№ 2546
гр. София, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Станимира И.
Членове:Димитър К. Демирев
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело
№ 20241100504498 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 257/05.01.2024 г., постановено по гр.д. № 13655/2023 г.
по описа на СРС, 120 състав, са уважени частично обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр.
чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците К. Г. С., ЕГН
**********, и И. Г. И., ЕГН **********, дължат на ищеца „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК *********, по отношение на топлоснабден имот, находящ
се в гр. София, ж.к. „****-4“, бл. ****, аб. № 196577, суми, както следва:
За К. С.:
944,73 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия (ТЕ) за периода от 14.10.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 13.01.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането;
151,29 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
ТЕ;
1
9,20 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение
(ДР) за периода от 14.10.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 13.01.2023 г., до окончателното
изплащане на вземането;
4,44 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за ДР;
За И. И.:
281,58 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия (ТЕ) за периода от 14.10.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 13.01.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането;
53,76 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
ТЕ;
3,07 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение
(ДР) за периода от 14.10.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 13.01.2023 г., до окончателното
изплащане на вземането;
1,48 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за ДР;
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
от 20.01.2023 г. по ч.гр.д. № 2101/2023 г. по описа на СРС, 120 състав.
С решението са частично отхвърлени исковете за горницата над
присъдените суми до първоначално предявените такива.
С решението е разпределена и отговорността за разноски:
К. С. е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 239,71 лв. – разноски в заповедното и исковото производства;
И. И. е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 79,57 лв. – разноски в заповедното и исковото производства;
ищецът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38,
ал. 1 ЗАдв. на адв. Д. Ч. сумата от 144 лв. – адвокатско възнаграждение
за предоставена безплатна правна помощ в заповедното производство, а
на К. С. – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 165,60 лв. – разноски
в исковото производство;
2
ищецът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38,
ал. 1 ЗАдв. на адв. С. К. сумата от 288 лв. – адвокатско възнаграждение
за предоставена безплатна правна помощ в заповедното и в исковото
производства.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца – „Директ“ ООД.
Срещу така постановеното решение са депозирани въззивни жалби:
От И. И. срещу решението в частта, с която са уважени частично
предявените срещу него искове;
От К. С. срещу решението в частта, с която са уважени частично
предявените срещу нея искове за мораторни лихви и за главница за
дялово разпределение.
Въззивникът И. И. поддържа, че единствено К. С. – другият съсобственик
на имота, е в облигационни отношения с ищцовото дружество. Счита, че
мораторна лихва върху задължението за топлинна енергия е недължимо, тъй
като ищецът не е доказал публикуване на процесните фактури. Оспорва
дължимостта на задължението за главница за дялово разпределение, както и на
това за лихва върху последното. Моли решението да бъде отменено в
обжалваната част, а исковете – отхвърлени. Претендира разноски.
Въззивникът К. С. поддържа идентични съображения, с изключение на
тези по отношение на главницата за топлинна енергия. Моли решението да
бъде отменено в обжалваната част, а исковете – отхвърлени. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита, че решението
на районния съд е правилно и моли същото да бъде потвърдено. Претендира и
разноски.
Третото лице помагач “Директ” ООД не изразява становище по
въззивната жалба на ищеца.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която са
предявени обективно и субективно кумулативно съединени положителни
3
установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответниците К. Г. С., ЕГН **********, и И. Г.
И., ЕГН **********, дължат на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к.
„****-4“, бл. ****, аб. № 196577, суми, както следва:
За К. С.:
1307,69 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия (ТЕ) за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 13.01.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането;
249,68 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
15.09.2020 г. до 21.12.2022 г. върху главницата за ТЕ;
21,89 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение
(ДР) за периода от 01.12.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 13.01.2023 г., до окончателното
изплащане на вземането;
4,88 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 31.01.2020
г. до 21.12.2022 г. върху главницата за ДР;
За И. И.:
435,90 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия (ТЕ) за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 13.01.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането;
83,23 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
15.09.2020 г. до 21.12.2022 г. върху главницата за ТЕ;
7,30 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение
(ДР) за периода от 01.12.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 13.01.2023 г., до окончателното
изплащане на вземането;
1,63 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 31.01.2020
4
г. до 21.12.2022 г. върху главницата за ДР;
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
от 20.01.2023 г. по ч.гр.д. № 2101/2023 г. по описа на СРС, 120 състав.
