Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 15.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО, 8 с-в в открито заседание на единадесети май, през две хиляди и двадесет
и трета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФАН КЮРКЧИЕВ
при участието на секретаря Нина Светославова,
като изслуша докладваното от съдията гр. д. № 11874 по описа на състава за 2014г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.4, §
3 от ДЕС, вр. с чл. 49 от ЗЗД вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86
от ЗЗД.
Ищецът „Н.Х.“
АД твърди, че понесъл значителни имуществени вреди, които настъпили в резултат
от извършеното нарушение на общностното право на ЕС. Източник на вредите била
правораздавателната дейност на Върховния административен съд, която противоречала на общностното право на ЕС в процеса на
постановяване на съдебно Решение № 4762 от 04.04.2013г., по адм. д. №
2289/2012г. През 1996г., когато
осъществявало своята търговска дейност все още в правно-
организационна форма на дружество с ограничена отговорност – ООД „Н.Х.”
било регистрирано по Закона за данъка върху добавената стойност (в сила от
01.04.1996 г. и отм. с ДВ бр. 153 от 23.12.1998г., който бил отменен от деня на
влизане в сила на Договора за присъединяване на Република България към
Европейския съюз - 1.01.2007 г.). На 01.01.2007 г. влязъл в сила нов Закон за
данъка върху добавената стойност, който урежда материята на облагането с ДДС по
идентичен начин, а в нормативното съдържание били пряко транспонирани
изисквания на Директива 77/388/ЕО (известна още като Шеста директива) и на
отменилата я Директива 2006/122/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата
система на данъка върху добавената стойност. Двете
директиви били насочени към хармонизиране
законодателството на държавите- членки на ЕС в
областта на ДДС.
На
18.09.2008г. дружеството – ищец било преобразувано в акционерно дружество,
променяйки наименованието на търговската фирма от „Н.Х.” ООД в „Н.Х.” АД и било регистрирано служебно по
ЗДДС, придобивайки правото да приспадне сумата от начислен ДДС за получена от
него стока или услуга по облагаема доставка, със сумата, която дължи към
бюджета за получените плащания, които е длъжно да обложи, внасяйки данъка.
За да се
ползва от правото си на данъчен кредит, ищецът е инициирал ревизия за периода
01.09.2008 г. - 18.09.2008 г., когато е осъществил значително плащане по договор
за реклама. На 22.11.2010г. на ищеца бил съставен
Ревизионен акт (РА) № 22501000329/22.11.2010 г. на ТД на НАП – София, с който било
отказано на дружеството приспадането на данъчен кредит, който бил начислен за данъчния период, а при това бил определен дължим от ищеца ДДС, в
размер на 130
000 лева, който според извършилия ревизията данъчен
орган подлежат на внасяне в бюджета. Мотивите
за постановения отказ да се ползва данъчния кредит били, че цената по
облагаемата доставка (рекламната услуга) е по-голяма от пазарната цена на
подобен тип услуга по смисъла на §1, т. 8 от ДР на ДОПК, а тази теза, дала основание на погрешния според ищеца извод,
че ревизираното лице е било длъжно да знае, че прекият му доставчик няма да
внесе начисления данък. От друга страна било прието,
че извършената доставка е привидна, тъй като при направената насрещна проверка
в дружеството - съконтрахент на ищеца - Рекламна агенция „У.” ЕООД, което се
явява изпълнител на възложената от ищеца работа -органите на приходната
администрация не установят за посочения в договора период последният да е бил
обезпечен откъм квалифициран персонал, способен да извърши подобна услуга, а и
дружеството не фигурирало в сайт, в който са посочени търговци, занимаващи се с
рекламна дейност. Данъчният орган стига и до заключение за привидност на
сделката, тъй като установява, че през 2008 г. „Н.Х.” АД е извършил разходи за
външни услуги в размер на 8 404 099.30 лева, от които 6 067 479.68 лева са били
за реклама. Според ревизиращия данъчен орган, това обстоятелство налагало
извода, че сделката между ищеца и „У.” ЕООД е сключена с цел неправомерно
ползване на данъчен кредит и намаляване на данъчната печалба за 2008 г.
Ищецът
обжалвал споменатия Ревизионния акт, преди всичко по административен ред, пред
Директора на Дирекция “ОУИ” при ЦУ на НАП. С Решение № 123 от 24.01.2011 г. на
Директора на Дирекция „ОУИ”, данъчният ревизионен акт /ДРА/ бил потвърден в
цялост, поради което дружеството подало жалба пред Административен съд - София
град (АССГ). Според твърденията на ищеца, в хода на образуваното пред АССГ
съдебно производство било установено, че цената по договора, възлизаща на 650
000 лева е действително заплатена, съгласно издадената фактура, а рекламата е
успешно реализирана, както и че по делото е установено по безспорен начин, че
са налице извършени услуги и съответното им заплащане, от което следва и че
ищецът отговаря на законовите изисквания за право на признаване на данъчен
кредит.
