Решение по дело №691/2021 на Административен съд - Пловдив

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

Номер 1622            Година  2021, 02.08.               Град  ПЛОВДИВ

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд., VІІ състав

 

   на 10.05.2021 година

 

в публичното заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ

 

Секретар: В.П.

                                     

като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 691 по описа за 2021 година и като обсъди:

      

    Производство пред първа инстанция.

Постъпила е жалба от Л.З.В. с посочен адрес *** срещу Решение №2153-15-26/09.02.2021г. на Ръко­водител на ТП на НОИ – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му и е потвърдено Разпореждане №151-00-12583-3 от 29.10.2020г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при същото поделение на НОИ, с което на основание чл.54ж ал.1 КСО, във връзка с чл.11 §3 б.“а“ и чл.65 §2 от Регла­мент/ЕО/ 883/2004г. е отказано отпускане на парично обезщетение за безра­ботица/ПОБ/ на основание чл.54а КСО и чл.62 от Регламент/ЕО/ 883/2004г.

Недоволен от решението на Ръководителя на ТП на НОИ – Пловдив, жалбо­подателят обосновава твърдения за неговата незаконосъобразност, пора­ди което настоява за отмяната му.

Ответникът по жалбата Ръководител ТП на НОИ – Пловдив чрез проце­суален представител юриск.С. намира същата за неоснователна. Под­роб­ни съображения излага в депозирано по делото становище. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Пловдивският административен съд – VІІ състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателст­ва, намира за установено следното.

Жалбата е подадена в рамките на предвидения за това процесуален срок и от лице, имащо правен интерес от оспорването, което налага извод за ней­ната ДОПУСТИМОСТ. Разгледана по същество същата е ОСНОВАТЕЛНА, пора­ди следните съображения.

Не е спорно между страните, че със Заявление вх.№Ц1029-15-1457/ 19.05.2020г./рег.№151-00-12583/19.05.2020г./ В. поискал отпускане на ПОБ, като в него е посочено, че последната заетост на лицето е във Велико­британия за периода 02.12.2016г. – 07.12.2019г. при работодател Amazon UK и желае служебно удостоверяване на осигурителния период и/или доход за този период при този осигурител/л.136/.

Към заявлението са приложени копия на документи от Великобритания, Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004, Декларация относно определяне на пребиваването във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент/ЕО/ №883/2004, както и Формуляр на анкетна карта от Великобритания за изисква­не на осигурителна история за периода 07.07.-22.12.2019г./л.104 и сл./.

Във връзка с така подаденото заявление до В. е изпратено Уведо­мително писмо изх.№У-151-00-12583-1/27.05.2020г. на Ръководителя на осигу­ря­ва­нето за безработица при ТП на НОИ – Пловдив, с което е изискано предс­тавянето на отделни формуляри на анкетна карта от Великобритания за изиск­ване на осигурителна история за периодите 02.12.2016г. – 05.07.2018г. и 05.07.2018г. – 07.07.2019г./л.103/.

В отговор на 09.06.2020г. жалбоподателят е представил изисканите фор­му­ляри – анкетни за Великобритания, както и копия на документи от Велико­британия/л.66 и сл./.

Изпратено е искане до компетентната институция на Великобритания за удостоверяване на осигурителни периоди, причина за прекратяване на право­отношението и доход и определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65 §2 от Регламент/ЕО/ №883/2004г. от Великобритания, поради което и с Разпореждане №151-00-12583-1/14.07.2020г. на Ръководителя на осигурява­нето за безработица, е спряно производството по отпускане на ПОБ, образува­но по заявлението на В./л.57 и сл./.

На 03.08.2020г. в ТП на НОИ – Пловдив са входирани формуляри СЕД U017-Осигурително досие-трансграничен работник и U004-Информация за заплатата/л.53-56/, а на 21.10.2020г. и документ СЕД Н006-Отговор на искането за информация за пребиваване/л.50-51/. В тази връзка и с Разпореждане №151-00-12583-2/29.10.2020г. на Ръководителя на осигуряването за безрабо­тица е възобновено производството по заявлението на В. за отпускане на ПОБ/л.47/. На същата дата е изготвена и справка за ЕГН от НБД „Население“ на ГД“ГРАО“ по отношение на жалбоподателя/л.46/.

След извършен преглед на представените към заявлението доказа­телства и постъпилите отговори от Великобритания, е констатирано, че със СЕД Н006, компетентната институция на Великобритания е удостоверила, че лицето се приема за пребиваващо във Великобритания за целите на данъчното облагане през периода от 02.12.2016г. до 22.12.2019г. А съгласно представе­ната декларация за определяне на пребиваването, последният период на заетост на В. е във Великобритания, преобладаващата част от роднините му са в Република България, по-голяма част от социалните му контакти са във Великобритания. Установено е също така, че лицето е посочило, че възнаме­рява да се установи в Република България, няма съпруг/партньор, деца и не разполага със собствено жилище в страната. В тази връзка е прието, че на практика по време на последната си трудова заетост във Великобритания, В. не е имал пряка връзка с България и в този смисъл не в България се е намирал центърът на жизнените му интереси по смисъла на европейските регла­менти, поради което и компетентна в случая е Великобритания, доколкото там е упражнявана последната трудова заетост. Ето защо и предвид разпо­редбата на чл.65 от Регламент/ЕО/ 883/2004г. в този случай спрямо В. е счетено, че следва да се приложи законодателството на Великобритания, т.е. преценката на правото на ПОБ трябва да се извърши от компетентната инсти­туция на държавата-членка по последната заетост, тъй като изключението на чл.65 §2 от Регламент/ЕО/ 883/2004г. е неприложимо.

При тези данни е издадено процесното Разпореждане №151-00-12583-3/29.10.2020г., с което на основание чл.54ж ал. КСО, във връзка с чл.11 §3 б.“а“ и чл.65 §2 от Регламент/ЕО/ 883/2004г. е постановен отказ за отпускане на ПОБ по подаденото от В. заявление/л.34/, който отказ е бил надлежно оспорен пред горестоящия в йерархията административен орган с твърдения за при­тежавано имущество – движимо и недвижимо в каквато връзка са направени и доказателствени искания/л.30 и сл./.

В хода на административното обжалване Директор на ТП на НОИ – Плов­див е изискал от Директор на ОД на МВР – Пловдив представянето на справка за датите на излизане и влизане в България през ГКПП на Л.В., като на 27.01.2021г. е постъпил отговор, от който се установява последно вли­зане на лицето в Република България на 11.02.2020г., като няма данни към настоящия момент същият да е напускал пределите на страната/л.29/.

Въз основа на събраните в хода на административното обжалване доказателства, с Решение №2153-15-26/09.02.2021г. Директорът на ТП на НОИ – Пловдив е отхвърлил жалбата на В. и е потвърдил Разпореждане №151-00-12583-3/29.10.2020г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив/л.21-23/.

За да постанови този резултат, ответният административен орган е приел, че жалбоподателят не попада в обхвата на разпоредбата на чл.65 §2 от Регламент/ЕО/ №883/2004 на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004г., тъй като държавата-членка по пребиваване и държавата-членка, чието законо­дателство се е прилагало по време на последната му заетост, съвпадат.

Мотивирано е, че видно от съдържащите се в административната пре­писка документи, В. е направил искане за отпускане на ПОБ при прилагане на разпоредбите на чл.61-65 от Регламент/ЕО/ №883/2004г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл.54а и чл.54л КСО, поради което и следва да бъде съобразено пребива­ването на лицето по последната му заетост. Посочва се, че в конкретния слу­чай, в рамките на административното производство, по отношение на жалбо­подателя е получен документ Н006, с който КИ на Обединеното кралство е удостоверила, че именно Великобритания се явява страна по пребиваване.

Цитирана е разпоредбата на чл.5 т.1 от Регламент/ЕО/ №987/2009г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент/ЕО/ №883/2004г. за координация на системите за социална сигурност, съгласно която документи, които са издадени от институция на държава-членка и показват положението на дадено лице за целите на прилагането на основния регламент и на регламента по прилагане, и подкрепящите доказателства, въз основа на които са издадени документите, се приемат от институциите на останалите държави-членки, докол­кото не са отнети или обявени за невалидни от държавата-членка, в която са били издадени.

При това положение и при наличие на валиден документ по смисъла на чл.5 ал.1 от Регламент/ЕО/ №987/2009г. за установяване процедурата за при­ла­гане на Регламент/ЕО/ №883/2004г. за координация на системите за со­циална сигурност, удостоверяващ по безспорен начин пребиваването на Л.В., посочените в жалбата факти и обстоятелства, а именно: налично притежавано имущество, социални и лични контакти и намерение за устано­вяване, е прието, че са ирелевантни и същите няма как да доведат до промяна в преценката по отношение на пребиваването на лицето. В тази връзка е прието, че лицето не попада в обхвата на разпоредбата на чл.65 §2 от Рег­ламент/ЕО/ №883/2004 на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004г., тъй като държавата-членка по пребиваване и държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната му заетост, съвпадат.

Според решаващия орган, всички тези обстоятелства не дават повод за формиране на различно от вече потвърденото от държавата-членка становище по отношение на пребиваването на В..

С тези съображения е обоснована законосъобразността на Разпореж­дане №151-00-12583-3/29.10.2020г. на Ръководителя на осигуряването за без­работица при ТП на НОИ – Пловдив, с което на основание чл.54ж ал.1 КСО, във връзка с чл.11 §3 б.“а“ и чл.65 §2 от Регламент/ЕО/ №883/2004г. е отказано отпускане на ПОБ на жалбоподателя.

В хода на съдебното производство по делото са приобщени, представени с жалбата доказателства за притежавано и/или наето имущество – движимо и недвижимо от жалбоподателя, както и копие на Регистрационна карта, изда­дена на 13.01.2020г. от Агенция по заетостта, Дирекция „Бюро по труда“ – Плов­див/л.9-20/, както и представени от ответника в заверен превод на български език на всички, налични по преписката документи на чужд език/л.151 и сл./.

Други доказателства не са ангажирани от страните.

При така установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи.

Оспореният административен акт е постановен от материално ком­петентен орган, в изискуемата от закона форма и при спазване на администра­тивнопроизводствените правила. Действително, следва да се констатира, че Решение №2153-15-26/09.02.2021г. е подписано със запетая не от органа, сочен като негов издател, но това обстоятелство не променя крайния извод, че същото е издадено от материално компетентен орган. В тази насока по делото са ангажирани доказателства, че оспореният административен акт е издаден от името на Директор ТП на НОИ - Пловдив и е подписан от лицето Радостина Поборникова на длъжност Началник отдел „Административен” в ТП на НОИ – Пловдив, поради обстоятелството, че титулярят - Розалия Джинева в периода 08.02.2021г. – 16.02.2021г. включително е бил в платен годишен отпуск, поради което Джинева е била замествана при осъществяване на възложените и от закона функции, а в случая при осъществяване на компетентността и по чл.117 КСО от друг служител на същото учреждение. Оспореното решение и потвър­де­ното с него разпореждане на Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив, обаче са постановени при неправилно приложение на материалния закон, водещи до тяхната отмяна.

Фактическата обстановка не е спорна между страните. Настоящият състав намира, че спорът в случая е за правото, като касае компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица. За неговото разрешаване е необходимо да бъде съобразено следното.

Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т.н. Но раз­поредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигур­ност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент/ЕО/ №883/ 2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за коорди­нация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., както и в Регламент /ЕО/ №987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент/ЕО/ №883/2004г.

Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е., съдържащите се в регламента правила като нормативни разпоредби с обща правна сила са пряко приложими във всички държави – членки/чл.288 ДФЕС/ и са задължителни за спазване от националните органи и админист­рации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приори­тет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателст­ва.

Съгласно чл.3 от Регламент/ЕО/ №883/2004г. разпоредбите му се прила­гат към всички законодателства/по смисъла на чл.1 б.„л“/ относно посочените клонове на социална сигурност/обезщетения и помощи/, в т.ч. и относно обезщетенията за безработица/чл.3 §1 б.“з“/.

Няма спор по делото, че В. е гражданин на Република България, респ. е гражданин на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент/ЕО/ №883/2004г./чл.2 от Регламента/, с който регламент са въведени материалноправните правила, принципи и разпо­редби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо дохо­доносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламент/ЕО/ №883/2004г., сред които е и правилото на §2, в който е уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази дър­жава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Легална дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл.1 §3 б.„й“ от цитирания Регламент, а именно - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място/на обичайно пребиваване на лицето/ се определя съг­ласно чл.11 §1 от Регламент/ЕО/ №987/2009/Регламента по прилагането/, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти – продължител­ността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните харак­теристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно разпоредбата на чл.11 §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице, е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В чл.1 б.„й“ и б.“к“ от Регламент/ЕО/ №883/2004 пък се прави разгра­ничение между „пребиваване“ и „престой“. А в изготвения съвместно с държа­вите-членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „вре­мен­но пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателст­вото на ЕС са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граж­дани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за пла­щанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по место­жителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на усло­вията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните/напр. пенсионери и студенти/ - в държавата-членка по обичайно пребиваване. Опре­делянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост/по-специално мястото, където оби­чайно се упражнява съответната дейност, постоянният и характер, както и про­дължителността на договора за работа/; упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищ­ното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост мо­гат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мяс­тото на пребиваване, като например при погранични, сезонни или коман­дировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за кои­то е характерна голяма мобилност.

В случая, съдът намира, че е неправилна преценката на администра­тивния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на жалбопо­дателя.

Не е спорно между страните, че В. е осъществявал през периода 02.12.2016г. - 22.12.2019г. трудова дейност на територията на Великобритания и трудовият му договор с работодателя е изтекъл, както и че към момента на подаване на заявлението за отпускане на безработица, е безработно лице.

От данните по делото е видно, че след изтичане на срока на трудовото правоотношение във Великобритания на 22.12.2020г., същият се е завърнал в Република България на 03.01.2020г., регистрирал се е в Агенция по заетостта, Дирекция „Бюро по труда“ – Пловдив на 13.01.2020г., напуснал е страната на 08.02.2020г. и окончателно се е завърнал на 11.02.2020г. в Република Бълга­рия, където е и роден и няма данни след тази дата до датата на подаване на заявлението 19.05.2020г., в т.ч. и към настоящия момент да е пребивавал на територията на Великобритания. Декларирал е, че през периода на последната му заетост във Великобритания, преобладаващата част от роднините му са живели в Република България/майка, видно от служебно изготвена от адми­нист­ративния орган справка на лист 46/. Действително, посочил е, че не прите­жава собствено жилище в Република България, но такова не се установи да притежава и във Великобритания. В. е декларирал обаче, че възнамерява да се установи трайно в Република България. Така декларираното се потвърж­дава в пълна степен от събраните по делото доказателства.

Достатъчно в тази връзка е да се посочи, че както от служебно изгот­вената справка от НБД „Население“/л.142/, така и от представените от ответ­ника доказателства в тази връзка, а именно Справка за ЕГН от НБД „Населе­ние“/л.46/ се установява, че както постоянният, така и настоящият адрес на В. са на територията на Република България, което потвърждава намере­нията му рано или късно да се завърне в родината. Отделно от това, с жалбата се представят и доказателства за наемане на жилище в Република България, закупуване на МПС, в т.ч. и заплащане на данъци и ТБО за наследствен имот, с който жалбоподателят не се е разпоредил. Действително, част от тези доказа­телства са съставени след издаване на процесния административен акт, но по отношение на тяхното събиране е направено искане в хода на админист­ративното обжалване, което не е било уважено от административния орган, а и същите не са оспорени по съответния ред, поради което и следва да се приеме, че отразеното в тях съответства на обективната действителност. Всички тези данни сочат, че центърът на интересите на В. е именно в Република Бъл­гария, в която той е заявил категорично намерение да се установи. Това е и мястото на обичайно му пребиваване по смисъла на чл.11 от Регламент/ЕО/ №987/2009.

Не е спорно и също така, че В. е напълно безработно лице. Същият е пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно във Великобритания. Безспорно установено е обаче, че оспорващият не продължава да пребивава в тази дър­жава-членка, нито се е върнал в тази държава-членка/т.е. във Великобритания/, на чието законодателство за последно е бил подчинен, за това същият не се е регистрирал/т.е. не се е поставил на разположение/ в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване/за времето на трудова заетост/ във Вели­кобритания, а се регистрира в България, където той се е върнал и обичайно пребивава с намерение да остане да живее в България, като си намери работа, което се подкрепя от събраните по делото доказателства.

Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателя, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република България. Обез­ще­тението за безработица, претендирано от В., следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е т.3 от Решение №U3 от 12.06.2009г. на Административната комисия за коорди­на­ция на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъст­вието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост/например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл/, то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от инсти­туцията по местопребиваване.

Все в тази насока следва да се посочи, че за разлика от националното ни законодателство, европейските правила за координация на системите за со­циал­на сигурност на държавите членки на Съюза не предвиждат възможност дори за спиране производствата по отпускане на обезщетение/още по-малко пък за отказ/ в случаи от категорията на процесния.

За сметка на това уреждат правила за временно прилагане на законо­дателството и предварително предоставяне на обезщетения, които са регла­ментирани в член 6 от Регламент/ЕО/ №987/2009. В параграф 2 на цитирания член 6 от Регламент/ЕО/ №987/2009 е предвидено, че когато има различия в становищата на институциите или органите на две или повече държави-членки относно това коя институция следва да предостави парични обезщетения или обезщетения в натура, съответното лице, което би могло да претендира за обезщетения, ако нямаше спор, има право предварително да получава обез­щетенията, предвидени в законодателството, прилагано от институцията по мяс­тото му на пребиваване, или, ако това лице не пребивава на територията на нито една от съответните държави-членки, обезщетенията, предвидени в законодателството, прилагано от институцията, до която първо e било пода­дено искането. С други думи казано, правото на ЕС предвижда дори предва­рително получаване на обезщетение от трета страна. И всичко това е с оглед спазване целта на социалното осигуряване – получаване на адекватно на раз­мера на внасяните осигуровки обезщетение за осигуреното лице при настъп­ването на съответното осигурително събитие.

Ето защо и по изложените съображения, съдът намира, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ – Пловдив и потвърденото с него разпо­реждане са неправилни, като постановени в нарушение на закона и следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, същото следва да се върне като преписка на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Пловдив за ново произнасяне по заявлението на Л.З.В. при съобразяване с мотивите на настоящето решение.

При посочения изход на спора, на основание чл.120 ал.2 КСО, на жал­боподателя се дължат извършените разноски по производството. Такива се конс­татира, че не са били сторени, а и не са претендирани, поради което съдът не дължи произнасяне.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе ПЛОВДИВСКИЯТ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд., VІІ състав:

 

Р      Е      Ш      И

 

ОТМЕНЯ Решение №2153-15-26/09.02.2021г. на Ръководител на ТП на НОИ – Пловдив, с което е потвърдено Разпореждане №151-00-12583-3 от 29.10.2020г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при същото поделение на НОИ, с което на основание чл.54ж ал.1 КСО, във връзка с чл.11 §3 б.“а“ и чл.65 §2 от Регламент/ЕО/ 883/2004г. на Л. З.В. с посочен адрес *** е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл.54а КСО и чл.62 от Регламент/ЕО/ 883/2004г., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

ИЗПРАЩА административната преписка – на Ръководителя на осигу­ряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив за постановяване на адми­нистративно решение по направеното пред него искане по заявление вх. № Ц1029-15-1457/19.05.2020г./рег.№151-00-12583/19.05.2020г./ на Лъчезар Злата­нов В. с посочен адрес ***, съобразно даденото в мотивите на настоящото съдебно решение тълкуване и прилагане на закона.

 

РЕШЕНИЕТО, съгласно разпоредбата на чл.119 КСО във вр. с чл.117 ал.1, т.2 б.“б“ КСО, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване или протест.

 

 

                                             АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: