№ 88
гр. Велико Търново, 17.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело
№ 20224001000098 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № 54/ 29.11.2021 г. по Т. дело № 40/ 2021 г. по описа на ОС – Плевен
съдът е осъдил ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на П. Б. К. сумата 25 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП на
17.11.2020 г., причинено виновно от М. В. Д., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 08.12.2020 г. до окончателното изплащане, като за разликата до 50 000
лв. е отхвърлил иска поради съпричиняване на вредоносния резултат, а за разликата до
предявения размер от 70 000 лв. – частичен иск от обща претенция за 90 000 лв. – е
отхвърлил иска като неоснователен. Решението е постановено при участието като
трето лице – помагач на ответника на М. В. Д..
Срещу това решение са подадени въззивни жалби от двете страни.
Жалбоподателят ЗК „Лев Инс“ АД обжалва решението в осъдителната му част
за разликата над 5 000 лв., като счита същото за неправилно, необосновано и
незаконосъобразно. Не прави оплаквания срещу възприетия от съда процент на
съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия – 50 %, но счита, че в
нарушение на чл.52 ЗЗД съдът присъдил завишено обезщетение, което не съответства
на критериите за справедливост. Според него справедливо е обезщетение в размер на
10 000 лв., което следва да се редуцира с приетия размер съпричиняване. По-голям
1
размер намира за недължим, тъй като по делото останало недоказано, че в резултат на
процесното ПТП ищецът е претърпял сочените в исковата му молба вреди като вид и
характер на уврежданията, естество на лечението и неговата продължителност, като
събраните доказателства и приетата съдебно-медицинска експертиза опровергавали
твърденията му. Приетата съдебно-психологична експертиза била неточна, защото се
базирала на интервю, отговорите в което не кореспондирали с доказателствения
материал, включително с медицинските документи за състоянието на ищеца. Счита, че
съдът неправилно е определил и началния момент за дължимост на лихва върху
обезщетението от датата на заявяване на претенцията вместо от изтичане на срока по
чл.496 ал.1 КЗ, защото застрахователят изискал представянето от пострадалия на
множество документи, относими към преценката за дължимост на обезщетение и
неговия размер. Моли решението на ОС – Плевен да бъде отменено в обжалваната част
и съдът да отхвърли иска на К. за разликата над 5 000 лв. и претенцията му за лихва –
изцяло. Претендира разноски за двете инстанции.
Жалбоподателят П. Б. К. обжалва решението в частта, с която исковата му
претенция е отхвърлена за разликата над 25 000 лв. до 50 000 лв. със законната лихва
върху нея. Заема становище, че съдът правилно определил справедливия размер на
обезщетението 50 000 лв., но излага оплаквания срещу формирания от него извод за
наличие на съпричиняване на вредите, изразяващо се в приемане да пътува в
автомобил, управляван от непълнолетен и неправоспособен водач и непоставяне на
предпазен колан. Съдът възприел безкритично заключеията на приетите по делото
експертизи, които обаче отразявали предположения на вещите лица въз основа на
анализа на фактите и доказателствения материал. По делото липсвали категорични
доказателства за причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия по
време на реализиране на ПТП и получените увреждания. Не били събрани
доказателства, че той е знаел, че водачът е неправоспособен и съдът неправомерно
приел, че е налице признание на този факт, като се позовал на протокола за разпит на
пострадалия по досъдебното производство. Счита за недопустимо използването на
доказателства, събрани в друго производство, но освен това фактът, че пострадалият и
водачът били първи братовчеди не доказвал знание на първия за възрастта на втория.
Моли решението в обжалваната част да бъде отменено и да се уважи искът до сумата
50 000 лв. Процесуалният му представител претендира разноски на основание чл.38
ал.2 ЗАдв.
И двете страни са подали отговори на въззивните жалби на насрещните страни с
развити съображения за неоснователност на същите. Третото лице – помагач на
страната на застрахователя не е подало отговор на въззивната жалба и не заема
становище по делото.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
2
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими и
следва да се разгледат по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от
ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното
решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда
от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма,
подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи
неговата недопустимост.