В тази връзка решаващият съдебен
състав на АССГ бил приел тезата, че в конкретния случай не са
налице основанията за прилагане на чл. 177 от ЗДДС, тъй като в рамките на
административното производство - органът по приходите не е доказал, че
жалбоподателят е знаел или е могъл да знае, че данъкът няма да бъде внесен. При
достигането до този извод, и позовайки се
на Директива 2006/122 на Съвета, както и на практиката на Съда на ЕС по
идентични казуси- АССГ отменил обжалвания ревизионен акт,
постановявайки Решение № 6044 от 28.12.2011г. по адм. д. № 1587/11 г. по описа
на Първо отделение, 19 с-в. После решението на АССГ
било обжалвано пред Върховен административен съд, по повод на което било
образувано процесното адм. д. № 2289/12 г. на Първо отделение на съда.
С
Решение № 4762 от 04.04.2013г., което било постановено
по адм. д. № 2289/2012г., решаващият съдебен състав на
Върховен
административен съд, отменил решението на първоинстанционния
съд. В мотивите на решението си, съдебният състав
на последната национална съдебна инстанция приел
становището, че изготвената в първоинстанционното производство съдебна
експертиза е необоснована. От касационната инстанция било прието, че не е
доказана тезата на жалбоподателя, че в конкретния случай е налице висока
надбавка на цената на рекламни услуги, дължаща се на посредничеството на
различни агенции и търговци при реализирането на рекламата.
Според
твърденията на ищеца, в мотивите на постановеното от Върховен административен съд решение, не се
откривало позоваване на приложимите актове на общностното право на ЕС, каквато
била Директива 2006/112/ЕО, нито на приложимата практика на Съда на ЕС, която
изцяло подкрепяла тезата на „Н.Х.” АД.
Ищецът твърди също, че в съдържанието на постановения от Върховен административен съд краен съдебен акт от последната национална
съдебна инстанция - не бил извършен необходимия
и задължителен анализ и оценка на доводите на „Н.Х.”АД, а постановеното от Върховния
административен съд крайно решение, било в явно
противоречие с постоянната практика на Съда на ЕС, относно
тълкуването на правото на ЕС, във връзка с
правото на приспадане на данъчен кредит. Според тези твърдения
на ищеца, чрез
постановеното от Върховен административен съд решение,
съществено били нарушени разпоредбите на чл. 167 и чл. 168, б. „а“ от Директива
2006/112/ЕО, които предоставят субективното право на данъчно задълженото лице
да приспадне дължимия данък, при настъпване на определени конкретни условия, а
съществеренно било допуснато противоречие с трайната практика на Съда на ЕС по
приложение на споменатите разпоредби на Директивата. В тази връзка, ищецът
претендира за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за вреди,
произтичащи от нарушение на правото на ЕС, което е извършено в процеса на
правораздаване от съдебен състав на ВАС, в качеството му на съд, разглеждащ
правен спор (адм. д. № 2289/2012 г. по описа на Върховен
административен съд) като последна съдебна инстанция.