Видно е от Заповед № РД 41-890/18.05.1984 г., че в полза на Г.И.С. е
определено обезщетение на основание чл. 100 ЗТСУ (отм.) – апартамент №
74, находящ се в гр. София, м. „****“ 4, бл. № ****.
Установява се от Писмо от Столична община – район **** от 30.01.2012
г., адресирано до ищцовото дружество, че ж.к. „****“ – 4, бл. 1а + 1б и ж.к.
**** са номера на един и същи блок. Следователно процесният имот е бил
собственост на Г.И.С..
Ответниците И. И. и К. С. са наследници на Г.И.С. – това се установява от
представеното Удостоверение за наследници.
По делото са представени доказателства, че процесната сграда е
топлоснабдена – Договор № 382/04.01.2001 г. между „Техем Сървисис“ ЕООД
и етажната собственост на адрес гр. София, ж.к. „****-4“, бл. ****, и
Протокол от 17.12.2000 г. от Общо събрание на етажната собственост на
адрес гр. София, ж.к. „****-4“, бл. ****.
Като писмени доказателства са събрани и два броя Съобщения към
фактура за размерите на задълженията за двата отоплителни сезона – от
01.05.2019 г. до 30.04.2020 г. и от 01.05.2020 г. до 30.04.2021 г., както и
Извлечение от сметки за същите периоди.
Представени са и Общи условия, одобрени от ДКЕВР на 27.06.2016 г. и
публикувани във в. Монитор на 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г.
Представени са и доказателства, че „Директ“ ЕООД е вписан в публичния
регистър на Министерството на икономиката, енергетиката и туризма на
лицата, извършващи услугата дялово разпределение, както и два броя Главни
отчети за двата отоплителни сезона – от 01.05.2019 г. до 30.04.2020 г. и от
01.05.2020 г. до 30.04.2021 г., ведно с Индивидуални справки за отопление и
топла вода за всеки от периодите.
В хода на първоинстанционното производство е изготвена
съдебносчетоводна експертиза, според която общият размер на неплатените от
ответника суми за процесния период от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., след като
са съобразени заплатените от въззивниците суми, възлиза на 1772,77 лв., от
5
които 1743,58 лв. за главница за топлинна енергия и 29,19 лв. главница за
дялово разпределение, а начислената мораторна лихва върху главниците за
периода от датите на падеж на съответните фактури до 21.12.2022 г. е в размер
на 339,41 лв., от които 332,91 лв. мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия и 6,50 лв. мораторна лихва върху главницата за дялово
разпределение.
С оглед на така установената фактическа обстановка съдът приема
от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в
установителната част. В отхвърлителната част, както и в частта, с която по
отношение на К. С. е признато за установено, че дължи сума за главница за
топлинна енергия, решението е влязло в сила като необжалвано.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно и
допустимо.
По същество на спора съдът приема следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове
по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като основателността им е
предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно
и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) съществуването на
договорни отношения между страните за доставката на топлинна енергия; 2)
обем на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния
период; 3) стойност на доставената топлинна енергия, отговаряща на
6
претендираната сума; 4) през процесния период да е извършвана услугата
дялово разпределение; 5) ищецът да се явява легитимиран да претендира
вземането за заплащане на възнаграждение за тази услуга в претендирания
размер; 6) стойност на извършената услуга за дялово разпределение. По
исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже изпадане в забава
на длъжника за заплащане на задълженията, както и размер на дължимата
лихва.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже правоизключващите си възражения.
По направеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на
ищеца е да докаже и факти, обуславящи спиране или прекъсване на
погасителната давност, ако твърди такива.
По отношение на вземането за главница за топлинна енергия въззивният
съд намира следното:
Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че
„Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на
дейността му са приложими разпоредбите на Закона за енергетиката и
подзаконови актове по прилагането му. Установява се от представените по
делото доказателства, че процесният имот се намира в сграда – етажна
собственост, присъединена към топлопреносната мрежа.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия.
