Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 11.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети
октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдията Гълъбова гр.д.
№3578 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника „У.Б.“ АД срещу решение от 07.01.2019 г. по гр.д. №32605/2018 г. по
описа на Софийския районен съд, 113 състав, с което се признава за установено,
че жалбоподателят дължи на „Д.Е.С.“ ЕООД сумата от 183,16 лв., представляваща
платена без основание във връзка с договор за банков кредит №1523/21.06.2004 г.
лихва за периода 30.05.2007 г. - 30.06.2007 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 26.01.2018 г. до изплащане на вземането, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №6103/2018 г. по описа на
СРС, 113 състав, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в
исковото и заповедното производства.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е постановено в несъответствие с материалноправните и процесуалноправни
норми, както и при липса на мотиви. Сочи, че не е налице неоснователно обогатяване, от което следва извод за
неоснователност на иска. Поддържа, че начислената и прехвърлена към последната
вноска лихва в размер на 183,16 лв. не представлява допълнителен разход. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Д.Е.С.“ ЕООД в срока за отговор
по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на първоинстанционния съд
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо. Същото е и правилно като краен резултат, но по следните
съображения:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.422 ал.1 вр.
чл.415 ГПК вр. чл.99 вр. чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за установяване, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 183,16 лв., представляваща платена без основание във
връзка с договор за банков кредит №1523/21.06.2004 г. лихва за периода
30.05.2007 г. - 30.06.2007 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
депозирана на заявлението по чл.410 ГПК до изплащане на вземането, за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №6103/2018 г. по
описа на СРС, 113 състав, като ищецът твърди, че банката е удържала без
основание на 30.11.2017 г. от банковата сметка на кредитополучателя сочената
лихва, респ., че задължението е било погасено по давност.
Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК е оспорил
предявения иск с твърдения, че процесната лихва е такава дължима се за мес.06.2007
г. и същата е прехвърлена към последната месечна вноска по кредита.
По делото са обявени за безспорни и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между В.К.Д.и ответника е налице
валиден договор за банков кредит от 21.06.2014 г., както и че банката е
удържала от сметката на кредитополучателя към момента на погасяване на кредита чрез
директен дебит сумата от 183,16 лв., представляваща погасителна вноска,
включваща главница, лихви и разноски.
Не е спорно, а и установено, че с
договор за цесия от 23.01.2018 г. кредитополучателят е прехвърлил процесното
вземане на ищцовото дружество, за което прехвърляне ищецът е уведомен на същата
дата.
С постановеното на 07.01.2019 г.
решение СРС е приел, че процесната сума е недължимо платена и подлежи на
връщане.
За
успешното провеждане на иска
по чл.55 ал.1 ЗЗД,
следва да се установи кумулативното осъществяване
на следните юридически факти от сложния фактически състав: разместване на
имуществени блага за сметка на ищеца в полза на ответника и липса на годно правно основание за това.
От
приетото в първоинстанционното производство заключение на ССчЕ, което
настоящият съдебен състав кредитира напълно, е установено, че съгласно
погасителния план към анекс №2 към договора за кредит, дължимата на 30.06.2007
г. вноска е била в размер на 222,07 лв., от които 215,75 лв. за главница и 6,32
лв. за лихва, като тази вноска е заплатена на 20.08.2007 г. Видно е още от
заключението, както и от представеното от банката движение по сметката, че кредитодателят
е удържал плащане от длъжника за вноската, отбелязана с падеж 30.06.2007 г., в
размер на 183,16 лв., но в края на договора – на 30.11.2017 г.
От
анализа на съвкупността от писмените доказателства по делото се налага изводът,
че процесната сума в размер на 183,16 лв. не представлява, както твърди
въззиваемият, допълнително плащане, а е част от дължимата с падеж /съгласно
погасителния план към анекс №2/ 30.06.2007 г. лихва по анюитетната вноска. Тази
лихва по същността си е възнаградителна и представлява цената на кредита.
Договорът за банков кредит е абсолютна търговска сделка и като такава е
възмезден, което предполага, че за ползването на заемния ресурс следва да се
заплати от кредитополучателя уговорената в чл.3 на договора цена /лихва/
изцяло. Същата е предвидено, че се дължи на база 360/360 дни, поради което
настоящият въззивен състав не възприема доводите на въззивника, че сумата от 6,32
лв., равняваща се на лихвата за един ден, е уговореният и дължим размер на
лихвата за целия месец.
„Миграцията“
на лихва, което е извършила банката, представлява преструктуриране на кредита,
което в случая се изразява в промяна на падежа на акцесорното вземане. Ето защо,
настоящия въззивен състав не споделя мотивите на първоинстанционния съд, че
сумата в размер на 183,16 лв. е заплатена при липса на основание. Основанието
за плащането и е процесният договор за кредит, сключен между страните.
Изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора е да
върне на кредитора си главницата и акцесорните вземания към нея, което следва
да се извърши на части, определени в погасителния план – анюитетни вноски.
Промяната на падежа на част от глобалното вземане за лихва не води до отпадане
на основанието за плащането и, поради което настоящият съдебен състав приема,
че сумата от 183,16 лв. е дължима на договорно основание като възнаградителна
лихва, съгласно чл.3 ал.1 от договора за кредит.
Основателно
е обаче възражението на ищеца за изтекла погасителна давност на процесната
лихва. Съгласно чл.4 ал.2 от договора за кредит, главницата и лихвата следва да
бъдат издължени на месечни анюитетни вноски с падежи, определени в погасителен
план, неразделна част от договора. В ал.4 на същата разпоредба е предвидено, че
кредитополучателят дава съгласие банката-кредитор едностранно да издължава в
деня на падежа или след него изискуемите суми по реда на служебното инкасо.
Както вече бе посочено, сумата от 183,16 лв. е част от възнаградителната лихва,
която е начислена върху вноската за главница с падеж 30.06.2007 г. Банката с прехвърлянето на процесната сума за
заплащането и с последната вноска в погасителния план е направила едностранно
изменение на договора, което е предвидено, че може да бъде извършвано само по
отношение на размера на лихвата и при настъпване на промени в пазарните условия,
какъвто не е настоящия случай. Такова едностранно изменение на договорните
условия, съгласно чл. 20а ал.2 ЗЗД, не произвежда действие спрямо другата
страна поради липса на съгласие. Ето защо и на основание чл.114 ЗЗД давността
за процесното вземане е започнала да тече от 30.06.2007 г., която дата е падежът,
установен по делото с последното двустранно изменение на погасителния план,
направено с анекс №2. Съобразно характера на вземането на възнаградителна лихва,
същото се погасява с изтичането на тригодишен давностен срок по правилото на
чл.111 б. „в“ ЗЗД. Банката е удържала сумата с директен дебит на 30.11.2017 г.
Директният дебит /познат още като незабавно инкасо/ по легалната си дефиниция
от § 1 т.3 ЗПУПС е национална или презгранична платежна услуга по задължаване
на платежна сметка на платеца, когато платежната операция се извършва по
инициатива на получателя въз основа на даденото съгласие от платеца на
получателя, на доставчика на платежни услуги на получателя или на доставчика на
платежни услуги на платеца. В случая доставчикът на платежни услуги и
получателят са едно и също лице, а именно банката-кредитор. Процесният договор
за кредит е сключен с клауза за незабавно инкасо, по силата на която
кредитополучателят е дал съгласие банката да извършва плащане към себе си на
вноските с настъпил падеж, когато по сметката има налични нужните за това
средства. Въпреки че директният дебит /незабавно инкасо/ е едностранна сделка и
представлява форма на плащане на дълга, следва да се има предвид, че по
съществото си този правен институт води началото си от договора за поръчка,
както и че инициативата за плащане е на кредитора. Ето защо, погасяването на
сумата от 183,16 лв. няма характера на доброволно плащане по смисъла на чл.118 ЗЗД – не е извършено от длъжника, поради което липсва намерение на погасяване и
следва
да се приеме, че процесното вземане за възнаградителна лихва е било погасена по
давност към момента на удържането и на 30.11.2017 г.
Предвид
изложеното и поради съвпадане на крайните изходи
на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и
направеното искане, на въззивникът на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се
присъдят разноски в размер на сумата от 360,00 лв. с ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №2825 от 07.01.2019 г., постановено по гр.д.
№32605/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 113 състав.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление:***, пл. ****,
да заплати на „Д.Е.С.“ ЕООД, ЕИК *******, седалище и
адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата
от 360,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.