Твърди
се, че решаващият съдебен състав на Върховен административен съд
допуснал едновременно
две отделни нарушения на правото на ЕС, всяко едно от които
следвало да ангажира отговорността на Държавата за вреди от нарушаване на
общностното право. Първото нарушение
на общностното право, според тезата на ищеца,
било ясно изразено в очевидно несъобразяване на националния съд от последна
инстанция с постоянната практика на Съда на ЕС. В
тази връзка ищецът посочва множество конкретни съдебни решения на Съда ЕС,
които според неговото виждане, подкрепяли собствената (на ищеца) процесуална
позиция. Твърди се, че цитираната трайно установена практика на Съда на ЕС
възприемала становище, че приспадане на данъчния кредит може да се откаже,
както в разглеждания от съдебния състав на ВАС спор, само ако е налице данъчна
измама, която да е обективно установена от данъчните органи. Според практиката
на Съда на ЕС националните съдилища били длъжни да проверят наличието на така
установените обективни данни, докато в постановеното от състава на Върховен административен съд конкретно съдебно решение,
не бил извършен анализ за липса или наличие на обективно установена данъчна
измама, въпреки задължението на решаващият съдебен състав от последна
инстанция, да направи такъв анализ. При липса на обективно установени данни за
наличие на данъчна измама нямало основание данъчният кредит да не бъде
приспаднат. В тази връзка, ищецът поддържа, че решаващият състав на
ВАС бил постановил решение, което е в явно нарушение на практиката на Съда на
ЕС, с което противоправно поведение му е причинил вреди. В исковата молба се
поддържат твърдения, че в конкретния случай е налице и пряка
причинно-следствена връзка между нарушението и претърпените вреди - като не е
приложил правилно и в съответствие с постоянната практика на Съда на ЕС разпоредбите
на чл. 167 и чл. 168, б.„а“ на Директива 2006/112/ЕО, решаващият състав на
Върховния административен съд причинил преки вреди на ищеца, чиито размер бил
идентичен на сумата на неприспаднатия данъчен кредит и начислените поради това
лихви. Неприспаднатият данъчен кредит,
според ищеца, имал характер на понесена от него имуществена вреда /претърпяна загуба/,
включително сумата на данъчния кредит, законната лихва
върху сумата на неприспаднатия данъчен кредит, считано от момента на извършване
на нарушението т.е. постановяване на решението и
неприсъждането на дължимите му се според
ищеца съдебни
разноски за две съдебни инстанции /АССГ и ВАС/, поради което разноските били
част от вредата.
Второто твърдяно от ищеца нарушение на общностното право, допуснато
при постановяване на процесното решение по адм. д. № 2289/2012 г. по описа
на ВАС се изразявало в нарушаване на разпоредбата на чл. 267, ал.3 ДФЕС, поради
това, че решаващият съдебен състав на Върховния административен съд не е
отправил преюдициално запитване до Съда на ЕС във връзка с възникналия правен
спор и поради необходимостта от тълкуването и прилагането на споменатата
Директива, макар да бил длъжен да стори това. Неизпълнението на това
процесуално задължение очевидно повлияло върху решаващите мотиви на съда и
причинило посочения по- горе вредоносен резултат.
Поддържайки
тезата, че за ангажиране на извъндоговорната отговорност на Държавата каквато в
конкретния случай се пораждала при наличие на предпоставките, установени от
практиката на Съда на ЕС - ответник по иска следвало да бъде органът, който е
извършил нарушението- ищецът насочва претенциите си срещу Върховният
административен съд, в качеството на процесуален субституент на Държавата.
При
изложените фактически твърдения, ищецът претендира за осъждане на ответника да
му заплати сумата от общо 55 100 лева обезщетение за причинените в процеса
на постановяване на адм. д. № 2289/2012 г. по описа на ВАС имуществени вреди,
представляваща част от обща претенция за 130 000 лева (частичен иск) като
предявената претенция включва: сумата от
40 000 лева – представляващи обезщетение за имуществени вреди,
причинени в резултат от допуснато нарушение на общностното право на ЕС (да се
приспадне данъчен кредит), сумата от
15 000 лева, представляваща част от законната лихва върху предявената
част от главницата за 17 533,69 лева, която е изчислена за период от
настъпване на увреждането до предявяването на иска (04.08.2014г.), за законна
лихва върху претендираната главница, считано от предявяването на иска
(04.08.2014г.) до окончателното плащане, както и сумата от 100 лева,
представляващи част от претърпените имушествени вреди поради неприсъдени
съдебни разноски за 7762,80 лева. С оглед очаквания благоприятен изход на
процеса, ищецът моли за осъждане на ответника да му заплати и направените в
настоящия процес съдебни разноски.
Исковата претенция е оспорена от ответника Върховен
административен съд. Без да оспорва допустимостта
на исковете, нито качеството си на надлежен процесуален субституент на
Държавата, ответникът оспорва основателността на претенциите. Поддържа
становище за липса на елементите от фактическия състав на специалния деликт,
при които може да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на Държавата, на
посоченото от ищеца правно основание и моли исковете да
бъдат отхвърлени, релевирайки следните доводи:
На първо
място, ответникът оспорва твърдението за допуснатото от съдебния състав на ВАС нарушение на общностното
право
/неправомерни действия на решаващия състав на съда, в качеството му на последна национална съдебна инстанция/.
Ответникът
оспорва като неоснователни, преди всичко твърденията
за допуснато осъществено нарушение на разпоредбите на
чл. 167 и чл.168 от Директива 2006/11/ЕО, като поддържа тезата, че споменатите
две нормативни разпоредби все още не са били приложимо право при разрешаването
на процесния правен спор, поради което решаващият състав на Върховния
административен съд не е бил длъжен да се съобрази с тях.
На
следващо място, в становището си пред съда, ответникът
категорично отрича да е налице твърдяното второ нарушение
на правото на ЕС, изразяващо се в несъобразяване и противоречие на
постановеното от ВАС съдебно решение с цитираната в исковата молба практика на
Съда на ЕС в областта на данъчното облагане. Във визираното от исковата молба
Решение № 4762 от 04.04.2013г., постановено по адм. д. № 2289/2012г. по описа
на ВАС - решаващият състав на съда не се е произнасял по отричане правото на
възстановяване на ДДС респ. по
приспадане на данъчен кредит, а разглеждало спорен въпрос от друго естество- за
предпоставките за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит, което
вече е било упражнено от данъчно
задълженото
лице (условия за приложимост на разпоредбата на чл. 177 ЗДДС).
Независимо
от изложеното, ответникът категорично отрича да е налице и друго нарушение
на правото на ЕС, изразяващо се в неотправяне на преюдициално запитване, в
случаите, когато това е задължително. В процеса на разглеждане на спора, който е завършил
с Решение № 4762 от 04.04.2013 г., постановено по адм. д. № 2289/2012г. по
описа на Върховния административен съд, пред решаващия
състав на съда не бил повдигнат правен въпрос, нуждаещ се от допълнително
тълкуване, поради което не е възниквала необходимост от отправяне на
преюдициално запитване. При това ответникът поддържа тезата, че в качеството на
националната юрисдикция, Върховният административен съд е компетентен сам да
извърши преценка, дали да отправи до Съда на ЕС преюдициално запитване - когато
прецени действително наличие на неяснота относно приложението на дадена съюзна
разпоредба към спора, който е сезиран да разгледа. Според становището на ответника, съдът нямал задължение да сезира Съда
на ЕС винаги, когато страните поискат, а само когато
прецени това за нужно.
Ответникът
оспорва и друг елемент от фактическия състав на деликта - настъпването на
твърдения от ищеца вредоносен резултат, обема и характера на вредите.
Ответникът оспорва също и тезата на ищеца за наличие на пряка
причинно-следствена връзка между описаното в исковата молба противоправно
поведение и настъпилите имуществени вреди. Поддържа, че връзката между
имуществените вреди /доколкото се твърди да са настъпили/ и постановения от
съда акт е било опосредено всъщност от
поведението на самия ищец - неупражняването на възникналото в
патримониума на ищеца регресно вземане спрямо действителния платец - за
платения размер на ДДС допринася за настъпването и обективирането на на
твърдяната икономическа вреда. Предвид изложеното становище за липса на
извършено явно и съществено нарушение на правото на ЕС от страна на ВАС, което
да обосновава отговорността на Държавата за причинени вреди ответникът
поддържа, че предявените искове се явяват неоснователни и недоказани, поради
което моли за отхвърлянето им.
При
благоприятен изход на процеса, ответникът претендира за осъждане на ищеца, да
му заплати направените съдебни разноски.
Контролиращата страна – Софийска градска прокуратура изразява становище за
неоснователност на предявените претенции с правно основание чл.4, §
3 от ДЕС, вр. с чл. 49 от ЗЗД вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86
от ЗЗД, като поддържа изцяло тезата на процесуалния субституент
на Държавата- Върховен административен съд.
Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните,
взети предвид съобразно събраните по делото доказателства по реда на чл. 235
от ГПК, приема за установено от фактическа страна
следното:
Изразените
в хода на съдебното дирене фактологични становища
на ищеца, както и на процесуалния субституент на ответника,
мотивират категоричен извод, че страните в процеса не спорят по отношение
осъществяването на значимите за решаване на спора /правно релевантни/
юридически факти. Тези факти, които се установяват от съдържанието на
приетите като доказателства документи, са следните.
Още през
1996г., докато осъществявало своята търговска дейност
като ООД „Н.Х.”, дружеството – ищец, което по- късно било преобразувано в „Н.х.“
АД било регистрирано по Закона за данъка върху добавената стойност (в сила от
01.04.1996 г. и отм. с ДВ бр. 153 от 23.12.1998г. и се ползвало от правата и
задълженията, произтичащи от тази данъчна регистрация.
С постановеното Решение № 4762 от 04.04.2013 г. по адм.
д. № 2289/2012г. съгласно описа на Върховният
административен съд е било отменено изцяло по- рано постановеното Решение № 6044 от 28.12.2011г., по адм. д. №
1587/2008 г.,
съгласно описа на Административен съд София - град,
с което е бил отменен обжалвания Ревизионен
акт № 22501000329 от 22.11.2010 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП
гр. София, относно
отказано право на приспадане на данъчен кредит на дружеството „Н.Х.” АД за данъчен период 01.09.2008 г. –
18.09.2008г. в размер на 130 000 лв. по фактура, издадени от „У.” ЕООД.
Постановеното от Върховният административен съд и споменато по- горе Решение № 4762 от 04.04.2013 г. по адм.
д. № 2289/2012г. е влязо в сила
и представлява съдебен акт от правораздавателна дайност,
извършени от съд, който разглежда дело като последна национална съдебна инстанция.
Останалите, споменати от страните факти не са от пряко
правно значение за предмета на настоящото дело, а спорът на страните се
концентрира не върху проявлението на споменатите по- горе йридически факти, а върху
субективните права, които произтичат за страните, в следствие проявлението на
тези факти.
В хода на съдебното дирене беше зслушана и съдебно- икономическа
експертиза, от чието заключение се установява, че размерът на законната лихва,
върху сумата на претендираното обезщетение в размер на 40 000 лева, която
е изчислена за периода от 04.04.2013г. до 08.04.2014г. е
4021, 41 лева.
По допустимостта на претенциите и компетентността на сезирания съд.
Исковете в настоящото производство са предявени в приложение на принципа на извъндоговорната
отговорност на държавите-членки, така както е изведен в практиката на Съда на
Европейския съюз. Разпоредбата на
член 4, пар. 3 от Договора за Европейския съюз задължава държавите- членки да
предприемат всички мерки, свързани с изпълнението на техните задължения, които
произтичат от Договорите на ЕС или от актовете на институциите на ЕС.
Задължението на Държавата член на ЕС да поправи вредите, настъпили в резултат от
неизпълнение на произтичащи от Договорите нейни задължения е един от
основополагащите принципи на ПЕС. Той представлява юридически механизъм,
създаден в полза на субектите на частното право,
да ангажират отговорността на държавата- членка на ЕС за действията и
бездействията на нейните органи, ако последните са в нарушение на правото на
ЕС. Отговорността на Държавата
не е изрично уредена в Договорите на ЕС, нито във вторичното право на ЕС, а е
достояние на съдебната практика.
Реализирането на правната възможност, да се предяви
претенция за допуснато нарушение на правото на Съюза в резултат от нарушение на
Държава- чрен на ЕС е разгледана и установена в основополагащите и добре
познати на националните съдилища на държавите членки на ЕС решения на Съда в
Люксембург, както следва: Решение на Съда на ЕС от 19.11.1991г.,
Francovich
and Bonifaci/Italy, С-6/90 и С-9/90, Rec. 1991; Решение на Съда от 5.03.1996 г., Brasserie du
Pecheur SA/Bundesrepublik Deutschland and The Queen/Secretary of State for
Transport, ex parte: Factortame Ltd and others, С- 46/93 и C-48/93.
В конкретният
случай, с който настоящия съд е сезиран, също става
въпрос за претенции, основани на извъндоговорната отговорност на
Държава-членка, за вредите,
които се твърди да са причинени от нарушение на правото
на ЕС, когато вредите са извършени от съд, който разглежда дело като последна
инстанция, а тази хипотеза също е разгледана детайлно в основополагащото
Решение
от 30.09.2003г., на Съда на ЕС по делото
Kobler, С-224/01г. В споменатото решение, Съдът на ЕС приема, че принципа,
съгласно който Държавите-членки са длъжни да поправят вредите, причинени на
частноправни субекти, в следствие на нарушения на правото на ЕС, се прилага и
когато нарушението произтича от решение на съд, който разглежда делото като
последна инстанция. Вътрешният правен ред на всяка държава-членка следва да
определи компетентния национален съд, да разгледа спора за това обезщетение,
както и процесуалния ред за разглеждането на иска.
При пряко прилагане на правото на ЕС, като се ръководи от насоките на споменатите по- горе решения на Съда на
ЕС в Люксембург, настоящият съдебен състав на Софийски градски съд намира за
допустим иска, с който е сезиран.
Основавайки се на дефинираните от Съда на ЕС и възприети
от споменатите по- горе решения, както и
с Решение
на Съда от 13.06.2006 г., Traghetti
del Mediterraneo Spa, C-173/03, принципи на равностойност и ефективност при разглеждане на дела с такъв предмет, настоящият съд дължи произнасяне по спора.
