№ 1893
гр. София, 12.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на трети април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Виктория М. С.ова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Виктория М. С.ова Въззивно гражданско дело
№ 20221100513129 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 13193/21.11.2022 г., постановено по гр. д. № 65921/2021 г. по описа на
Софийски районен съд, Гражданско отделение, 77 състав, е признато за установено по
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Н. Н. Р. обективно, кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ, че Н. Н. Р. дължи на „Т.С.“ ЕАД следните суми: 1./ 2 622,44 лева – цена на ползвана
топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 2, находящ се в гр. София, бул.
„*******, абонатен № 117003, за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК /14.06.2021 г./ до окончателното
изплащане, като искът е отхвърлен за горницата над уважения размер до пълния
претендиран размер от 2 739,61 лева; 2./ 42,28 лева – цена на извършена услуга дялово
разпределение през периода м.05.2018 г. – м.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК /14.06.2021 г./ до окончателното изплащане. С
посоченото решение са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Н. Н. Р. обективно,
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че Н. Н. Р. дължи на „Т.С.“ ЕАД следните
суми: 1./ 290,89 лева – лихва за забава, начислена върху вземането за топлинна енергия за
периода 15.09.2019 г. – 31.05.2021 г.; 2 ./ 8,64 лева – лихва за забава, начислена върху
вземането за дялово разпределение за периода 01.07.2018 г. – 31.05.2021 г.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника Н. Н. Р. са възложени сторените
от ищеца „Т.С.“ ЕАД разноски в заповедното производство в размер на 96,53 лева, както и
сторените в исковото производство разноски в размер на 902,52 лева.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „Б.Б.“ ООД.
1
Срещу първоинстанционното съдебно решение в частта, в която предявените искове
са уважени, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от
ответника Н. Н. Р., чрез назначения му особен представител адвокат С. Й.. В жалбата се
излагат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на решението в обжалваната
част, поради постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Поддържа се необоснованост в изводите на СРС досежно доказаност на исковите претенции
за доставена топлинна енергия до процесния недвижим имот. В тази връзка се сочи, че
районният съд не е обсъдил своевременно релевираните в отговора на исковата молба
възражения, че представените от ищеца документи не съставляват доказателства за
удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства, тъй като представляват частни
свидетелстващи документи, обективиращи изгодни за издателя им факти. Твърди се, че без
да е обсъдил тези възражения, СРС е достигнал до неправилен извод за основателност на
претенциите на „Т.С.“ ЕАД за топлинна енергия, кредитирайки изцяло приетите по делото
съдебно – техническа и съдебно – счетоводна експертизи, изготвени единствено въз основа
на горепосочените частни свидетелстващи документи. В този смисъл се поддържа, че по
делото не е доказано реалното предоставяне на процесните услуги по доставка на топлинна
енергия в претендираното от ищеца количество до имота на ответната страна. Заявява се, че
начинът на калкулиране на задължения от „Т.С.“ ЕАД е в нарушение на изискванията на чл.
13 от Директивата на ЕС относно ефективността при крайното потребление на енергия и
осъществяване на енергийни услуги /2006/32/ЕО/. Сочи се също, че по делото не са
ангажирани доказателства относно начина на отчисляване на технологичните разходи в
абонатната станция за процесния период. При така изложените аргументи се поддържа
неоснователност и недоказаност на исковите претенции, с оглед на което се моли за отмяна
на решението на СРС в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове в тяхната
цялост.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от насрещната страна – „Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Н.С., с който се
оспорва като неоснователна и се моли за потвърждаване на първоинстанционното решение в
обжалваната част. Претендират се разноски за настоящата инстанция за юрисконсултско
възнаграждение и разходи за особен представител на ответника – въззивник.
Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, в законоустановения
срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, не е изразило становище по въззивната жалба.
Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частите, в които
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Н. Н. Р. установителни искове са отхвърлени.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата за
установена от районния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от Софийски районен съд фактическа
обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен
интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
2
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от
09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Не се констатират допуснати от Софийски
районен съд нарушения на императивни материалноправни или процесуалноправни норми
при неговото постановяване.
Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на
първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във
връзка с конкретно релевираните доводи във въззивната жалба следва да се добави следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. чл. 149 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК в
доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
следните кумулативни предпоставки на предявените претенции: възникването,
съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т. е.
наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника
като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; доставянето от
ищеца и използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия;
стойността на доставената и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба
на ТЕ за заявения в исковата молба период се регулират със Закона за енергетиката (ЗЕ).
