Р Е Ш
Е Н И Е
№
261238 19.04.2021 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XVІІІ граждански състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 14237 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по
делото е образувано по искова молба от „Профи Кредит България” ЕООД,
против Г.А.П., с която е предявен установителен иск с правна квалификация по
чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД, за установяване на парично
притезание, удостоверено в Заповед № 4441/18.08.2020 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 10154/2020 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, за сумата от 183.46 лева – обезщетение за забавено плащане на претендираната
главница в размер на 437.98 лева, в размер на законната лихва, за периода от
26.02.2016 г. до 13.08.2020 г.
В исковата молба ищеца твърди, че с длъжника е сключил на 26.02.2016 г.
Договор за потребителски кредит № ***,
по силата на който му е бил отпуснат кредит в размер на 1000 лева, със
задължение да го върне в срок от 24 месечни вноски, всяка в размер на 61.82
лева, с падежна дата 7-мо число на месеца, съгласно погасителен план, ГПР 49.89
%, ГЛП 41.17 %, като общо дължима сума по кредита възлиза на 1483.68 лева.
Твърди, че ответникът дължи възнаграждение за закупен Пакет от допълнителни
услуги в размер на 750 лева, като размерът на вноската по закупения пакет е
31.25 лева. Така общото задължение по договора, включващо и задължението по
Пакета от допълнителни услуги е 2233.68 лева, като общия размер на месечната
вноска по договора е 93.07 лева, с падежна дата 7-мо число на месеца. Твърди
още, че ищецът е изпълнил точно и в срок задълженията си по договора, като е
превел сумата по договора по посочена от ответника банкова сметка. ***, с
определени 24 вноски и падежна дата – всяко 7-мо число на месеца, като същият е
получен от ответника на 26.02.2016 г., заедно с договора за кредит.
Твърди се още, че тъй като ответникът не е изпълнил задължението, което е
поел по договора за кредит и е преустановил плащанията по договора, ищецът е
депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по
което било образувано ч.гр.д. № 14645/2017 г. по описа на ПРС. Срещу издадената
заповед за изпълнение, ответникът подал възражение, в резултат на което и по
повод подадена искова молба било образувано гр.д. № 20198/2017 г. по описа на
ПРС, което приключило с влязло в законна сила съдебно решение от 29.10.2018 г.,
с което съдът приел, че сключеният между страните договор за кредит № *** е
недействителен и би следвало клиентът да дължи връщане само на чистата
главница, но съгласно мотивите на съдебното решение, ищецът не може да
претендира тази сума (размера на незаплатената главница) на основанието, което
е посочило в заявлението – Договор за потребителски кредит, тъй като в хода на
процеса е приет за недействителен, а следва да го направи на извъндоговорно
основание, в частност на осн. чл. 55 ЗЗД, поради което и отхвърлил и вземането
по останалата непогасена главница.
Предвид това, ищецът депозирал ново заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, с което претендира своите вземания по процесния
договор, на основание чл. 55 ЗЗД в размер на 437.98 лева – главница, ведно със
законната лихва върху нея в размер на 183.46 лева, дължима от 26.02.2016 г. –
датата на отпускане до 13.08.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението до изплащане на вземането. По образуваното ч.гр.д. № 10154/2020 г.
на ПРС, била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исканите суми, като длъжникът възразил срещу заповедта само относно
законната лихва върху непогасената главница в размер на 183.46 лева, дължима от
26.02.2016 г. /датата на отпускане/ до 13.08.2020 г. Сочи, че размерът на
претендираната лихва е определен, след като ищецът е начислил лихва за забава в
размер на ОЛП +10% годишно, изчислена за всеки ден забава върху размера на
просроченото плащане – отпусната, но непогасена главница в размер на 437.98
лева.
Излага съображения, че законната лихва е лихва за забава, която се дължи
при неизпълнение на парично задължение и ако длъжникът не плати в срок цената,
той дължи законова лихва, по арг. на чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Твърди, че в конкретния случай, претендираната лихва е законна лихва по чл.
86, ал. 1 ЗЗД, която има обезщетителна функция за вредите на кредитора от
забавата при неизпълнение на парично задължение. Излага съображения, че
обезщетителната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не се дължи при нормално развитие на
облигационното отношение – при срочно изпълнение на парично задължение, а това
задължение възниква при поискване за обезщетение за вредите от забавата или
като последица от уважаването на иск за главницата, какъвто бил настоящия
случай.
Предвид изложеното, искането е да се
признае за установено, че ответникът му дължи сумата от 183.46 лева
– законна лихва от 26.02.2016 г. до
13.08.2020 г., представляваща обезщетение за забавено плащане на
претендираната главница в размер на 437.98 лева, за която сума включително е
издадена Заповед № 4441/18.08.2020 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК, по ч. гр. д. № 10154/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив.
В срока по чл.
131 ГПК, ответникът Г.А.П., е депозирал писмен отговор на
исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен.
Не оспорва
изложените в исковата молба факти – сключения Договор за потребителски кредит №
***, с посочените в исковата молба, параметри; че този договор е обявен за
недействителен на осн. чл. 22 вр. чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с влязло в законна
сила решение от 29.10.2018 г. по гр.д. № 20198/2017 г. по описа на ПРС.
Сочи, че в
настоящия случай, законна лихва се претендира от датата, на която е бил сключен
договора за кредит – 26.02.2016 г. до датата на образуване на заповедното
производство. Възразява, че по делото не са ангажирани доказателства,
ответникът да е поканен да заплати остатъкът от заемната сума, преди образуване
на заповедното производство.
Освен това, за
периода от 26.02.2016 г. до 13.08.2017 г., се позовава на изтекла тригодишна
погасителна давност, доколкото се касае за лихва за забава.
Предвид
изложеното, моли да се отхвърли иска, като неоснователен.
Съдът, след като обсъди събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед
изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 10154/2020 г. по описа на
ПРС, ХІХ гр.с. в полза на ищцовото дружество е
издадена Заповед № 4441/18.08.2020 г. за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника, за следните суми: 437.98 лева –
главница, ведно със законната лихва върху нея в размер на 183.46 лева, дължима
от 26.02.2016 г. – датата на отпускане до 13.08.2020 г., ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на заявлението – 14.08.2020 г. до изплащане
на вземането.
В срока по чл. 414 ГПК ответникът е възразил срещу заповедта само относно
законната лихва върху непогасената главница в размер на 183.46 лева, дължима от
26.02.2016 г. /датата на отпускане/ до 13.08.2020 г. В предоставения на ищеца от съда
едномесечен срок за това е подадена настоящата искова молба.
Установителният иск
по реда на чл.422 ГПК е допустим, тъй като е предявен в срок, в резултат от
своевременно депозирано възражение от длъжника в заповедно производство, имащо
за предмет същото вземане.
Относно неговата основателност, съдът намира следното:
За да бъдат уважен предявения иск е
необходимо по делото да бъде установено наличието на определените в закона
предпоставки, а именно: дружеството – ищец следва да докаже основанието, от
което произтича претенцията му, размера на претенцията си, в това число и
падежът на вземането към ответника.
Ответникът
следва да проведе насрещно доказване, както и да установи възраженията си в
отговора, в т.ч. и възражението му за изтекла погасителна давност.
Страните по
делото не спорят, че между тях е сключен на 26.02.2016 г. Договор за
потребителски кредит № ***, по силата на който ищецът е отпуснал на ответника
кредит в размер на 1000 лева, със задължение да го върне в срок от 24 месечни
вноски, всяка в размер на 61.82 лева, с падежна дата 7-мо число на месеца,
съгласно погасителен план, ГПР 49.89 %, ГЛП 41.17 %, като общо дължима сума по
кредита възлиза на 1483.68 лева.
Страните по делото не спорят и, че с влязло в сила решение от 29.10.2018
г., постановено по гр.д. № 20198/2017 г. по описа на ПРС, съдът приел, че
сключеният между страните договор за кредит № *** от 26.02.2016 г., е
недействителен.
Безспорно по делото е и, че непогасената главница по Договора за
потребителски кредит към 13.08.2020 г. – датата на депозиране на заявлението по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 10154/20 г. по описа на ПРС, е в размер на 437.98
лева. В тази част, предвид липсата на възражение на ответника за главницата в
размер на 437.98 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението – 14.08.2020 г., е издаден и изпълнителен
лист по ч.гр.д. № 10154/2020 по описа на ПРС.
Единственият
спорен по делото въпрос е, дали е налице правно основание за претендиране на
процесната сума от 183.46 лева, представляваща законна лихва върху неплатената
част от главницата от размер на 437.98 лева, за периода от 26.02.2016 г. до
13.08.2020 г.
Съдът намира,
че тъй като договорът за потребителски кредит № *** от 26.02.2016 г., сключен
между страните по делото, е приет за недействителен, съгласно чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, което е заемната сума,
като връщането й се осъществява по правилата на неоснователното обогатяване,
тъй като договорът е нищожен, респ. получената от него заемна сума е усвоена
при липса на правно основание за това.
В конкретния
случай, непогасената главница по Договора за потребителски кредит към
13.08.2020 г. – датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
10154/20 г. по описа на ПРС, е в размер на 437.98
лева. Следователно, ответникът дължи тази сума за главница, доколкото
същата представлява чиста стойност на невърната част от заемната сума, по
правилата на неоснователното обогатяване, както и предвид неоспорването й от
ответника, предвид липсата на възражение срещу издадената заповед за изпълнение
по ч.гр.д. № 10154/20 г. по описа на ПРС, в тази й част.
Ето защо, съдът
приема, че главното вземане в размер на 437.98
лева, е безспорно възникнало, след което се е породило вземане за мораторна
лихва, което има акцесорен характер.
Поради тази
причина, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е присъдена и законна лихва от датата
на подаване на заявлението – 14.08.2020 г.
С оглед направените от ответника възражения, основният
спорен по делото въпрос е дали се дължи мораторна лихва върху установеното
главно вземане, от датата на отпускането на кредита – 26.02.2016 г. до подаване
на заявлението – 13.08.2020 г.
Съдът намира направеното от ответника
възражение за основателно, поради следното:
Съгласно
Тълкувателно решение № 5/21.11.2019 г. по тълк.д. № 5/2017 г. на ОСГТК, при връщане на дадено при начална липса на
основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, длъжникът дължи
обезщетение за забава от поканата да изпълни. Съгласно постановките на
цитираното тълкувателно решение, при връщане на дадено при начална липса на
основание, от момента на разместване на имуществото благо, вземането е
изискуемо, но длъжникът ще изпадне в забава и ще дължи обезщетение от момента,
в който е получил поканата на кредитора. Това е така, тъй като задължението за
връщане на даденото при начална липса на основание, в хипотезата на чл. 55, ал.
1, предл. първо ЗЗД, е безсрочно – правоотношението е с извъндоговорен характер, то не възниква в резултат на съгласуване
на волите на правните субекти и не е мислимо страните да са определили
предварително срок за изпълнение; такъв няма определен и в закона. При
неизпълнение на парични задължения, законът свързва забавата на длъжника с
правилото, че е необходима покана на кредитора, когато няма уговорен срок за
изпълнение. Изключението е изрично предвидено в чл. 84, ал. 3 ЗЗД – само при
задължения от непозволено увреждане, когато длъжникът се смята в забава и без
покана, какъвто, обаче не е настоящия случай.
В конкретния
случай, претенцията за мораторна лихва върху главното вземане, е за периода от
26.02.2016 г. до 13.08.2020 г., т.е. предхождащ началната дата на изискуемостта
на главното вземане в размер на 437.98
лева на заявеното извъндоговорно основание – като получено при начална
липса на основание, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. По делото не
са ангажирани доказателства за покана до ответника за връщане на посочената сума от 437.98 лева на заявеното
извъндоговорно основание, преди датата на подаване на заявлението – 14.08.2020
г., което се счита, за покана за връщане на сумата при начална липса на
основание.
Не би могло да
се счита за покана за връщане на сумата и датата на заявлението по чл. 410 ГПК
– 15.09.2017 г., по което е било образувано ч.гр.д. № 14645/2017 г. по описа на
РС-Пловдив, тъй като претендираните с него суми са били заявени от ищеца на
договорно основание и в крайна сметка, предявените му искове, заявени на това
основание са били отхвърлени, с влязло в законна сила решение, постановено по
гр.д. № 20198/2017 г. по описа на РС - Пловдив.
Предвид
изложеното, съдът намира, че предявеният иск е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски следва да се присъдят на ответника, на
основание чл.78, ал. 3 ГПК.
Ответникът,
е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил
хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на
основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения
договор за правна защита и съдействие на ответника е посочено, че той се
представлява безплатно от адв. Д.Б., поради затрудненото си материално
положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за
оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези
законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското
възнаграждение, което с оглед цената на иска, тук следва да бъде изчислено
съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действала
към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 300 лева. Посочената сума
следва да се присъди в полза на процесуалния представител, а не на ответника, с
оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от „Профи Кредит
България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, против Г.А.П., ЕГН: **********, с адрес: ***,
установителен иск с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено в отношенията между страните, дължимостта на
сумата от 183.46 лева – обезщетение
за забавено плащане на претендираната главница в размер на 437.98 лева, в
размер на законната лихва, за периода от 26.02.2016 г. до 13.08.2020 г., за
която сума включително е издадена Заповед № 4441/18.08.2020 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, по ч. гр. д. № 10154/2020 г. по описа на
Районен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49,
бл. 53Е, вх. В, да заплати на основание чл. 38, ал.2, вр. с
ал.1, т.2 ЗАдв., на адв. Д.Г.Б.,***, сумата от 300 лева /триста лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ответника Г.А.П., ЕГН: **********, в
производството по настоящото гр.д. № 14237/2020 г. по описа на РС - Пловдив.
Решението подлежи
на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/ Кристина Табакова
Вярно с оригинала!
РЦ