Решение по дело №225/2021 на Окръжен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер ІV-34             Година 2021, 09 юни                    гр.Бургас

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Бургаският окръжен съд,                               четвърти въззивен граждански състав

на двадесет и шести април                           година две хиляди двадесет и първа,

в откритото заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА

2. мл.с.ДЕТЕЛИНА ДИМОВА

секретар Ваня Димитрова

като разгледа докладваното от съдия Даниела Михова

въззивно гражданско дело № 225 описа за 2021 година

 

Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба (вх.№ 277238/23.12.2020 г. на БРС) подадена от П.М. *** и П.М.П., с адрес в ***, против Решение № 260817/07.12.2020 г. по гр.д.10024/2019 г. по описа на Бургаски районен съд, с което е: прието за установено по отношение на Р.Ж.П. от ***, че П.М.П., е собственик на недвижим имот находящ се в ***, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на гр.Черноморец, като е отхвърлен искът на П.М.П., срещу Р.Ж.П., за предаване на владението на имота; отхвърлен искът на П.М.П. за приемане за установено по отношение на А.П.П. и М.П.П., двамата от ***, че П.М.П. е собственик на недвижим имот находящ се в ***, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на гр.Черноморец, както и за осъждане на А.П.П. и М.П.П., да предадат владението върху имота на П.М.П.; и с което решение П.М.П. е осъден да заплати на Р.Ж.П. сумата от 600 лв. представляващи направените по делото разноски; П.М.П. е осъден да заплати на А.П.П. сумата от 600 лв. представляващи направените по делото разноски; П.М.П. е осъден да заплати на М.П.П., сумата от 600 лв. представляващи направените по делото разноски; П.М.П. и П.М.П. са осъдени да заплатят по сметка на Бургаски районен съд сумата от 53.70 лв. - държавна такса.

Твърди се, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно и постановено при противоречие със събрания по делото доказателствен материал.

Твърди се, че съдът се е произнесъл „свръх петитум“ – по въпроси, с които не е бил сезиран, което води до недопустимост на обжалваното решение. По-конкретно се твърди, че съдът е бил сезиран с искане за осъждане на ответницата Р.П. да предаде на ищеца П.П. владението процесния недвижим имот, а не – за установяване кой е собственик на имота (в какъвто смисъл се е произнесъл съдът), на който въпрос е отговорено с представено по делото решение № 2242/24.11.2014 г. по гр.д.1884/2014 г. на БРС. По същество се твърди, че решението, в частта, с която е отхвърлен искът на П.М.П., срещу Р.Ж.П., за предаване на владението на имота, е неправилно, тъй като по делото е доказано чрез проведено пълно главно доказване, че ответницата Р.П. е пребивавала трайно в имота в периода 2014-2018 г., както и след 2018 г. - при престоите си в страната.

По отношение на частта от обжалваното решение, с която е отхвърлен искът на П.М.П. за приемане за установено по отношение на А.П.П. и М.П.П., че П.М.П. е собственик на процесния недвижим имот и за осъждане на А.П.П. и М.П.П., да предадат на П.М.П. владението върху имота, се твърди, че решението е неправилно и необосновано, тъй като по делото е доказано, че ответникът М.П.П. живее в процесния имот, а по отношение на ответницата А.П. обстоятелството, че работи в *** не изключва възможността да живее на адреса в ***. Твърди се, че по делото е доказано, че срокът за ползване на имота от двамата ответници е изтекъл на 13.08.2015 г., съответно – че след тази дата те ползват имота на отпаднало основание, евентуално, че за А.П. основанието за ползване на имота е отпаднало считано от 18.07.2016 г., а за М.П. - считано от 15.03.2019 г.

Претендира се отмяна на обжалваното решение и постановяване вместо него на решение, с което ответниците бъдат осъдени да предадат на владението на процесния имот, както следва: ответницата Р.П. – на ищеца П.П., а ответниците А.П. и М.П. – на ищеца П.П.. Претендират се разноски. Не са ангажирани нови доказателства.

В законовия срок против въззивната жалба са депозирани писмени отговори от въззиваемите-ответници.

Въззиваемата А.П. оспорва въззивната жалба като неоснователна и недоказана. Твърди се, че по делото е доказано, че въззиваемата А.П. не живее в процесния имот. Претендира се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски.

Въззиваемите Р.П. и М.П. също оспорват въззивната жалба като неоснователна. Твърди се, че съдът е установил правилно фактическата обстановка. Сочи се, че по делото е доказано, че ответницата Р.П. от години живее в ***, ответницата А.П. живее със семейството си в ***, а ответникът М.П., който единствен е живеел сам в процесния апартамент, го е освободил в край на м.октомври 2020 г. Сочи се, че при това положение по отношение на ищеца П.П. не са налице втората и третата предпоставки за уважаване на ревандикационния иск – ответницата Р.П. да владее имота, при това – без основание, а по отношение на ищеца П.П. не е налице и първата предпоставка – да е собственик на имота или да има каквито и да е други права върху имота. Претендира се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на съдебни разноски. Също не са ангажирани нови доказателства.

 

Въззивната жалба е подадена от легитимирани лица, в законовия срок, против акт на съда, подлежащ на обжалване, поради което е допустима.

 

С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна, следното:

Производството пред първоинстанционния БРС е образувано по исковата молба на П.М.П. и П.М.П. против Р.Ж.П., А.П.П. и М.П.П.. Твърди се, че с решение № 1533/18.07.2014 г. по гр.д.*** е бил прекратен бракът между ищеца П.П. и ответницата Р.П., като със същото решение е постановено, че на основание чл.56, ал.3 СК ползването семейното жилище (процесния имот, собственост на ищеца П.П.) се предоставя на ответницата Р.П., за да живее заедно с двете им роден по време на брака деца – ответниците А.П. и М.П., за срок от една година, считано от влизане на решението в сила (13.08.2014 г.). Твърди се, че с нотариален акт за дарение от 14.02.2014 г. ищецът П.П. е дарил на своя брат – ищеца П.П. процесния недвижим имот. Сочи се, че с Решение № 2242/24.11.2014 г. по гр.д.1884/2014 г. на БРС е прието за установено по отношение на Р.П., че П.П. е собственик на процесния имот, а с Решение № 2312/02.12.2014 г. по гр.д.1560/ 2014 г. на БРС, договорът за дарение от 14.02.2014 г. между П.П. и П.П. е обявен за относително недействителен по отношение на А.П. и М.П.. Твърди се, че едногодишният срок, за който ползването на процесното жилище е било предоставено на ответниците, е изтекъл, но въпреки отправените им покани, не те са го освободили и не са предали владението върху него на ищците. Претендира се осъждане Р.П. да предаде владението върху имота на П.П., и осъждане на А.П. и М.П. да предадат на П.П. владението върху имота.

Предявени са искове с правно основание чл.108 ЗС.

В срока по чл.131 ГПК ответниците не са представили отговор на исковата молба. В съдебно заседание процесуалните им представители оспорват иска. Твърди се, че ответниците Р.П. и А.П. не владеят имота, като ответницата Р.П. от години живее в ***, а ответницата А.П. живее и работи в ***. По отношение на ответника М.П. се признава, че живее в имота, но се твърди, че това е със съгласието на ищеца П.П..

 

С обжалваното решение по отношение на иска на П.П. против Р.П. е прието, че ищецът е собственик на имота, но по делото не е доказано ответницата да владее имота без основание, поради което е прието за установено, че П.П. е собственик на процесния имот и е отхвърлен искът за осъждане на Р.П. да му предаде владението на имота.

По отношение на иска на П.П. против А.П. и М.П. е прието, че не е налице първата предпоставка за уважаване на иска по чл.108 ЗС - ищецът да е собственик на имота, поради което искът по чл.108 ЗС на П.П. против А.П. и М.П. е отхвърлен.

Независимо от подадената обща жалба от двамата ищци против решението, съдът приема, че са налице: подадена жалба от П.П. против решението, в частта му, с която е отхвърлен искът на П.П. за осъждане на Р.П. да му предаде владението на имота; и жалба от П.П., против решението на БРС, в частта му, с която е отхвърлен искът му за приемане за установено по отношение на А.П.П. и М.П.П., че е собственик на имота и за осъждане на А.П.П. и М.П.П., да предадат му предадат владението върху имота.

Поради липсата на подадена жалба против решението на БРС в частта му, с която е прието за установено по отношение на ответницата Р.П., че ищецът П.П. е собственик на имота, не е подадена въззивна жалба, поради което в тази си част решението е влязло в сила и спорът не е висящ в настоящото производство.

 

При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По отношение на допустимостта на решението следва да се посочи, че не е налице твърдяната във въззивната жалба недопустимост на решението поради произнасяне свръхпетитум. Действително искът на П.П. против Р.П. е с правно основание чл.108 ЗС. По този иск първоинстанционният съд се е произнесъл в съответствие с разрешението, дадено по 2А от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т.д.№ 4/2014 г., ОСГК, съгласно което, съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 от Закона за собствеността, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Ето защо първоинстанционният съд правилно е постановил, че приема за установено по отношение на ответницата Р.П., че ищецът П.П. е собственик на имота, и че отхвърля иска на П.П. за осъждане на Р.П. да му предаде владението на имота.

 

По наведените в жалбата оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:

На първо място настоящият състав приема, че първоинстанционният съд е установил правилно и в пълнота фактическата обстановка, поради което не се налага въззивният съд да достига до нови изводи по фактите.

 

По отношение на частта от обжалваното решение, с което е отхвърлен искът на П.М.П. за осъждане на Р.Ж.П. да му предаде владението на имота, съдът намира, че е неоснователно оплакването, че искът следва да се уважи, тъй като „по делото е доказано чрез проведено пълно главно доказване, че ответницата Р.П. е пребивавала трайно в имота в периода 2014-2018 г., както и след 2018 г. - при престоите си в страната“. По делото е доказано от представените писмени доказателства – 3 бр. Потвърждение за адресна регистрация – от 16.10.2017 г., 29.03.2018 г. и 23.04.2019 г. (л.45-47 от първоинстанционното дело), както и от представения Договор за наем за временно обитаване на жилище от 01.03.2019 г. (л.48-49), че в периода от 2017 г. до завеждане на иска против нея (а и след това, видно от представения Първичен болничен лист от 09.06.2020 г., л.50), ответницата Р.П. трайно живее в ***. Обстоятелството, че „през лятото на 2020 г.“ ответницата е пребивавала в България и е „гостувала на децата си и на други свои близки“ по никакъв начин не доказва, че към момента на завеждане на иска – 25.11.2019 г., ответницата Р.П. владее или държи процесния имот

Ето защо съдът намира, че искът по чл.108 от ЗС на П.М.П. за осъждане на Р.Ж.П. да му предаде владението на имота, е неоснователен и недоказан.

 

По отношение на частта от обжалваното решение, с която е отхвърлен искът на П.М.П. за приемане за установено по отношение на А.П.П. и М.П.П., че П.М.П. е собственик на процесния недвижим имот и за осъждане на А.П.П. и М.П.П., да предадат на П.М.П. владението върху имота, съдът намира следното:

На първо място съдът изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд, че обстоятелството, че с Решение № 2312/02.12.2014 г. по гр.д.1560/ 2014 г. на БРС, договорът за дарение от 14.02.2014 г. между П.П. и П.П. е обявен за относително недействителен по отношение на А.П. и М.П., не отрича правото на собственост на П.П., съотв.не прави П.П. собственик на имота. Уваженият иск по чл.135 ЗЗД в случая означава само, че двамата ответници А.П. и М.П. имат право при принудително изпълнение, да се удовлетворят от стойността на недвижимия имот, предмет на признатата за относително недействителна по отношение на тях, сделка. Както е посочил и първоинстанционният съд, съгласно приетото в правната теория и практика, уважаването на иска по чл.135 ЗЗД не връща собствеността в патримониума на длъжника.

Ето защо съдът споделя извода на първоинстанционния съд, че ищецът П.П. не е собственик на процесния имот, съотв.не е активно легитимиран да предявява ревандикационен иск срещу лицата, в чиято фактическа власт се намира имотът, поради което искът за връщане на имота следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Поради липсата на първата изискуема предпоставка – ищецът П.П. да е собственик на ревандикирания имот, искът му против А.П. и М.П. следва да бъде отхвърлен само на това основание и съдът не дължи произнасяне по втората и третата предпоставки – имотът да се владее или държи от ответниците и това да е без основание.

Само за пълнота следва да се посочи, че по отношение на ответницата А.П. съдът намира за недоказано от представените доказателства, че тя владее или държи имота, още повече, че по делото се доказа, че тя живее и работи в ***.

Обстоятелството, че срокът за ползване на имота от двамата ответници А.П. и М.П. по решение № 1533/18.07.2014 г. по гр.д.***, е изтекъл на 13.08.2015 г., би имало значение в случая само, ако по делото бяха налице първите две предпоставки – ищецът П.П. да е собственик на имота, и двамата ответници да го владеят или държат. След като първата предпоставка не е налице, ирелевантно за настоящия спор е, дали след тази дата двамата ответници ползват имота с или без основание.

 

Поради съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено при споделяне на мотивите на първоинстанционния съд, към които настоящият състав препраща на основание чл.272 ГПК.

 

Поради потвърждаване на обжалваното решение, на въззиваемите-ответници следва да се присъдят съдебни разноски за въззивното производство по 300 лв за заплатено от адв.възнаграждение.

 

Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260817/07.12.2020 г. по гр.д.10024/2019 г. по описа на Бургаски районен съд в обжалваната част.

ОСЪЖДА П.М.П. ***, ЕГН **********, да заплати на Р.Ж.П., ЕГН **********, сумата от 300 лв (триста лева) – съдебно-деловодни разноски за въззивното производство.

ОСЪЖДА П.М.П., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на М.П.П., ЕГН **********, сумата от 300 лв (триста лева) – съдебно-деловодни разноски за въззивното производство.

ОСЪЖДА П.М.П., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на А.П.П., ЕГН **********, сумата от 300 лв (триста лева) – съдебно-деловодни разноски за въззивното производство.

 

Решението подлежи на касационно обжалване с касационна жалба пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

 

 

                                                                                                    2.