Съгласно
установената от Върховния касационен съд практика, по прилагане
на извъндоговорната
отговорност на Държавата – настоящият състав
на съда възприема тезата, че процесуален субституент на ответника Държавата е не Министъра на финансите, както е предвидено в общата хипотеза на чл. 31,
ал.1 от ГПК, а органът, за който се твърди да е извършил нарушението на общностното
право,
в случая – това е Върховният административен съд. Направените след предявяването на настоящия иск законодателни изменения в
ЗОДОВ възприеха същия процесуален принцип.
На последно място следва да се отбележи, че съдът допусна участието в
процеса на Прокуратурата на РБ, в качеството й на т.нар. контролиража страна в
процеса, основавайки се на установената от разпоредбата на чл.26, ал.3 от ГПК
процесуална възможност и с оглед създаване на процесуални гаранции за защита
публичния интерес.
По всички изложени съображения, настоящият състав на съда
приема обобщаващия краен извод, че предявените претенции са процесуално допустими,
доколкото са предявени в предвидена от процесуалния закон форма, пред родово,
местно и функционално компетентен национален съд на Държава- член на ЕС, чиито
орган се твърди да е извършил наршението и от/ срещу страни с надлежна
процесуална легитимация. Последната е определена от правния интерес на ищеца и
ответника да участват при разрешаване на повдигнатия с исковата молба правен
спор.
Становище на съда по съществото на спора;
За да се произнесе по правния спор, настоящият съд анализира процесуалните
действия, които са били извършени при постановяването на Решение
№ 4762 от 04.04.2013 г. по адм. д. № 2289/2012г. съгласно описа на Върховният административен съд, с което
е било отменено изцяло по- рано постановеното Решение № 6044 от 28.12.2011г., по адм. д. №
1587/2008 г.,
съгласно описа на Административен съд София – град.
Отговорността на Държавата, в хипотезата на чл. 4, §3 от ДЕС изисква
наличието на следните елементи от фактическия състав на деликта: на първо място: да е била нарушена правна норма от правото на ЕС, която
предоставя права на частноправните субекти. Ако нарушението се изразява
в не- транспониране на Директива, съдържанието на нарушените права да може да
бъде установено въз основа на разпоредбите на Директивата; На второ място: трябва да се установи /докаже/, че са настъпили конкретни
вреди; На трето място, да е налице пряка причинно-следствена връзка между
нарушението и настъпилите вреди;
За реализиране на отговорността на Държавата се изисква също нарушението да
е достатъчно съществен“. Това изискване
се прилага по принцип, а решаващ критерий за за "достатъчно съществен" характер на
нарушението е, дали органите на държавите членки разполагат с право на
преценка, при изпълнение на произтичащи от ПЕС задължения. При по- широко право
на преценка за избор на поведение от националния орган– неизпълнението може да
не е предпоставка да се реализира отговорност. Ако националният орган не е
разполагал със свобода на преценка, или тази свобода е била ограничена - то
нарушението на правото на ЕС трябва да бъде квалифицирано като достатъчно
съществено.
Допълнителни критерии, за достатъчно
съществен характер на нарушението са яснотата и прецизността на
нарушената разпоредба от правото на ЕС; наличие на умисъл или непредпазливост
при неизпълнение на задължението; характер на евентуална грешка при прилагане
на правото; обстоятелството, че поведението на някоя институция на ЕС може да е
допринесло за бездействие, приемане или запазване на национални мерки/практики,
противоречащи на ПЕС.
Ако държавата продължава да не изпълнява задълженията си след влизане в
сила на решение на Съда на ЕС / по реда на чл. 267 ДФЕС и по реда на чл.
258-259 ДФЕС/, с което се установява неизпълнение, нарушението винаги се счита
за достатъчно съществено.
Много важно е да се отбележи преди всичко, че при преценка на
основателността на предявения иск, настоящият състав на съда не би могъл да се
впуска в преценката по фактите и
разпределението на доказателствената тежест, включително по
законосъобразността на съдебния акт. Зачитането на придадената от
националния правов ред сила на пресъдено нещо на влязлото в сила
съдебно
решение на последната съдебна инстанция и неговата
неотменяемост е признато и от Съда на ЕС. В трайно установената
си практика, Съдът на ЕС приема, че разглеждането
на спор относно извъндоговорната отговорност на Държавата, не налага на разглеждащата спора юрисдикция да се отклони от разпоредби на вътрешния
процесуален ред, с цел да
преразгледа по същество едно
съдебно решение, придобило сила на пресъдено нещо и да го отмени, когато изглежда, че то
противоречи на общностното право. В този смисъл е и становището
на доктрината (виж д-р А. Корнезов- "Отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС“ и практиката
на Съда на ЕС, вкл. и посоченото от ответника Решение от
16.03.2006г. на СЕС по дело С-234/04 Rosmarie Kapferer). По тези съображения, настоящият състав на съда намира за ненужно
обсъждането на изложените в
исковата молба доводи и възражения, имащи отношение към преценката
по осъществяване на фактите, които са били разгледани в рамките на спора пред
АССГ и ВАС, нито да анализира разпределението на
доказателствената тежест при установяването им, което от своя страна има
отношение към законосъобразността на съдебния акт.
В този контекст настоящият състав на съда споделя напълно релевираните от
страна на ответника доводи, че в производство като настоящото е недопустимо извършването на преценка за материалноправната
законосъобразност на постановеното от Върховния административен съд решение. В
рамките на настоящото производство, което е основано на
претенция с правно основание чл.4, § 3 от ДЕС - съдът
следва да провери единствено наличието или липсата на допуснато съществено
нарушение на правото на европейския съюз, вместо да установява факти, да прави свои изводи по
тях и на тази основа своеобразно да пререшава спора, по който се е произнесъл решаващия състав на Върховния административен
съд.
Ищецът
твърди нарушение на разпоредбите на чл. 167 и чл. 168 от Директива 2006/112/ЕО
на Съвета от ноември 2006 година, относно
общата система на данъка върху добавената стойност. Посочените разпоредби
уреждат право на частноправни субекти, данъчно задължени за ДДС лицау
да приспадат данъчен кредит, при определени
условия. Такъв
частноправен субект е именно ищецът.
При внимателен преглед на мотивите
на процесното Решение
№ 4762 от 04.04.2013 г. по адм. д. № 2289/2012г. съгласно описа на Върховният административен съд, с което
е отменено изцяло по- рано
постановеното
Решение № 6044 от 28.12.2011г., по адм. д. №
1587/2008 г.,
съгласно описа на Административен съд София – град, настоящият съд намира, че в решаващите мотиви съдебният състав на
Върховния административен съд
не е отричал признатото от правото на ЕС право на
приспадане на данъчен кредит, нито пък е обсъждал принципната възможност за
упражняване на това право, в противоречие на Директива
2006/112/ЕО, нито на приложимата практика на Съда на ЕС. Фокусът на обсъждане е бил насочен към друг тематичен въпрос, а именно - да се
определи лицето, което в конкретния случай е задължено да плати невнесения ДДС.
В този смисъл, настоящият състав на съда намира, че споменатото Решение на
Върховния административен съд не е постановено в противоречие с
практиката на Съда на ЕС, според която данъчно задължено лице, на
което са доставени стоки или услуги, и което е знаело или е имало разумни причини да
подозира, че част или целият ДДС, дължим във връзка с тази доставка, или всяка
предходна или бъдеща доставка, няма да бъде платен,
е
солидарно отговорно за неплатения данък.
В същия
смисъл впрочем, са мотивите на посочените от ответника Решение по дело С-4/20
на Съда на ЕС, съгласно което, контекстът създаден от членове 193 - 205 от
Директива 2006/112, член 205 от Директивата е част от група разпоредби, които
целят да се определи лицето, задължено да плати ДДС, в зависимост от
различните случаи. Тези
разпоредби целят да се осигури ефективното събиране на ДДС от лицето, което е
най-подходящо с оглед на съответния случай, когато страните по договора не се
намират в една и съща държава членка или когато спецификата на облагаемата с
ДДС сделка налага да се определи лице, различно от посоченото в член 193 от споменатата
Директива. Следователно, член 205 от Директива 2006/112 по принцип разрешава на
държавите членки да приемат специфични за целите на
ефективното събиране на ДДС мерки, съгласно които е възможно –
едно лице, което е различно от обичайния платец на ДДС, да е солидарно
отговорно за плащането на посочения данък, в съответствие с членове 193—200 и
202—204 от тази Директива. А доколкото член 205 от Директива 2006/112 не
уточнява нито лицата, които държавите членки могат да посочат като солидарни
длъжници, нито случаите, в които такова посочване може да се извърши -държавите
членки трябва да определят реда и условията за реализиране на предвидената в
този член солидарна отговорност. При упражняване на
това правомощие държавите членки трябва да спазват общите принципи на правото,
които са част от правния ред на Съюза, сред които фигурират по-конкретно
принципа на правната сигурност и принципа на пропорционалност (виж мотивите на посоченото
от ответника Решение от 21 декември 2011г., Vlaamse Oliemaatschappij, С-499/10).
Следователно, релвираното от ищеца първо основание на иска, произтичащо от нарушение на общностното право, изразено в очевидно
несъобразяване на националния съд от последна инстанция с постоянната практика
на Съда на ЕС не е налице.
При внимателен преглед на мотивите
на процесното Решение
№ 4762 от 04.04.2013 г. по адм. д. № 2289/2012г. съгласно описа на Върховният административен съд, с което
е отменено изцяло по- рано
постановеното
Решение № 6044 от 28.12.2011г., по адм. д. №
1587/2008 г.,
съгласно описа на Административен съд София – град, настоящият съд намира, че не е налице и релевираното от ищеца второто
нарушение на общностното право, изразяващо се в
нарушаване на разпоредбата на чл. 267, ал.3 ДФЕС, поради това, че решаващият
съдебен състав не бил отправил преюдициално запитване до Съда на
ЕС във връзка с възникналия правен спор.
Тук е уместно да се отбележи, че преценката за необходимост от
тълкуването и прилагането на споменатата Директива, в контекста на решаването на конкретния правен спор е от компетентността на
състава на националната юрисдикция. Отправянето на преюдициално запитване до
Съда на ЕС в Люксембург не следва да се възприема като някаква универсална
процесуална предпоставка за допустимост на всяко едно решение, нито универсален
критерий на неговата правилност. Противното становище би означавало да се претовари
и затрудни ненужно функционалността на тази основна институция на ЕС.
Преценявайки конкретиката на въпросите, които са поставените във фокуса на
спора по адм.
д. № 2289/2012г. съгласно описа на Върховният
административен съд, настоящият състав на съда споделя преценката на
решаващия състав на съда, че спецификата на казуса не налага отправяне на
преюдициално запитване. В съдържанието на постановения от Върховен административен съд краен съдебен акт от последната национална
съдебна инстанция очевидно е бил извършен необходимия
и задължителен анализ и оценка на доводите на „Н.Х.”АД, а постановеното решение изяснява становището на съда по поставените основни спорни въпроси,
относно определянето на лицето, което е задължено да поеме юридическа
отговорност за внасяне на невнесения ДДС. В този смисъл, настоящият състав на съда не споделя
тезата на ищеца, че спецификата на спора е предизвикала възникване на процесуално
задължение за националната юрискикция от последна инстанция –
Върховен административен съд, да сезира Съда на ЕС с преюдициално запитване.
При изложените по- горе изводи на настоящия състав на съда, за липса на
релевираното от ищеца нарушение – претенцията за присъждане на обезщетение
следва да бъде отхвърлена, доколкото извъндоговорната отговорност на
Държавата,
може да се породи само при наличие на посочените по- горе в мотивите на настоящото решение предпоставки,
установени от практиката на Съда на ЕС.
По претенциите на страните за присъждане на съдебни разноски в настоящия
процес;
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК - ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника - Държавата,
чрез надлежния неин процесуален субституент – Върховен административен съд, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК - направените
съдебни разноски, в размер на сумата от 350 лева, която е посочена в списъка по
чл. 80 от ГПК, приложен на стр.199 от делото.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените
от „Н.х.“ АД с ЕИК ********* и седалище ***, срещу ВЪРХОВЕН АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД,
с ЕИК ********* и седалище ***, обективно съединени искове с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС, вр. с чл. 49 от ЗЗД вр. с чл. 45
от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, причинени
в процеса на постановяване на Решение № 4762 от 04.04.2013г., по адм. д. №
2289/2012г. включващи сумата от
40 000 лева, представляваща част от неприспаднат данъчен кредит в
размер на 130 000 лева, за сумата
от 100 лева, представляващи част от претърпените имушествени вреди поради
неприсъдени по адм. д. № 2289/2012г. съдебни разноски за 7762,80 лева, за сумата от 15 000 лева,
представляваща част от законна лихва за 17 533,69 лева върху предявената част от главницата, която е
изчислена за период от настъпване на увреждането до предявяването на иска
(04.08.2014г.), както и претенцията за присъждане на законна лихва върху
претендираната главница, считано от предявяването на иска (04.08.2014г.) до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Н.х.“ АД със
седалище ***, да заплати на ВЪРХОВЕН АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, със седалище ***, на
основание чл. 78, ал.3 вр. ал.8 от ГПК – сумата от 350 /триста и петдесет/лева,
представляваща направените съдебни разноски за процесуално представителство
пред Софийски градски съд.
Решението е
постановено при участие на Софийска градска прокуратура, със седалище ***,
встъпила в качеството на контролираща страна.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд София, чрез въззивна жалба,
която може да бъде подадена в двуседмичен срок от връчване на препис от него.
СЪДИЯ: