Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер
49 Година
13.01.2020 Град С.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На шести
ноември
Година 2019
в публично съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И.Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа
докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 1123 по описа за
2019 година и за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ, и чл. 49 ЗЗД.
Ищецът П.**К. твърди
в поправената си искова молба, че обжалвал
заповед № 580/11.01.2019 г. на Д. на ответното II -,
с която на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ се прекратило трудовото му правоотношение.
Същата била незаконосъобразна. Тя била крайният акт от поредица на
незаконосъобразни действия на ответника с цел прекратяване на трудовото му
правоотношение. С предопределена от ръководството нагласа да получел новите
планове за учебната 2018/2019 г., на 13.09.2018 г. бил поканен в кабинета на д..
Първоначално му били дадени за попълване бланка на анкетен формуляр -
придружително писмо и декларация. Малко по-късно му била връчена заповед №
1840/13.09.2018 г. на д., с която на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ,
чл. 329 КТ, било прекратено трудовото му правоотношение. Останал неприятно
изненадан, защото до този момент по никакъв начин не бил предизвестяван за
такова намерение на д.. В тази връзка, обяснения, излизащи извън рамките на
текста по акта, не получил. Бил уверен от д., че срокът за неспазеното
предизвестие щял да му бъде платен. След получаване на заповедта напуснал у..
Към този момент не му дали и трудовата книжка, а му я изпратили по **няколко
дни по-късно. Завел гр.д. № 5160/2018 г., по което обжалвал уволнителната заповед.
На 02.01.2019 г. получил съобщение от съда, че делото му било прекратено,
поради липса на правен интерес. В прекратителното определение № 3577/17.12.2018
г. било посочено, че непосредствено след издаване на обжалваната от него
заповед № 1840/13.09.2018 г., била издадена втора заповед № 1878/14.09.2018 г.,
с която директорът на ответното ** отменил уволнението му. В приложените към
съдебното известие определение, заповед № 1878/14.09.2018 г., отговор и бланки
на -та -, процесуалният представител на ответника бил посочил, че след като бил
издал втората заповед - № 1878/14.09.2018 г., чрез - - на Б. я изпратил на
личния му адрес, за да го уведомял за нейното съществуване, но той не се бил
отзовал. Според ответника, въпреки уведомяването му, той оставил без внимание
възможността да се яви на работа в срока по чл. 345, ал. 1 КТ и заеме своята
длъжност. Така, в резултат от бездействие, пропуснал дадената му от закона
възможност. На това основание се бил лишил от правен интерес от водене на дело
против ответника на търсеното основание. При тези доводи съдът правилно
прекратил дело № 5160/2018 г. Но твърденията на ответника и представените от него
доказателства не били относими едно към друго и били в противоречие с
действителността. Като доказателство за уведомяването му ответникът представил
на съда товарителницата на Б., а не изискуемата бланка за куриерско
уведомление. При направената сверка в -та - се установило, че процедурата по
уведомяването му въобще не била извършвана. След даването на пратката,
съдържаща заповед № 1878/14.09.2018 г., в -та - за изпращане, служител на
ответника я изтеглил обратно, без да изчака края на уведомителния процес, и той
да получел заповедта, съдържаща се в нея. За да потвърдели това служителките на
офиса му дали заверена писмена извадка от служебния отчет. На нея ясно се
виждало, че процедурата била нарушена, а секретарката на ответното ** взела
обратно пратката, съдържаща заповед № 1878/14.09.2018 г. В резултат на тази
извънпроцесуална правна несъобразност, ответникът сам го лишил от правото да
бъдел уведомен за заповед № 1878/14.09.2018 г. и по този начин на законово
основание да продължал трудовоправното си отношение. В отговор на последвалото
му искане и молба, директорът на ответното ** издал обжалваната заповед №
580/11.01.2019 г. С нея, на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, прекратил отново
трудовото му правоотношение. С реализирането на посочените актове и действия,
за периода от 13.09.2018 г. и досега, бил лишен от правото на труд, както
изначално, след издаването на заповед № 1840/13.09.2018 г., така и след втората
заповед № 580/11.01.2019 г. Затова и не получил трудовите доходи като - за
процесния период, начиная от септември 2018 г., защото бил лишен от - и -
работа, както следвало: - - - "-", за работа с - със -, за участие в
екипи за съвместна работа с институциите по обхващане и задържане в
образователната система на - и - в - и - възраст, както и от допълнителното
трудово възнаграждение, което се полагало във връзка с официалните празници и
новата учебна година. Вместо това, за времето, което останал без работа, в
установения 6-месечен срок, получил от Н. полагаемото му се ежемесечно
обезщетение за безработица, чийто общ размер възлизал на 2824.50 лева. След
частично прекратяване на делото с определение от 30.05.2015 г., искането по
същество е да се признае за незаконно уволнението на ищеца със заповед от
11.01.2019 г. и отмени, да се възстанови на заеманата преди това му уволнение
работа в ответното ** и осъди същото да му заплати сумата от 4925 лева за
обезщетение в размер на разликата между трудовото му възнаграждение, което
следвало да получи за времето от 13.09.2018 г. до 25.02.2019 г. и полученото за
същия период обезщетение за безработица, сумата от 445 лева за обезщетение за неполучени
в същия размер, поради уволненията му със заповеди от 13.09.2018 г. и от
11.01.2019 г., трудови възнаграждения по чл. 36, ал. 2 К. от 11.06.2018 г., сумата
от 300 лева за обезщетение за неполучените в същия размер, поради уволненията
му с посочените заповеди, допълнителни трудови възнаграждения по чл. 36, ал. 5 К.