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция изм. и доп. – ДВ, бр. 74 от
2006 г./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е това физическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва ТЕ с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а
според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./, „битов клиент“
е клиент, който купува електрическа или ТЕ с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови
нужди.
Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по т. д. №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29
– 36 Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването; писмената форма не е форма
за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от
законодателя в разпоредбата на чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на ТЕ за битови нужди, дължащи
цената на доставената ТЕ по сключения с топлопреносното предприятие договор за
продажба на ТЕ за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на ТЕ за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на ТЕ те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет доставка на ТЕ за битови нужди
/чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената ТЕ. Това се отнася и за редакциите на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
ТЕ за битови нужди при публично известни ОУ потребителите на ТЕ за битови нужди.
3
В процесния случай не е спорно, а и се установява от събраните по делото писмени
доказателства, че процесният недвижим имот е топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира имотът/ е присъединена към топлопреносната мрежа.
По делото не е спорно обстоятелството, че ответникът Н. Н. Р. е собственик на
процесния недвижим имот, представляващ апартамент № 2, находящ се в гр. София, бул.
„*******, абонатен № 117003, в каквато насока са и събраните по делото писмени
доказателства – Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 48, том II, рег.
№ 8638, дело 211/2004 г., на нотариус Л.С., рег. № 400 на НК, видно от който А. – М.К.Е. и
К.А.Е. – като продавачи, са прехвърлили на Н. Н. Р. – като купувач, правото на собственост
върху гореописания апартамент № 2. По делото не са ангажирани доказателства, че
ответникът се е разпоредил с процесния имот преди исковия период, а и липсват твърдения
за това. В този смисъл настоящият състав приема, че ответникът се явява потребител на ТЕ
за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. той има качеството на „битов
клиент“ съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ, вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ, което обстоятелство по
същество не се оспорва по делото.
Разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови
нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора
за процесния период е сключен договор за продажба на ТЕ за битови нужди при публично
известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с
решение № 0У-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "Дневник" от
14.01.2008 г., Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути" и Общите
условия, одобрени с решение № 0У-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник
"Монитор", в сила от 11.08.2016 г.
Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите
(клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни
след влизането им в сила, да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В конкретния случай ответникът не твърди, а и не се установява да е
упражнил това право срещу ОУ на „Т.С.“ ЕАД, поради което настоящият състав намира, че
същият ги е приел.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона –
чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на ОУ. Ето защо ОУ на ищеца регулират спорното правоотношение.
По изложените съображения се налага изводът, че за исковия период между главните
страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет:
доставка на ТЕ за битови нужди относно процесния топлоснабден имот – обстоятелство,
което не е спорно по делото.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия
в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение, а дяловото
разпределение на ТЕ между страните в сградата се осъществява от топлопреносното
предприятие или от доставчик на ТЕ самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в
публичния регистър по смисъла на чл. 139а ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и в Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007
г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.). Топлинната енергия за отопление
на сграда – етажна собственост се разделя на ТЕ, отдадена от сградна инсталация, ТЕ за
4
отопление на общите части, и ТЕ за отопление на имотите в сграда – етажна собственост –
арг. чл. 142, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл. 145, ал. 1 ЗЕ ТЕ за отопление на имотите в сграда –
етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери,
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая, видно от протокол от общо събрание на етажната собственост от 30.10.2001
г., списък към него, договор от 20.11.2001 г., представените индивидуални справки /л. 85 – л.
86 СРС/, а и с оглед изложеното от вещото лице в констативната част от заключението по
СТЕ, се установява, че етажните собственици в сградата, находяща се на адрес: гр. София,
бул. „*******, са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на
ТЕ и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото лице –
помагач – „Б.Б.“ ООД.
Във въззивната жалба се релевира довод, че не е доказано реалното предоставяне на
процесните услуги по доставка на топлинна енергия до процесния недвижим имот, при
конкретно изложени съображения, че претенциите за доставена ТЕ се основават единствено
на представени от ищеца частни свидетелстващи документи, както и че не е установен
начинът на отчисляване на технологичните разходи в абонатната станция за процесния
период.