Законът императивно урежда възникването на облигационно
правоотношение между клиентите на топлинна енергия и топлопреносното
предприятие. Достатъчно е притежанието на вещно право върху
топлоснабдения имот – на ползване или собственост, за да възникне
задължение за заплащане на доставената и потребена топлинна енергия.
Това обаче не е единственият начин, по който може да възникне
облигационно отношение за доставка на топлинна енергия. Възможно е да
7
бъде постигнато съгласие между лице, което не е титуляр на право на
собственост или ограничено вещно право на ползване върху топлоснабден
имот, и топлопреносно предприятие за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия. Тогава именно това
лице, а не титулярят на вещното право, ще има задължение за заплащане на
цената на доставената топлинна енергия. Договорът подлежи на доказване по
общите правила на ГПК – напр. с открИ.е на индивидуална партида на
ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело №
2/2017 г., ОСГК/.
С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно
отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или
техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на
постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По
общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните
съвпаднат, което следва да бъде изрично или с конклудентни действия,
изразяващи съгласие, като в определени случаи законът може да изисква
форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия. Чл.
149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се
извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда –
етажна собственост.
Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и
без наличието на подобен изричен писмен договор, когато се касае за
топлоснабдена сграда – етажна собственост. Тогава всички собственици или
титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната
собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното
правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът
придава допълнителни правни последици на придобИ.ето на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот –
8
сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът
императивно приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на
придобИ.е на имота с новия собственик или вещен ползвател на същия.
Следователно облигационното отношение между топлопреносното
предприятие и друг правен субект може да възникне както с изричен писмен
акт /при постигане на съгласие за същественото съдържание на договора/, така
и презюмирано /със самия факт на придобИ.е на собственост или вещно право
на ползване/. Възникването на ново облигационно правоотношение за
конкретен имот /без значение дали изрично или презюмирано/ води до
преустановяване на действието за в бъдеще на предходното правоотношение
за този имот. Следователно, за да може да се прецени с кое лице ищцовото
дружество е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за
конкретен имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кого
последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия
/изричен или презюмиран/.
Въззивната инстанция приема, че в настоящия случай клиенти на
топлинна енергия и страна по облигационно отношение с „Топлофикация
София“ ЕАД са И. И. и К. С..
Установява се от събраните по делото писмени доказателства, че
ответниците са наследници на Г.И.С., починал на 27.10.2021 г. Същият е бил
собственик на процесния имот, което се установява от Заповед № РД 41-
890/18.05.1984 г.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в момента на придобИ.е на процесния имот е
възникнало облигационното отношение с топлопреносното предприятие. По
силата на наследственото правоприемство в патримониума на ответниците е
преминало вече възникналото за Г.И.С. задължение за процесния период.
Не следва да бъде споделяно съображението на въззивника И. И., че
единствен клиент на топлинна енергия е К. С., тъй като за последната била
открита партида. Противно на аргументите на въззивника се установи, че
собственик на имота в процесния период е бил общият им наследодател Г.С., а
фактурите и главните отчети са издавани на негово име. По делото не са
представени други доказателства, от които да е видно, че по инициатива на К.
С. е открита партида за процесния имот, поради което следва да се приеме,
че задълженията за главница за топлинна енергия за процесния период са в
9
тежест и на двамата ответници по начина, по който са определени от районния
съд.
Във въззивната жалба на И. И. липсват конкретни оплаквания по
отношение на определените от районния съд общ размер на потребената
топлинна енергия, квоти в съсобствеността и размери на отделните
задължения на двамата ответници след съобразяване на направените
възражения за изтекла погасителна давност. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба, когато контролира
правилността на решението, поради което въззивният съд не следва да
обсъжда първоинстанционното решение по тези въпроси. В този смисъл
Решение № 288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС .
Следователно първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
частта, с която е признато за установено, че И. И. дължи на ищцовото
дружество сумата от 281,58 лв., представляваща главница за потребена
топлинна енергия.
