Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ............../……08.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно
заседание на осми юли през 2020 година,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина Т., като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА
гражданско дело номер
6698 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 566455 от 20.12.2018 г. постановено по
гр.д. № 55584/2017 г.
на СРС, 77 състав, e признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че К.Т.И.
дължи на „Т.С.” ЕАД сумите както следва: на
основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ - сумата от 4 178.03 лв. - главница,
представляваща стойност на консумирана, незаплатената топлинна енергия за
периода м.08.2013г. - м. 04.2016г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, ж.к. *******, ап.ЮО и сумата от 22.32 лв. - главница за такса за
услугата дялово разпределение за периода м.08.2013г. - м. 04.2016г., ведно със
законната лихва върху главницата от 28.09.2016г.-датата на депозиране на
Заявлението до окончателното изплащане на сумата; на основание чл. 86 ЗЗД - сумата от
410.08 лв. - лихва за забава за периода 15.09.2014г.-21.09.2016г., за които
суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 03.10.2016Г. по ч.гр.д.
№ 54135/2016г. на СРС. Със същото решение са отхвърлени иска по чл. 422 ГПК, вр.
чл. 79 ЗЗД над уважения размер до предявения от 4 395.94 лв., иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД над уважения размер до предявения от 496.01 лв. и иска за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3.30 лв. - мораторна
лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 30.09.201
Зг.-21.09.2016г. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по
разноските, дължими мужду страните съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и чл.78, ал.3 от ГПК. Решението
е постановено при участие на трето лице- помагач на страната на ищеца- „Т.С.”
ЕООД-София.
Това решение
е обжалвано в срок от ответницата К.Т.И. чрез пълномощник адв. В.Н., в частите,
в които исковете срещу нея са били уважени, с оплаквания за недопустимост поради
необходимост от редявяване на вземането по общия ред, а не чрез заповедно
производство, неразглеждането му по реда на гл.32 от ГПК като търговски спор, и
оплаквания за неправилност на решението като постановено при нарушение на
материалния и на процесуалния закон и необоснованост. Конкретно се правят
оплаквания за неправилност поради липса на доказателства за дължимост на
исковите суми поради липсата на доказателства, които да обосноват извод за
дължимост на претендираните от ищеца суми, поради което не следвало да бъде
обсъждана СТЕ иССчЕ, които са дали
заключение само по документи от ищеца и третото лице-негов помагач, непредставени
по делото, поради което не следвало да се съобразяват приетите по делото СТЕ и
ССчЕ като годни доказателства, заместващи доказателствената тежест на ищеца да
установи основанието иразмера на исковете си. Оспорва се и дължимостта на
сумата за дялово разпределение поради неизвършване на услугата от ищеца. Моли
да се уважи въззивната жалба, като се отмени решението в обжалваните част, вкл.
и в частта за разноските, като исковете се отхвърлят изцяло, прави и искане за
разноски.
Не са подадени отговори по въззивните жалби
от насрещната им страна в срока по
чл.263, ал.1 от ГПК. Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД с писмена молба слезд този срок, подадена за
открито съдебно заседание пред СГС, оспорва жалбата, претендира разноски за
въззивната инстнация вкл. за защита от юрисконсулт, без списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното
по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно, а в обжалваните части, които само са предмет на въззивно
разглеждане, е и допустимо. Исковете са разгледани по приложимия съгласно ГПК
процесуален ред – общия исков ред съгласно чл.422 от ГПК, доколкото за
вземанията е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, при което
направеното в срок възражение по чл.414 от ГПК от длъжника обуславя интереса от
предявения установителен иск за вземанията по реда именно на чл.422 от ГПК.
Исковете се разглеждат по общия исков ред, независимо от търговския характер на
сделката, тъй като определящо за подсъдността и реда за разглеждане е цената на
иска, а тя сочи подсъдност на спора пред районен съд като първа инстанция и при
общия исков ред. Редът по гл.32 от ГПК е приложим само за искове по търговски
сделки, цената на които е над 25 000 лв. според чл.104, т.4 от ГПК. В този
смисъл е налице и непротиворечива практика по прилагането на закона с редица
определения на ВКС / напр. определение № 491 от 28.05.2020 г. по гр. д. №
589/2020 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 111 от 28.02.2020 г. по ч. т.
д. № 101/2020 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС /. Ето защо тези възражения по жалбата
са неоснователни.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правни норми, както
и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предметът на проверка
на въззивния съд е очертан от оплакванията с въззивната жалба на ответницата К.Т.И.
относно преценката на събраните по делото доказателства и значението на липсващите
такива, касаещи твърдението на ищеца за съществуване на облигационна връзка
между ищеца и ответницата относно доставка и заплащане на ползвана топлинна
енергия /ТЕ/ за битови нужди.
Не се установи при
въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.
Първоинстанционният съд е основал решението си на база приетите по делото
доказателства за качеството потребител на ТЕ на ответницата К.Т.И. като собственик на топлоснабдено жилище, за
наличието на облигационна връзка между ищеца и ответницата по доставка на ТЕ при договор при Общи
условия, обвързващо ги, и за размера и цената на реално доставената ТЕ за
жилището им, установен от приетите по делото съдебно-техническа експертиза,
съдебно-счетоводна експертиза, и писмени доказателства за главен отчет и
изравнителни сметки, представени от третото лице-помагач, отнасящи се за
исковия период. Изложените от първоинстанционния съд фактически констатации и правни изводи,
основани на приетите по делото доказателства, въззивният съд споделя и на
основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
Досежно
правилността на първоинстанционното решение в обжалваните части от ответницата К.Т.И. касаещи
задълженията й за главници-цена на потребена ТЕ, за услуга дялово разпределение
и лихви за забава, настоящият въззивен състав намира наведените с въззивната
жалба доводи за неправилност, за
неоснователни.
Прието е за безспорно
с доклада по чл.146 от ГПК, че ответницата е потребител на ТЕ. Няма и оплакване
за това с въззивната жалба, следователно ответницата дължи на ищеца цената на
доставената и потребена ТЕ по силата на закона и Общите условия /ОУ/ на ищеца.
Съгласно чл.150, ал.2 ЗЕ, продажбата на
топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи
условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е
необходимо писменото им приемане от потребителите. Тези разпоредби са специални
по отношение на разпоредбата на чл.16, ал.1 ЗЗД, според която договор при общи
условия обвързва приемащия ги само ако ги е подписал. за процесния период
ищецът е обявил надлежно ОУ за доставка на топлинна енергия за битови нужди ОУ/2008 г. И ОУ/2014 г.,, като
обявяването им е и служебно известно на съда. Според чл.150, ал.З ЗЕ несъгласните с публикуваните
общи условия потребители на топлинна енергия могат да възразят по съответния
ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ. По делото не се твърди и не се
доказва К.И. да е подала възражение по посочения
ред, при което ОУ я
обвързват.
Събраните по делото писмени
доказателства и експертизи сочат размера на задълженията за цената на ТЕ за
исковия период за жилището по показанията на измервателния уред на едно от
отоплителните тела в жилището /останалите са затапени/ и за ТЕ за топла вода на
база за 2-ма потребители поради липата на водомер в исковия период. Едва на
21.10.2016 г., след края на исковия период, в жилището е монтиран водомер с
пломба съгласно протокол за монтаж, подписан и от ответницата/л.49 от делото/.
За да уважи предявените искове
за главница, и обусловения иск за мораторна лихва за забава, първоинстанционият
съд не се е позовал на представените от ищеца фактури и др. едностранно
съставени документи само, а и на приетата по делото съдебно-техническа
експертиза, която е дала заключение и въз основа на документите , приети по
делото - документите за отчет, носещи и
подпис на абоната- от 07.05.2014 г. 16.05.2015 г., 08.05.2016 г. и изравнителните сметки от третото лице-помагач. Ето защо
оплакването по въззивната жалба на ответника за допуснати процесуални нарушения
от първоинстанционния съд относно кредитиране приетите по делото експертизи
които са работели по липсващи документи, се явява неоснователно. В случая съдът
и СТЕ са съобразявали и приетите по
делото съставени от третото лице индивидуални справки за отопление и топла вода
и за дялово разпределение, документи за главен отчет, подписан от ответната
страна, и свидетелство за годност на разпределителите в абонатната станция. При
преценката на тези същи доказателства, въззивният съд прави същите изводи, като
тези направени от първоинстанционния съд за установеност с тези доказателства
на реално доставено количество ТЕ и потребена от ответника за процесното жилище за исковия период. СТЕ потвърждава правилността
на направените от ФДР изчисления по изравнителните сметки относно ТЕ за
отопление на имота, за топла вода и за сградна инсталация като съобразени с
показанията на измервателните уреди в имота и в сградата, и нормативната
уредба. Така следва извод, че ответницата дължи за исковия период м.08.2013г. - м. 04.2016г. сума в размер на
общо 4 178,03 лв., която съответства и на посочената в изравнителните сметки от
ФДР. Ответникът, като етажен собственик,
дължи цената на реално потребената ТЕ не само за притежаваното от тях жилище в
тази сграда-етажна собственост, но и за ТЕ за отопление на общите части, също и
за сградната инсталация като обща част на ЕС. В този смисъл съдът съобрази т.2
от ТР № 2/ 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 Г., ОСГК на ВКС и ТР № 2/2017 г.
по т.д.№ 2/82016 г. на ОСГТК на ВКС, сочещи на
липсата на противоречие на ЗЕ с чл.62 от ЗЗП, вр. пар.1 от ДР на ЗЗП,
съобразно което в сградите-ЕС, присъединени към топлопреносната мрежа за битови
нужди, етажните собственици са задължени да плащат цената на реално потребената
ТЕ, вкл. и за общите части на сградата.
Поради липсата на оплаквания
относно уважения иск за лихви за забава върху дължимата главница, въззивният
съд, в съответствие с ограниченията по чл.269 от ГПК, приема, че лихвата за
забава се дължи в определения с обжалваното решение размер за исковия период, и
решението в тази част се явява правилно.
Възражението относно дължимостта
на сумата за услугата дялово разпределение също е неоснователно. Цената на
услугата дялово разпределение по силата на чл.32 от ОУ от 2014 г. се заплаща на
търговеца-продавач, а не на ФДР. Ответникът не е установил да е възразил срещу
тези ОУ от 2014 г. и те го обвързват, вкл. и за минали непогасени задължения за
тази услуга. Ето защо по делото е доказано наличие на задължение на ответника
към ищеца за заплащане на услугата дялово разпределение, като реалното
извършване на тази услуга от ФДР през исковия период не се отразява върху
заплащане на задължението към ищеца. Ответницата не е доказала да е заплатила
изцяло или част от цената на услугата дялово разпределение нито към ищеца нито
към ФДР за исковия период. Относно цената на тази услуга, първоинстанционният
съд е приел сумата 22,32 лв. за исковия период, която и въззивният съд по реда
на чл.162 от ГПК приема за правилно определена.
С оглед на изложените
съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд, решение в обжалваните части, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено в обжалваните части, както и относно
разноските, спрямо които и няма оплаквания..
По разноските за въззивната
инстанция : Съобразно изхода на спора, направените от въззивника-ответник разноски
остават в негова тежест.
Съгласно чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ищец би имала право на разноски пред
въззивната инстанция, които се определят от съда, а не от страната, съгласно
чл.78, ал.8 от ГПК, ако беше осъществена по делото защита от юрисконсулт
съобразно характеристиките на защита според Закона за адвокатурата. В случая
обаче, в полза на въззиваемото дружество-ищец, не следва да се присъжда
претендираното възнаграждение за юрисконсулт, т.к. единственото извършено от
последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба, след
сроковете за отговор по въззивната жалба/частната жалба, с която претендира
уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се счита
осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от противната
страна. Искането за разноски на ищеца не може да се уважи за въззивната
инстанция.
Решението няма да подлежи на
касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл. първо от ГПК, вр. чл.113 от ГПК/ ДВ, бр.100/2019
г./, тъй като цената на исковете е под 5000лв.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 566455 от 20.12.2018 г. постановено по гр.д. № 55584/2017 г. на СРС,
77 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които исковете са били уважени, както и в
частта относно отговорността за разноските.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на
страните за разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.