О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр.Кюстендил, 11.03.2020 г.
Кюстендилският окръжен съд, в закрито
заседание на единадесети март две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
КАЛИН ВАСИЛЕВ –
мл. съдия
Като разгледа докладваното от младши
съдия К. Василев в. ч. гр. д. №80 по описа за 2020г. на КнОС и, за да се
произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на Глава Двадесет
и първа "Обжалване на определенията", чл. 274
– чл. 279 от ГПК.
Делото е образувано по въззивна частна
жалба с вх. №1006/23.01.2020г. /изпратена по пощата на 22.01.2020г./ от „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, вписано в Търговския регистър към Агенцията по
вписванията с ЕИК:*****, със седалище и адрес на управление: гр. София 1000
район „Оборище“, бул. „Княз Александър Дондуков“ 19, етаж 2 (универсален
правоприемник на преобразуваното и прекратено без ликвидация дружество „ОТП
Факторинг България“ ЕООД, ЕИК *****, считано от 15.11.2012г., съгласно вписване
в Търговския регистър под №20121115101316), представлявано от– Изпълнителен
директор и Емил Димитров Кръстев –
Прокурист, чрез юрисконсулт Рукие Мехмед Молласали, против определение от
08.01.2020г., постановено
по гр. д. №2156/2019г. по описа на РС – гр. Дупница.
С първоинстанционния акт е прекратено производството
по гр.д. 2156/2019г. по описа на Районен съд – Дупница като недопустимо.
Във въззивната жалба се сочи, че решението
е неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че въззивникът е бил процесуално
легитимиран да води производството по чл.422 от ГПК, като се цитира определение
№665/04.11.2019г., постановено по ч.т.д. № 2390/2019г. на ВКС, ТК II отд. Не е доволен от интерпретацията, която е
осъществил първоинстанционният съд по отношение на ТР №4/2014г. по ТД №4/2013г.
на ОСГТК на ВКС. Счита, че нито в мотивите, нито в диспозитива на този акт са
посочени изключения от постановките във връзка с активната процесуална
легитимация на цесионера да установи съществуването на вземането, предмет на издадена, на основание чл.417, т.2 от ГПК,
заповед за изпълнение в полза на банка
(цедент), след като прехвърлянето на вземането е осъществено след издаване на
заповедта за изпълнение, но преди завеждане на специалния установителен иск.
Намират, че единственото условие за цесионера е да е спазил срока за предявяване на установителния иск по
чл. 415, ал. 4 от ГПК. Добавя се, че приложимостта на т.4г от ТР №4 от
18.06.2014г. по ТД №4/2013г. на ОСГТК на ВКС била само в хипотезите на
настъпило частно правоприемство преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, но не и в последващо исково производство. Това не било приложимо в случаите на
прехвърляне на вземането след получаване на заповед за незабавно изпълнение.
Въззвиникът счита, че т.4г от ТР 4 по ТД 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е ограничена
само в хипотезите на настъпило частно правоприемство преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ до
издаване на заповедта за изпълнение, но не и в последващо исково производство
по чл.422 от ГПК.
В жалбата се
съдържа и оплакване относно
прекратяването с атакуваното определение изцяло на производството, като не се
отчитало осъдените искове, предявени в условията на евентуалност. Въззивникът
намира, че съдът при прекратяване на производството по главния иск дължи
разглеждане по евентуално предявените искове. На следващо място доколкото се
прекратявало производството по делото е следвало исковият съд да обезсили
заповедта за изпълнение и изпълнителния лист.
В цялост иска се отмяна на определението за прекратяване
на производството, връщане на делото и постановяване на указания за разглеждане
на установителните искове по чл.422 от ГПК и спазване на правилата за
разглеждане на исковете, предявени в условията на евентуалност. Иска се и
присъждане на разноски, в това число и юрисконсултско възнаграждение в размер
на 100 лв. на основание чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с чл.37 от ЗПП, във вр. с
чл. 25а от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото, намира
следното:
Частната жалба е допустима, като подадена в срок, от
страна, която има право на жалба, срещу подлежащ на атакуване съдебен акт и
след заплащане на дължимата държавна такса, в хипотезата на чл. 274,
ал. 1, т. 1 от ГПК.
На 16.07.2015г. между „Банка
ДСК“ ЕАД, като кредитор, и Е.Г.С., ЕГН:**********, адрес: *** и настоящ адрес:
с. Баланово, общ. Дупница, като кредитополучател, е сключен Договор за
заместване в дълг и обединяване на кредити, по силата на който С. замества Р.А.С.,
ЕГН:**********, по договор за кредит за текущо потребление от 13.06.2014г.,
преструктуриран с договора за заместване, при което С. дължи на „Банка ДСК“
ЕАД сума в размер на 5580 лв. за срок от 120 месеца при лихвен
процент 14,95 %. Поради неизпълнение на договорните си задължения на кредитополучателя С. е обявена предсрочна
изискуемост на вземането с нотариална
покана от 12.04.2016г.
На 22.06.2017г. с Договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила вземания на
„ОТП Факторинг България„ ЕАД. Сред тях е и вземането,
което има „Банка ДСК“ ЕАД спрямо Емил С.. До последния е изпратено съобщение,
че по силата на договора за цесия негов
кредитор е „ОТП Факторинг България„ ЕАД. Отбелязано е, че съобщението не е
потърсено.
„Банка ДСК“ ЕАД е предявила заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, за което е образувано ч. гр. д. №717/2017г.
по описа на Районен съд - Дупница и се е снабдила със заповед от 24.04.2017г.
за изпълнение и изпълнителен лист от 24.04.2017г. доколкото длъжникът по делото не е установен на известния по
делото адрес, то заповедният съд е спрял принудителното изпълнение по
изпълнителното дело №20187430400977 по описа на ЧСИ Е. Христова и е указано на
заявителя, че в едномесечен срок, съгласно чл.415, ал.1 от ГПК може да предяви установителен
иск. На 24.09.2019г. е предявена искова молба от „ОТП Факторинг България„ ЕАД
против Емил С. с цена на иска 6 509, 70 лв., която е с пълен идентитет по
основание и размер с предявеното заявление за издаване на заповед за изпълнение
от „Банка ДСК“ ЕАД. Наред с
установителния иск, при условията на евентуалност, е предявен и осъдителен иск.
С определение по гр. д. №2156/2019г. по описа на ДРС е прекратил изцяло
производството по исковете с правно основание чл. 422, вр. с чл. 414 от ГПК,
вр. с чл. 79 и сл. ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като е преценил, че
производството по тези искове е недопустимо.
Настоящият съдебен състав намира, че разгледана по същество въззивната жалба е основателна, атакуваното определение ще
бъде отменено и делото ще бъде върнато на Районен съд – Дупница за продължаване
на съдопроизводствените действия по отношение на установителните искове:
Настоящата съдебна
инстанция отбелязва, че при аналогична фактическа обстановка е постановявала
актове с противоположен резултат, но доколкото водещата съдебна практика на
ВКС, отразена в определение №102 от 24.02.2020г., постановено по ч. т. д. №2643
по описа за 2019г. по описа на ВКС, ТК, II о., както и в определение
№665/04.11.2019г., постановено по ч.т.д. №2390/2019г. по описа на ВКС, Т.К., II о., сочи, че при частно
правоприемство, основано на договор за цесия, настъпило след издаване на
заповед за изпълнение на основание чл. 417, т. 2 от ГПК с оглед особеното
качество на кредитора - банка, цесионерът е легитимиран да предяви иска по чл. 422 ГПК, дори и да няма това особено качество. Вярно е, че актовете /извън тълкувателните
решения и постановления/ на върховния съд не са задължителна съдебна практика,
но в случая установената такава, базирана преимуществено на по-рано
постановеното решение №1 от 01.02.2017г., постановено по т. д. №3228/2015г. по
описа на ВКС, ТК, второ отделение, се явява изолирано и изоставено. Както се
разсъждава в цитираните по-горе актове приложимостта на т. 4г от ТР №4/2013г.
по ТД 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е ограничена само в хипотезите на настъпило
частно правоприемство преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ до издаване на заповедта, но не и в
последващо исково производство по чл. 422 от ГПК. Настоящият случай не е такъв и видно от
представените по делото доказателства – „БАНКА ДСК“ ЕАД се е снабдила със заповед от 24.04.2017г. за изпълнение и изпълнителен лист от 24.04.2017г.,
а цедиране на вземането е направено на 22.06.2017г. с Договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) между цедента „БАНКА ДСК“ ЕАД и цесионера „ОТП Факторинг България„ ЕАД. Т.е. налага се изводът, че „ОТП Факторинг
България„ ЕАД има активната процесуална легитимация да води установителен иск
по чл. 422 от ГПК. Чисто в хипотетичен план е правилно и другото оплакване на въззивника,
че в случай, че районният съд законосъобразно бе прекратил производството като
недопустим, то следваше да продължи производството по отношение на евентуално
съединените осъдителни искове и да ги разгледа.
С оглед на така изложеното, въззивният
съд намира, че следва да отмени определение от 08.01.2020г., постановено по гр. д. №2156/2019г.
по описа на РС – гр. Дупница и да върне делото за продължаване на
съдопроизводствените действия по отношение на установителните искове.
По
разноските:
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, с оглед
изхода на делото и изричното направеното искане от въззивника за присъждане на
разноски, то Е.Г.С. ще бъде осъден да заплати
разноски в размер на 100 лв. на „ОТП Факторинг България“ ЕАД.
По обжалваемостта:
Като непопадащо в нито една от хипотезите на
чл. 274, ал. 1 от ГПК, то настоящият съдебен акт се явява необжалваем.
Водим от изложеното, съставът на
Кюстендилския окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ
определение от 08.01.2020г., постановено по гр. д. №2156/2019г. по описа на РС –
гр. Дупница и връща делото за продължаване на съдопроизводствените действия по
отношение на установителните искове.
ОСЪЖДА Е.Г.С., ЕГН **********, адрес: *** и настоящ адрес: с.
Баланово, общ. Дупница,
да заплати на „ОТП Факторинг България’’
ЕАД, с ЕИК *****, разноски в размер на 100 лв.
Определението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.