По отношение на вземането за главница за дялово разпределение
въззивният съд намира следното:
Според чл. 139 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сградата в
режим на етажна собственост се извършва по система за дялово
разпределение. Задължението е възложено на топлопреносното предприятие,
което съгласно чл. 139, ал. 2 ЗЕ извършва дялово разпределение на топлинна
енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичен
регистър по чл. 139а ЗЕ. В Общите условия от 2016 г. е закрепено в чл. 22, ал.
1, пр. 2 и ал. 2 ОУ, че дялово разпределение се извършва възмездно чрез
възлагане на търговец, избран от клиента, като клиентът заплаща на
продавача стойността за услугата „дялово разпределение“. Начинът, по който
се формира стойността на услугата за дялово разпределение, е регламентиран
в чл. 36, ал. 1 ОУ. Съгласно посочената разпоредба клиентите заплащат цена
на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите
търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на
клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и
начинът на заплащане на услугата се определят от продавача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по
подходящ начин на клиентите. Безспорно по делото е обстоятелството, че
10
„Директ“ ООД е извършвал дяловото разпределение в процесния период. По
делото е приет протокол от проведено Общо събрание, ведно със списък на
етажните собственици, за процесната сграда за избор на ФДР, като е взето
решение за сключване на договор с „Техем Сървисис“ ЕООД. Сред
подписалите се етажни собственици е и наследодателят на въззивниците.
Представен е и договор, сключен между етажните собственици в процесната
сграда и фирмата за дялово разпределение „Техем Сървисис“ ЕООД, с който
страните са договорили извършване на индивидуално измерване на
потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите
за отопление и топла вода. „Директ“ ООД е подизпълнител на „Техем
Сървисис“ ЕООД, видно от представените от първото писмени доказателства,
както и от представения от ищеца Списък на сгради етажна собственост,
обслужвани от „Директ“ ЕООД, в качеството на подизпълнител на „Техем
Сървисис“ ЕООД. Посоченото дружество е извършвало общото измерване на
потребената топлинна енергия в сградата в режим на етажна собственост и
индивидуалното измерване на потребената топлинна енергия в имота на
въззивника, което се установява от приложените по делото изравнителни
сметки и индивидуални справки. Предвид така ангажираните по делото
доказателства, ищецът се легитимира като носител на правото да получи
стойността на извършваната услуга дялово разпределение, като
неоснователни се явяват доводите, изложени във въззивните жалби в
обратната насока. Ето защо правилно първоинстанционният съд е приел, че
ответникът дължи такса за услугата дялово разпределение в процесния
период.
По отношение на определените от районния съд размери липсват
оплаквания във въззивните жалби. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд е
ограничен от посоченото във въззивната жалба, когато контролира
правилността на решението, поради което въззивният съд не следва да
обсъжда първоинстанционното решение по тези въпроси. В този смисъл
Решение № 288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС .
Следователно първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
частта, с която е признато за установено, че И. И. дължи на ищцовото
дружество сумата от 3,07 лв., представляваща главница за дялово
разпределение, както и в частта, с която е признато за установено, че К. С.
дължи на ищцовото дружество сумата от 9,20 лв., представляваща главница за
11
дялово разпределение.
По отношение на вземането за мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия въззивният съд намира следното:
В процесния период действат Общи условия, одобрени от ДКЕВР на
27.06.2016 г. и в сила от 11.08.2016 г.
Съгласно чл. 32, ал. 1 ОУ месечната дължима сума за доставената
топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се
извършва по смисъла на чл. 71 от Наредбата за топлоснабдяването, се
формира въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна
енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно
фактура от продавача.
Съгласно чл. 33, ал. 1 ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят.
Съгласно чл. 32, ал. 3 ОУ след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки.
Съгласно чл. 33, ал. 2 ОУ клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят.
Съгласно чл. 28 ОУ продавачът връчва чрез търговеца на
упълномощеното лице в СЕС изравнителните сметки /обща и индивидуални/
на клиентите, като датата на връчването на изравнителните сметки се
удостоверява с подпис на упълномощеното лице, а последното информира
клиентите в СЕС за общата изравнителна сметка, датата на получаването и
връчва индивидуалните изравнителни сметки срещу подпис, удостоверяващ
датата на връчването.
