№ 3747
гр. София, 13.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Мария Стойкова Въззивно гражданско дело №
20211100515205 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20169500 от 09.08.2022 г., постановено по гр.д. № 12045/2020 г. по
описа на СРС, 167 състав, е отхвърлен предявения от „К.Б.“ ООД, срещу „К.Ф.Д.А П.Л.К.Е.р
СА“ (К. СА), иск с правно основание чл. 405 КЗ за заплащане на сумата от 3600 лв.,
представляваща дължимо застрахователно обезщетение по застрахователна полица №
********* от 20.03.2018 г. за настъпил застрахователен риск от неплащане на вземания за
застрахования-ищец, представляващо 90% от остатъка от неплатено задължение от 4000 лв.
за неплатени суми по фактура № 17218/20.11.2018 г., поради извършено в хода на процеса
плащане от „Е.-И.С.“ ООД. Със същото решение „К.Ф.Д.А П.Л.К.Е.р СА“ (К. СА) е осъден
да заплати на „К.Б.“ ООД следните суми: на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 92 лв.,
представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 3600 лв., за периода от
01.12.2019 г. до 01.03.2020 г., както и на основание чл. 214, ал. 2 ГПК сумата от 185,41 лв.,
представляваща законна лихва върху главницата от 3600 лв. за периода от 04.03.2020 г.
(датата на подаване на исковата молба) до 15.01.2021 г. (датата на последното плащане).
С първоинстанционното решение е отхвърлен и предявения от „К.Ф.Д.А П.Л.К.Е.р
СА“ (К. СА), срещу „Е.-И.С.“ ООД, обратен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 92 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата от 3600 лв., за периода от 01.12.2019 г. до 01.03.2020 г.
Срещу решението в частта, с която предявените претенции са уважени, е подадена
въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „К.Ф.Д.А П.Л.К.Е.р СА“
(К. СА). Със същата се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното решение. Жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд е
подходил формалистично при постановяване на решението, като не е изложил мотиви в
подкрепа на решаващия си извод за дължимостта на застрахователното обезщетение, респ.
за изпадането в забава на ответника. Поддържа, че съставът на СРС не се е произнесъл по
релевираните възражения на ответника и не е анализирал нито едно от представените
доказателства по делото. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в
1
обжалваната част и постановяване на друго, с което предявените искове с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 214 ГПК да се отхвърлят. Претендира разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в
първоинстанционното производство „К.Б.“ ООД, с което излага становище за
недопустимост, а в условие на евентуалност – за неоснователност на въззивната жалба.
Поддържа, че обжалваното решение е правилно и обосновано, постановено въз основа на
събраните по делото доказателства, и след обсъждане на възраженията, релевирани от
ответното дружество. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение и
присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявения от „К.Б.“ ООД, срещу „К.Ф.Д.А
П.Л.К.Е.р СА“ (К. СА), иск с правно основание чл. 405 КЗ, както и в частта, с която е
отхвърлен предявения от „К.Ф.Д.А П.Л.К.Е.р СА“ (К. СА), срещу „Е.-И.С.“ ООД, обратен
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, не е обжалвано, поради което е влязло в законна
сила.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззвината жалба доводи за пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. По същество на спора с оглед наведените от страните във въззивното
производство доводи, съдът приема следното:
На етапа на въззивното производство не са спорни следните обстоятелства: че между
страните са съществували отношения по договор за застраховане, сключен с рамкова
застрахователна полица № *********/20.03.2018 г. за застраховане на плащанията по
договорите за продажби срещу краткосрочен търговски риск, по силата на който ответното
дружество се е задължило срещу заплащане на застрахователна премия да обезщети
застрахования ищец съгласно условията, сроковете и покритията по рамковата полица в
съответствие с Общите и особените условия, както и модулите, неразделна част от
застрахователната полица; че ищцовото дружество е осъществил застрахованта продажба на
химически продукти, като стоките били доставени на купувача „Е.-И.С.“ ООД, и била
издадена фактура № 17218/20.11.2018 г. на стойност 120441,60 лв. с ДДС, със срок за
плащане до 18.02.2019 г.; че купувачът „Е.-И.“ ООД не е заплатил в срок доставените му
химически продукти; че на 30.05.2019 г. ищецът е подал електронно уведомление за
просрочено плащане срещу купувача „Е.-И.“ ООД, както и че с писмо от 16.12.2019 г.
ответното дружество е отказало изплащане на застрахователно обезщетение.
Безспорно е и обстоятелството, че в хода на производството пред първата инстанция
купувачът „Е.-И.“ ООД (конституиран като трето лице помагач на страната на ищеца) е
заплатил цялата сума по фактура № 17218/20.11.2018 г., поради което на основание чл. 253,
ал. 3 ГПК, съставът на СРС е отхвърлил иска за главницата, поради извършено в хода на
производството плащане от страна на „Е.-И.“ ООД.
Предвид изложеното, спорен между страните е единствено въпросът дължи ли
ответникът заплащане на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с оглед твърденията му,
че не са били налице предпоставките за заплащане на застрахователното обезщетение, респ.
че са били налице основания за отказ от плащане на застрахователното обезщетение.
Покритият с процесната застраховка риск е търговски и за да възникне основание
за заплащане на застрахователното обезщетение, е необходимо наличието на следните
елементи на застрахователното събитие: забавяне на плащането, вреди, причинна връзка
между неизпълнението на договора и вредите. В конкретния случай посочените
предпоставки са налице.
2
Съгласно чл. 1 от Модул А2.03 „Застрахователно събитие“ договорът за застраховка
покрива риска от неплащане на вземания на застрахования, при условие че неплащането
произтича пряко и изключително от „търговския риск“ – неизпълнение от купувача:
купувачът не е платил изцяло вземането към момента на изтичане на максималния кредитен
период, когато неплащането не е причинено от спор или от риск, който е изключен от
застрахователното покритие. Съгласно чл. 3 от Особените условия максималният кредитен
период е 90 дни, считано от датата, на която продадените стоки или извършените услуги за
фактурирани.
В конкретния случай по делото се установи, че между ищецът и третото лице –
помагач – „Е.-И.С.“ ООД е бил сключен договор за търговска продажба на химически
продукти, за което е издадена фактура № 17218/20.11.2018 г. на стойност 120441,60 лв. с
ДДС, със срок за плащане до 18.02.2019 г., която не е заплатена от „Е.-И.С.“ ООД в
посочения срок. Неплащането от трето лице Е.-И.С.“ ООД по договора за продажба, за която
е издадена и процесната фактура, осъществява хипотезата на настъпил покрит риск
„забавяне на плащането“ по смисъла на чл. 1, б. „б“ от Модул А2.03, във връзка с чл. 3 от
особените условия и съставлява основание за претендиране на застрахователно
обезщетение.
За да откаже изплащане на застрахователното обезщетение ответното дружество се е
позовало на разпоредбите на т 2.1 и т.2.4 от Общите условия към застрахователния договор,
като е мотивирал отказа си за заплащане на дължимото застрахователно правоотношение с
обстоятелството, че ищецът е продължил доставките към „Е.-И.С.“ ООД и по този начин е
подал „неправилен сигнал към платеца, че неплащането на фактурите с по-стара дата може
да бъде забавено за неопределен период от време“. Не е спорно по делото, че ищецът е бил в
трайни търговски отношение с третото лице-помагач „Е.-И.С.“ ООД по повод продажба на
стоки. Действително, след настъпване на застрахователното събитие и въпреки
инструкциите от ответника да преустанови търговията и контактите с „Е.-И.С.“ ООД,
ищецът „К.Б.“ ООД е продължил търговските си отношения с посоченото дружество. Не се
установява обаче това обстоятелство да е в причинно-следствена връзка с обема на
настъпилите вреди. Тъкмо обраното – видно от изслушаната пред първата инстанция ССчЕ
след настъпване на процесното застрахователно събитие между ищецът и „Е.-И.С.“ ООД са
сключени още 14 договора за покупко-продажба, като всички задължения по тях са изцяло
погасени от купувача „Е.-И.С.“ ООД.
Съгласно постоянната практика на ВКС, не всяко задължение на застрахования,
скрепено с договорна санкция за отказ от заплащане на застрахователно обезщетение, може
да се приеме за договорено в съответствие с нормата на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ и да обоснове
отказ единствено на основание факта на неизпълнението му от страна на застрахования. За
да бъде отказано от застрахователя плащане на застрахователно обезщетение на основание
горепосочената разпоредба, е необходимо кумулативно наличието на следните
предпоставки: 1) неизпълнение на задължение по застрахователния договор; 2)
неизпълнението на задължението да е значително с оглед интереса на застрахователя; 3) да е
предвидено в закон или в застрахователния договор и 4) настъпването на застрахователното
събитие да е следствие от неизпълнение на това задължение. Тоест, между неизпълнението
на задължението по застрахователния договор (което е значително с оглед интереса на
застрахователя) и настъпването на застрахователното събитие да съществува пряка
причинно-следствена връзка. Само неизпълнението на задължение, което по своето естество
би могло да обуслови като закономерна своя последица настъпването на застрахователното
събитие, респективно увеличаване на размера или разширяване обхвата на вредите, или се
явява препятстващо доказването им, може да обуслови отказ за плащане на застрахователно
обезщетение. Тежестта за доказване както на неизпълнението, така и на причинната връзка
между неизпълнението и настъпилото застрахователно събитие, респективно-
увеличаването на вредите, се носи от застрахователя. В случая такова доказване от
ответника не е проведено.
По изложените съображения, въззивният съд намира за неоснователно възражението
на ответника за недължимост на застрахователно обезщетение поради възникнало право на
отказ от плащане в резултат на нарушение на т.2.1 и т. 2.4 от Общите условия. По делото не
е установено, че неизпълнението на тези задължения са оказали въздействие върху
3
застрахователното събитие, нито, че се е увеличил поетия от ответника риск.
Неоснователно е и релевираното от ответника правоизключващо възражение, че
неуведомяването за настъпилото застрахователното събитие в срок представлява
основателна причина за отказа му да изплати застрахователното обезщетение. Съгласно т. 5
от особените условия крайният срок за уведомяване за просрочено плащане е 60 дни,
считано от падежа на фактурата за дължимото плащане на продадените стоки. В процесната
фактура № 17218/20.11.2018 г., страните са уговорили срок за плащане 18.02.2019 г. Не е
спорно между страните, че ищецът е уведомил застрахователя на 30.05.2019 г., т. е след
уговорения в т. 5 от Особените условия срок. Въпреки това, настоящият състав при
съобразяване с горепосочената практика, намира, че посоченото обстоятелство не обуславя
основание за отказ от страна на застрахователя за заплащане на застрахователно
обезщетение, тъй като ответникът, чието е доказателствената тежест не доказа при условие
на пълно и главно доказване, че неизпълнението от страна на ищеца да уведоми
застрахователя в срок от 60 дни, считано от падежа на фактурата, е увеличило риска от
имущественото увреждане или че е препятствало доказването на вредите.
Съобразно разпоредбата на т. 3, б. „б“ от Модул А2.03 плащането по
застрахователната претенция следва да бъде направено в рамките на 30 дни от изтичане на
5-месечния период на изчакване (5 месеца след датата, на която застрахователят е получил
уведомление за просрочена сума). Не е спорно по делото, че застрахованият е уведомил
застрахователя на 30.05.2019 г. и е представил всички доказателства за това. Срокът за
плащане е изтекъл на 30.11.2022 г., поради което считано от 01.12.2022 г. ответникът е в
забава. Предвид изложеното лихвата за забава за периода от 01.12.2019 г. до 01.03.2020 г.,
изчислена от съда по реда на чл. 162 ГПК с помощта на електронен калкулатор възлиза на
сумата от 92 лв., както правилно е определил първоинстанционния съд.
С оглед обстоятелството, че претендираната главницата е погасена от третото лице-
помагач „Е.-И.С.“ ООД в хода на производството, претенцията на „К.Б.“ ООД за заплащане
на законна лихва върху главницата за периода от 04.03.2020 г. до датата на последното
плащане, с което е погасено задължението по фактурата е основателна. Изчислена от съда
по реда на чл. 162 от ГПК законната лихва върху главницата от 36000 лв. за периода от
04.03.2020 г. до 15.01.2021 г. възлиза на сумата от 185,41 лв.
Предвид съвпадение на изводите на двете съдебни инстанции за основателност на
предявените искове, решение № 20169500 от 09.08.2021 г., постановено по гр. д. №
12045/2020 г. по описа на СРС, 167 състав, следва да бъде потвърдено.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият има
право на направените в производството разноски. Пред настоящата инстанция въззиваемият
претендира разноски в размер на 400 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, като
представя доказателства /фактура и преводно нареждане/ за заплащането му по банков път.
Размерът на адвокатското възнаграждение е съобразен с минималния такъв съгласно
правилото на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, с оглед което и възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, направено
от въззивника, е неоснователно.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20169500 от 09.08.2022 г., постановено по гр.д. №
12045/2020 г. по описа на СРС, 167 състав, в частта, в която „К.Ф.Д.А П.Л.К.Е.р СА“ (К.
4
СА)- Клон България КЧТ, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„*******, е осъден да заплати на „К.Б.“ ООД, ЕИК ******* със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „******* бл. ******* на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 92
лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 3600 лв., за периода
от 01.12.2019 г. до 01.03.2020 г., както и на основание чл. 214, ал. 2 ГПК сумата от 185,41
лв., представляваща законна лихва върху главницата от 3600 лв. за периода от 04.03.2020 г.
(датата на подаване на исковата молба) до 15.01.2021 г. (датата на последното плащане).
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 „К.Ф.Д.А П.Л.К.Е.р СА“ (К. СА)- Клон
България КЧТ, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******,
е осъден да заплати на „К.Б.“ ООД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „******* бл. ******* сумата от 400 лв. – разноски във въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на
ответника - „Е.-И.С.“ ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5