РЕШЕНИЕ
№ 14770
гр. София, 30.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ц.Р.Ц
при участието на секретаря М.Р.И
като разгледа докладваното от Ц.Р.Ц Гражданско дело № 20231110158248 по
описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по искова молба на Г. Ш. Ч. срещу д.ф.З
Ищцата твърди, че на 21.08.2023 г. на същата е наложен запор върху трудовото й
възнаграждение, като за това е получила съобщение с изх. № *****/21.08.2023 г. от
ЧСИ М. М.. Така ищцата е разбрала, че срещу нея е образувано изпълнително дело №
***/2023 г. След справка ищцата установила, че последното извършено изпълнително
действие е извършено на 03.07.2015 г., а поканата за доброволно изпълнение й била
връчена на 05.06.2015 г. по изп. дело № ***/2015 г. Поради бездействие на взискателя,
встъпил в правата на кредитора – д.ф.З това изпълнително дело е прекратено и е
образувано изпълнително дело № ***/2023 г. при същия съдебен изпълнител – ЧСИ М.
М.. Ищцата счита, че вземането е погасено по давност, което обуславя правния й
интерес от водене на настоящото дело. Навежда, че процесният изпълнителен лист е
издаден на 05.04.2011 г. въз основа на заповед за изпълнение от 05.04.2011 г. по ч. гр. д.
№ ****/2010 г. по описа на Сливенски районен съд. Твърди, че видно от отбелязване
на изпълнителния лист, преди това при същия ЧСИ е било образувано изп. дело №
***/2015 г., по което дело последното изпълнително действие е от 03.07.2015 г., а
последното плащане – от 25.06.2020 г. Намира, че са налице основанията за прилагане
на разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, а именно в продължение на две години
не са извършвани изпълнителни действия по събиране на дълга, което обуславя
прекратяване на изпълнителното производство. Навежда, че извършените действия,
след изтичането на този 2-годишен срок, са невалидни. Отделно, за образуваното изп.
дело № ***/2023 г. ищцата не е била уведомена, като не е получила покана за
доброволно изпълнение, нито пък й е съобщено за извършена цесия в полза на
взискателя. Позовава се на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ВКС. Ето
защо моли съда да уважи предявения иск и да признае за установено, че ищцата не
дължи на ответника следните суми: сумата в размер на 6900 лева – представляваща
главница по договор №******/21.02.2008 г. за предоставяне на помощ de minimis за
закупуване на фураж за изхранване на животни млечно направление, лихва в размер на
1
2253,73 лева за периода 06.03.2008 г.- 05.10.2010 г., ведно със законната лихва, считано
от подаване на заявлението – 06.10.2010 г., до окончателното плащане, както и
разноските по делото в общ размер от 597,68 лева, от които 183,07 лева за държавна
такса и 414,61 лева за юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издаден
изпълнителен лист от 05.04.2011 г. п ч.гр.д. №****/2010 г. по описа на Сливенски
районен съд. Претендира сторените разноски, в това число адвокатско
възнаграждение.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени до ответника, като в срока
по чл. 131 ГПК е постъпил отговор, с който предявеният иск се оспорва като
неоснователен. Сочи, че изпълнително дело №***/2015 г. по описа на ЧСИ М. било
образувано на 24.04.2015 г., поради което от издаването на изпълнителния лист до
образуване на делото вземането не било погасено по давност. Сочи, че ищцата не била
упражнила правото си да предяви отрицателни искове или да възрази срещу
вземането. Позовава се на ППВС №3/18.11.1980 г. относно спирането на давността при
висящо изпълнително дело. Твърди, че по изпълнително дело №***/2015 г. са
постъпвали плащания, като последното било направено на 15.06.2020 г., като сочи, че
плащанията прекъсвали давността, тъй като били изпълнителни действия. На
04.07.2023 г. по повод молба на взискателя било образувано изпълнително дело
№***/2023 г., като по него на 18.09.2023 г. бил наложен запор върху трудовото
възнаграждение на ищцата. По изложените съображения, моли съда да отхвърли
предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното:
По делото не е спорно, а това се установява и от приетия като доказателство по
делото препис от изпълнително дело №************** по описа на ЧСИ М. М., рег.
№ ***, че на 05.04.2011 г. по ч.гр.д. №****/2010 г. по описа на РС Сливен в полза на
д.ф.Зе бил издаден изпълнителен лист срещу ищцата Г. Ш. Ч. за следните суми: сумата
в размер на 6900 лева – представляваща главница по договор №******/21.02.2008 г. за
предоставяне на помощ de minimis за закупуване на фураж за изхранване на животни
млечно направление, лихва в размер на 2253,73 лева за периода 06.03.2008 г.-
05.10.2010 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението –
06.10.2010 г., до окончателното плащане, както и разноските по делото в общ размер
от 597,68 лева, от които 183,07 лева за държавна такса и 414,61 лева за юрисконсултско
възнаграждение.
Въз основа на така издадения изпълнителен лист, на 24.04.2015 г. Националната
агенция по приходите е подала до ЧСИ М. М., рег. №*** молба за образуване на
изпълнително дело. С молбата е направено искане за налагане на запор върху
банковите сметки на длъжника, както и да бде вписана възбрана върху изрично
посочен в молбата недвижим имот на длъжника.
На 27.04.2015 г. е изпратена покана за доброволно изпълнение до длъжника-
ищец в настоящото производство, ведно с препис от подлежащия на изпълнение акт.
Поканата е получена лично от ищцата на 05.06.2015 г.
На 27.04.2015 г. е изпратено и запорно съобщение до „Първа инвестиционна
банка“ А за налагане на запор върху сметките на длъжника Г. Ш. Ч., получено от
банката на 04.05.2015 г. На 12.05.2015 г. е постъпил отговор от банката, с който се
уведомява ЧСИ, че Г. Ш. Ч. има разкрита банкова сметка, по която няма разполагаем
авоар.
На 18.06.2015 г. е внесена на каса на ЧСИ сумата в размер на 50 лева, с посочен
2
вносител – Г. Ш. Ч..
На 03.07.2015 г. е подадена молба от Националната агенция по приходите за
вписване на възбрана върху ½ идеална част от притежаван от длъжника недвижим
имот.
Впоследствие в периода от 22.07.2015 г. до 27.12.2019 г. почти ежемесечно са
постъпвали доброволни плащания по изпълнителното дело, част от които са с
наредител лица, различни от ищцата, като след 31.12.2017 г. липсват плащания, в
които като наредител да е посочена ищцата Г. Ш. Ч..
След извършеното плащане на 27.12.2019 г., последващото и последно плащане
по изпълнителното дело е постъпило на 15.06.2020 г.
На 19.01.2023 г. по изпълнителното дело е постъпила молба от НАП с искане за
налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, произтичащо от
трудовото правоотношение с „******“ ЕООД, както и да бъде наложен запор върху
вземанията по банковите сметки на длъжника.
След подаване на посочената молба ЧСИ не е предприел действия за прилагане
на поисканите изпълнителни способи, а с разпореждане от 20.03.2018 г. е прекратил
изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
На 04.07.2023 г. е подадена молба от НАП до ЧСИ М. М., рег. №*** за образуване
на ново изпълнително дело въз основа на процесния изпълнителен лист, въз основа на
която е образувано изпълнително дело № 2023***0400*** по описа на ЧСИ М.. С
молбата е поискано налагането на запор върху банковите сметки на длъжника, както и
върху трудовото възнаграждение на длъжника, произтичащо от трудовото
правоотношение с „******“ ЕООД, поискано е налагането на възбрана върху
индивидуализиран недвижим имот на длъжника.
На 11.08.2023 г. е изпратено запорно съобщение до „****“ ЕООД – работодател
на ищцата.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
По предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439, ал. 1 ГПК в
тежест на ответника е да докаже извършването на действия, спиращи или прекъсващи
погасителната давност за вземането.
Исковият ред за защита по чл. 439 ГПК на длъжника, срещу когото е издадена
заповед за изпълнение, е приложим при позоваване на факти, които са новонастъпили
– след влизане в сила на заповедта за изпълнение.
В разглеждания случай ищецът основава отрицателния си установителен иск на
изтекла давност, която счита, че е започнала да се отброява от 03.07.2015 г., когато по
изпълнително дело №************** било извършено последното изпълнително
действие, след който момент не били извършвани изпълнителни действия до 2023 г.,
когато е образувано изпълнително дело № 2023***0400*** по описа на ЧСИ М. М..
Съдът счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на
влязла в сила заповед за изпълнение и изпълнителен лист, изпълняемото право е
облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за
възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл.
416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не
може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на
чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава
ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от
3
чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, а
неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по
правни последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. "а" ЗЗД –
целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се
установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде
изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна
степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към
кредитора – виж например Решение № 3 от 04.02.2022 г. на ВКС по гр. дело №
1722/2021 г., ІV г. о., ГК, Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г.,
II т. о., ТК, Решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV г. о.,
ГК.
От приложеното изпълнително дело №************** по описа на ЧСИ М. се
установява, че поканата за доброволно изпълнение, ведно с подлежащия на
изпълнение акт са връчени лично на ищцата на 05.06.2015 г., от която дата за
последната е започнал да тече срок за възражение по чл. 414 ГПК. По делото не се
твърди и не се представят доказателства за подаване на такова, поради което съдът
намира, че заповедта за изпълнение е влязла в сила на 20.06.2015 г. От посочената
дата е започнала да тече 5-годишната давност за погасяване правото на принудително
изпълнение на вземанията. След образуването на изпълнително дело №437/2013 по
описа на ЧСИ Ангелов, рег. №**** до 26.06.2015 г. давност за вземането не е текла,
доколкото до този момент е било приложимо ППВС №3/18.11.1980 г., съгласно което
по време на изпълнителното дело давност не тече.
Според разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД, давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение №
2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/, като примерно и неизчерпателно са изброени
изпълнителните действия, прекъсващи давността. Взискателят има задължение със
свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, извършвайки
изпълнителни действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ,
включително като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и
прилагането на нови изпълнителни способи. При изпълнителния процес давността се
прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността,
защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на
закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът
може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още
не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато
взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две
години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а
не конститутивен характер. Поради това новата давност започва да тече не от датата
на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на
предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно
изпълнително действие.
4
Погасителната давност, започнала да тече на 26.06.2015 г. е била прекъсната на
03.07.2015 г. с молбата за налагане на възбрана върху изрично посочен от взискателя
недвижим имот на длъжника.
След подаване на посочената молба до 19.01.2023 г. не са искани или извършвани
каквито и да било действия по принудително изпълнение по изпълнително дело
№************** по описа на ЧСИ М. като последното е прекратено на 20.01.2023 г.
Следва да се приеме, че посочената молба от 19.01.2023 г., съдържаща искане за
извършване на конкретни изпълнителни действия, е прекъснала теченето на
погасителната давност за вземанията, предмет на изпълнителния лист. Както е
разяснено в ТР №2/2015 г. по т.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС искането да бъде
приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи. Бездействието на съдебният изпълнител да
приложи исканите способи в молбата не следва да се тълкува в ущърб на взискателя,
проявил активност в събиране на вземането си.
Посоченият извод не се разколебава и при съобразяване на извършените в
периода 22.07.2015 г. – 15.06.2020 г. доброволни плащания на суми по изпълнителното
дело от различни лица, доколкото доброволното плащане не представлява действие по
принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД. В случая извършените
доброволни плащания, постъпили с наредител ищцата Г. Ш. Ч. (последното такова от
31.12.2017 г.) не може да се приемат за действия прекъсващи давността на основание
чл. 116, б. „а“ ЗЗД, доколкото липсва волеизявление за признание на дълга от страна на
ищцата.
За да е налице признание на дълг е необходимо длъжникът да направи
(обективира) такова недвусмислено волеизявление, от което с категоричност да се
заключи, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е
направено (обективирано) волеизявлението. Волеизявлението на длъжника за това
следва да е еднозначно, като то може да е направено изрично – писмено или устно;
може да е обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е
удостоверил и в официален документ; може да е обективирано и чрез недвусмислени
конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на
длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. В
настоящия случай такива действия от страна на длъжника не са извършвани. Отделно
от това, частичните плащания на дълга не съставляват признание с последиците по чл.
116, б. "а" ЗЗД спрямо непогасената му част – Решение № 87/24.07.2015 г. по т. д. №
1171/2014 г., I TO на ВКС. По изложените съображения не може да се приеме, че
длъжникът е направил признание на задължението по смисъла на чл. 116, б. "а" от ЗЗД,
с което да е прекъсната течащата погасителна давност (в този смисъл и Решение №
236 от 10.01.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 5644/2019 г.).
С оглед на изложеното и доколкото съдът намери, че за периода от 03.07.2015 г.
до 19.01.2023 г. не са искани или извършвани действия по принудително изпълнение,
годни да прекъснат погасителната давност, предявеният иск с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК се явява основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има само ищцата. Същата претендира
присъждането на разноски за държавна такса в размер на 390,06 лева, както и сумата
от 1280 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за правна защита в настоящото
производство. Представени са доказателства за извършване на разноските.
Ответникът е релевирал възражение за прекомерност на претендираните от
ищеца разноски за адвокатско възнаграждение, което съдът намира за основателно.
5
Съдът, като взе предвид реалната фактическа и правна сложност на делото, както и
извършените от адв. П. действия по защита правата и интересите на ищцата в
настоящото производство, намира, че справедливият размер на адвокатското
възнаграждение, отговорността за който следва да бъде понесена от ответната страна
възлиза на сумата в размер на 600 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Г. Ш. Ч., ЕГН: **********, с
адрес ****** иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че е погасена по давност
възможността за принудително изпълнение по отношение на следните суми: сумата в
размер на 6900 лева – представляваща главница по договор №******/21.02.2008 г. за
предоставяне на помощ de minimis за закупуване на фураж за изхранване на животни
млечно направление, лихва в размер на 2253,73 лева за периода 06.03.2008 г.-
05.10.2010 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението –
06.10.2010 г., до окончателното плащане, както и разноските по делото в общ размер
от 597,68 лева, от които 183,07 лева за държавна такса и 414,61 лева за юрисконсултско
възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист от 05.04.2011 г. по ч.гр.д.
№****/2010 г. по описа на Сливенски районен съд.
ОСЪЖДА д.ф.З с адрес: ****** на Г. Ш. Ч., ЕГН: **********, с адрес: ********
сумата в размер на 990,06 лева – разноски в настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването на препис от съдебния акт на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6