Съгласно чл. 33, ал. 4 и 5 ОУ продавачът начислява обезщетение за забава
в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 3, ако не са
заплатени в срока по ал. 2, а при неизпълнение в срок на задълженията по ал.
12
2, клиентите заплащат на продавача обезщетение в размер на законната
лихва от деня на забавата до момента на заплащането на дължимата сума
за топлинна енергия.
Видно от уредбата в действащите за процесния период общи условия,
мораторна лихва върху прогнозно определени суми за потребление на
топлинна енергия не се начислява. Такава се дължи само върху задължения за
реално потребена енергия, отчитана в края на отоплителния сезон
/изравнителни сметки/ или ежемесечно /при реално отчитане показанията на
топломерите и водомерите всеки месец/.
Задълженията на клиента на ТЕ е уговорено да се заплащат след изтичане
на 45-дневен срок от изтичането на периода, за който се отнасят, поради което
следва да се приеме, че падежът на същите възниква с изтичане на този срок.
При тези обстоятелства оплакванията на въззивниците във въззивните жалби,
че не са представени доказателства за публикуването на фактурите в сайта на
ищцовото дружество, са неоснователни.
Въззивниците не са релевирали оплаквания по отношение на
определените от районния съд суми за мораторна лихва върху главницата.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото във
въззивната жалба, когато контролира правилността на решението, поради
което въззивният съд не следва да обсъжда първоинстанционното решение по
тези въпроси. В този смисъл Решение № 288/29.12.2015 г. по гр.д. №
2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС. Следователно първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в частта, с която е признато за установено, че И. И.
дължи на ищцовото дружество сумата от 53,76 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия, както и в частта, с
която е признато за установено, че К. С. дължи на ищцовото дружество сумата
от 151,29 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия.
По отношение на вземането за мораторна лихва върху главницата за
дялово разпределение въззивният съд намира следното:
Изводите на първата инстанция по отношение присъждането на тази
лихва са неправилни, тъй като в общите условия не е уговорен конкретен
падеж на задължението за плащане на цена за дялово разпределение. При това
положение, за да изпадне в забава, длъжникът следва да е поканен от
13
кредитора съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени никакви
доказателства, от които да се установи, че ищецът е отправил подобна покана
до ответника за плащането на цената за дялово разпределение, поради което и
последният не е изпаднал в забава по отношение тези плащания и не дължи
обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В тази част първоинстанционното решение следва да бъде отменено.
По отношение на разноските:
В първоинстанционното производство:
В Определение № 224/09.05.2016 г. по ч.гр.д. № 5263/2015 г. на IV Г.О. на
ВКС е посочено, че „при постановяване на решението си въззивният съд
трябва, при спазване на правилата на чл. 78 от ГПК, да определи
дължимите се между страните разноски пред първата инстанция с оглед на
измененото решение и да присъди същите, заедно с направените пред
втората инстанция разноски“.
Предвид изхода на делото пред въззивната инстанция
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която К.
С. е осъдена да заплати на ищцовото дружество разноски за горницата над
238,67 лв. до присъдените 239,71 лв., както и в частта, с която И. И. е осъден
да заплати на ищцовото дружество разноски за горницата над 79,22 лв. до
присъдените 79,57 лв. Ищецът въззиваем „Топлофикация София” ЕАД следва
да бъде осъден да заплати на основание чл. 38 ЗА на адв. С. К. допълнително
възнаграждение от общо 2,58 лв. за оказаната безплатна правна помощ в
исковото и в заповедното производства, а на адв. Д. Ч. – допълнително
възнаграждение от 1,29 лв. за оказаната безплатна правна помощ в
заповедното производство. „Топлофикация София” ЕАД следва да бъде
осъдено да заплати на К. С. допълнителната сума от 1,29 лв., представляваща
съразмерна част от заплатено за исковото производство адвокатско
възнаграждение.
Във въззивното производство:
Предвид частичната основателност на всяка от въззивните жалби всеки от
въззивниците има право на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК да получи
съответна част от сторените деловодни разноски за въззивното производство.
По делото са представени договори за правна защита и съдействие при
14
условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., сключени между съответно И. И. и адв. К.