от 11.06.2018 г., и сумата от 1250 лева за обезщетение за неполучените в същия
размер, поради уволненията му със същите заповеди, допълнителни трудови
възнаграждения по чл. 34 К. от 11.06.2018 г. Претендира разноски.
Ответникът - - С.
оспорва предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни и
му присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени
подробно в подадения в срок отговор, в хода на делото по същество и в
представена от пълномощника му писмена защита.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в съвкупност с исканията, възраженията и доводите на страните, взе
предвид и настъпилите след предявяване на исковете факти, от значение за спорното
право, намери за установено следното:
По
иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
Страните не спорят, че в периода от 06.09.1995 г. до
14.09.2018 г. са били в трудово правоотношение, по силата на което от
01.09.2017 г. ищецът е заемал при ответника длъжността „- - -“.
На 13.09.2018 г. директорът на
ответното **
му връчил предизвестие, а след това и заповед №
1840/13.09.2018 г., с която на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ,
поради съкращаване на щата, прекратил трудовото му правоотношение, считано от
14.09.2018 г. (л.
8-9 от прил. гр.д. № 5160/2018 г. на СтРС).
На
25.09.2018 г. директорът на ответното ** изпратил до ищеца покана да се яви в
удобно за него време в същото **, за да получи трудовата си книжка (л.
26 и 30).
Тази покана последният получил на 26.09.2018 г., видно от приложената в ЛТД
обратна пощенска разписка. На 27.09.2018 г. ищецът се отзовал на същата покана
и явил в ответното **, където получил трудовата си книжка (л.
31).
В същата ответникът е отразил само уволнителната му заповед с № 1840/13.09.2018
г. (л.
24).
На
16.10.2018 г. ищецът предявил против ответника искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и
2 КТ за признаване на това му уволнение за незаконно и неговата отмяна, и
възстановяването му на заеманата преди него работа. За разглеждането им е
образувано приложеното гр.д. № 5160/2018 г. на СтРС.
На
05.11.2018 г. ищецът подал до РУО С. и жалба, по повод на която последното
извършило проверка в ответното ** (л. 32-33).
В отговора си от 14.11.2018 г. до ищеца за същата проверка, РУО С. отново
посочило само уволнението му със заповед
№ 1840/13.09.2018 г. (л. 34-36).
На
16.11.2018 г. ответникът получил съобщението за отговор на исковата молба на
ищеца по гр.д. № 5160/2018 г. на СтРС, а на 17.12.2018 г. подал отговор, с който
поискал прекратяване на това дело, поради липса на правен интерес на ищеца от
предявените искове, тъй като издал заповед № 1878/14.09.2018 г., с която сам
отменил на основание чл. 344, ал. 2 КТ заповедта за уволнението на ищеца №
1840/13.09.2018 г., за което посочил, че директорът му уведомил лично ищеца на
14.09.2018 г., но той недобросъвестно бил отказал да се яви в у., за да я
получи, след което не бил отговорил и на многократните опити на завеждащият
административната - да се свърже с него по телефона, за да му връчи заповедта,
поради което тя му била изпратена и с пратка по Б., но тя била върната, като
недоставена (л.
25-30 от гр.д. № 5160/2018 г. на СтРС). В подкрета на тези си
твърдения ответникът представил с отговора заверен препис от заповед № 1878/14.09.2018
г., с която директорът му отменя на основание чл. 344, ал. 2 КТ заповедта си за
уволнението на ищеца с № 1840/13.09.2018 г. (л.
29 от гр.д. № 5160/2018 г.). Върху тази заповед липсва
подпис на ЗАС на ответното ** – свидетелката М. (л.
29 от гр.д. № 5160/2018 г.). Представил и препис от
товарителница на Б., с която на 14.11.2018 г. в 14.11 часа изпратил за връчване
на ищеца - пратка, в графата на която за „описание на пратката“ посочил -
„документи“, а в графата й за „получател“, срещу мястото за посочване на
квартала от адреса му, посочил - „Заповед НР 1878/от 13.09.2018 г. (л.
30 от гр.д. № 5160/2018 г.). На това основание,
поради липса на правен интерес за ищеца от предявените искове, Старозагорският
районен съд прекратил с влязлото в сила на 23.01.2019 г. определение от
17.12.2019 г. производството по приложеното гр.д. № 5160/2018 г. (л.
174 и 177-178 от гр.д. № 5160/2018 г.). Препис от това
определение ищецът получил лично на 02.01.2019 г. (л.
177 от гр.д. № 5160/2018 г. на СтРС).
На
07.01.2019 г. същият се явил и подал лично в ответното ** представената по
делото молба, с която посочил, че едва от получения на 02.01.2019 г. препис от посоченото
прекратителното определние научил за издадената заповед № 1878/14.09.2018 г. за
отмяна на уволнението му. Поради това в срока по чл. 345, ал. 1 КТ се явява и
моли да бъде възстановен на работа (л. 19).
На
11.01.2019 г. директорът на ответното ** издал процесната заповед № 580, с
която на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ прекратил трудовото му правоотношение,
считано от връчването й (л. 15-16).
Като причини за прекратяването му в същата е посочено, че на основание чл. 344,
ал. 2 КТ, с негова заповед № 1878/14.09.2018 г., била отменена заповедта му с №
1840813.09.2018 г. за уволнението на ищеца, считано от 14.09.2018 г., поради
съкращяване в щата, за издаването на която заповед по чл. 344, ал. 2 КТ ищецът
бил уведомен лично от д. на 14.09.2018 г. (л.
