Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори октомври през две
хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: СтанимираИ.ова
Богдан
Русев
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 1940 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 10.10.2016 г., постановено по гр.д.№ 46219/ 2015 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 28 състав, „Н.М.Г." АД- *** /ЕИК********/ е осъдено да
заплати на Л.Л.П. /ЕГН **********/ на основание чл.49 вр. чл.45 и чл.52 ЗЗД
сумата 10 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди за
причинени болки и страдания и увредени авторитет и име в обществото в резултат
на публикация в брой 23 /447/, от дата 2- 8 юни 2012 г. на вестник
„Уикенд", с изнесени неверни и опозоряващи твърдения, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане, „предявен като частичен за сумата от 24 000 лв.“. На
основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „Н.М.Г." АД е осъден да заплати на
ищцата Л.П. сумата 1 407.60 лв.- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от „Н.М.Г."
АД- *** /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска като
неоснователен, евентуално- за намаляване размера на присъденото на ищцата
обезщетение за обезвреда. Поддържа се в жалбата, че при определяне размера на обезщетението първоинстанционният съд не е спазил
разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като не е съобразил, че няма доказателства за
здравословни проблеми при ищцата, които да са в пряка причинна връзка с
процесната публикация, а също и че не се установяват дълготрайни психологически
последици от същата за нея.
Въззиваемата
страна Л.Л.П. /ищца по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС
решение като правилно да бъде потвърдено.
Предявен е иск с
правно основание чл.49 вр. чл.45 и чл.52 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
уважаване на предявения от Л.П. срещу „Н.М.Г.“ АД иск по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД
като основателен и доказан- чл.272 ГПК.
Предявеният
по делото иск по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД е за ангажиране отговорността на издателя
на печатно издание /вестник/ за употребени в статия изрази, които ищцата счита
за обидни и позорящи.
Съгласно
установената съдебна практика /ППВС № 9/ 1966 г., ППВС № 7/ 1958 г./
отговорността по чл.49 ЗЗД възниква за лицето,
което е възложило работа другиму, и в този смисъл тя е за чужди виновни противо-правни
действия и има гаранционно- обезпечителна функция.
За
да бъде ангажирана отговорността на ответника по чл.49 ЗЗД, е необходимо ищцата
да установи при условията на пълно и главно доказване претърпените от нея
вреди, които са резултат на противоправно поведение на лицето, комуто е
възложена работата, както и тези вреди да са преки и да са причинени виновно от
лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват
извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения,
които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на
работата, т.е да са явяват причинени при или по повод изпълнението на
възложената работа /възлагане на работа по смисъла на чл.49 ЗЗД представлява
натоварване с извършване на действия, които спадат към областта, в която
възлагащият работата осъществява някаква собствена деятелност/, а също и
причинна връзка между деянието и вредите. Вината на
прекия причинител се предполага до доказване на противното- съгласно чл.45,
ал.2 ЗЗД.
В
случая според направените в исковата молба на Л.П. фактически твърдения обидните
и позорящи изрази в процесната статия, за които претендира обезщетение за
обезвреда, са следните:
-
заглавието: „Г.купили
запаленото „Ауди" на журналистка?";
-
подзаглавието на материала: „Опожареното
возило на Л.П. дарено на сина й от дупнишките феодали";
-
твърдяното в статията, че автомобилът е „предпоследен модел „Ауди" А4, оценено на 40 000 лева",
- както и
изразите:
- „Преди около година в Дупница се понесе масов
слух, че братя Г.са успели да се споразумеят с жертвите си, откупвайки показанията им с предложение за плащане на солени обезщетения.
Клюката се сдоби с „нотариален акт" през декември 2011- а. Когато Л.П. и П.М.направиха безпрецедентно искане пред Върховния
касационен съд за отпадане на ефективните присъди срещу Г.и замяната им с условни. „Ако бъдат осъдени да лежат, отмъщението ще се
стовари върху нас. По- удачно е те да бъдат осъдени на условен затвор- така ще имаме гаранция, че нищо лошо
няма да ни се случи", обяви в съда журналистката от благоевградския
вестник
„Струма";
- „След
безпрецедентната молба за амнистия на душманите си, Л.П. бе атакувана с обвинения, че е прибрала 100 000 лева от Г., за да престане да ги
тормози";
- „В Дупница
открай време се шушука, че журналистката е била на хранилката на Г.до момента, в който синът йИ. бе
пребит от
бодигарда Конана. Мълвата се дължи на
високия ръководен пост на бившия мъж на Л., който е бил началник на прокуратурата в Дупница и като такъв е поддържал сърдечни отношения с
феодалите";
- „След палежа
на Аудито на сина на журналистката от „Струма" поддръжниците на Г.злостно подмятат, че возилото е
подпалено
не по поръчение на офейкалите
гангстери, а от наркодилъри, на коитоИ. дължал пари";
- „Че защо им е
на Г.да палят кола, която самите те са дарили на бащата наИ.? Аудито уж е купено от авто- къща от
Кюстендил,
която се ръководи от хора на
„братята", подмятат дупничани".
Ответното
дружество не оспорва, че е издател на вестник „Уикенд“, а също и че в посочения
брой е публикуван материал, съдържащ текста /заглавие, подзаглавие и изрази/, с
който е обоснована претенцията на ищцата по чл.49 ЗЗД, но счита, че същият „отразява
журналистическо проучване, при което изложената информация е придобита от трети
лица, както е посочено в публикацията“, която освен това не съдържа обидни или
клеветнически твърдения за ищцата.
Във
въззивната жалба на ответника са изложени доводи относно обема на причинените
на ищцата вреди и размера на определеното от СРС обезщетение, който според него
не отговаря на критерия справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД.
В случая ответното
дружество, като издател на вестник „Уикенд”, има качеството възложител по
отношение автора на статията /който не е посочен поименно/, която публикува, тъй
като възлагане на работа по смисъла на чл.49 ЗЗД представлява натоварването на
други лица с извършване на действия, които спадат към областта, в която
възлагащият упражнява собствената си дейност- в случая дейността по представяне
и разпространение на информация чрез вестник. Тази дейност се извършва в
интерес на издателя на вестника, което дефинира положението му на възложител по
отношение на авторите на публикуваните в него статии. Възлагането на работата
не предполага непременно зависимост между възложителя и изпълнителя, като
ирелевантно е дали ответникът и авторът са в трудово правоотношение. Съществено
в случая е, че като възложител и разпространител на информация чрез вестник ответното
дружество е имало възможност да контролира и направлява характера и
съдържанието на публикуваните статии, като без значение е характерът на
съществуващото между него и автора на статията правоотношение. Издателят на
печатно произведение чрез своите длъжностни лица носи отговорност за верността
на изнесената информация, както и че тя е резултат на добросъвестно
журналистическо разследване. Издателят чрез своите длъжностни лица определя
характера и съдържанието на публикуваните материали и носи отговорност на
основание чл.49 ЗЗД в качеството на възложител на работата по съставяне, подбор
и поместване на печатни материали /в този смисъл: Решение № 581 от 30.09.2010
г. по гр.д.№ 1019/ 2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, Решение № 404/ 13.07.2010 г. по
гр.д.№ 907/ 2009 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК/.
Предвид горното, „Н.М.Г.”АД-
като възложител на автора на статията, е пасивно легитимирано да отговаря по
предявения иск за обезвреда и съответно- отговаря за вредите, причинени от
съдържащите се в процесната публикация обидни и клеветнически твърдения по
отношение на ищцата Л.П..
Във всеки
конкретен случай съдът дължи преценка дали определена публикация, съдържаща негативно съдържание
спрямо засегнатото лице, освен оценка и мнение по обществен въпрос, свързан с
това лице, обективира и твърдение за злепоставящи факти. При твърдение за
такива факти, което не е вярно, се преценява дали разгласяването му е противо-правно и виновно и дали съставлява злоупотреба с
право.
По принцип изказването на мнение чрез слово-
писмено или устно, е конституционно гарантирано право на всеки гражданин, закрепено
в чл.39, ал.1 от Конституцията на РБ /КРБ/, но правото на мнение не е абсолютно
право. Ограничаването на правото да се изразява мнение, поради високата си
обществена значимост и интензитет, е допустимо по изключение и само, за да се
осигури защита на конкуриращ интерес и право, с цел охраната на други, също
конституционно защитени права и интереси. Това ограничаване може да се
осъществява на основанията, предвидени в КРБ /чл.39,
ал.2 КРБ и чл.10, ал.2 ЕКЗПЧОС/, като не се допуска ограничаването със
закон на други, извън посочените в чл.39, ал.2 и чл.57, ал.2 КРБ основания.
Съгласно посочените текстове свободното изразяване на мнение не може да се
използва за накърняване правата и доброто име на другиго и за призоваване към
насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на
престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.
Чрез публичното слово лицата
упражняват основното си защитено от Конституцията право на мнение и реализират
свободата си на изразяване на възгледи и идеи. Безспорната ценност на това
право дава основание на Европейския съд по правата на човека да допусне, че
„журналистическата свобода обхваща също така и възможно прибягване до
определена степен на преувеличаване или дори провокация, което единствено може
да гарантира истинската свобода на словото“ /10/. Подобна е и отразената в РКС
№ 7 от 04.06.96 г. по конст. дело № 1/ 1996 г. позиция, с която е дадено обстойно
тълкуване на правото на свободно изразяване на мнение и свързаните с него права
и свободи, прогласени от чл.39- чл.41 от Конституцията, както и на случаите,
когато са допустими ограничения на тези права и свободи. Прието е в мотивите на
цитираното решение, че правото на свободно изразяване на мнение може да се
ограничи заради друго, конкуриращо право и това е правото на лично достойнство,
чест и добро име, което Конституцията също защитава /чл.4,
ал.2 и чл.32, ал.1, изр.2 КРБ/. Разглеждайки въпроса за съотношението
между двете конкуриращи се права, КС е провел разграничение между информация и
идеи, които се правят публично достояние в контекста на политическия и
обществен дебат и такива, които не попадат в този контекст, като е постановил,
че принадлежащите към първата категория определено се ползват с по- висока
степен на защита.
В практиката на Европейския съд по правата на
човека /ЕСПЧ/ са заложени същите принципи по отношение свободата на словото и
възможността тя да бъде ограничавана. На основание тълкуването на нормите на
Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/
се приема, че правото на свободно изразяване по чл.10 от Конвенцията и правото на получаване и предаване на
информация не са само основополагащи права в едно демократично общество, но са
и предпоставка за упражняване на голям брой други права и свободи.
Сред ценностите, чиято закрила съставлява
основание за ограничаване правото на свободно изразяване на мнение,
Конституцията посочва присъщите на личността чест, достойнство, добро име. Те
могат да са обект на посегателство при нанасяне на обида /унижаване
достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него/ и на
клевета /съзнателно разгласяване на неистински, позорни обстоятелства за дадено
лице или приписване на престъпление/. Гражданската отговорност за обида и
клевета, като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име,
представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнение,
което е допустимо от КРБ и от ЕКЗПЧОС.
Според установената по приложението на чл.49
вр. чл.45 ЗЗД практика на ВКС оценките, които представляват коментар на факти, а не възпроизвеждане на
обстоятелства от обективната действителност, колкото и да са негативно
натоварени, не пораждат отговорност за лицето, което ги дава, като тяхната
вярност или невярност не следва да се проверява. Тези оценки, обаче, следва да са направени при спазване
ограниченията по чл.39, ал.2 КРБ, т.е. не трябва да накърняват личното
достойнство, чест и добро име на адресата им /в този смисъл: Решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр.д.№ 1376/ 2011 г. на
ВКС, ГК, ІV ГО; Решение № 253 от 29.01.2014 г. по гр.д.№ 1251/ 2012 г. на ВКС,
ГК, ІІІ ГО и др./. Във всеки конкретен
случай следва да се прави разграничение между обидата и клеветата, които са в
обсега на ограниченията на правото на свободно изразяване на мнение по чл.39- 41
КРБ, и оценъчните съждения, които са извън този обсег.
Във всички случаи, когато авторът на
публикацията поднася информацията от свое име, той носи отговорност за това
дали изнесените данни отговарят на обективната действителност, защото преди
публикуване на материала е следвало да извърши проверка за достоверността на
информацията, съобразно правилата на добрата журналистическа практика.
Журналистите не могат да използват правото за
свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди и да клеветят
когото и да било, под претекст, че името му се коментира във връзка с
обществено значим въпрос, свързан с неговия пост или дейност. Те следва да
ограничат критиките до границите, визирани в чл.39, ал.2 Конституцията, а ако
ги преминат, следва да отговарят за причинените вреди. Дали и доколко е нарушен
балансът на посочените конституционно защитени ценности /свободата на словото
от една страна и доброто име на гражданите от друга/, подлежи на преценка във
всеки конкретен случай, въз основа на установените по делото обстоятелства.
Предвид горните съображения, настоящият въззивен съд
споделя приетите от СРС изводи, че при преценка основателността на предявения
иск използваните в статията на в.„Уикенд“- бр.23 /447/ от 2- 8 юни 2012 г., заглавие,
придружено с фотография на ищцата Л.П. и обозначаване на името й, подзаглавие и
изрази, цитирани по- горе,
осъществяват признаците на обидни и клеветнически, позорящи твърдения, а не на
свободно изказано мнение или оценка на изготвилия материала журналист. Тези
изрази не могат да се квалифицират единствено като коментар на факти от
обективната действителност, за да не подлежат на журналистическа проверка,
преди да бъдат публикувани.
Клеветническите
твърдения по правило представляват разгласяване на конкретни факти и обстоятелства,
които са неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и
предизвикват еднозначна негативна оценка на обществото. Правилни, с оглед
установената по делото фактическа обстановка, са изводите на първоинстанционния
съд, че използваните в публикацията изрази пряко засягат честта, достойнството
и доброто име на ищцата- като личност и като журналист. Недоказано е по делото, че поместената
във вестника информация е резултат от добросъвестно извършено журналистическо
проучване /не се твърди журналистическо разследване, а проучване/. Същевременно
направените в статията твърдения и използваните от автора изрази не съставляват
единствено негативни
оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в
обществения живот, поради което и наличието им поражда отговорност за
съставителя и за ответника, който му е възложил работата.
При обсъждане вината и противоправността на
деянието следва да се прецени дали, когато журналист е изнесъл засягащи името,
честта и достойнството на друго лице факти, е проверил тяхната достоверност.
Неблагоприятните за другиго факти, когато са позорящи, трябва да бъдат
проверени от журналиста, преди да ги разпространи. Правни норми за начина, по
който тази проверка да се извършва, няма. В практиката е утвърдено схващане, че
журналистът трябва да е получил потвърждение поне от два независими източника,
които да са достоверни относно изнесените в публикацията факти, т.е.
източниците следва обективно да могат да гарантират истинността на
информацията, преди тя да се публикува. Правното значение на добросъвестната
проверка се проявява тогава, когато въпреки извършването й, фактите се окажат
неверни. Ако проверката действително е добросъвестна, се изключва вината и
журналистът не отговаря за вредите, причинени от противоправното му поведение. Следва
да се отбележи в тази връзка, че в процесния случай източникът на информацията, обозначен от
автора като „обществото, в което се наложила стряскаща констатация, че дупнишки
гангстери мъстят на жертвите си“, „преди около година в Дупница се понесе масов
слух“, „клюката се сдоби“ /с информация/, „в Дупница открай време се шушука“,
„мълвата се дължи“, „поддръжниците злостно подмятат“, „дупничани подмятат“, не
предполага да е възможно авторът да осъществи дължимото добросъвестно журналистическо разследване или
проучване, както и обоснове достоверността на изнесената в печатното издание
информация.
Тъй като в случая липсва обективна и пълна
информация за изложеното в процесната статия на в.„Уикенд“, което създава
неверни представи у читателите относно изложените в публикацията факти и обстоятелства,
като по делото не са ангажирани и събрани доказателства,
при доказателствена тежест, принадлежаща на ответното дружество, за верността
на изложените в статията факти, нито се установява да е извършено обективно
журналистическо разследване /проучване/ на изложените твърдения, преди те да
бъдат публикувани и по този начин разгласени пред неопределен брой читатели,
налага се извод, че публикуваните в процесната статия твърдения и изрази,
посочени по- горе, съставляват неверни, клеветнически твърдения и накърняват
честта, достойнството и доброто име на ищцата сред неограничен кръг субекти и
като цяло в обществото и в журналистическата гилдия.
Налице е и
изискуемата от закона- чл.45 ЗЗД, противоправност в поведението на автора на
статията- с посочени по- горе заглавие, подзаглавие и изрази в частта- предмет
на спора, който, внушавайки отрицателни качества на ищцата и излагайки позорящи
я факти и обстоятелства, е действал противоправно и в разрез с общото правило
да не се вреди другиму. Използваните в статията думи и изрази, чието езиково
съдържание, преценено съвкупно, разкрива позоряща личността и накърняваща достойнството
на ищцата информация, е основание за ангажиране имуществената отговорност на
ответника. Прочитът на изнесените факти в тяхната съвкупност, използваните стил
и изказ в статията създават най- общо впечатление за участие на ищцата в
нерегламентирана, скрита, непозволена дейност, измамна по своя характер.
Начинът, по който са използвани процесните изразни средства- според настоящия
съдебен състав представлява непозволено действие, извършено в нарушение на
определени норми. Гарантираното от Конституцията на Република България право на
гражданите да изразяват мнение и да го разпространяват чрез слово- писмено или
устно, чрез звук, изображение или по друг начин, не следва да се използва за
накърняване на правата и доброто име на другиго /чл. 39 КРБ/. Конкретната
публикация, предвид тази своя съдържателна част, внушава публично съмнения в
добросъвестността на ищцата и нейната деятелност, вкл. като свидетел по НОХД и
като журналист.
С
оглед горното, при установеното по делото наличие на изискуемите от чл.49 вр.
чл.45 ЗЗД материално- правни предпоставки, дадени кумулативно, искът за
присъждане на обезщетение за обезвреда като доказан по основание следва да бъде
уважен.
По въпроса за съдържанието на понятието
справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, е налице задължителна практика на ВС и ВКС,
намерила израз в ППВС № 4/ 23.12.1968 г. и в Тълкувателно решение № 3/
22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/ 2004 г. на ВКС- ОСГК /независимо, че касае
обезщетяването на вреди по ЗОДОВ/, и е установена константна съдебна практика
на ВКС, вкл. по реда на чл.290 ГПК, според която справедливостта- като критерий
за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни
факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя
притежател. Затова справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно
понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни
характеристики. Принципът справедливост изисква в най- пълна степен да бъдат
компенсирани вредите на увреденото лице. Този принцип изисква индивидуална
преценка на моралните вреди, причинени на пострадалото лице, като
размерът на обезщетението се
определя от съда
съобразно обществения
критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което и
обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение на съда. Понятието
„вреда“, което не е нормативно определено, следва да се тълкува в широк смисъл-
като всяко смущение, накърняване или засягане на човешко благо, имущество,
телесна цялост, здраве, душевност и психическо състояние. Справедливото
обезщетяване по смисъла на чл.52 ЗЗД изисква да бъде определен от съда онзи
паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от конкретното
увредено лице, но и на всички онези неудобства, емоционални, физически и
психически сътресения, които ги съпътстват.
Конкретно при иска по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, какъвто е предявеният по настоящото дело, такива правно
релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди са обстоятелствата, свързани с отрицателните преживявания на
ищцата, изразяващи се в унижение на честта и достойнството й, притеснение за
името й в професионалните среди, преживените стрес и дискомфорт, има ли
влошаване на здравословното й състояние и в каква степен и от какъв вид е то, и
изобщо- цялостното отражение на предприетото срещу нея деликтно поведение върху
живота й- семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението
за неимуществени вреди от деликта се определя глобално- за всички претърпени
неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл неимуществените вреди са
конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва
да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва
да е достатъчно по размер за репарирането им- в съответствие с общоприетия
критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като
същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив
размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени
вреди.
В подкрепа на извода, че ищцата е преживяла
тежко накърняването на честта и личното й достойнство, на професионалното й име
и доброто й име в обществото, както и че е била подложена на укорителни
коментари, са показанията на свидетелите Н. К. и М. П., които според настоящия въззивен съд следва да бъдат
взети предвид при формиране изводите по съществото на спора като отразяващи непосредствени
впечатления на свидетелите, ясни, обективни и последователни, взаимно
кореспондиращи и кореспондиращи на останалите събрани в процеса доказателства. Безспорно
се установява въз основа на събраните гласни доказателства, че претърпените стрес, негативни емоции и безпокойство са се
отразили на психиката, поведението и работоспособността на ищцата и са в пряка причинна връзка с процесната публикация.
Установява
се въз основа на свидетелските показания на св. К. и св. П., че ищцата Л.П.
била силно разстроена след процесната публикация, ходила на лекар и пиела
успокоителни, отказвала да ходи на служебни срещи, защото вече и случайни хора
я приемали за продажна журналистка /св. К./. Ищцата участвала като свидетел по
наказателното дело срещу „братя Г.", които целият град /гр. Дупница/
познавал, като нейното участие довело до осъдителна присъда срещу тях.
Единствено ищцата и още един свидетел не си променили показанията по това дело
и П. даже споделила със свидетелката, че е притеснена, тъй като в едно от
заседанията дори казала, че на „братя Г." трябва да се наложи ефективно
наказание.
Свидетелят
П. /адвокат по професия/ познавал ищцата от 2007 г., знаел и помнел статията.
Като свидетел по НОХД срещу „братя Г." помнел, че ищцата винаги е казвала,
че съдът трябва да определи наказанието. Не следил детайлно делото, за да знае
конкретни изменения на показанията на всички свидетели, но твърди, че ищцата
била един от основните свидетели, които не си променили показанията до края му.
Освен това свидетелства, че П. никога не се притеснявала да отразява като
журналист своеволията им и че не си променила журналистическата позиция преди и
след делото, както и че е единственият журналист в града, който се осмелявал да
пише срещу „братя Г.". Ищцата му споделила, че срещу нея е оказван натиск
и заплахи синът й да оттегли свия жалба. Натискът продължавал след конкретни
публикации срещу групата на „братя Г.", но тя не променила позицията си.
Непосредствено след процесната публикация свидетелят П. се срещал многократно с
ищцата и тя била много разстроена, напрегната, разтревожена от това как ще бъде
възприето от колегите и от хората в града и региона. На всички срещи се
говорело само за това и свидетелят я посъветвал да се консултира със
специалист, тъй като от притеснение тя отказвала да се храни и имала проблеми
със съня. От нея П. знаел, че е ходила при специалист- психиатър. По негови
данни непосредствено след статията тя се затворила в себе си, допускала много
малък кръг от хора, страдала много, че пострадал авторитетът й и
професионалната й кариера била застрашена, както и че за сина й се
разпространяват подобни клевети. При контактите му с нея у П. се формирало
убеждение, че тя е силно травмирана психически и това трудно ще отшуми.
За установяване обема на причинените на
ищцата неимуществени вреди като доказателства по делото са представени и
Медицинско удостоверение и Етапна епикриза от 05.06.2012 г., според които на
посочената дата при ищцата е констатирана стресова ситуация.
С оглед гореизложеното и като съобрази
естеството на извършеното деяние- публично, чрез печатно издание, публикувано
на четвърта страница, станало достояние на неограничен кръг от хора;
установеното по делото, че са били изнесени в публичното
пространство позорящи факти и оценки за ищцата, които я представят пред
широката общественост по негативен начин, злепоставят я, накърняват и унизяват честта,
достойнството и доброто й име; доказаните вид, обем и степен на вредите, причинени на
ищцата по повод публикуваното; както и социално- икономическите условия в
страната към процесния момент, въззивният съд намира, че съобразно критериите
на чл.52 ЗЗД сумата 10 000 лв. представлява справедливо обезщетение за
доказаните по делото неимуществени вреди, каквото е и присъденото с обжалваното
решение обезщетение.
Както
правилно е прието в обжалваното решение, публикуваните от ответника факти и
обстоятелства безспорно са позорящи, тъй като поставят под съмнение не само
добросъвестността на ищцата, но и акцентират върху желанието й да се
облагодетелства от морално неприемливо поведение във връзка с обществени въпроси,
свързани с работата й като журналист и с участието й като „ключов“ свидетел в
широко отразявано в медиите наказателно дело от общ характер /относно „братя Г.“/,
предизвикващо голям обществен интерес. Твърденията са неверни, доколкото
липсват доказателства в обратната посока, а от друга страна от показанията на разпитаните
по делото свидетели се установява, че не отговарят на обективната истина.
Клеветническите
твърдения по адрес на ищцата, изложени в процесната статия, публикувана в
издавания от ответното дружество вестник, са станали достояние на неограничен
кръг от хора, включително в местоработата на ищцата /вестник „Струма“/, на
семейството й, на близки и познати, на колегите й в журналистическата гилдия, пред
които била злепоставена. Според приетото в първоинстанционното производство
заключение на съдебно- счетоводната експертиза, от процесния бр.23 на вестник
„Уикенд“ са отпечатани 208 430 броя, които са стигнали до разпространителите,
като близо 180 000 броя са продадени и доставени като абонамент. Позорните и
неверни обстоятелства по отношение на ищцата, разгласени от ответника чрез
публикуваната статия, несъмнено са накърнили честта, достойнството и доброто й име,
с което същата се е ползвала сред близки, приятели, познати, колеги и в
обществото. Тези клевети по неин адрес са представлявали психически тормоз за
нея, била е подложена на постоянен стрес и тревоги. Всичко това е довело до
трудности в личния, служебния и обществения живот на ищцата, което от своя
страна я е карало да се чувства непълноценна и потисната, да изпитва страх за
себе си. Разгласените от ответника клевети по неин адрес са предизвикали у нея
силно безпокойство и чувство на несигурност, чувствала се потисната и
оскърбена, опасявала се от неблагоприятно отражение на статиите в чисто
професионален план, накърняването на доброто й име и авторитет като личност и
като журналист довели до притеснения в личен и семеен план и др. Поради това и
обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че с оглед общоприетия критерий
за справедливост на ищцата следва да се присъди сумата 10 000 лв.- обезщетение
за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба /не от датата на деликта, каквото искане не е заявено/ до
окончателното й изплащане.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора и неоснователност на релевираните в жалбата на ответника
доводи обжалваното решение, което е правилно, следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски за
въззивното производство има въззиваемата страна, но искане за присъждането на
разноски от същата не е заявено, поради което и такива с настоящото решение не
следва да й бъдат присъдени.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
10.10.2016 г., постановено по гр. дело № 46219/ 2015 г. на Софийски районен
съд, І ГО, 28 състав.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.