и между К. С. и адв. Ч.. При предоставена безплатна правна помощ по реда на
чл. 38 ЗА съдът определя по справедливост присъжданото адвокатското
възнаграждение.
С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Съдът на ЕС прие, че
наредба от национално ниво, която определя минимални размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер,
противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС. СЕС е категоричен, че националният съд
следва да откаже да приложи такова национално право, дори то да отразява
реалните пазарни цени на услугите в страната. Следователно НМРАВ има
само ориентировъчен характер и съдът не е задължен да се съобразява с
посочените в нея минимални размери.
Съгласно Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I
Т.О. на ВКС „нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства
на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в
наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни
случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на
спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото“. В този смисъл са и
Определение № 1954/19.04.2024 г. по ч.гр.д. № 3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС,
Определение № 892/10.04.2024 г. по ч.т.д. № 954/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 2199/08.08.2024 г. по т.д. № 1884/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС,
Определение № 4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС и
много други.
Съобразявайки, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност,
както и че пред СГС е проведено едно съдебно заседание, в което не са
събирани доказателства, а спорът не е с висок материален интерес, съдът
приема, че следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер от по
15
300,00 лв. за предоставените адвокатски услуги във въззивното производство.
С оглед основателната част от въззивните жалби следва да се присъдят суми,
както следва: 1,31 лв. в полза на адв. К. и 8,08 лв. в полза на адв. Ч..
Въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД е претендирала
заплащането на юрисконсултско възнаграждение, като съдът приема, че такова
не следва да се присъжда. Както подаденият отговор на въззивната жалба,
така и последващата молба са абсолютно бланкетни, като по време на
проведеното публично съдебно заседание не е изпратен процесуален
представител. Поради което и съдът приема, че не са налице доказателства,
които да обосноват извод за присъждане на възнаграждение за юрисконсулт.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 257/05.01.2024 г., постановено по гр.д. №
13655/2023 г. по описа на СРС, 120 състав, В ЧАСТТА, с която е признато за
установено, че К. Г. С., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК *********, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „****-4“, бл. ****, аб. № 196577, сумата от 4,44 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение,
както и В ЧАСТТА, с която е признато за установено, че И. Г. И., ЕГН
**********, дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, по
отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „****-4“, бл.
****, аб. № 196577, сумата от 1,48 лв., представляваща мораторна лихва
върху главницата за дялово разпределение, както и В ЧАСТТА ЗА
РАЗНОСКИТЕ, с която К. Г. С., ЕГН **********, е осъдена да заплати на
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, горницата над 238,67 лв. до
присъдените 239,71 лв., и с която И. Г. И., ЕГН **********, е осъден да
заплати на заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********,
горницата над 79,22 лв. до присъдените 79,57 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения положителен установителен иск за признаване
16
за установено, че К. Г. С., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК *********, по отношение на топлоснабден имот, находящ
се в гр. София, ж.к. „****-4“, бл. ****, аб. № 196577, сумата от 4,44 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение
за периода от 31.01.2020 г. до 21.12.2022 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения положителен установителен иск за признаване
за установено, че И. Г. И., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК *********, по отношение на топлоснабден имот, находящ
се в гр. София, ж.к. „****-4“, бл. ****, аб. № 196577, сумата от 1,48 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение
за периода от 31.01.2020 г. до 21.12.2022 г.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати
на адв. С. К. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от
2,58 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
правна помощ в исковото и в заповедното производства съобразно
отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати
на адв. Д. Ч. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от
1,29 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
правна помощ в заповедното производство съобразно отхвърлената част от
исковете.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати
на К. Г. С., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1,29
лв., представляваща съразмерна част от заплатено за исковото производство
адвокатско възнаграждение съобразно отхвърлената част от исковете.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 257/05.01.2024 г., постановено по гр.д. №
13655/2023 г. по описа на СРС, 120 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати
на адв. С. К. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от
1,31 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
правна помощ във въззивното производство съобразно уважената част от
въззивната жалба.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати
17
на адв. Д. Ч. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от
8,08 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
правна помощ във въззивното производство съобразно уважената част от
въззивната жалба.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на въззиваемия „Топлофикация София“ ЕАД – “Директ” ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18