15).
С отмяната й обаче, трудовото му правотоотношение се възстановявало само ако се
явял на работа в двуседмичния срок по чл. 345, ал. 1 КТ, който бил изтекъл на
28.09.2018 г. и в който ищецът не се бил явил на работа за заемане на
длъжността. Поради това и съгласно чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, трудовият му
договор се прекратявал, без която и да е от страните да дължи предизвестие (л.
15).
Страните
не спорят, че тази уволнителна заповед е била връчена на ищеца при отказ на 11.01.2019
г., удостоверен с подписа на посочените в нея свидетели (л.
16). С
връчването й, трудовото му правоотношение е било прекратено на 11.01.2019 г., без
предизвестие, на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ (чл.
335, ал. 2, т. 3 КТ).
Според
нормата на чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, трудовият договор се прекратява без която
и да е от страните да дължи предизвестие, когато уволнението
на работника/ служителя бъде признато за незаконно/бъде
възстановен на предишната му работа от съда и същият не се яви да я заеме в
срока по 345, ал. 1 КТ. А според последния, при
възстановяване на работника/служителя на предишната
му работа от работодателя или от съда, той може да я заеме,
ако в двуседмичен срок от получаване на съобщението за възстановяване, се яви на
работа, освен когато този срок не бъде спазен по уважителни причини.
Съдебната практика приема по аргумент от чл. 335 КТ, че при отмяна на уволнението
от работодателя, срокът по чл. 345, ал. 1 КТ тече от връчването на заповедта за
отмяна на работника/служителя (в този смисъл Р 935-2009-III г.о.
и Р 502-1998-III
г.о.). Поради
това, без да е била връчена същата заповед или да са налице несъмнени
доказателства за узнаването й от работника или служителя, срокът по чл. 345,
ал. 1 КТ не е започнал да тече и не може да бъде приложен чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ (в
този смисъл Р 545-2001-III г.о.).
Поради това, когато същата заповед не е била връчена и не е установено по
несъмнен начин по делото кога работникът или служителят е узнал за нея, следва
винаги да се приеме, че явяването му на работа е в двуседмичния срок по чл.
345, ал. 1 КТ (в
този смисъл Р 298-2010-IV г.о. и Р 440-2010-IV г.о.).
В
случая по делото няма никакви доказателства ответникът да е връчил на ищеца заповедта
си по чл. 344, ал. 2 КТ за отмяна на уволнението му по чл. 328, ал. 1, т. 2,
пр. 2 КТ. Нещо повече. Няма и несъмнени доказателства за датата на издаването й,
нито пък такива ищецът да узнал за същата до 02.01.2019 г., когато с получаване
на преписа от определението за прекратяване на приложеното горепосочено дело,
следва да се приеме, че е узнал от същия за нея.
И
в отговора си по приложеното дело (л. 26-27 от същото),
и в този по настоящото дело (л. 89),
както и в мотивите на процесната си уволнителна заповед № 580/11.01.2019 г. (л.
15),
ответникът сочи, че директорът му е издал именно на 14.09.2018 г. заповедта си по
чл. 344, ал. 2 КТ за отмяна на уволнението на ищеца. Нещо повече. Оспорва с
отговора си и твърдението му, че тази заповед с № 1878/14.09.2018 г., не се
била съдържала в пощенска пратка DB********** на Б. (л.
89).
В подкрепа на това си твърдение пълномощникът му представи в първото съдебно
заседание и неразпечатания плик на тази пратка, която твърди, че Б. му върнал
на 18.09.2018 г. недоставена, поради ненамирането на ищеца на адреса му, за да
му бъдела връчена (л. 89 и 183). При отварянето обаче в
съдебно заседание на същата пратка съдът констатира, че в неразпечетаният й плик
се намират два оригинални екземпляра на друга по датата на издаването й заповед
№ 1878/13.09.2018 г. на д. за ответното **, с която също е отменена
уволнителната ищеца заповед № 1840/13.09.2018 г. (л.
175-178 и 184).
При сравнение на последните с представените от ответника с отговора му по
пиложеното дело и с ЛТД на ищеца по настоящото дело заверени преписи на заповед
№ 1878/14.09.2018 г., се установява и обстоятелството, че на находящите
се в отворения в съдебно заседание плик на Б. два оригинални екземпляра от
заповед № 1878/13.09.2018 г. – фигурират, освен подписа на д. на
ответното **, и подписи на изготвилият я ЗАС З.Д. (сега
с фамилия М. – б.р.), както и на съгласувалият издаването й ЗДАСД К.П., но не
и подпис на посоченият в нея счетоводител В.Т. (л.
178-179).
Докато на представените от ответника с отговора му по приложеното дело (л. 29 от
същото) и
с ЛТД на ищеца по настоящото дело - заверени преписи от заповед №
1878/14.09.2018 г., фигурират, освен подписа на д. на ответника, и подписи на съгласувалите
издаването й ЗДАСД К.П. и счетоводител В.Т., но не и подпис на изготвилият я ЗАС
З.Д. (сега
с фамилия М. – б.р.).
При
това положение е очевидно, че се касае до две издадени в различни дни и носещи
подписи на различни лица заповеди на д. на ответното **, с един и същи предмет по
чл. 344, ал. 2 КТ – отмяна на уволнението на ищеца със заповед №
1840/13.09.2018 г. Поради това съдът намери, че по делото ответникът, чиято е
тук според чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест, не доказа пълно и
главно, тоест несъмнено и датата, на която твърди в отговора си по делото, че
директорът му е издал тази заповед по чл. 344, ал. 2 КТ. А представените по
делото две негови горепосочени заповеди с такъв предмет, несъмнено нямат и достоверни
за ищеца дати на издаването им. Защото са частни диспозитивни документи, в
съставянето на които той не е участвал, а черпи права от издателя им и може да
бъде увреден от тяхното антидатиране (чл. 181 ГПК). Поради
това вписаните във всяка от тях дати на издаването им, са му непротивоставими,
защото са недостоверни (чл. 181 ГПК). А
тъй като достоверната дата на издаването на всяка от тези заповеди не може да
се доказва пряко със свидетели, съдът не може от показанията на посочените от
ответника свидетели М., С. и К. да установи достоверната дата на издаването им (Р 1326-1984-IV
г.о.). Поради
това за достоверна дата на издаването на заповедта на д. на ответното ** с №
1878/13.09.2018 г., която съдът констатира в първото заседание, че се намира в
запечатания пощенски плик на Б., намери - 14.11 часа на 14.09.2018 г., когато
тази заповед, в два оригинални екземпляра, е била запечатана в същия плик и предадена
в офиса на Б. за връчването й на ищеца. Това се установява от представената от
ответника товарителница и представената от ищеца справка за движението на тази пратка,
в които са посочени именно този час и дата на предаването й за изпращане на
ищеца, и удостоверява безсъмнено съгласно чл. 181, ал. 1 ГПК предхождащото й
издаване на същата дата и час от ответника (л.
28 и 175). А
за достоверна съгласно чл. 181, ал. 1 ГПК дата на издаване на втората издадена
от д. на ответника със същия предмет, но на друга дата заповед №
1878/14.09.2018 г., съдът намери 17.12.2018 г., когато заверен препис от нея
същият за пръв път е представил с отговора си по приложеното гр.д. № 5160/2018
г. на СтРС (л.
26 и 29 от същото дело). А тъй като тези му две
заповеди имат един и същ предмет по чл. 344, ал. 2 КТ, но едната с №
1878/13.09.2018 г. е издадена с оглед изложеното в 14.11 часа на 14.09.2018 г.,
а другата с № 1878/14.09.2018 г. е издадена след това на 17.12.2018 г., то
последната следва да се приеме за нищожна, поради невъзможен предмет (чл.
26, ал. 2, пр. 1, във вр. с чл. 44 ЗЗД).
По
делото няма и несъмнени доказателтства, никоя от тези две заповеди ответникът
да е връчил/съобщил на ищеца до 02.01.2019 г. Тъкмо напротив. От една страна,
от съвкупната преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели П. и И.,
и представената справка от Б., се установява несъмнено само обстоятелството, че
свидетелката М. (тогава с фамилия Д.), изпълняваща
към този момент длъжността „завеждащ административна -“ в ответното **, сама,
под предлог, че „нямало да я получи“, е поискала да й бъде върната обратно на
18.09.2018 г. в 9 часа, преди да бъде връчена на ищеца, предадената от нея самата
преди това за връчване на същия в 14.11 часа на 14.09.2018 г. в офиса на Б. -
пратка със заповедта на д. на ответното ** с № 1878/13.09.2018 г. за отмяна на
уволнението му (л. 28 и 247-248). Поради това и съгласно
чл. 26.4 от общите условия на Б., същата пратка й е била върната на 18.09.2018
г. в 9 часа невръчена на ищеца, което е видно и от справката на Б. за същата
пратка (л.
28-29) Именно поради това ищецът не е могъл да я получи
в офиса на Б., където след това се явил след като намерил на адреса си още
първото залепено от ненамерилият го куриер известие за получаването й (св.
П.).
Поради това, като противоречащи на тази справка от Б. и чл. 26.4 от общите му
условия, съдът не кредитира показанията на свидетелката М. в частта им, че при
разговора й на 18.09.2018 г. в 9 часа със служителката на Б. й станало ясно, че
трябвало сама да си вземе обратно тази пратка (л.
250). Съдът
не кредитира, тъй като са нелогични и показанията на тази свидетелка в частта
им, че въпреки, че била пратена от д. на ответното ** на 18.09.2018 г., само да
провери дали Б. е успяло да връчи на ищеца тази пратка, тази свидетелка решила
„на своя глава“ и я взела обратно, а като съобщила това на д., когато се
върнала, той без дори да я попита за причината, поради която е взела тази
пратка, й наредил и я сложили в касата на у., без тази свидетелка да знаела
причината за поставянето й в същата каса и въпреки, че в същата се държали само
важни документи на у., и не й било известно в същата каса да имало и други
писмовни пратки (л. 250). А по делото няма други
доказателства за връчването на съдържащата се в тази пратка заповед по чл. 344,
ал. 2 КТ на ищеца. Поради това съдът намери, че същата заповед на ответника по
чл. 344, ал. 2 КТ не му е била връчвана/съобщавана въобще.
От
друга страна съдът намира за недоказани и твърдените от ответника факти за
устното й съобщаване от д. му на ищеца на 14.09.2018 г., при тяхна случайна
среща пред С. в С., както и за многократни опити на свидетелката М. да се
свърже с него по телефона, за да му съобщи за същата заповед и двукратен опит
вечерта на същата дата тя да му бъдела връчена от свидетеля С.. Вярно е, че в
тази насока са показанията на посочените от ответника свидетели М. (завеждащ
административна - при ответника), С. (служител
на съпруга на **на ответното **) и К. (майка
на ученик в същото **). Но също така е вярно, че
от една страна, свидетелката М. дава показания, че всъщност не могла, тъй като
телефонът му давал свободно, да се свърже с ищеца след уволнението му на
13.09.2018 г. и веднъж сутринта на 14.09.2018 г., но не за да му връчи
заповедта на д. на ответното ** за отмяна на уволнението му, каквато сочи, че
последният издал след това на 14.09.2018 г., а за да изяснят дали страда от
заболяване, което го закриля при уволнение, както е посочил в декларацията си
преди уволнението му на 13.09.2018 г. (л. 249). А
от друга страна съдът и не кредитира показанията на тези свидетели в тези им
останали части.
Показанията
на свидетелката М. за среща на д. на ответника с ищеца на 14.09.2018 г., на
която му бил съобщил за заповедта си за отмяна на уволнението му, съдът не
кредитира, защото не са непосредствени, а се градят само на разказаното й от д.
на ответното **, което в съчетание с обстоятелството, че същият е законен
представител на ответното ** - работодател и на тази свидетелка, оправдава
напълно недоверието, с което съдът се отнася към тяхната достоверност (чл.
172 ГПК). А
показанията на свидетелката К. съдът не кредитира, защото са непоследователни, нелогични
и вътрешно протоворечиви. Първоначално същата свидетелка дава категорични
показания, че познавала, както ищеца, така и д. на ответното **. След това обаче,
нелогично на горното, дава показания, че искала да поздрави само последния,
когато случайно го срещнала да разговаря с ищеца пред Театъра в С. в средата на
септември 2018 г. (л. 252). Нелогични
са и показанията на тази свидетелка, че при разходките на кучето й всяка сутрин
и вечер обикаляла целия град. Нелогични са и показанията й, че въпреки, че
искала само да поздрави д. на ответното **, изчакала да свърши разговора му с
ищеца, когото твърди, че също познавала, тъй като бил - в пети клас на детето й
по „- … ако не бъркала предмета му…“. Нелогични са и показанията й, че въпреки,
че била на около метър и половина от тях, същите не я били видели, а тя била
чула от разговора им само думите на д.: „Заповедта е пристигнала в **. Моля Ви,
елате да получите заповедта“ и отговора на ищеца: „Аз съм приключил с - **.
Няма да дойда….“, като „..нищо друго не съм чула по темата и по разговора…..“. Същата
свидетелка не може да даде логични, последователни и вътрешно непротиворечиви
показания и откъде си спомня точно тези думи на д. на ответното ** („….Запомних
точно какво му е казала, защото ми стана интересно, защото самият разговор беше
на висок тон, но не на висок тон, а просто човек като говори малко по ……, не
знам коя дума да използвам точно, и просто помислих, че приключва разговорът и
да се поздравим…..“ – л. 252). Нелогични са и показанията й, че помнела, че това
се случило към средата на септември миналата година, защото „…имаше няколко
дена до започване на учебната година и така ги свързвам нещата….“.
Първоначално, с обяснението, че „…все пак мина толкова време…“, въобще не може
да даде конкретни показания за начина, по който са били разположени един спрямо
друг и спрямо нея при този им разговор ищецът и директорът на ответника. След
това обаче, напълно нелогично и вътрешно притоворечиво на горното дава
показания, че била от тези хора, които „помнели много“ (л.
252). Същата
свидетелка не може да даде логични, последователни и вътрешно непротиворечиви показания
и как е разбрала кой е пълномощник на ответника по делото, на който твърди, че
се обадила след като получила призовката за делото, и какъв е предмета му („……По принцип с
адвокатката се чух - с адв. М., като аз й се обадих, а знам, че тя е адвокат по
делото, защото, когато бях споделила, че съм присъствала на разговора и просто
след време попитах г-жа **дали са се уредили нещата, тя тогава ми каза: „Може
би, А., ще стигнем да Ви потърсим за свидетел.”. Това беше преди да получа
призовката за това дело. Тя и по-миналата година ми беше казала, че може да
стане въпрос да дойда като свидетел. Тази година не ми се е обаждала. Тогава
само един път миналата година ми каза г-жа **, че може да се стигне до там да
стана свидетел. Един ден, като ходих до у., случайно се видяхме отново с нея,
като бях ходила до у. да подпиша документи, че получаваме учебниците, та тогава
видях отново г-жа **и тогава тя ми сподели за адвокатката и че ще има дело. Тя
не ми каза за какво ще е делото, но аз предположих, че за това ще е делото,
какво съм чула и виждала, нищо повече……“).
А тази непоследователност, нелогичност и вътрешна противоречивост в показанията
на тази свидетелка, в съчетание с обстоятелството, че детето й все още е ученик
в седми клас в ответното **, оправдава напълно недоверието, с което съдът се
отнася към тяхната достореност (чл. 172 ГПК).
Съдът
не кредитира, тъй като са непоследователни, нелогични и вътрешно противоречиви
и показанията на свидетеля С. (служител на съпруга на д.
на ответното **). Първочалано същият свидетел дава несигурни показания,
кога точно се случило това („…..това стана може би
преди година, месец напред - месец назад, не мога да Ви кажа точно….“),
а след това напълно непоследователно, нелогично и вътрешно противоричево на
горното дава показания, че това било през месец септември, за което се сетил
„…защото беше преди една година, септември някъде….., а след това
непоследователно, нелогично и вътрешно противоречиво и на горното добавя „….Аз
и сега много много не се сещам, защото една година мина…..„. Първоначално дава
показания, че вратата на входа на блока на ищеца се затварявала отвътре и не
можеш да влезеш, ако някой не ти отвори, а след това напълно непоследователно,
нелогично и вътрешно противоречиво на горното дава показания, че когато посетил
този адрес, същата врата била отворена, веднага след което добавя противоречиво
и на горното, че „….една жена ми задържа вратата…“, а след това, че „….едната
ми отвори вратата без да се налага да я моля – вкара си ключа и отвори
вратата…“ (л.
251).
След това същият този свидетел не може да даде логични обяснения нито как е
познал коя е вратата на апартамента на ищеца, при положение, че нямала номер. Нито
как е запомнил, че апаратамента му е с номер ** („…..Странно е
защо помня кой номер е апартаментът, защото вратата ми направи впечатление -
нямаше номер на нея, но вратата беше, как да Ви кажа, една ивица права, а
другото все едно големи тухли наредени, ей както тук при вас в съда такъв цвят,
и това е много странно, защото не съм виждал такава врата преди. Запомнил съм **етаж
и № ** и това е положението…..“). Показанията
му, че останал с впечатление, че вътре в апартамента му имало някой, но не му
отворил, съдът не кредитира, защото същият свидетел сам признава, че това не е
сведение за възприет от него факт, а само негов извод. Нелогично е и обяснението
му, защо първоначално не дава показания да е посещавал този адрес и втори път
същия ден („….защото
…Вие не сте ме питали…“). Нелогични са и
показанията му, че при посещението му по-късно същия ден на този адрес, му
отворил негов познат, за когото обаче не може да даде показания нито за името,
нито от къде го познава. А тази непоследователност, нелогичност и вътрешна
противоречивост в показанията и на този свидетел, в съчетание с
обстоятелството, че е служител на съпруга на д. на ответното **, оправдава
напълно недоверието, с което съдът се отнася и към тяхната достоверност (чл.
172 ГПК).
А
тъй като други доказателства за връчване/съобщаване на заповедта за отмяна на
уволнението на ищеца, ответникът, чиято е тук според чл. 154 ГПК
доказателствената тежест, не е представил и липсват по делото, съдът намери, че
същата заповед не му е била връчена/съобщена въобще, без по делото да има оборващи
презумпцията на чл. 8, ал. 2 КТ данни в подкрепа на противното становище на
ответника, за недобросъвестно укриване и нежелание на ищеца да я получи.
Нещо
повече. По делото е установено тъкмо обратното. Че въпреки противното му
задължение по чл. 5, ал. 1 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж (Обн.
ДВ, бр. 102/1993 г.), без установена по делото основателна причина, директорът
на ответника не е вписал същата си заповед по чл. 344, ал. 2 КТ в трудовата
книжка на ищеца и то въпреки, че към установената по делото с оглед изложеното
достоверна дата на издаването й в 14.11 часа на 14.09.2018 г., същата книжка се
е намирала при него в ответното ** (л. 24). След
това на 25.09.2018 г., отново без установена по делото основателна причина, директорът
на ответника е изпратил по **до ищеца само покана да получи трудовата си
книжка, но не и тази му заповед по чл. 344, ал. 2 КТ, въпреки, че тя се е намирала
при него към този момент след изтеглянето от свидетелката М. на 18.09.2018 г.
от Б. на -та пратка, с която му е била изпратена. След това, при личното явяване
на ищеца в същото ** на 27.09.2018 г., за да получи трудовата си книжка, за
която единствено е бил поканен, директорът на ответника, без установена по
делото основателна причина, отново не му е връчил/съобщил тази си заповед по
чл. 344, ал. 2 КТ, а му е върнал само трудовата книжка, в която също не е вписал
тази си заповед (л. 24-26 и 30-31). След това, въпреки
подадената от ищеца и жалба до РУО С., в която сочи и незаконност на
уволнението си на 13.09.2018 г., директорът на ответника отново, без установена по делото основателна причина, не
е представил тази си заповед по чл. 344, ал. 2 КТ и на извършилите проверката служители
на РУО С.. Поради това същата заповед не е била отразена и в отговора на същите
служители до ищеца от 14.11.2018 г. (л. 32-35).
Очевидно е при това положение, че въпреки неоснователните доводи за противното
на ответника, съдът не би могъл при тези факти да приеме за оборена
презумпцията на чл. 8 КТ за добросъвестност на ищеца.
А
след като е така и по делото няма несъмнени данни ищецът да е получил същата
заповед/съобщение за нея до 02.01.2019 г., когато следва да се приеме, че е
узнал за нея от връченото му на тази дата определение на съда по приложеното
дело, с което то е прекратено поради същата заповед, то явяването му на
07.01.2019 г. на работа в ответното **, е извършено в срока по чл. 345, ал. 1 КТ. А след като е така, уволнението му на 11.01.2019 г. с процесната заповед, се
явява незаконно, защото не почива на посочената в чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ
причина, на основание която е извършено с тази заповед (в
този смисъл Р 545-2001-III г.о., Р 298-2010-IV г.о.
и Р 440-2010-IV
г.о.). Ето защо
предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на неговата
незаконност и отмяна, е основателен и следва да се уважи.
По
иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ
С този иск се упражнява потестативното право на незаконно
уволненият работник/служител да бъде
възстановен на заеманата преди уволнението работа. Последният е акцесорен по
отношение иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, защото уважаването му предпоставя
признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна. За уважаването на
този иск е необходимо още работникът или служителят да бъде и носител на
потестативното право за възстановяване на предишната работа. В случая уволнението
на ищеца е незаконно и подлежи на отмяна, а сключеният между страните трудов
договор, прекратен при същото, е за неопределено време. Следователно. Ищецът е
носител на потестативното право да бъде възстановен на заеманата преди
незаконното му прекратяване/уволнение работа. Поради това и искът му
по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяването му на същата работа/длъжност при
ответника, също се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.
По
исковете по чл. 49 ЗЗД
С
тези си искове ищецът претендира от ответния си работодател обезщетения по чл.
49 ЗЗД за причинените му от незаконното му уволнение имуществени вреди,
изразяващи се в пропуснатите ползи да получи съответно претендираната разлика
от 4925 лева между трудовото му възнаграждение, което е следвало да получи за
времето от 13.09.2018 г. до 25.02.2019 г. и полученото за същия период
обезщетение за безработица, 445 лева за неполучени в същия размер, поради
уволненията му със заповеди от 13.09.2018 г. и от 11.01.2019 г., трудови
възнаграждения по чл. 36, ал. 2 К. от 11.06.2018 г., 300 лева за неполучени в
същия размер, поради уволненията му с посочените заповеди, допълнителни трудови
възнаграждения по чл. 36, ал. 5 К. от 11.06.2018 г., и 1250 лева за неполучени
в същия размер, поради уволненията му със същите заповеди, допълнителни трудови
възнаграждения по чл. 34 К. от 11.06.2018 г. Поради това претендира с тези си
искове обезщетения по чл. 49 ЗЗД за тези вреди.
Тези
му искове обаче са недоказани още в своето основание (чл.
49, във вр. с чл. 45 ЗЗД). Поради това, като
неоснователни, следва да се отхвърлят изцяло, без преди това да бъдат обсъждани
и по отношение на техния размер, защото това се явява безпредметно.
ВКС винаги
е бил последователен в практиката си, че при незаконно уволнение
работодателят дължи обезщетение за имуществени вреди само
във вида и размерите, посочени в специалния закон –
чл. 225 КТ (така Р 111-1997-III г.о. и Р 600-2009–IV
г.о.).
Или казано иначе. Вредата, за която работодателят дължи на работника или
служителя си обезщетение при незаконното му уволнение, се съизмерява само с пропуснатото
от последния трудово възнаграждение или с разликата в трудовите възнаграждения за
предвидения в чл. 225 КТ 6-месечен максимален срок. А при наличието на такава
специална
регламентация по чл. 225 КТ (преди по чл. 93 КТ
стар), работникът или служителят не може основателно да разшири
обема на тази отговорност на своя работодател и
предяви против него иск за обезвреда на общото основание по чл. 49, във
вр. с чл. 45 ЗЗД. А ако предяви такъв иск, той е неоснователен само на
това основание, защото при незаконно уволнение специалният чл. 225 КТ не
допуска работодателят да заплаща по-високо и/или за други вреди обезщетение. Това е
изрично изяснено още
с т.
1 на ППВС № 4/1975 г.,
което според чл. 130, ал. 2 ЗСВ е задължително за съдилищата. В същото ясно е
посочено, че при
незаконно уволнение, организацията/учреждението
- работодател дължи заплащането на обезщетение най-много до размера на
двумесечното трудово възнаграждение на уволнения по чл. 93, ал.
1 КТ (отм.),
сега - до шестмесечното му брутно трудово възнаграждение по чл. 225 КТ, именно защото се
касае до вреди от неизпълнение на трудов договор. А законът при
този договор не допуска заплащане на по-високо или обезщетение за други вреди (чл. 225 КТ). Поради това и в случая ответният работодател дължи,
а ищецът може основателно да претендира от него, само обезщетение за
вредите от
принудителната му безработица, поради
незаконното му уволнение, във вида и до размера определени от
специалния закон (чл. 225 КТ). Само
когато при издаване на незаконната заповед за уволнение, издалото я физическо
лице - ръководител
на работодателя, е причинило непозволено увреждане на
работника/служителя, само тогава то – издалото тази уволнителна заповед
физическо лице, а не работодателят, може да носи отговорност по чл. 45 ЗЗД за
действително причинените вреди. Това обаче предполага твърдение за виновно
поведение на това физическо лице – ръководител, по повод прекратяването на
трудовото правоотношение, насочване поради това на иска за обезвреда срещу него
и доказване в
делото на елементите
от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Защото в тази
хипотеза е
необходима и лична вина на издателя на заповедта,
за да носи последният отговорност по чл. 45 ЗЗД. Решението, с което
уволнението е признато за незаконно, няма задължителна сила по отношение вината
на длъжностното лице – издател на уволнителната заповед от името на
работодателя, по
смисъла на чл. 45 ЗЗД. Защото уволнението може да е неправилно
(незаконно),
но това не означава непременно, че е виновно извършено от съответния ръководител
(Р 111-1997-III
г.о. и Р 600-2009–IV г.о.).
В
случая ищецът въобще не е основал исковете си за обезвреда по чл. 49 ЗЗД на
виновно поведение на издалият незаконната му уволнителна заповед – директор на
ответното **, нито е предявил същите си искове срещу него на основание чл. 45 ЗЗД (т. 1 от мотивите на ППВС № 4/1975 г.). Тъкмо напротив. От исковата молба е
видно, че тези си искове ищецът е предявил само срещу ответното **, негов
работодател, основавайки същите само на обстоятелства, че поради незаконните му
уволнения с посочените заповеди от 13.09.2018 г. и 11.01.2019 г., е пропуснал
да получи посочената разлика от 4925 лева между трудовото му възнаграждение,
което е следвало да получи за времето от 13.09.2018 г. до 25.02.2019 г., като -
в ответното **, ако не бе уволнен и полученото за същия период обезщетение за
безработица, 445 лева трудови възнаграждения по чл. 36, ал. 2 К. от 11.06.2018
г., 300 лева допълнителни трудови възнаграждения по чл. 36, ал. 5 К. от
11.06.2018 г., и 1250 лева допълнителни трудови възнаграждения по чл. 34 К. от
11.06.2018 г. Поради това претендира от този си работодател (а
не лично от д. му), да му заплати обезщетения в тези размери по общия
гражданскоправен ред на чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД. Последният обаче е
дерогиран от специалната норма на чл. 225 КТ, която определя обема на
отговорността на този му работодател за незаконното му уволнение. Само на това
основание предявените от ищеца против последния искове за обезвреда по общия
гражданскоправен ред на чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, се явяват неоснователни и
като такива следва да се отхвърлят изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по
отношение на техния размер, защото това се явява безпредметно. С тях ищецът
недопустимо разширява обема на отговорността на работодателя си за незаконното му
уволнение, като претендира от последния обезщетения за имуществени вреди и периоди,
различни от предвидените в специалния чл. 225 КТ. А само до предвидените в последния
този му работодател дължи обезщетение за незаконното му уволнение. И то
независимо дали ищецът е претърпял или не твърдените в исковата му молба други
по вид и размери имуществени вреди, поради това му незаконно уволнение (т. 1 от
ППВС № 4/1975 г., Р 111-1997-III г.о., Р 600-2009–IV
г.о.).
Тъй
като ищецът е освободен от държавна такса и разноски за производството (чл.
83, ал. 1, т. 1 ГПК), при този изход на делото по исковете му
по чл. 49 ЗЗД, следваща се за същите държавна такса и заплатеното от бюджета на
съда възнаграждение за вещото лице в размер на 390 лева, следва да останат за
сметка на съда (чл. 78, ал. 6 ГПК).
При този изход на делото по уважените искове по чл. 344, ал.
1, т. 1 и 2 КТ, дължимата се за същите
държавна такса в размер на общо 160 лева, следва да бъде възложена в тежест на
ответника (чл. 78, ал. 6 ГПК). При този изход на делото
по същите искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ, само ищецът има право да му
бъдат присъдени сторените по тях разноски за адвокатско възнаграждение (чл.
78, ал. 1 ГПК). В
договора за правна защита и съдействие обаче, не е вписано да е платено
уговореното в същия за защитата му по делото адвокатско възнаграждение от 600
лева, а други доказателства за плащането му по делото не са представени до
приключване на съдебното дирене (л. 10).
Поради това не му се присъждат разноски за такова възнаграждение съразмерно с
уважената част от исковете му по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ (т.
1 ТР 6/2012 ОСГТК). При този изход на делото по отхвърлените искове по чл.
49 ЗЗД, само ответникът има право на сторените за същите разноски по делото за
заплатено адвокатско възнаграждение от общо 940 лева за защитата му по тях,
които поради това следва да се възложат в тежест на ищеца (чл.
78, ал. 3 ГПК).
Воден от
горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА УВОЛНЕНИЕТО
на П.**К., с ЕГН **********, с адрес ***, ЗА
НЕЗАКОННО и ОТМЕНЯ заповед № 580/11.01.2019 г. на д.
М. ****на - В. ** „**“, с Булстат -, с адрес -, с която то е извършено
на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ.
ВЪЗСТАНОВЯВА
П.**К.
с п.с., на заеманата преди това
му уволнение
длъжност: „- по - -” във - В.
** „**“
с
п.а., с място на работа: - В. ** „**“, код по НКПД -.
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от П.**К. с п.с.,
искове за осъждането на - В. ** „**“ с п.а., да му заплати сумата
от 4925 лева за обезщетение по чл. 49 ЗЗД в размер на разликата между трудовото
му възнаграждение, което следвало да получи за времето от 13.09.2018 г. до
25.02.2019 г. и полученото за същия период обезщетение за безработица, сумата
от 445 лева за обезщетение по чл. 49 ЗЗД за неполучени в същия размер, поради
уволненията му със заповеди от 13.09.2018 г. и от 11.01.2019 г., трудови
възнаграждения по чл. 36, ал. 2 К. от 11.06.2018 г., сумата от 300 лева за
обезщетение по чл. 49 ЗЗД за неполучените в същия размер, поради уволненията му
с посочените заповеди, допълнителни трудови възнаграждения по чл. 36, ал. 5 К.
от 11.06.2018 г., и сумата от 1250 лева за обезщетение по чл. 49 ЗЗД за
неполучените в същия размер, поради уволненията му със същите заповеди,
допълнителни трудови възнаграждения по чл. 34 К. от 11.06.2018 г.
ОСЪЖДА П.**К. с п.с.,
да заплати на - В. ** „**“ с п.а., сумата от 940 лева за
разноски по делото съразмерно с отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА - В.
** „**“
с п.а.,
да заплати да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по
сметка на Старозагорския районен съд, сумата от 160 лева за дължима се за
производството държавна такса.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: