№ 19725
гр. С., 31.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110174236 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Oбразувано e по искова молба на Р. Д. К. срещу „А.Т.Е.Г.” АД, с която е предявен
частичен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, с който
се иска осъждането на ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 5 лв. - частичен
иск от сумата в размер на 89,10 лв., представляваща недължимо платени суми по договор за
потребителски кредит № 689401, сключен на 11.07.2024 г.
Ищцата твърди, че на 11.07.2024 г. между В.С.С. и ответника бил сключен договор за
потребителски кредит № 689401. Сочи, че при подписването на договора на В.С. не му били
предоставени необходимите документи по чл. 10 ЗПК, а в приложение към договора било
посочено, че най-късно до следващия ден кредитополучателят е длъжен да представи
обезпечение по кредита, което да отговаря на редица трудно изпълними условия. В чл. 4 от
приложение № 5 към договора за потребителски кредит № 689401/11.07.2024 г. било
посочено, че в случай, че потребителят не предостави исканото обезпечение ще дължи
неустойка в размер, посочен в погасителния план - в размер на 1,97 лв. средно на ден, но не
повече от 1 % на ден от главницата по кредита. Твърди, че сумата по кредита била в размер
на 300 лв. със срок на погасяване - 10.08.2024 г., при размер на погасителната вноска - 340
лв. с одобрено обезпечение и 399,10 лв. без одобрено обезпечение. Към договора за
потребителски кредит бил представен и погасителен план, съгласно който
кредитополучателят следвало да заплати една вноска в размер на 399,10 лв., формирана по
следния начин: 300 лв. - главница, 10 лв. - възнаградителна лихва, 30 лв. - такса
преференциално обслужване и 59,10 лв. - неустойка. Твърди, че уговорената неустойка е
нищожна. Счита, че с нея се цели да се заобиколи предвиденият максимален размер на ГПР -
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочва, че с уговорената неустоечна клауза се цели осигуряването на
1
допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума. В допълнение на това
твърди, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна
и санкционна функции, като противоречи на закона и на добрите нрави. Счита, че с
неустойката се заобикаля разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, доколкото в полза на кредитора
се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, като се достига до кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва, което е недопустимо. Счита, че неустоечната клауза е нищожна и на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Твърди, че не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, доколкото посоченият размер на ГПР в договора не отговаря на действителния такъв,
тъй като към него е следвало да бъде включена уговорената неустойка, поради което
договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. На следващо място твърди,
че между страните са уговорени „Условия за ползване на преференциално /ВИП/
обслужване“, но за тази услуга не следвало да се дължи възнаграждение - чл. 10, ал. 2, чл.
10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК. Счита, че клаузата на чл. 5 от приложение № 5 към
договора за кредит е неравноправна - чл. 143, т. 9 ЗПК.
Ищцата поддържа, че на 05.11.2024 г. бил сключен договор за цесия, по силата на
който В.С.С. й прехвърлил вземането си срещу „А.Т.Е.Г.” АД, представляващо сумата в
размер 89,10 лв. - платена сума без основание по нищожен договор за потребителски кредит
№ 689401/11.07.2024 г., като посочва, че с настоящата искова молба ответникът следва да се
счита за уведомен за извършената цесия. С оглед гореизложеното моли за осъждането на
ответника да заплати сумата от 5 лв., частична претенция от 89,10 лв., която е била
заплатена без основание от праводателя на ищцата. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответното
дружество, с който оспорва иска като неоснователен. Твърди, че сключеният договор за
цесия е нищожен поради липса на съгласие, тъй като между страните липсвало такова по
отношение на предмета на договора. На следващо място счита, че договорът за цесия е
нищожен поради невъзможен предмет. Допълва, че договорът за цесия не е породил
транслативно действие спрямо него, доколкото не му е било съобщено достатъчно ясно кои
вземания са предмет на цесията. Оспорва клаузата за неустойка в договора да е нищожна.
Оспорва твърдението, че не са били спазени изискванията по чл. 10, ал. 1 ЗПК, с доводи, че
на кредитополучателя е бил предоставен, съгласно чл. 5, ал. 2 ЗПК, стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, съгласно
приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 ЗПК. Оспорва твърдението, че договорът нарушава чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, като твърди, че размерът на годишния процент на разходите е изчислен
съгласно формулата, посочена в Приложение № 1 от преходните и заключителни разпоредби
на ЗПК. Твърди, че задължението за неустойка не е разход по кредита и не е следвало да
бъде включвано към ГПР. Оспорва неустойката да излиза извън присъщите й функции, както
и да накърнява добрите нрави. Твърди, че неустойката е била индивидуално уговорена
между страните. Посочва, че неустойката за непредоставено обезпечение следва да се
отличава от забавата за плащане на паричните задължения, поради което ограничението за
2
максималната неустойка в размер на законната лихва за забавени парични задължения не
следва да се прилага по аналогия. Оспорва уговорената такса за „Преференциално (ВИП)
обслужване“ да е недействителна по чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като предоставените услуги не
били във връзка с управлението на кредита. В заключение счита, че сключеният договор за
потребителски кредит е действителен, като са били спазени всички законови условия.
Твърди, че кредитът е сключен изцяло по волята на потребителя, като освен това същият е
имал срок от 14 дни да се откаже от него. Моли за отхвърляне на предявения иск и за
присъждане на сторените по делото разноски.
В открито съдебно заседание на 14.05.2025 г. по реда на чл. 214 ГПК е допуснато
увеличение на размера на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД до сумата от 54 лв. –
предявен в пълен размер.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235,
ал. 2, ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
С доклада по делото, приет без оспорване от страните, са отделени на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото фактите,
че на 11.07.2024 г. между В.С.С. и ответника „А.Т.Е.Г.” АД е сключен договор за
потребителски кредит № 689401, като сумата по отпуснатия кредит е в размер на 300 лв. и
че същата е била усвоена от кредитополучателя.
Посочените обстоятелства се установяват и от приетия договор за потребителски
кредит № 689401/11.07.2024 г., сключен между В.С.С. като „кредитополучател“ и „А.Т.Е.Г.“
АД като „кредитодател“, въз основа на който на В.С.С. е предоставен потребителски кредит
съгласно условията на кредитните продукти „Кредит до заплата“ и/или „Кредит на вноски“
на „А.Т.Е.Г.“ АД в размер на 300 лв., за срок до 10.08.2024 г., размер на вноската 340 лв.,
включваща главница в размер на 300 лв., договорна лихва в размер на 10 лв. и сумата от 30
лв. - такса за пакет „Преференциално (ВИП) обслужване“, като в погасителния план е
уговорена и сумата от 59,10 лв. - неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, с
което общият размер на погасителната вноска при липса на обезпечение е в размер на 399,10
лв.
По делото е прието приложение № 1 към договор за потребителски кредит № 689401,
неразделна част от последния, в което са посочени параметрите на сключения договор, а
именно: главница по кредита - 300 лв., срок за погасяване на кредита - 10.08.2024 г., размер
на погасителната вноска с одобрено обезпечение - 340 лв., размер на погасителната вноска
без одобрено обезпечение – 399,10 лв., брой погасителни вноски - 1, годишна лихва за
ползване на кредита - 40,56 % и годишен процент на разходите по кредита (ГПР) - 65 %.
По делото е прието приложение № 3 - Условия за ползване на пакет „Преференциално
(ВИП) обслужване“ на „А.Т.Е.Г.“ АД, по силата на което кредитодателят е предоставил на
кредитополучателя допълнителни услуги по пакет „Преференциално (ВИП) обслужване“ на
„А.Т.Е.Г.“ АД, включващ следните допълнителни услуги, предоставяни на клиента, които са
извън цената на финансовата услуга по предоставяне на потребителския кредит, а именно: 1.
3
Кредитодателят предоставя в услуга на Клиента удължено работно време, а именно: всеки
ден от 08:00 до 20:00 часа, включително през почивните дни и официални празници; 2.
Кредитодателят предоставя на Клиента услугата безплатно известяване за настъпване на
предстояща падежна дата по договор за кредит; 3. Кредитодателят предоставя на Клиента
детайлна информация за промоционални условия и възможности за бъдещи промоции по
договори за кредит; 4. Кредитодателят включва Клиента в лоялна програма на
кредитодателя с регулярни отстъпки от услугите на последния, включително
преференциално разглеждане на исканията на Клиента за преструктуриране на кредита; 5.
Кредитодателят предоставя на Клиента възможност за регулярно участие в ежемесечни и
ежегодни томболи и награди, организирани от Кредитодателя, когато такива са налични; 6.
Кредитополучателят получава Удостоверение за актуален дълг или Удостоверение за липса
на задължения към Кредитодателя без да заплаща допълнителна такса съгласно Тарифата.
Посочено е, че допълнителните услуги не са задължителни и не са условие за ползване и
отпускане на кредита. В чл. 3 страните са се съгласили, че срещу предоставяне на
допълнителните услуги Клиентът следва да заплати на Кредитодателя такса в размер на 30
лв., която се заплаща от Клиента на равни вноски заедно с всяка вноска по кредита (чл. 4), в
пълен размер във всички случаи на погасяване на кредита, включително при предсрочно
погасяване на кредита (чл. 5).
По делото е прието и приложение № 5 към договор за потребителски кредит №
689401, неразделна част от последния, в което страните са уговорили (чл. 1), че в срок до
края на следващия ден, считано от деня на сключване на договора за кредит (тоест денят, на
който Кредитодателят е превел/предал сумата на кредита по уговорения между страните
начин), Кредитополучателят е длъжен да учреди следните обезпечения: 1. Поръчителство на
две физически лица или 2. Банкова гаранция в размер на 340 лв., представляваща сбор на
дължимата главница и лихва за ползване на кредита, със срок на валидност от 30 дни след
крайния срок за погасяване на всички задължения по договора. Съгласно чл. 2, ал. 1 в
случай, че Кредитополучателят обезпечи кредита чрез Поръчители, то той е длъжен в срок
до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, да осигури
поне двама поръчители, които да отговарят солидарно за задълженията на
Кредитополучателя по договора за кредит. По своя преценка и с оглед кредитоспособността
на Кредитополучателя Кредитодателят може да изиска Кредитополучателят да осигури
повече от двама поръчители с оглед получаване на кредит. Поръчителите трябва
задължително да бъдат физически лица, като всеки един от тях трябва да отговаря на
следните условия: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лв.; да
бъдат лица над 20 - годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по-
малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители
по друг договор за кредит, включително и такъв с Кредитодателя; да нямат неплатени
осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други кредитни или
финансови институции или ако имат - кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен”. Предвидено е, че Кредитодателят
не е длъжен и по своя преценка, с оглед надеждността и платежоспособността на съответния
4
поръчител, може да откаже да приеме предложените от Кредитополучателя Поръчители.
При одобрение от Кредитодателя на Поръчителите същите подписват договор за
поръчителство.
Съгласно чл. 3, в случай че Кредитополучателят обезпечи кредита, като предостави
Банкова гаранция, то той е длъжен в срок до края на следващия ден, считано от деня на
предоставяне от Кредитодателя на сумата по кредита, да предостави на Кредитодателя
оригинала на Удостоверението за Банкова гаранция и копие на договора, сключен между
съответната банка и Кредитополучателя за издаване на Банкова гаранция. Банковата
гаранция трябва да съдържа неотменяемо и безусловно изявление на съответната Банка, че
ако Кредитополучателят не заплати което и да е свое парично задължение, произтичащо от
договора за потребителски кредит, Банката ще заплати на Кредитодателя всички дължими
от Кредитополучателя суми в първия работен ден, следващ деня на получаване на първо
писмено искане от страна на Кредитодателя. Банковата гаранция трябва да покрива размера
на всички суми, които Кредитополучателят е длъжен да изплати на Кредитодателя по
договора за кредит и да има срок на валидност не по-кратък от 30 дни след крайния срок за
погасяване на всички задължения по договора.
В чл. 4 е уговорено, че в случай, че Кредитополучателят не осигури и не представи в
срок обезпечение по кредита или действието на обезпечението бъде по някаква причина
прекратено, Кредитополучателят дължи на Кредитодателя неустойка за всеки календарен
ден, за който не е предоставил обезпечение. Размерът на неустойката е индивидуално
определен за всеки кредитополучател и е в размер на 1,97 лв. средно на ден, като
неустойката на ден не трябва да надвишава 1 % от главницата по кредита. Горепосочената
неустойка се начислява в началото на периода на всяка вноска и се заплаща от
Кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска. Неустойката по съответната
погасителна вноска се заплаща в пълен размер във всички случаи на погасяване на кредита,
включително при предсрочно погасяване на кредита. Неустойката се дължи само за периоди,
в които кредитът е бил без осигурено обезпечение. В този смисъл, ако Кредитополучателят
осигури надлежно обезпечение по кредита, което се счита от момента на одобрението на
обезпечението от страна на Кредитодателя, макар и след изтичането на срока за нейното
представяне, неустойката спира да се начислява. Ако действието на обезпечението бъде
прекратено, независимо по какви причини, неустойката отново се начислява считано от
деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.
По делото са приети също стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити - приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от Закона за
потребителския кредит от 11.07.2024 г., в който отново са посочени параметрите на договора
за потребителски кредит, както и общи условия на „А.Т.Е.Г.“ АД, приложими към договори
за потребителски кредити, като в чл. 10 е предвидено, че с цел гарантиране и обезпечаване
погасяването на всички дължими и изискуеми вземания на Кредитодателя към
Кредитополучателя на основание договора за кредит и Общите условия, включително
главница, лихви, такси, неустойки, глоби и други разноски, до окончателното им събиране в
5
пълен размер, в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата
по кредита (денят, на който Кредитодателят е превел кредита по уговорения между страните
начин), Кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение. Обезпеченията се определят в
договора за потребителски кредит и приложенията към него и гарантират плащането на
всички вземания на Кредитодателя до пълното издължаване от Кредитополучателя на
сумите по договора за кредит. Съгласно чл. 13.4., в случай, че Кредитополучателят не
осигури и не представи в срок надлежно обезпечение по реда и при условията на
настоящите Общи условия и договора за кредит или действието на обезпечението бъде по
някаква причина прекратено, Кредитополучателят дължи на Кредитодателя неустойка в
размер, посочен в договора за потребителски кредит и приложението към него.
По делото са приети разписки за извършени плащания по процесния договор за
потребителски кредит, както и е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна
експертиза (ССчЕ), неоспорено от страните, което съдът кредитира като компетентно
изготвено и в пълнота отговарящо на поставените задачи, от което се установява, че по
договор за потребителски кредит № 689401/11.07.2024 г. сумата в размер на 300 лв. е
усвоена от кредитополучателя на 11.07.2024 г. в брой чрез Изипей. Изплатената сума от
В.С.С. по договора е в размер на 354 лв., заплатена на 12.07.2024 г. в брой чрез Изипей.
Платената сума в размер на 354 лв. е разпределена за погасяване на следните задължения:
погасена главница в размер на 300 лв., погасена договорна лихва в размер на 0,33 лв.,
погасена неустойка в размер на 19,70 лв., такса за пакет „Преференциално (ВИП)
обслужване“ в размер на 30 лв., такса предсрочно погасяване на кредита по чл. 32, ал. 4 ЗКП
в размер на 1,50 лв. и надвнесена сума – 2,47 лв. Вещото лице е изчислило размера на ГПР
при включване на договорна лихва, неустойка за непредоставяне на обезпечение и такса за
допълнителни услуги в размер на 2972,74 %, а само с включена неустойка – 765,23 %.
Прието е и потвърждение за извършена цесия на основание чл. 99 ЗЗД, с което В.С.С.
е потвърдил извършената цесия от 05.11.2024 г., по силата на който договор е прехвърлил на
цесионера Р. Д. К. вземането си срещу „А.Т.Е.Г.“ АД, представляващо сумата в размер на
89,10 лв. – платена сума без основание, произтичаща от договор за потребителски кредит №
689401/11.07.2024 г., както и че всички плащания следва да бъдат превеждани по сметка,
посочена от Р. Д. К..
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД,
за осъждане на ответника да върне на ищцата сумата от 54 лв., представляваща недължимо
платени суми по договор за потребителски кредит № 689401/11.07.2024 г.
В тежест на ищцата е да докаже, че в полза на В.С.С. е възникнало вземане в размер
на 54 лв. (че същият е заплатил посочената сума в полза на ответника по сочения договор за
кредит), както и че между ищцата и В.С.С. е сключен валиден договор за цесия, с което на
ищцата е било прехвърлено вземането за получени без основание суми по договора за
кредит и ответникът е бил уведомен за цесията.
6
В тежест на ответника е да докаже наличието на основание за задържане на сумата от
54 лв., заплатена от страна на В.С.С., включително наличието на действителен договор за
потребителски кредит, отговарящ на всички изисквания на ЗПК, в това число и коректно
посочване на ГПР с включени всички разходи в него, както и възраженията си за нищожност
на договора за цесия поради невъзможен предмет и липса на съгласие – чл. 26, ал. 2, пр. 1 и
пр. 2 ЗЗД.
Сключеният между В.С.С. и „А.Т.Е.Г.” АД договор за паричен заем има
характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК
легална дефиниция, според която „Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне“, а заемателят има качеството потребител по смисъла на
§ 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което в отношенията между страните приложение намират
императивните норми на ЗПК и ЗЗП.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по[1]специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР - 65 %, т. е.
не е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер надвишава максималния
7
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Отделно от това, този размер не отразява и действителния такъв, тъй
като не включва част от разходите по кредита, а именно - неустойката, която се начислява от
заемодателя и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по
дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).
В задължителното Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело
C-714/22 е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на
съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед
на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3,
буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не
отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи
обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент.
Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и
разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява
тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. От член 23 от
Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива, следва,
че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби,
приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки, така
предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това
означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на
наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се
съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9
ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61-63 и цитираната
съдебна практика).
Съобразявайки цитираната практика, настоящият съдебен състав приема, че
уговорената в приложение № 5 към процесния договор „неустойка“ е разход по кредита,
който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР
(индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този
извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
8
В случая е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне
на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати
неустойка, която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. В
частност настоящият съдебен състав приема, че с неустоечна клауза се цели единствено
осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума
- „скрита възнаградителна лихва“, т. е. представлява конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма
облага на кредитора от договора. Този извод на първо място следва от специфичността и
краткия срок за изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена
неустойката - осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема или банкова
гаранция. По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението.
Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи обезпечение от
такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на
заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице,
отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно чл. 138, ал. 2,
изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на
възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден
заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора
погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че
задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка
ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение - банкова
гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит,
доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за
издаването на банковата гаранция. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се
заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. С оглед гореизложеното, задължението по чл. 4 от
приложение № 5 към договора не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява
разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в противоречие на правилото чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима
от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени
годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на
обсъжданата сума по чл. 4 от приложение № 5 към договора, те не могат да изпълнят
отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да
се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на
което да вземе информирано решение за сключването му. От ССчЕ се установява, че при
включване на всички разходи по кредита действителният ГПР би бил в размер на 2972,74 %,
което многократно надвишава максимално допустимия праг. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията
на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ето защо следва да се приеме, че процесният
9
договор за потребителски кредит № 689401/11.07.2024 г. е нищожен на основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи лихва
или други разходи. Тази норма представлява своеобразна санкция за недобросъвестния
кредитор, който нарушава императивните законови изисквания, които трябва да спазва при
сключване на договор за потребителски кредит, като целта е да се пресекат подобни
практики. Нормата на чл. 23 ЗПК не прави разграничение между възнаградителна и
мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради което следва да се приеме, че
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита и никакви лихви –
възнаградителни или мораторни, както и други разходи по кредита като такси, неустойки и
др.
По делото се установява, че потребителят В.С.С. е платил по договора за кредит суми
в общ размер от 354 лв., като разликата над чистата стойност от 300 лв. се явява платена без
основание и подлежи на връщане съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Следва да се отговори на въпроса дали ищцата е материалноправно легитимирана да
претендира връщане на сумата от 54 лв. от ответника, по отношение на което съдът приема
следното:
Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът на едно вземане
(цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Договорът за цесия винаги предполага
съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, като вземането преминава
върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал - чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Длъжникът по
вземането не е страна по цесията. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което
то се е намирало в момента на сключването на договора. Заедно с вземането върху
цесионера по силата на закона преминават и всички акцесорни права (освен ако е уговорено
противното). Договорът за цесия е каузален и консенсуален. Същият може да бъде сключен
както като възмезден, така и като безвъзмезден. Той е неформален договор - изявленията на
цедента и цесионера не е задължително да бъдат облечени в писмена форма, за да се
направи извод, че вземането, предмет на цесията, е било прехвърлено на цесионера. С
постигане на съвпадение в изявленията на цедента и цесионера договорът за цесия се счита
сключен и в отношенията между цедента и цесионера прехвърлителното действие на
договора за цесия настъпва веднага. Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на
страните по договора, така и на трето лице - длъжника, налага извършването на
допълнително действие - съобщаване на длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД.
Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е
длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни
задължението си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на
вземането. Без да е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с
оглед на третите лица, длъжника, правоприемниците и кредиторите на цедента и на
цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети лица от момента, в
10
който съобщението бъде получено от длъжника - чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Цесията представлява способ за прехвърляне на субективни права, по силата на който
настъпва промяна в субектите по облигационното правоотношение, доколкото кредитор по
вземането става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си, поради което тя
има правните последици на активна субективна новация. От транслативния ефект на
договора за цесия следва, че негов предмет могат да бъдат само прехвърлими права, респ.
такива вземания, възможността за чието прехвърляне не е изключена от закона или по
договорен път, или не следва от тяхното естество (чл. 99, ал. 1 ЗЗД). За да породи действие
договорът за цесия, достатъчно е прехвърленото вземане да е индивидуализирано по
основание и размер. Прехвърлянето на право, което не е изискуемо, е действително, т. е.
изискуемостта не обуславя годността на вземането да бъде предмет на договор за цесия. Не
съставлява пречка за цесията и наличието на спор между кредитора и длъжника относно
действителния размер на вземането, предмет на цесията. Страните следва да
постигнат съгласие относно съществените белези на конкретното вземане -
правоотношението, от което то е възникнало, и неговия размер или начина на определянето
му. От характера на договора като каузална сделка, условие за чиято действителност е
наличието на основание (causa), изразяващо се в уговорените с него насрещни престации,
следва, че договорът за цесия по необходимост предполага съществуването на вземане,
произтичащо от друго правоотношение, възникнало между цедента и длъжника. Независимо
от различните основания за сключване на цесионния договор (acquirendi causa при продажба
или замяна, donandi causa при дарение, solvendi causa в хипотезата на даване вместо
изпълнение и др.), определеността, съответно определяемостта на съдържанието на
престацията, е предпоставка за действителността на договора, поради което ако
прехвърленото вземане не съществува, договорът за цесия е нищожен поради невъзможен
предмет. Предмет на цесията не могат да бъдат неиндивидуализирани вземания. Ето защо,
ако прехвърленото вземане не е индивидуализирано по страни, предмет (източник на
вземането – договор, деликт, неоснователно обогатяване) и размер (определен или
определяем според конкретните обстоятелства) договорът за цесия е нищожен на основание
чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД (в този смисъл решение № 196/22.11.2018 г. по гр. д. № 3871/2017 г. по
описа на ВКС, IV г. о., определение № 914/09.12.2016 г. по гр. д. № 60014/2016 г. по описа на
ВКС, IV г. о.).
В случая ответникът не оспорва факта, че между В.С.С. и Р. Д. К. е сключен договор
за цесия от 05.11.2024 г. – в тази връзка по делото е представено потвърждение по чл. 99 ЗЗД
за извършената цесия (в което са посочени съществените условия на договора), с което
цедентът е потвърдил извършеното прехвърляне на вземанията по договора за
потребителски кредит, както и че всички плащания следва да бъдат превеждани по сметка,
посочена от цесионера; ответникът не оспорва и че е узнал за цесията (оспорва само че
вземанията не са индивидуализирани в достатъчна степен при уведомяването). Длъжникът
оспорва валидността на договора за цесия, но не твърди, че е извършвал плащания на стария
кредитор преди съобщаването на извършената цесия, което би го освободило от отговорност
11
спрямо цесионера. Следва да се посочи, че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на
цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да
защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу
изпълнение на лице, което не е носител на вземането (да го предпази от двойното плащане
на едно и също задължение), поради което възражение от длъжника, че цесията не му е
надлежно съобщена може да се прави само в случай, че длъжникът е платил на стария
кредитор до момента на уведомяването, а в настоящия процес ответникът не твърди
извършено плащане след прехвърляне на вземането (определение № 987/18.07.2011 г. по гр.
д. № 867/2011 г. по описа на ВКС, ІV г. о.).
Съдът намира в конкретния случай, че прехвърленото вземане е индивидуализирано в
необходимата за това степен чрез посочване на титуляря му, задълженото лице по него и
конкретния му размер, както и чрез позоваването на плащане без основание (предвид
хипотезата на чл. 23 ЗПК е посочен и правопораждащият вземането факт – договор за
потребителски кредит) – посочено е, че се прехвърлят всички вземания, възникнали от
неоснователно обогатяване на длъжника (ответника) за сметка на кредитора - физическо
лице във връзка с отношенията им по конкретния договор за кредит, поради което не може
да се приеме липса на съгласие за прехвърляне на вземанията. Не може да се възприеме и
становището за липса на предмет на цесията, доколкото става въпрос за вземания за платени
без основание суми, които са възникнали от момента на плащането им, съответно са
определяеми. При нищожен договор за кредит платеното е изначално лишено от основание
и подлежи на връщане, т. е. вземането възниква в полза на платеца от момента на
плащането. Кредитополучателят е имал това вземане още към момента на плащане на
сумата по договора и към датата на договора за цесия - 05.11.2024 г. това вземане не е било
бъдещо, а е съществувало, тъй като прехвърлените вземания с източник неоснователно
обогатяване, получени при начална липса на основание, към което се отнася и плащането по
недействителен договор съгласно ППВС № 1/28.05.1979 г., са били платени на 12.07.2024 г.
(така ССчЕ) и са съществували в патримониума на цедента към датата на сключване на
процесния договор за цесия. За валидността на цесията е необходимо вземането да е
индивидуализирано и да бъде определяемо, но не е необходимо то да е ликвидно и
изискуемо – да е безспорно и определено по основание и размер, или да е настъпил падежът
му. Предметът на договора за цесия трябва да е определен или определяем, за да поради
действие договорът, а в случая предметът на договора е определяем. Поради това съдът
намира, че договорът за цесия не е нищожен поради невъзможен предмет на основание чл.
26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД.
Съдът намира също така, че за длъжника липсва интерес от оспорване валидността на
договора за цесия по следните съображения: страни по договора за цесия са цедентът и
цесионерът. Този договор не създава нови права и/или задължения в правната сфера на
длъжника, като само се променя лицето на което той трябва да изпълни. Поради това
длъжникът не е страна по договора за цесия, макар и той да е от значение за него, с оглед
надлежното изпълнение на задължението и освобождаване от отговорност. Затова той не
12
може да иска унищожаването на договора, развалянето му или прекратяването на му, тъй
като това са права, които законът е предоставил на страните по него. Тези права биха могли
да се упражнят от трети спрямо договора лица (какъвто е и длъжникът) само по силата на
изрична правна норма, каквото не е налице по отношение на договора за цесия.
Нищожността е съществен порок на сделките и на нея може да се позове всеки, включително
и трето, неучастващо в договора лице, каквото се явява и длъжникът по договора за цесия.
Възможността за такова позоваване обаче е ограничена от наличието на интерес в третото
лице за прогласяване на нищожността. Такъв е налице когато третото лице цели да отрече
съществуването на право на страна по оспорваната сделка, което е противопоставимо на
негово право, засяга или ограничава същото, или когато по силата на закона сделката
поражда задължение за това лице, макар и то да не е страна по нея. Такъв интерес не може
да се породи при сключването на договора за цесия, доколкото единствената предизвикана
от него промяна в правната сфера на длъжника е смяната на кредитора. На новия кредитор
могат да бъдат противопоставени всички възражения, които длъжникът е имал към стария
кредитор въз основа на прехвърленото вземане, включително тези за нищожност,
унищожаемост или разваляне на договора, от който произтича вземането. След като е бил
уведомен по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД от предишния кредитор за извършената цесия,
длъжникът може да извърши валидно изпълнение на новия кредитор и това изпълнение ще
има валиден погасителен ефект. Законът не е вменил в задължение на длъжника да извършва
проверка дали новият кредитор е придобил вземането валидно, поради което за валидността
на изпълнението е без значение дали договорът за цесия страда от пороци и какви са те.
Обратното би означавало при спор за надлежността на изпълнението да се поставят
въпросите за това как и в какъв обем следва да се извършва преценката от длъжника за
валидността на договора за цесия и дали е положена дължимата се грижа за установяване на
правата на новия кредитор. Също така ще следва да се преценява и това дали при
позоваването на нищожността на договора за цесия длъжникът действа добросъвестно - да
охрани интереса на предишния кредитор или цели да избегне изпълнението на новия такъв,
като наред с това не изпълни и на предишния. По отношение на тези въпроси липсва
изрична нормативна уредба, поради което при евентуална нищожност на договора за цесия,
ако длъжникът е изпълнил след надлежно уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД на новия
кредитор, той се освобождава от задължението си, а първоначалният кредитор следва да
насочи претенциите си към новия кредитор. Затова длъжникът няма интерес да оспорва
валидността на договора за цесия след получаване на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, а
такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на новия кредитор може
да бъде отказано само поради липсата на уведомление. Предвид на това длъжникът не е
легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното
вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е
изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не са спазени (в
този смисъл са решение № 60256/07.03.2022 г. по гр. д. № 3590/2020 г. по описа на ВКС, IV г.
о., решение № 398/24.06.2024 г. по гр. д. № 3006/2023 г. по описа на ВКС, I г. о. и решение
№ 137/19.11.2021 г. по гр. д. № 2499/2020 г. по описа на ВКС, IV г. о.), какъвто не е
13
настоящият случай.
За пълнота на изложението, следва да се посочи, че нищожността на договора е порок
на договора, който е наличен от момента на неговото сключване, като прогласяването на
нищожността има само установително, но не и конститутивно действие. В този смисъл,
възникването на вземането за неоснователно обогатяване по процесния договор, който съдът
в мотивите на настоящото решение прие за нищожен поради противоречие на закона, е
свързано единствено с плащането на суми, по-големи от дължимата за връщане по договора
главница, което се установява от съдебно-счетоводната експертиза, но не зависи от това
дали и кога договорът ще бъде прогласен от съда за нищожен.
Относно наведеното възражение от ответника за нищожност на договора за цесия
поради липса на съгласие следва да се посочи, че по същество доводите на ответника касаят
основанието за нищожност на договора поради невъзможен предмет, които бяха обсъдени
по-горе, а освен това ответникът, като трето за договора за цесия лице, не притежава право
да оспорва обвързващото му действие.
Предвид изложеното, ищцата е надлежно материалноправно легитимирана да
претендира последиците от недействителността на договора за потребителски кредит №
689401/11.07.2024 г., включително и да предяви иск за сумите, заплатени над чистата
стойност на кредита, прехвърлени й от кредитополучателя с договор за цесия от 05.11.2024
г. Доколкото ответникът не твърди да е извършвал плащания нито в полза на цедента, нито в
полза на опровомощено от него лице, то следва извод, че договорът за цесия е произвел
действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД.
С оглед изложеното, предявеният осъдителен иск за сумата от 54 лв., платена без
основание по договора за кредит, е основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на ищецът
има право на сторените разноски в размер на 50 лв. за държавна такса, 400 лв. депозит за
експертиза и 480 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение, или общо 930 лв.
Ответникът е релевирал възражение за прекомерност на претендираното от ищцата
адвокатско възнаграждение, което възражение съдът намира за неоснователно, доколкото
възнаграждението е в минимален размер.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „А.Т.Е.Г.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район „Л.“, ул. „С.“ № 16, бл. П.Л. Офис Център, ет. 8, да заплати на Р. Д. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. С., ж. к. „Зона Б5“, бл. 14, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 23 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД, сумата от 54 лв., платена без основание по нищожен договор за
потребителски кредит № 689401/11.07.2024 г., сключен между В.С.С. и „А.Т.Е.Г.” АД, което
14
вземане е прехвърлено на ищцата с договор за цесия от 05.11.2024 г., както и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 930 лв. – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
15