РЕШЕНИЕ
гр.
София, 09.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Е
въззивен състав, в публичното заседание на трети юли
през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И.И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа
докладваното от младши съдия Христова гр. дело № 11148 по описа за 2019 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
чл. 273 от ГПК.
С решение № 141634 от 14.06.2019
г., постановено по гр. д. № 62557/2018 г., по описа на Софийски районен съд,
ГО, 33-ти състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД установителни искове за
признаване за установено, че ответницата И.Л.И. дължи на ищеца сума в размер на
468,48 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия
за периода от 01.05.2014 г. до 31.01.2016 г., ведно със законна лихва от
22.03.2018 г. до изплащане на вземането, както и сума в размер на 75,69 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 16.09.2015 г. до 09.03.2018 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк „******, аб. № 045336, за които
суми е издадена заповед от 30.03.2018 г. по реда на чл. 410 от ГПК по ч. гр.
дело № 19039/2018 г. на СРС, 33-ти състав. Със същото решение „Т.С.“ ЕАД е
осъдено да заплати на И.Л.И. сумата от 150 лева – разноски по делото.
Срещу решението е
подадена въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД. В същата се излагат съображения за
неговата неправилност, като се намира за постановено при нарушение на
материалния закон. Счита се за неправилен изводът на СРС, че И.Л.И. не е клиент
на топлинна енергия за битови нужди, доколкото законът дава легална дефиниция
на понятието „клиент на топлинна енергия“ и е без значение фактът дали лицето е
обитавало процесния имот, респективно дали същото е консумирало лично топлинна
енергия. Сочи се, че при условията на пълно и главно доказване ищцовото
дружество е установило съществуването на договорно правоотношение между
страните, реално доставена топлинна енергия за процесния период, както и нейната
стойност, която съответства на спорната сума. С оглед изложеното се отправя
искане решението да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с
което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се и присъждане
на сторените съдебни разноски за въззивната инстанция.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответницата
И.Л.И., в който се излагат доводи за неоснователност на същата, поради което се
отправя искане да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да
бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като
обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба по реда
на чл. 269 от ГПК, приема за установено следното:
Жалбата, с която е
сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от
легитимирана страна и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което е
допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според
която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата
допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в
жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Решението на СРС е и правилно, като на
основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от
СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
За да бъде уважен предявеният от „Т.С.“
ЕАД иск с правна квалификация
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, респ. за да бъде ангажирана отговорността на ответника, ищецът следва да
докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения
между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това число и
качеството му потребител на топлинна енергия, обема на реално доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза
именно на претендираната сума.
Съгласно нормата на чл. 153 от ЗЕ - в
редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в
§ 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице - собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ
и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл
на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна
енергия. По силата на закона между
битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по
продажба на топлинна енергия при публично
известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици
за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик
потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело
№ 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата
на договорно правоотношение. С него е разяснено, че собствениците, респективно
бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право
на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна
енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между
ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия
имот. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди
(„битов клиент“ по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените
от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от
договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна
енергия за собствените му битови нужди.
С подадения
пред районната съдебна инстанция отговор на искова молба ответницата
И.Л.И. изрично е оспорила качеството си на клиент на топлинна енергия. В тежест на ищеца е да докаже
качеството на ответницата на потребител на
топлинна
енергия, което е предпоставка за съществуването на облигационно правоотношение между страните, в какъвто смисъл е и докладът на съда по
чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК. Ищецът не
е ангажирал никакви доказателства в подкрепа на твърденията си, че ответницата има качеството потребители на топлинна
енергия за битови нужди за посочения в исковата молба недвижим имот
и за процесния период. По делото е представена заповед №
7700-9/03.06.2009 г. на кмета на район „Искър“, с която на основание чл. 43 от
ЗИД на ЗОС и чл. 19, ал. 1 т Наредбата за реда и условията за управление и
разпореждане с общински жилища на територията на СО е настанена К.Г.К. и
членовете на нейното домакинство - И.Л.И., в общинско
жилище, находящо се в гр. София, жк „******. В заповедта е посочено, че К.Г.К. се
задължава в срок до 08.06.2009 г. да сключи договор за наем с кмета на района,
какъвто договор обаче по делото не е представен. По делото са представени и
декларация от ответницата от 11.04.2016 г., в която същата заявява, че към
11.04.2016 г. обитава процесното жилище, както и служебна бележка от Столична
община – Район „Искър“ от 02.06.2016 г., издадена на И.Л.И.
в уверение на това, че със заповед № РИС16-РД-66-40/04.05.2016 г. е настанена в
общинско жилище на адрес в гр. София, жк „******, като до този момент партидата
за имота при „Т.С.“ ЕАД е била на К.Г.К.. Или, от така представените
от ищовото дружество доказателства – декларация от 11.04.2016 г. и служебна
бележка, не се установява за процесния период страните да са били в наемно правоотношение
във връзка с процесния апартамент, както и И.Л.И. да е отправила
искане до „Т.С.“ ЕАД за откриване на индивидуална партида на нейно име.
Напротив, от издадената от Столична община – Район „Искър“ служебна бележка се
установява, че към 02.06.2016 г. партидата за имота е на името на К.Г.К.. Отделно от това, чл. 64, ал. 1 от Общите условия на
ответника регламентира, че клиент по смисъла на тези общи условия може да бъде
и друго лице – ползвател на имота, различно от собственика на имота, при
условие че последният е представил писмено съгласие в нотариално заверена форма
за това. По делото не е ангажирано писмено съгласие от собственика на
топлоснабдения имот, в нотариално заверена форма.
Ето защо следва
да се приеме, че ответницата не а надлежно пасивно материалноправно легитимирана да отговаря по предявените срещу нея искове. Тъй като претенцията на ищеца не е установена по своето основание,
не се налага обсъждането на останалите изложени от страните съображения,
както и на доказателствата, ангажирани за установяване на размера й. С оглед
неоснователността на претенцията за главницата, неоснователна се явява и
претенцията за мораторна лихва предвид акцесорния й характер.
Предвид изложеното, поради съвпадането
на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение
като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски във въззивното производство има
ответницата – въззиваем, която е поискала
присъждането на такива до приключване на последното заседание пред настоящата
съдебна инстанция и е представила доказателства за извършването им, а именно за
заплатено адвокатско възнаграждение в брой за един адвокат, което се претендира
в размер на 300 лева. Предвид своевременно наведеното от процесуалния
представител на въззивника възражение за прекомерност, съставът на СГС намира,
че същото се явява неоснователно, доколкото претендираното от въззиваемата
страна адвокатско възнаграждение е съответно на минималното такова, уредено в Наредба №1/2004 г., съобразно редакцията на чл. 7, ал. 2, т.
1 към момента на сключване на договора за правна и защита и съдействие. При това положение на И.Л.И. се дължат разноски
в размер на 300 лева.
Воден от горните мотиви,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖАВА решение № 141634 от
14.06.2019 г., постановено по гр. д. № 62557/2018 г., по описа на Софийски
районен съд, ГО, 33-ти състав.
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на И.Л.И.,
с ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл.
78, ал. 3, вр. с чл. 273 от ГПК сумата от 300
лева – разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.