013 г., постановено по гр.д. № 14952/2011 г.,
съдът е признал клаузата от договора на т.11.1.3, касаеща промяната на лихвения
процент, за нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, като неравноправна. Въпреки
несъгласието си продължил с плащането точно, тъй като в противен случай е бил заплашен
от принудителното събиране по реда на ГПК. Твърди, че сключеният договор за банков
ипотечен кредит между П.Б.Н. и “У.Б.”АД не е предназначен за извършване на
търговска или професионална дейност, съобразно което в качеството му на
потребител следва да се ползва от специалната защита по ЗЗП. Ищецът заявява, че
извършените след сключването на договора промени в ОУ на банка “У.Б.”АД
накърняват договорното равноправие между страните и не отговарят на ЗЗП.
Ответникът „У.Б.“ АД, ЕИК ******** е оспорил предявените искове по
съображения, подробно изложени в отговора. Относно
наличието на основание за промяна на БЛП и съответно уговорения ГЛП ответникът
е депозирал протоколи от заседания на Управителния съвет на “У.Б.”АД, с които
се взема решение за промени в Общите условия, при които банка “У.Б.’'АД
предоставя ипотечни кредити на физически лица. Сочи, че са извършени няколко
промени в ОУ, за които са направени съответните уведомления - от 14.10.2008 г.,
26.02.2009г., 01.04.2009г., 05.06.2009 г., относно промени във формирането на
годишният лихвен процент. Счита, че разполага с правото да увеличава
едностранно договорения размер на лихвения процент, което право извежда от
разпоредбите на Общите условия на “У.Б.”АД, които общи условия били приети от
ищеца без възражение, както и че клаузата на т. 11.1.3 от договора не е
нищожна. Релевира възражение за изтекла кратка тригодишна давност за част от
претендираната сума- периода преди 11.12.2010 г., доколкото претенцията е за
лихви, които са периодични плащания съгласно чл. 111, б.“в“ от ЗЗД.
Съдът констатира следното:
По делото е безспорно, че между страните съществува договорно отношение по
силата на договор за банков ипотечен кредит № TR70707004 от 22.10.2007 г., по силата на който му е бил отпуснат ипотечен кредит в размер
на 48 600 евро при погасителен план, следващ равни месечни анюитетни вноски и
една последна изравнителна вноска, с краен срок на погасяване - 20.10.2032г.
Съгласно Договора е определен годишният
лихвен процент/ГДП/ по редовен дълг, определен в т.4 и т.4а от договора за
кредит, а именно- едномесечен EURIBOR и надбавка от 2.345%. Съгласно
т. 11.1.1 от раздел III Лихви и комисионни от ОУ на “У.Б.”АД, неразделна част
от договора за кредит и т.10.3 и т.10.4
от ОУ на банката при кредити на физически лица, годишният лихвен процент по усвоената
част от кредита се формира от сбора на базов лихвен индекс/БЛП/ /EURIBOR/, приложим за съответния период на
олихвяване /един месец/, плюс надбавка
за редовен дълг, определен в договора, като при кредити в евро- едномесечен EURIBOR, равен на индекса, публикуван на страницата ,,EURIBOR=“ на REUTERS
в 11, 00ч. централноевропейско време два работни дни
преди първия работен ден от всеки месец и се прилага от първия работен ден на
месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец включително.
Съгласно т. 10.5 от ОУ и т.11.1.3 от Условията за усвояване,
обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора към датата на
сключване на договора, при кредити, погасявани чрез анюитетни вноски, ГЛП за съответния лихвен период се
фиксира в размер към датата на договора и остава такъв до нарастване на лихвения индекс с +/- 1.00 %, съответно
до поредната аналогична промяна спрямо предходната извършена. От приложения
заверен препис на влязло в сила решение на СРС, 45 - ти състав, от 09.09.2013
г., постановено по гр.д. № 14952/2011г., относно същите страните и за същия
договор, се установява, че между същите страни, съдът е признал клаузата от
договора на т.11.1.3, касаеща промяната на лихвения процент, за нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, като неравноправна. Била е приета ССЕ, то която се установява, че Общият
размер на възнаградителната лихва, платена от кредитополучателя за периода от
20.12.2008г. - 20.11.2013 г. е 15 656.51 евро, а от Допълнителното заключение
на вещото лице се установява, че за периода 20.12.2008г. - 20.11.2013 г. общият
размер на платените лихви е 15 388,23
евро, че общият размер на дължимата
възнаградителна лихва по кредита за периода 20.12.2008г. - 20.11.2013 г. е 7
015.73 евро, изчислена съгласно т.1 от експертизата, че общият размер на разликата, която кредитополучателят е
заплатил на банката като лихвена разлика между реално начислената лихва и
лихвата по договора за кредит е 8 372,50 евро, че разликата между лихвата
по кредита при условията на фиксиран лихвен процент от 6,75% и платените лихви
е 59,16 евро. Размерът на погасените по давност суми, при приложение на
3-годишна давност, е 2 959.93 евро.
По направените във
въззивната жалба доводи, настоящата инстанция приема следното:
Договорът за банков
кредит е търговска сделка от категорията банкови сделки, имащи за предмет
предоставяне на финансова услуга, свързана с дейността на кредитни институции
по смисъла на пар.13, т.12 от ДР на ЗЗП, обн. В ДВ, бр.99 от 09.12.2005 г., в
сила от 10.06.2006 г. Като такъв вид търговска сделка за предоставяне на финансова
услуга, той попада в приложното поле на ЗЗП, вкл. нормите на чл.143-чл.146 ЗЗП/
по арг. от чл.144 от ЗЗП/, уреждащ изключенията, при които е приложимо
правилото за приемане на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител.
Процесният договор за банков кредит е
сключен на 22.10.2007 г., по време на действието на ЗЗП в редакцията към
процесния период, като чл.143 от него е инкорпорирал нормите на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.01993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Неоснователно се явява
твърдението във въззивната жалба, направено многократно, че процесният договор
бил сключен с фиксиран минимален ГЛП в размер на 6,75 % за целия срок на
договора. По-нататък в изложението си, самият жалбоподател заявява, че с оглед специфичната пазарна ситуация през 2008 г. и повишаването на
цените на кредитния ресурс на кредитните пазари, банката е увеличила лихвата по кредита над договорения минимален лихвен
процент от 6,75 % с един процент за
съвсем кратък период от време, след което отново лихвата е била свалена до
договорения минимален лихвен процент. Сочи, че от приетата по делото ССЕ се
установява по безспорен начин настъпването на промени на пазарните условия,
което е дало право на ответника да упражни правото си на едностранно увеличение
на ГЛП и в резултат на това увеличение за целия процесен период ответникът е
събрал лихва над договорения минимален лихвен процент в размер на 59,16 евро, и само в този размер искът
се явява основателен.
Както бе посочено по-горе, годишния лихвен процент се
формира от два компонента-надбавка и
променлив-базов лихвен процент /в
размер на едномесечния Юрибор/, т.е. възнаградителната лихва се състои от
постоянна и променлива компонента, поради което не не може да бъде приета тезата на въззивника, че лихвения процент е уговорен
като фиксиран и страните са
се съгласили за прилагането на минимален или фиксиран лихвен процент. Самият
въззивник опровергава тази своя теза с твърдението, че банката е увеличила лихвата
по кредита над договорения минимален лихвен процент от 6,75 % с един процент за съвсем кратък период от време, след
което отново лихвата е била свалена до договорения минимален лихвен процент,
както и че с оглед настъпването на промени на пазарните условия е дало право на
ответника/банката/ да упражни правото си на едностранно увеличение на ГЛП. От
приетата по делото ССЕ, на която се позовава и въззивникът, се вижда, че за
периода от 20.12.2008 г. до 20.04.2012 г., ГЛП се е променял в посока на
намаление и най-вече на увеличение в по-голямата си част. Ето защо не можем да
говорим за фиксиран ГЛП, съответно не
може да се приеме, че увеличението е само 59,16 евро, който ответникът е събрал
над договорения минимален лихвен процент за целия период. Освен това, не можем
да говирим и за фиксиран ГЛП, след като разпоредбата на т.11.1.3 от договора е
била обявена за нищожна с влязло в сила съдебно решение, а според тази
разпоредба при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски/еднакви всеки месец,
включващи главница и лихви към падежа на задължението за плащане на съответната
анюитетна вноска/, ГЛП по кредита за съответния лихвен период от лихвения план
се фиксира в размера на т.4 и не се променя освен, когато пазарните условия
водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един пункт.
Неоснователно се явява твърдението във въззивната жалба, че съдът не е
имал право да разглежда възражението за нищожност на клаузите на т.10.2 и
т.10.5 от ОУ по кредити на ФЛ. Такова възражение може да бъде направено както
от ищеца така и от ответника, не е необходимо установяването по исков ред
нищожността на определена договорна клауза като това може да стане и чрез
възражение, а и съдебната практика е безспорна по отношение на нищожността на
клаузи от договори, касаещи неравноправност по ЗЗП, че съдът следи служебно за
такива клаузи. Според разпоредбата на т.10.2
от ОУ по кредити на физически лица дължимите лихви се начисляват на база на
приложимия за съответния период на олихвяване базов лихвен процент и установената в договора за кредит надбавка, определени в замисимост от
стойността на кредитния ресурс на кредитните пазари, вида срока на кредита,
обезпеченията и други обстоятелства, отчитащи кредитоспособността на
кредитоискателя произтичащия от нея
кредитен риск. Разпоредбата на т.10.5 от
ОУ по кредити на физически лица гласи, че при кредити, изплащани чрез анюитетни
вноски/еднакви всеки месец/, ГЛП за съответния лихвен период се фиксира в
размера към датата на договора за кредит и остава такъв до нарастване на лихвения индекс с +/ - 1,00 %, съответно до
поредна промяна спрямо предходно извършената. Съгласно чл.143 ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, при определени хипотези,
регламентирани в цитираната правна норма. Неравноправните клаузи в договорите
са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално /чл. 146, ал. 1 от ЗЗП/. За да
е нищожна като неравноправна договорна клауза в договор, сключен с потребител,
тя следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите
състави на чл.143 от ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията
на чл.144 от ЗЗП. В конкретния казус, договорните
клаузи - т.10.2 и т. 10.5 на условията по кредити на физически лица, не са
индивидуално уговорени, доколкото са били изготвени предварително от банката-
ответник и ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието й. От друга
страна договорът за банков кредит не попада сред изключенията, предвидени в
чл.144 от ЗЗП. Определената в договора лихва не попада в хипотезата на чл.144,
ал.3, т.1 - „сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или
услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или
индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън
контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги”. Клаузата на т.10.2 от ОУ по кредити на физически лица предоставя на банката право едностранно
и произволно да определя приложимия лихвен процент по кредита, без уточнена
методика и без конкретни основания и критерии за подобно определяне. БЛП е в размер на едномесечния Юрибор, а според т.10.3 за
БЛП за съответния период на олихвяване се прилага утвърдения от УС на Банката
или оторизиран орган лихвен процент за
кредити в съответната валута. Следователно страните не са
постигнали съгласие относно това как банката ще променя своя БЛП, и съответно
размера на лихвата по кредита в този случай и най-после размера на месечната
вноска на ищеца Що се отнася до разпоредбата на т.10.5 от ОУ по кредити на физически
лица, то в нея е уредена възможността за изменение на ГЛП при нарасване на лихвения индекс. Дори и да
се приеме, че в тази клауза все пак е предвидено изменение, както при
нарастване, така и при намаляване на лихвения индекс с 1,00 % , предвид
посочване на двата знака „+/-, то тази уговорка противоречи на т.11.1.3, която
е част от съдържанието на самия договор за банков кредит. Двете клаузи са неравноправни
по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като тези уговорки са във вреда на потребителя
и водят до неравновесие между страните по договора. В клаузите на ЗЗП се приемат тези потребителски
договори за нищожни, които предвиждат лихва, чийто размер е в контрола на
кредитодателя и извън контрола на кредитополучателя.
Фактическият състав на чл.55, ал.1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при липса на основание. Налице е осъществено плащане от
страна на въззиваемата ищца, както и отрицателната предпоставка-липсата на
основание. Предвид и приетата ССЕ, исковата
претенция по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД се явява основателна и доказана в размер от 8 372,50
евро, представляваща разликата между размера на реално платените, но недължими
лихви за периода 20.12.2008г. - 20.11.2013 г. и дължимите такива според
сключения между страните договор за банков ипотечен кредит от 22.10.2007 г., поради
което законосъобразно е била уважена, както и искането за присъждане на законна
лихва върху главницата, считано от завеждането на исковата молба до
окончателното изплащане на задължението.
Неоснователно се явява твърдението на въззивника за изтекла кратка
тригодишна давност за част от претендираната сума- периода преди 11.12.2010 г.,
доколкото претенцията е за лихви, които са периодични плащания съгласно чл.
111, б.“в“ ЗЗД. В случая е приложима общата пет годишната давност по смисъла на
чл.110 ЗЗД. В настоящия казус, претендираната сума, възниква от факта на
неоснователно обогатяване, от страна на ответника за сметка на ищеца, с
посочената в исковата молба процесна сума. За вземания за дадено без правно
основание, погасителната давност, започва да тече от получаването на
престацията, като в този смисъл, следва да се вземат предвид разясненията в т.7
на Постановление № 1/1979 г. на Пленума на ВС на РБ, където се посочва, че
давностния срок започва да тече още от деня на получаване на престацията, респ.
в настоящия случай процесната сума не е покрита с давност.
Крайните изводи на двете съдебни
инстанции съвпадат. На основание чл.271, ал.1, изр.1, І пр. ГПК,
първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено.
Предвид предявената претенция и изхода на делото възивникът следва да
заплати на въззиваемия направените разноски за настоящата инстанция във вид на
адвокатско възнаграждение в размер на 1025 лв. лв. Съдът намира направеното
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за неоснователно, тъй
като и предвид чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения размерът възлиза на 1032,35 лв., т.е.
по-голям от претендирания.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 12.12.2017 г. по гр.д. № 51647/2013г.
на СРС, ГО, 33 с-в.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на
управление:***, пл. „********,
чрез пълномощника по делото адвокат Д.П.Ц. от САК, със съдебен адрес:*** да заплати на П.Б.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощника си по делото
адвокат Д.Л.И.-А., от ШАК, със съдебен адрес ***/над партер/, ап.5 направените разноски за
настоящата инстанция във вид на адвокатско възнаграждение в размер на 1025 лв. лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването
преписа на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.