За установяване количеството и стойността на доставената в имота ТЕ през
процесния период, в хода на първоинстанционното производство е изслушана съдебно –
техническа експертиза /СТЕ/, неоспорена от страните, която въззивният съд кредитира като
пълна, обективна и обоснована. Експертното заключение е изготвено въз основа на
приложените по делото, а и на допълнително изискани от ищцовото дружество, фирмата за
топлинно счетоводство и топлофикационния район документи, с оглед на които вещото
лице е дало заключение относно реално потребената от ответника ТЕ през процесния период
в съответствие с разпоредбите на ЗЕ. Вещото лице е констатирало, че количеството
постъпила ТЕ в сградата – етажна собственост, находяща се в гр. София, бул. „*******, е
измервана чрез определено от ЗЕ средство за измерване – общ топломер, който е отчитан по
електронен път в 00:00 часа на всяко първо число на месеца посредством електронно
устройство „терминал“, като експертът е приложил към СТЕ и справка относно показанията
на топломера за исковия период; технологичните разходи съгласно заключението са били
приспаднати от общото количество ТЕ, влязло в абонатната станция, и са за сметка на
топлофикационното дружество. Съгласно посоченото в т. 6 от заключението
технологичните разходи са изчислявани за всеки месец по реда на чл. 58, ал. 2 от Наредба №
16-334 за топлоснабдяването и съобразно методика и приложение към чл. 61, ал. 1, т. 4.1. от
цитираната Наредба, като в Приложение № 1 към СТЕ са посочени ежемесечните стойности
на технологичните разходи за исковия период, ведно с примерното им изчисляване към
конкретен период. Eто защо, възраженията на въззивника, че по делото не е установен
начинът на отчисляване на технологичните разходи в абонатната станция, настоящият
състав намира за неоснователни, като в тази насока кредитира по реда на чл. 202 ГПК
заключението на приетата без възражения на страните техническа експертиза като
компетентно изготвено от лице със специални знания в съответната област. От техническата
част на експертизата се констатира, че през процесния период общият топломер, както и
средствата за търговско измерване, съобразно изискванията на ЗЕ, през двугодишен период
са преминавали през метрологични проверки за определяне на техническата им изправност
и експлоатационна мощност, провеждани от лицензирани юридически лица. Според
експертното заключение през процесния период в имота на ответника са начислявани суми
за отопление, битово горещо водоснабдяване /БГВ/ и сградна инсталация, като детайлно е
посочил как се формират те, възприемайки крайния извод, че това е ставало съобразно с
изискванията на действащата нормативна уредба. Констатирано е, че в имота е имало
отоплителни тела, както следва: 3 броя отоплителни тела с монтирани ИРРО и 1 брой щранг
– лира. Експертът е заключил, че сумите за отопление в имота са начислявани на база
5
показанията на 3 броя отоплителни тела с ИРРО и 1 брой щранг – лира, след извършен
реален отчет на 07.06.2019 г. и 24.06.2020 г.; сумите за ТЕ от сградна инсталация са
начислявани съобразно Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването – между
абонатите на база пълния отопляем обем на имота от 160 куб. м.; сумите за ТЕ за БГБ – за 2
броя потребители при норма на разход 0,140 куб. м. за 1 потребител за 1 денонощие и в
съответствие с т. 2 от чл. 69 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, изм.
ДВ, бр. 94 от 2013 г., в сила от 01.06.2014 г., на имот без водомер, и при констатация на
вещото лице, че начисленията са извършени съобразно измененията и допълненията на
Наредбата от 01.06.2014 г. и 09.06.2015 г.; през исковия период не е начислявана такса
„мощност“, тъй като тя е отменена с Решение на ДКЕВР от 28.06.2006 г. и Протокол №
2/30.06.2006 г. на Съвета на Директорите на „Т.С.“ ЕАД. От техническа гледна точка ФДР
също е изготвяла индивидуалните изравнителни сметки в съответствие с нормативните
изисквания, с оглед на което вещото лице изяснява, че е било отразено реално доставеното
количество ТЕ и е извършено изравняване между начислената от ищеца и реално дължимата
сума. Като краен резултат вещото лице е изчислило, че общата стойност на доставената до
имота на ответника ТЕ се равнява на сумата от 2 622,44 лева, след приспадане на сумата от
231,13 лева – сума за връщане от изравнителните периоди. Прието е, че дължимата сума за
дялово разпределение за периода м. 05.2018 г. – м. 04.2020 г. възлиза на 42,28 лева съгласно
изследваните писмени документи. При анализ на протоколите и свидетелствата за
метрологична проверка, касаещи исковия период, експертът е достигнал до извод, че общият
топломер в абонатната станция е преминал през изискуемите метрологични проверки в
съответствие с изискванията на ДАМТН.
В разпоредбата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ от действащата през процесния период
нормативна уредба се предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост заплащат доставената ТЕ по един от следните начини: 1) на 11 равни месечни
вноски и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни
– след изменението на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006 г.; 2) на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3) по реална месечна
консумация. Ето защо, при определяне стойността на действително потребената през
процесния период ТЕ следва да бъдат взети предвид резултатите от изравнителните сметки
в края на отчетния период, които показват дали фактурираните през този период суми са
били завишени или занижени, като отразяват реално доставеното количество ТЕ след
проверка на място на показанията на индивидуалните уреди за измерване. В случая, при
съобразяване на резултата от изравнителните сметки, изготвяни в края на всеки отчетен
период, СТЕ е приела, че реално доставеното до имота на ответника количество ТЕ за
процесния период възлиза на 2 622,44 лева, представляваща разлика между начислените
суми по фактури – 2 853,57 лева, и сумите за връща по изравнителните сметки – 231,13 лева,
като посочената стойност не включва предишни неплатени и просрочени суми и без
начисляване на лихви по тях. С оглед приетото от СТЕ първоинстанционният съд е уважил
предявения иск за доставена до имота ТЕ именно до размера на сумата 2 622,44 лева.
Предвид гореизложеното, съдът намира за доказано по делото количеството на
доставената до имота ТЕ за процесния период и нейната стойност, в каквато насока са и
мотивите на Софийски районен съд. В тази насока и предвид конкретно релевираните в
жалбата доводи, че по делото липсват доказателства за доставеното количество и за
качеството на подаваната топлинна енергия, следва да се посочи, че поначало
обстоятелството колко точно количество ТЕ е доставено в сградата и конкретно в жилището
на ответника е от значение единствено към доказването на размера на иска, като
евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно
чл. 162 ГПК. В разглеждания случай изводите на районната инстанция са направени при
съвкупна преценка на събраните доказателства – писмените, сред които индивидуални
справки за използвана ТЕ в имота на ответника, представени от ФДР с молба от 17.10.2022
6
г., и заключението на СТЕ. Противно на поддържаното във въззивната жалба експертното
заключение се базира не само на изходящи от ищцовото дружество документи, но и на
проверки на месечните отчети на общия топломер в сградата и дяловите разпределения от
фирмата за топлинно счетоводство. По делото са представени и приети като писмени
доказателства документи, касаещи разпределението на топлинна енергия /изравнителни
сметки/ за имота през процесния период, представени от страна на третото лице – помагач,
от които в съвкупност със заключението на вещото лице, работило и с лично проверените в
съответния топлофикационен район документи за процесния имот, може да бъде направена
преценка, че искът за главница е доказан по основание и размер. Вещото лице е установило
количеството ТЕ, доставена до имота през процесния период, стойността й, и че
измерванията в абонатната станция, начисленията по фактури, изравнителните сметки и
остойностяване на потребената ТЕ, са в съответствие с действащата през процесния период
нормативна уредба. По делото не са ангажирани доказателства, че количеството ТЕ не е
доставено до имота, че не е възможно натрупването на такова потребление или че е
доставено по-малко количество топлинна енергия, в какъвто смисъл са оплакванията на
въззивника, а в тежест на последния е било да докаже възраженията си - чл. 154, ал. 1 ГПК.
При горните мотиви въззивният съд намира за неоснователни и доводите във
въззивната жалба за допуснато нарушение на процесуални норми от Софийски районен съд
с кредитирането на заключение по експертиза, за изготвянето на която били използвани
единствено частни свидетелстващи документи, изхождащи от ищцовото дружество. Както
се посочи по-горе, видно от посоченото в самото експертно заключение, за неговото
изготвяне вещото лице е използвало както приложените по делото, така и допълнително
изискани от ищцовото дружество, фирмата за топлинно счетоводство и топлофикационния
район документи, т. е. не е ползвало само издадени от ищеца частни документи, както сочи
въззивникът. При изслушването на СТЕ ответната страна не го е оспорила, нито е оспорила
кубатурата на имота, включително не са представени документи, че тя е различна от
отразеното от вещото лице. Предвид изложеното настоящият състав намира, че обосновано
Софийски районен съд е кредитирал експертното заключение на СТЕ, приемайки въз основа
на него за доказани количествата доставена през процесния период ТЕ. Ответникът нито е
твърдял, нито е установил, че се е възползвал от предвиденото рекламационно производство
и че е оспорил изготвените от третото лице – помагач изравнителни сметки в установените
срокове съгласно Общите условия, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и
разпределението по чл. 70, ал. 6 от Наредбата за топлоснабдяването, поради което и с оглед
липсата на мотивирано оспорване на тези документи и по настоящото производство, съдът
намира, че разпределението е извършено по описания и отразен от експерта начин в
съответствие с нормативната уредба.
Във връзка с оплакванията на въззивника досежно калкулиране на задължения от
топлофикационното дружество в нарушение на чл. 13 от Директивата на ЕС 2006/32/ЕО,
настоящият състав ги намира за неоснователни. Разпоредбата на чл. 13 от Директива
2006/32/ЕО въвежда принципа за реалното отчитане на потребената енергия и реалното й
включване в сметките. Европейските директиви са актове, които обвързват по отношение на
дължимия резултат, но оставят националните власти да изберат формата и начина на
въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в
българското право в срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която дадена
директива не е въведена в действие в националното право своевременно, всеки правен
субект може да се позове пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който не следва
да прилага националните норми, които противоречат на разпоредбите на директивата.
Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като Директива 2006/32/ЕО е транспонирана в
българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност – §3 ДР на ЗЕЕ, а
нарушение на разпоредбите на този закон не се твърди и не се установява. Въззивният съд
приема, че след изтичането на посочения в чл. 18 от директивата срок вътрешното
7
законодателство е съобразено с чл. 13 включително по отношение ТЕ от сградна
инсталация, която също е реално консумирана от потребителите. Освен това чл. 13.1 от
Директивата изисква осигуряване на индивидуални измервателни уреди, доколкото това е
технически осъществимо. Ето защо, принципът за заплащане на реално потребената енергия
е спазен, тъй като е предвидено заплащане на изравнителни сметки, респ. възстановяване на
надвзети суми по изравнителни сметки. Ето защо, макар и да няма реално определена
месечна сума, е налице реална сума за отчетния период, който в случая е годишен.
При горните мотиви и след съвкупен анализ на приетите по делото доказателства
пред първата инстанция – индивидуални справки за използвана топлинна енергия в
процесния имот, както и от заключението по изслушаната и неоспорена от страните СТЕ,
което при преценка по реда на чл. 202 ГПК, следва да бъде изцяло кредитирано като
обективно и компетентно изготвено, настоящият състав намира, че е установено
потребеното количество ТЕ за имота на ответника за исковия период на стойност от 2 622,44
лева. До този извод е достигнал и СРС в обжалвания съдебен акт, който извод е правилен,
постановен при правилно прилагане и тълкуване на материалния закон и след преценка на
събраните доказателства.
Във въззивната жалба не се навеждат конкретни оплаквания относно претенцията за
дялово разпределение, поради което и с оглед правомощията на въззивната инстанция
съгласно чл. 269 ГПК, този въпрос не подлежи на обсъждане от настоящия състав.
Предвид изложеното и с оглед липсата на други конкретни оплаквания относно
правилността на обжалвания съдебен акт, с оглед правомощията си по чл. 269 ГПК,
въззивният съд намира, че първоинстанционното решение следва да се потвърди в
обжалваната част.
Относно разноските във въззивното производство
С оглед изхода на делото и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна
„Т.С.“ ЕАД следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 100 лева за
юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ, както и направените разходи за депозит за
особен представител на въззивника – ответник в размер на 304,07 лева.
Относно обжалваемостта на въззивното решение
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените искове
настоящото решение е окончателно.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13193/21.11.2022 г. по гр. д. № 65921/2021 г. по описа
на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 77 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , с
която е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, срещу Н. Н. Р.,
ЕГН **********, обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че Н. Н. Р. дължи на „Т.С.“ ЕАД
сумата от 2 622,44 лева – цена на ползвана топлинна енергия за топлоснабден имот –
апартамент № 2, находящ се в гр. София, бул. „*******, абонатен № 117003, за периода
01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК /14.06.2021 г./ до окончателното изплащане, и сумата от 42,28 лева – цена на
извършена услуга дялово разпределение през периода м.05.2018 г. – м.02.2020 г., ведно със
8
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК /14.06.2021 г./ до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Н. Н. Р., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, на
основание чл. 273, вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в общ размер на 404,07 лева – разноски за
въззивното производство, от които 100 лева – юрисконсултско възнаграждение, и 304,07
лева – депозит за особен представител.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „Б.“ ООД, ЕИК *******.
Решението е влязло в сила е необжалваните части.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9