Съдът, като взе предвид оплакванията на страните и събраните по делото
доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство,
очертани с жалбите, намира следното:
Чрез събраните пред първоинстанционния съд доказателства – писмени
документи, експертизи и свидетелски показания – по делото са безспорно установени
като обективни факти от действителността релевантните за спора обстоятелства:
Причинени на ищеца неимуществени вреди при ПТП с автомобил, по отношение на
който е имало сключена валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
с ответника ЗК „Лев Инс“ АД, като водачът на автомобила е бил неправоспособен и
има вина за настъпване на ПТП, изразяващо се в самокатастрофа при механизъм,
подробно изяснен от заключението на вещото лице по приетата съдебно-
автотехническа експертиза. С оглед наличието на застрахователно събитие, на
08.12.2020 г. пострадалият е заявил пред застрахователя претенция за обезщетение,
която не е удовлетворена. При установената фактическа обстановка
първоинстанционният съд е формирал извод за основателност на предявения иск с
правно основание чл.432 КЗ, което обуславя ангажиране отговорността на
застрахователя за репариране на причинените на ищеца вреди. Застрахователят не е
упражнил правото си да обжалва решението във връзка с така формирания извод, при
което страните са преустановили спора по този материалноправен въпрос. Спорът по
делото пред въззивния съд е сведен само до справедливия размер на дължимото
обезщетение при преценяване обема и степента на засягане на телесния интегритет на
ищеца и относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат.
Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост
съгласно чл.52 ЗЗД, при съобразяване начина на получаване на уврежданията,
претърпените болки и страдания, тяхната интензивност и продължителност,
проведеното лечение, отражението върху бита, социалния и професионален живот,
степента на възстановяване и цялостните последици за здравето, при следване на
принципа, че обезщетението следва да служи единствено за репариране на вредите, а
не да представлява средство за повишаване на стандарта на живот на пострадалия,
което налага отчитане на икономическата обстановка в страната. В тази връзка,
3
съобразно указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. и с Постановление № 17/63 г.
на Пленума на ВС и съдебната практика по сходни случаи, съдът в настоящия казус
отчете следните фактори:
Към датата на ПТП ищецът е бил на 29 г. Той не е възприел механизма на ПТП,
защото по личните му признания, обективирани в протокол за разпита му като
свидетел по досъдебното производство, приет като доказателство по делото и
представляващ годно доказателствено средство, е употребил много алкохол, напил се е
и е заспал в лекия автомобил. Вследствие на ПТП му е причинено едно по-сериозно
увреждане – мозъчно сътресение с разкъсно-контузна рана на челото по средната
линия и фрактура на лява фронтална кост, както и по-леки травми – кръвонасядане на
клепачите на дясното око и охлузвания по дясната ръка. В епикризата му е вписана и
диагноза контузия на белия дроб, но вещото лице по съдебно-медицинската експертиза
сочи, че тя няма клинично потвърждение в медицински документи, отразяващи
направените му изследвания, при което съдът не приема да му е причинено такова
травматично увреждане. Мозъчното сътресение е без данни за загуба на съзнанието –
такава е посочена само от пострадалия при снетата му в болничното заведение
анамнеза, но при прегледа му не са установени общи и периферни неврологични
прояви и според експерта му е причинено временно разстройство на здравето,
неопасно за живота. При постъпването му в болницата му е извършена лека
оперативна интервенция при локална анестезия, като вещото лице сочи, че макар да се
описва като амбулаторна операция, в действителност представлява манипулация,
изразяваща се в хирургична обработка на раната на челото – почистване, хемостаза и
зашиване. След това му в рамките на 4-дневен болничен престой е проведено
консервативно лечение с прилагане на антибиотици и обезболяващи. Изписан е след
гладък оздравителен период, с редуцирани оплаквания. Вещото лице дава заключение,
че възстановителният период от такава травма е около 20 -25 дни, като за около месец
– два има остатъчни явления като главоболие, световъртеж, по-лесна уморяемост. С
оглед свидетелските показния на съжителката на ищеца св. Б. Б. и снаха му св. С. Б.,
съдът приема, че през възстановителния период ищецът е изпитвал сочените от вещото
лице остатъчни явления, приема, че поради главоболие и световъртеж той е имал
затруднения да се обслужва сам, да се придвижва самостоятелно и се налагало да бъде
обгрижван. Съдът обаче не кредитира показанията на свидетелките за степента,
интензитета и продължителността на търпените от него болки и страдания – че ползвал
патерици около месец, защото му се замайвала главата и губел равновесие, че се
оплаквал от болки в рамото и крака /според св.Б./ и от стягане в гърдите и болки в
коляното /според св. Б./, че година след инцидента той продължава да има болки в
главата, не може да вдига тежко и му се замайва главата при стоене на слънце, при
промяна на времето и резки движения /според св.Б./. Свидетелките не биха могли да се
считат безпристрастни и незаинтересовани от изхода на спора, тъй като първата е
4
негова съжителка и имат три деца, които заедно издържат, а втората е негова снаха.
Главозамайването и световъртежът изключват възможността той да е в състояние да
използва патерици за придвижване, болки в рамото, в крака, в коляното и в гърдите не
могат да бъдат свързани с причинени на ищеца травми от ПТП, защото данни за
наранявания на тези крайници и на белите дробове/ ребрата не са налични в
медицинската документация по делото, а продължителност на търпенето на болка като
твърдяната от св. Б., както и остатъчни явления замайване при стоене на слънце и при
промяна на времето, не се сочат като възможни последици от компетентното вещо
лице. Освен това, по делото е установено при проведеното на ищеца интервю за
нуждите на допуснатата съдебно-психологическа експертиза, че непосредствено след
ПТП, тъкмо когато ищецът е започнал да се движи сам, му е извършена операция на
черния дроб, което отново е наложило да остане на легло. Той е посочил пред вещото
лице – психолог: „Таман да се движа и ми направиха операция на черния дроб. И после
пак на легло. Върви ми много, само на болести.“ Очевидно е, че има два независими
един от друг здравословни проблема, с които ищецът се е сблъскал по приблизително
едно и също време, а в свидетелските показания липсва разграничение на последиците
и лечението на всеки един. Съдът приема, че при ищеца възстановяването е протекло
именно в рамките на сочения от вещото лице нормален оздравителен период до 2
месеца, защото по делото няма твърдения и доказателства да е търсил лекарска помощ
в последващ период във връзка с някакви неблагоприятни последици от травмата на
главата, да му е предписвано медикаментозно или друго лечение. Той не се е явил и за
да му бъде извършен преглед от вещото лице с цел установяване на актуалния му
здравословен статус, при което няма основание за формиране на друг извод освен този,
че той е възстановен напълно. Съдът, с оглед гласните доказателства, приема, че
семейният, социалният и професионалният живот на ищеца е бил засегнат от
конкретното ПТП в рамките до 2-3 месеца след инцидента. По данни на свидетелките
ищецът, който полагал труд в строителството, не работи след инцидента, но липсват
доказателства, че това се дължи на обективни причини, в пряка причинно-следствена
връзка с получената при ПТП травма, а не на някакви други обстоятелства,
включително и свързани с чернодробната му операция. По отношение на негативните
емоционални последици вследствие на ПТП, съдът приема заключението на вещото
лице по приетата съдебно-психологическа експертиза. Несъмнено в рамките на
периода, в който ищецът е лежал на легло, разчитал е на чужда помощ и подкрепа, не е
можел пълноценно да общува с малолетните си деца и с близки и приятели, т.е. около
три месеца, той се е чувствал безпомощен, непълноценен и безполезен, загубил е
самочувствие и е изпитвал неудобство, тревога и притеснение. От проведеното с него
интервю се установява, че основно притесненията му са били, че не е можел да полага
труд и да реализира доходи за издръжка на себе си и семейството си. Видно е обаче, че
претърпените страдания не са довели до социално отдръпване, което опровергава
5
показанията на двете свидетелки за наличието на такова, не е имало влошаване на
семейните отношения, не са налице непреодоляни травми в психическото и
емоционалното състояние на ищеца, той се е върнал към нормалния си начин на
живот. Следва да се има предвид, че към датата на ПТП ищецът е млад човек на 29 г.,
което несъмнено способства за по-бързото му и качествено възстановяване. Имал е и
подкрепата на своето семейство и близки, което е повлияло на възстановяването му в
психичен план.
При съвкупния анализ на така обсъдените обстоятелства и съобразяване на ценовата
конюнктура в страната към датата на ПТП, когато минималната работна заплата е била 610
лв., а средната по данни на НСИ за последното тримесечие на 2020 г. – около 1400 лв.,
съдът в настоящия му състав счита, че обезщетение в размер на 10 000 лв. е годно да
обезщети причинените на К. неимуществени вреди и определеният от ОС – Плевен размер
от 50 000 лв. се явява силно завишен. С оглед изложеното, въззивната жалба на
застрахователя е основателна, а въззивната жалба на К. с оплаквания, че присъденото
обезщетение е занижено, е изцяло неоснователна.
Окончателният размер на дължимото обезщетение е обусловен от
основателността на възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния
резултат от ищеца, изразяващо се според застрахователя в непоставяне на
обезопасителен колан и приемане да се вози в автомобил при знание, че водачът му е
неправоспособен. Съдебната практика е категорична, че изводът за наличие на
съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а
намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на соченото основание
изисква доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на
пострадалия, с които той обективно е способствал за настъпването на вредоносния
резултат, като е създал условия или е улеснил неблагоприятните последици.
Съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на него цели
намаляване на отговорността си към увреденото лице. Съдът споделя извода на
първоинстанционния съд, че К. има принос за настъпването на вредите чрез
нарушаване на изискването на чл.137 а ал.1 ЗДвП за поставяне на предпазен колан и
намира за неоснователни оплакванията в жалбата му за неправилност на този извод. В
настоящия казус е доказано от заключението на вещото по съдебно-автотехническата
експертиза, че процесният автомобил е бил оборудван с колани и същите не са били
използвани нито от водача, нито от пострадалия ищец, защото при извършения оглед са
намери прибрани и в заключено състояние до колоните на автомобила, което по
обясненията на експерта в съдебно заседание не е възможно, ако са били използвани. В
подкрепа на извода, че коланите не са използвани, е и констатацията на вещото лице –
лекар за липсата на настъпили т. нар. коланни травми. Относно действието на
обезопасителния колан при конкретното ПТП, въззивният съд, както това е сторил и
първоинстанционният съд, кредитира заключението на съдебно-медицинската
6
експертиза, която основава изводите си именно на констатациите на автотехническата
експертиза за действалите инерционни сили при механизма на произшествието.
Вещото лице сочи, че доколкото предпазният колан фиксира тялото на пътника към
седалката и не позволява движението му напред, в това число препятства удар на
главата в предноразположени препятствия, а в случая травмата на ищеца е
локализирана по предната повърхност на главата и лицето, което предполага именно
такъв удар – в предноразположените елементи на купето, то тя не би настъпила при
поставен обезопасителен колан или би била по-лека. На въпроса дали травмата е
възможно да е получена при удар на главата в тавана на автомобила при
преобръщането му, вещото лице отговаря, че уврежданията са челни, което прави по-
вероятно да са в резултат от удар в предната част, а не в тавана. При тези експертни
оценки съдът приема, че с непоставянето на предпазен колан ищецът пряко е
допринесъл за настъпване на увреждането като вид и тежест. Втората форма на принос
– приемане от пострадалия да се вози в автомобил, управляван от лице, за което е
знаел, че е непълнолетен и съответно – неправоспособен водач, съдът също приема за
доказана. На досъдебното производство ищецът е признал, че водачът М. В. Д. е негов
първи братовчед. Към датата на ПТП последният не е бил навършил 17 г. Житейски
логично е при отчитане на близката им родствена връзка и голямата възрастова разлика
помежду им – 12 г. ищецът да знае, че същият е непълнолетен, като в случая той не е
на границата с пълнолетието, а има повече от година до навършването му.
ВТАС счита, че приносът на пострадалия правилно е определен от
първоинстанционния съд на 50 %, защото с оглед всички доказателства по делото той
категорично не може да се оцени като по-малък от приноса на деликвента. При
редуциране на определеното застрахователно обезщетение с този процент, дължимото
на К. обезщетение възлиза на 5 000 лв. Искът му се явява основателен само до този
размер, като за разликата над него до претендираната сума от 50 000 лв. претенцията е
неоснователна. Това налага отменяне на решението на ОС – Плевен в частта, с която
искът е уважен за сумата над 5 000 лв. до 25 000 лв. и отхвърляне на същия в тази му
част, както и потвърждаване на решението в частта, с която искът е отхвърлен за
разликата над 25 000 лв. до претендирания размер от 50 000 лв.
Обезщетението е дължимо на ищеца, считано от 08.12.2020 г., когато той е
заявил претенцията си пред застрахователя, като оплакванията на последния за
неправилно определяне от първоинстанционния съд на началния момент на забавата, е
неоснователно. Застрахователят не държи сметка, че той дължи на правоимащото лице
освен обезщетение на основание чл.497 ал.1 КЗ за собствената си забава да определи и
изплати обезщетение в съответните срокове по чл.496 ал.1 КЗ и такова за забава на
деликвента на основание чл.429 ал.3 КЗ вр. чл.493 ал.1 т.5 КЗ и чл.429 ал.2 т.2 КЗ.
Съгласно цитираната разпоредба застрахователят покрива дължимата на увредения
лихва за забава на застрахования деликвент, отговорността на който пряко обуславя
7
отговорността на застрахователя. Тази лихва е дължима не от датата на непозволеното
увреждане, както предвижда общата разпоредба на чл.84 ал.3 ЗЗД, а считано от по-
ранната от двете дати на уведомяване на застрахователя за настъпилото
застрахователно събитие – от самия застрахован или от пострадалия и само доколкото
не надхвърля застрахователния лимит. В този смисъл са Решение № 167/ 30.01.2020 г.
по т.д. № 2273/ 2018 г. II т.о. на ВКС и Решение № 128/ 04.02.2020 г. по т.д. № 2466/
2018 г. I т.о. на ВКС. Разграничението има значение само при предявен от
застрахователя спрямо деликвента регресен иск, защото застрахователят не може с
основание да претендира от деликвента връщане на платеното на увреденото лице в
резултат на собствената му забава. За увредения обаче разграничението е
правноирелевантно, защото на него при всяко положение застрахователят дължи
обезщетение от момента на уведомяването му за настъпилото застрахователно събитие
до окончателното му изплащане.
По разноските: Следва да бъде отменено решението на ОС – Плевен в частта за
разноските, с която ЗК „Лев Инс“ АД е осъдено да заплати в полза на ОС – Плевен
държавна такса върху цената на уважения иск над 200 лв. до 1000 лв. и на адв. Н. Д. –
адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗАдв. съразмерно на уважената част от иска
над 225.43 лв. с ДДС до присъдените 1536 лв. За въззивното производство следва да
бъдат присъдени разноски на застрахователя за заплатена държавна такса съразмерно
на уважената част от жалбата му – сумата 640 лв. Следва да се присъдят и
допълнителни разноски за първоинстанционното производство. При предявен иск с
правен интерес 70 000 лв., уважена част 5 000 лв. и отхвърлена част 65 000 лв., от
направените разноски пред ОС в размер на 2 100 лв. съгласно представения списък по
чл.80 ГПК, съразмерно на отхвърлената част от иска на ЗК „Лев Инс“ АД е дължима
сумата 1950 лв. ОС – Плевен му е присъдил сумата 1350 лв., при което следва да се
присъдят допълнително още 600 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 54/ 29.11.2021 г. по Т. дело № 40/ 2021 г. по описа на ОС
– Плевен в частта, с която ЗК „Лев Инс“ АД е осъдено да заплати на П. Б. К. сумата
над 5 000 /пет хиляди/ лв. до 25 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени
вреди от ПТП на 17.11.2020 г., причинено виновно от М. В. Д., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 08.12.2020 г. до окончателното изплащане, както и в
частта за разноските, с която ЗК „Лев Инс“ АД е осъдено да заплати в полза на ОС –
Плевен държавна такса върху цената на уважения иск над 200 лв. до 1000 лв. и на адв.
Н.Д. – адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗАдв. над 225.43 лв. /двеста двадесет и
пет лв. и 43 ст./ с ДДС до присъдените 1536 лв., вместо което ПОСТАНОВИ:
8
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. Б. К. с ЕГН ********** от с. Бреница, Общ.
Кнежа, Обл. Плевен против ЗК „Лев Инс“ АД иск за заплащане на обезщетение за
претърпени от него неимуществени вреди от ПТП на 17.11.2020 г., причинено виновно
от М. В. Д., за разликата над 5000 /пет хиляди/ лв. до 25 000 лв. ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 08.12.2020 г. до окончателното изплащане, като
неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА П. Б. К. с ЕГН ********** от с. Бреница, Общ. Кнежа, Обл. Плевен
да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, сумата 1240 /хиляда двеста и
четиридесет/ лв., представляваща направените за производството пред ОС – Плевен и
пред ВТАС разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9