Р Е Ш Е Н И Е
Номер 01.10.2020 г. Град София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Първо ГО, 30 състав
На четиринадесети август Година 2020
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕРИЯ БАНКОВА
Секретар: Диана Борисова
като разгледа докладваното от съдия Банкова гр. дело № 590 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1-во от ЗОДОВ.
Ищецът Д.Б.С. поддържа, че срещу него било повдигнато обвинение за извършване на престъпления по чл.325, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК и по чл.325, ал.1 от НК. С присъда от 30.01.2017г. по нохд №6464/2015 СРС го осъдил на едно общо наказание от 6 месеца лишаване от свобода, което било отложено на осн. чл.66 от НК за срок от 3 години. С присъда по внохд №3665/2017г. СГС оправдал напълно ищеца и по двете повдигнати обвинения, а с решение на ВКС от 04.02.2019г. присъдата на СГС била оставена в сила.
От незаконните действия на П.ищецът търпял неимуществени вреди, подробно описани в исковата молба, които иска да бъдат обезщетени. Претенцията за обезщетение на претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, потиснатост, страх от осъждане, както и широкото отразяване в медиите, довело до уронване на доброто му име, се оценява на сума в размер на 50 000 лв. Претендира и законна лихва върху посочената сума, считано от датата 04.02.2019г.
В едномесечния срок, визиран в чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът П.на РБ подава писмен отговор, в който оспорва иска по основание и размер. Счита, че недоказани са твърдените от ищеца вреди от повдигнатото обвинение, както и причинната им връзка със същото. Прави възражение за прекомерност на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Оспорва наличието на причинно-следствена връзка между твърдените имуществени вреди и повдигнатото обвинение.
Съдът обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, след което приема от фактическа страна следното:
От приетото по делото постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 19.01.2015г. на Е.В.– ст. разследващ полицай при 02 РУ – СДВР, се установява, че на посочената дата ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл.325, ал.1 от НК – за това, че на 18.01.2015г. около 21 часа в гр. София, метростанция Недежда, в служебно помещение за извършване на полицейска проверка от служители на СДВР, в съучастие с Д.Б., е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото – обиждал Ц.Ц.– ст. полицай, с думите „Какъв си ти бе, миризливец“, „Боклук“. Образувано било досъдебно производство №143/2015г., пр.пр.1772/2015г. по описа на СРП. По отношение на обвиняемия била взета мярка за неотклонение „подписка“.
С присъда от 30.01.2017г. на СРС, НО, 15 с-в, по нохд №6464 по описа за 2015г. ищецът бил признат за виновен в извършването на престъпления по чл. 325, ал.2 вр. ал.1 вр.чл.20, ал.2 НК и чл.325, ал.1 от НК, за което му било наложено наказание шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение било отложено за срок от три години.
С въззивна присъда на САС от 21.11.2017г., постановена по внохд №3665 по описа за 2017г. първоинстанционната присъда била отменена и подсъдимият признат за невиновен и по двете повдигнати обвинения.
С окончателно решение на ВКС от 04.02.2019г. по кнд №574 по описа за 2018г. въззивната присъда била оставена в сила.
Така посочените обстоятелства не са спорни между страните, а и се установяват от приетите и неоспорени писмени доказателства.
От заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-психологична експертиза на вещото лице Г.А., което съдът кредитира като компетентно, обективно и пълно, се установява, че ищецът не е успял да се справи и преработи емоционално преживяната травма, свързана с воденото срещу него наказателно производство. Преживяното е само „изтласкано“, което по същността си представлява несъзнаван, защитен психологически механизъм. Преобладават психологични последици, които предизвикват емоционален дискомфорт, често съпроводени в характерни физически усещания. Симптомите включват емоционална лабилност, безсъние, оплаквания от главоболие, тревожност, страхови опасения. Воденият срещу ищеца процес му се е отразил в личностен аспект, като е довел до стремеж за изолация, избягване на срещи с приятели, напрежение, раздразнителност. С цел сваляне на психичното напрежение, вещото лице препоръча прихотерапевтична работа.
По инициатива на ответника по делото са събрани писмени доказателства, от които се установява следното:
Депозирана е пред АССГ искова молба от 19.01.2020г., с която ищецът претендира да му бъде присъдено обезщетение за това, че в резултат на извършени от служител на СДВР незаконосъобразни действия при задържането му на 18.01.2015г., са му причинени неимуществени вреди, а именно – болки и страдания от счупване на лъчевия кондил на лявата раменна кост. В исковата молба се сочи също и че за неопределен период от време след увреждането ищецът е живял в непрекъснат стрес, че може да последват нови репресии срещу него от органите на властта. Ответник по иска е СДВР. Установява се от приложеното съдебномедицинско удостоверение, че у ищеца се констатира отломъчно счупване на лъчевия кондил на лявата раменна кост.
Установява се от писмо изх. №05 24-00-232/04.03.2020г. на НАП, ТД – Соофия, че в периода 01.01.2015г. - 29.02.2020г. за ищеца няма данни за подадени уведомления по чл.62, ал.5 от КТ за сключени или прекратени трудови договори. Още от 2011г. ищецът е в трудово правоотношение с „Е.Б.“ АД.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Е.С.-С.– майка на ищеца и Д. Й..
Майката на ищеца заявява, че в периода 2015-2019г. се е виждала често със сина си, 2-3 пъти седмично. Живеел наблизо и идвал на вечеря. Бил много притеснен за делото. Страхувал се дали ще запази работата си, притеснявал се от близки и приятели. Започнал да страда от тежко безсъние, за което свидетелката му давала хомеопатични лекарства. Не знае от къде, но бившата му съпруга разбрала за делото, казвала му, че е престъпник и няколко месеца не му давала да вижда детето, защото считала, че му влияе зле. Преди това детето прекарвало много време с баща си. Понастоящем също често са заедно.
Свидетелят Й. заявява при разпита в съдебно заседание, че познава ищеца от 10 години. Преди често се виждали, организирали заедно музикално събитие, покрай което станали и приятели. Ищецът му споделял за случващото се покрай воденото срещу него дело, както и лични неща. Периодът съвпаднал с воденето на дело за родителски права над детето с бившата му съпруга, което му влияело тежко. Срамувал се от воденото срещу него наказателно производство, криел, защото се притеснявал, че ако разберат, хората няма да го харесват като музикант. Спрял да контактува социално и това бил поводът да приключи с работата си по организацията на музикалния фестивал. Започнал да отказва и публични изяви като музикант. В служебен план се притеснявал за работата и доходите си, но като цяло най-големите му притеснения били свързани с детето и воденото дело за родителските права, и как наказателното дело ще се отрази на възможностите му за контакт с него. Получил страх от полицейско насилие и когато звънне някой на звънеца у тях, той се страхувал да не е полицията.
Съдът кредитира показанията на свидетелите, доколкото същите са непосредствени, логични и последователни, отразяващи непосредствени възприятия относно правно-релевантни за спора обстоятелства и без противоречие с останалите събрани по делото доказатества, независимо от възможната заинтересованост от изхода на спора у майката на ищеца.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
По материалната легитимация на ответника:
Отговорността на П.на Р България се претендира на основата на разпоредбата на чл. 46, ал.1 от НПК, съгласно която прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпление от общ характер. Следователно П.на Р.Б. (като централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявените искове, тъй като в нейния персонален състав е било включено лицето, повдигнало незаконосъобразното обвинение, поддържало същото срещу ищеца (чл. 46, ал. 2, т. 1 от НПК) и същевременно осъществяващо ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 3 от НПК).
Основателността на иска с правно основание чл. 2, ал.1, т. 3, пр. 1-во от ЗОДОВ предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/. спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; 2/. наказателното производство срещу същия да е приключило с постановяване на оправдателна присъда; 3/. да е претърпял вреда /вреди/ и 4/. между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени последици /вредите/ да е налице причинно следствена връзка.
Посочените елементи от фактическият състав трябва да се докажат от ищеца, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест – чл. 154, ал.1 от ГПК. Отговорността по ЗОДОВ е обективна и не е необходимо вредите да са причинени виновно от длъжностните лица – чл. 4 от ЗОДОВ.
По делото е безспорно установено, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение, описано подробно по-горе, при установяването на фактическата страна на казуса. По повдигнатото обвинение ищецът е бил признат за невиновен и оправдан с влязла в сила присъда. Наличието на оправдателна присъда характеризира всички извършени в хода на наказателното производство процесуални и процесуално-следствени действия като незаконосъобразни, независимо, че към момента на извършването им същите може да са отговаряли на вътрешното убеждение на съответния орган за виновност на дееца и да са били продиктувани от събраните по делото към този момент доказателства. Следователно крайният съдебен акт, с който подсъдимият се оправдава, прогласява процесуалната и материалната незаконосъобразност на извършените спрямо него действия и отрича по категоричен начин необходимостта от извършването им.
Предвид §1 от ЗР към ЗОДОВ във вр. с чл.52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди с правно основание чл.2, ал. 1, т.3, пр.1-во, във вр. с чл.4 от ЗОДОВ следва да бъде определено от съда по справедливост. Това означава, че същото трябва да бъде съразмерно с обществения критерий за справедливост, като при определянето му се вземат предвид конкретните обстоятелства по делото. Съдът, при определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, последиците, тежестта на обвинението, неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение на неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки за процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с какъв интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са били извършени, ефектът на всички тези действия върху ищеца, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.
От събраните гласни доказателства се установява с категоричност, че повдигнатото обвинение е довело до негативни промени у ищеца. Засегнати били чувствата на личността за сигурност и справедливост. Външното проявление на притеснение и раздразнителност се отразява в сферата на личните отношения. Установява се стесняването на социалния му кръг и отказа на музикални изяви, произтичащи от притеснение и срам. Следователно, по делото се установи по несъмнен начин чувството на стрес и тревога, а уронването на честта и достойнството на ищеца следва да се приеме за установено дори и без събиране на формални, външни доказателства като гласни доказателства, доколкото повдигането и поддържането на обвинение за извършено престъпление въздейства негативно на чувството за самооценка и лично достойнство на всеки член на обществото. Искът е доказан по своето основание.
Ищецът е бил привлечен към наказателна отговорност с постановление от 19.01.2015г. От този момент същият има качеството на обвиняем. Следва да бъде съобразен фактът, че наказателното производство срещу ищеца е продължило 4 г. (оправдателната присъда е влязла в сила на 04.02.2019г.) през което време безспорно ищецът е търпял негативни психически изживявания и стрес досежно качеството му на подсъдим и свързаната с това възможност за налагане на наказание. Същевременно, съдът следва да съобрази, че са били повдигнати 2 обвинения, но и двете не са били за тежки умишлени престъпления, за които да са предвидени наказания лишаване от свобода над 5 години, както и фактът, че по отношение на обвиняемия е била взета най-леката възможна мярка за неотклонение – подписка. Вредите от наложените мерки за неотклонение следва да бъдат взети предвид при определяне на размера на обезщетението. В конкретния случай, съдът намира, че взетата мярка за неотклонение реално не се е отразила съществено на положението на ищеца и не е довела до конкретни промени в начина му на живот.
Неоснователно е възражението на ответника, че ищецът не е отграничил вредите, чието обезщетяване се претендира в настоящия процес от тези, които претендира да бъдат обезщетени по образуваното по негова искова молба административно дело срещу СДВР. Категорична и последователна е съдебната практика, че за вредите от незаконосъобразно задържане по ЗМВР, причинени от действия на длъжностни лица на органите на полицията, държавата отговаря по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Вредите, претендирани от ищеца по образуваното срещу СДВР адм. дело произтичат от друго основание, което е и видно от изложението в исковата молба. Що се касае до сходните твърдения с направените по настоящото дело относно преживян стрес и психическа травма, съдът не намира за житейски невъзможно двата юридически факта – твърдяното незаконно задържане и воденият наказателен процес, независимо един от друг да предизвикат сходни негативни изживявания у личността. Напротив, това е по-скоро очаквано и предвидимо, и е възприето от законодателя, който е отграничил реда, по който да се търси отговорност за тези вреди, следователно идеята, че е възможно паралелното им съществуване не му е чужда.
Установи се от събраните гласни доказателства, че ищецът е претърпял в личен аспект последици от повдигнатото обвинение, които обаче не са довели до конкретна съществена промяна в начина му на живот. Установено е по делото, че въпреки субективните му опасения, наказателният процес не се е отразил по никакъв начин на служебната му ангажираност – напротив, през целия процесен период, вкл. и към настоящия момент ишецът продължава да работи на същото място.
Не следва да бъдат взети под внимание при определяне размера на
справедливото обезщетение вредите, които ищецът твърди да е претърпял от
публикации и коментари в интернет пространството, за които дава показания и
свидетелят Й.. Негативни коментари под публикации в електронни сайтове не могат
да бъдат по никакъв начин контролирани и ограничавани от органите на
Прокуратурата, поради което и съдът намира, че не може да се обоснове наличието
на причинно-следствена връзка между повдигането на неоснователно обвинение и
негативните чувства на ищеца, предвизвикани от тези публикации.
В същата степен горното важи по отношение на вредите, които ищецът е
претърпял в емоционалната си сфера от създадените пречки за осъществяване на
контакт с детето си, за които сочат свидетелските показания. Само по себе си,
повдигнатото обвинение и воденият срещу него процес не са от естество да
причинят посочените вреди. Те по-скоро са довели до засягане на доброто име на ищеца и
са променили отношението към него от страна на бившата му съпруга, която го наричала
„престъпник“, но причинната връзка с действията на П.се простира само дотук.
Последващи решения относно режима на контакт между родител и дете не могат да
бъдат резултат от действията на ответника.
Като взе предвид всичко изложено по-горе, съдът намира, че справедливото обезщетяване на моралните вреди следва да бъде определено на 6 000 лева. До пълния предявен размер претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли.
С оглед основателността на главната искова претенция, основателна се явява и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 04.02.2019г. /Тълкувателно решение №3/22.04.2004г. на ВКС на РБ/.
По отношение на разноските:
Ищецът претендира направените по делото разноски, които съгласно доказателствата по делото възлизат на 10 лв. заплатена държавна такса и 1000 лв. адвокатски хонорар. На основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените по делото разноски за държавна такса в цялост, а за адвокатско възнаграждение – съразмерно с уважената част от иска. Ето защо, ответникът следва бъде осъден да заплати на ищеца разноски за един адвокат в размер на 120 лв.
На осн. чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ П.следва да заплати по сметка на СГС и разноските в производството, а именно - 300 лв. за изготвяне на СПЕ.
С оглед
изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., гр. София, бул. „******да заплати на Д.Б.С., ЕГН **********,*** 000 лева по иска с пр.осн. чл. 2, ал.1, т. 3, пр. 1-во от ЗОДОВ за обезщетяване неимуществените вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпления по чл.325, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК и по чл.325, ал.1 от НК, за които ищецът е оправдан с присъда по внохд №3665/2017г. а СГС, влязла в законна сила на 04.02.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.02.2019г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъдения размер от 6 000 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева.
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., гр. София, бул. „******да заплати на Д.Б.С., ЕГН **********,*** сумата от 130 лева – съдебни разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение по делото, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ.
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., гр. София, бул. „******да заплати по сметка на СГС, на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, сумата от 300 лв. – разноски за изготвяне на съдебно-психологична експертиза.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред САС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: