Р Е Ш Е Н
И Е
гр. София, 22.08.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-16 състав, в публичното заседание на осемнадесети декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: Екатерина Стоева
при секретаря Весела Станчева разгледа
гр.д. № 11199 по описа за 2017г. на
съда и за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на производството е
предявен от О.Й.К. *** против Т.Г.Я. *** осъдителен иск за сумата
150 000лв. на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до изплащането.
В исковата молба излага, че е
бивш изпълнителен директор и представляващ „Б.Е.“ АД гр.Ботевград, което
дружество понастоящем е в производство по несъстоятелност. През 2010г. „Б.Е.“
АД подало жалба против Ревизионен акт № 900448/18.11.2009г. на ТД на НАП-Велико
Търново, потвърден с решение от 27.01.2010г. на директора на Дирекция
„Обжалване и управление на изпълнението“ при ЦУ на НАП, за отказ от данъчен
кредит по ЗДДС от 1 403 064.32лв. и начислени лихви от
327 105.32лв. Било образувано адм.д.№ 146/2010г. по описа на Административен
съд-Велико Търново, който с Решение № 179/13.05.2011г. отхвърлил жалбата. Упълномощените
тогава адвокати подготвили и депозирали пред ВАС касационна жалба, по която
образувано адм.д.№ 7702/2011г. на ВАС, І отделение. С оглед неблагоприятния
изход на делото при разглеждането му от ВТАС ищецът решил да потърси
допълнителна правна помощ, като се обърнал към ответницата-адвокат и в
проведени разговори го уверила във възможността решението на първата съдебна
инстанция да бъде отменено. За услугите си поискала възнаграждение от
150 000лв. с постигнато съгласие да се включи в защитата по делото пред
ВАС. Твърди на 04.09.2012г. да е заплатил посочената сума в брой на
ответницата, за получаването на която издала разписка от същата дата. Въпреки
това до приключване на делото пред ВАС не предприела правни и фактически
действия по него, а с решение № 1278/16.10.2012г. ВАС оставил в сила решението
на ВТАС. Поради това счита, че платената сума подлежи на връщане като получена
на неосъществено основание.
В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответницата оспорва иска с възраженията, че във връзка с
административното производство пред ВАС сключила договор за правна защита и
съдействие на 30.05.2011г. с „Б.Е.“ АД и страна по този договор е дружеството,
поради което ищецът не може да черпи права от неговото изпълнение или
неизпълнение. Ако поддържа да е изпълнил
задължението на дружеството по плащане на уговореното възнаграждение, то последното
се явява негов длъжник. Оспорва да е получила процесната сума с довод, че
разписката не обективира действителната воля на страните и даденото от нея
съгласие е привидно. Навежда твърдения, че поради липса на оказано съдействие /не
била упълномощена с пълномощно/ и в нарушение на уговореното в договора /възлагане
представителството и правната помощ и на други адвокати/ била поставена в
невъзможност да осъществи в пълнота поетата защита. Независимо от това твърди да
е осъществила такива действия, като предоставила на дружеството множество
правни съвети относно движението на
делото и възможностите за постигане благоприятен правен резултат. Релевира
възражение за изтекла погасителна давност.
С депозирана по делото молба от
29.01.2018г. в изпълнение на дадени от съда указания по чл.129, ал.2 ГПК, по-късно
в писмено становище на основание чл.143, ал.2 ГПК и чрез процесуалния си
представител в първото съдебно заседание на 23.10.2018г. ищецът е уточнил, че
процесната сума била платена с негови средства, а не с такива на дружеството, и
я претендира в качеството си на физическо лице. Плащането било осъществено с
цел поемане защитата на дружеството с уговорката и очакването между него в
лично качество и ответницата да бъде сключен впоследствие договор за правна
защита и съдействие. Тъй като такъв не бил сключен поддържа начална липса на
основание, в какъвто смисъл е и волята му досежно конкретното основание на
предявения иск. В тази връзка твърди, че
процесната сума не е предмет на договора с „Б.Е.“ АД, а се позовава единствено
на издадената от ответницата разписка за получаване на парите.
Поддържайки първоначално
заявените с отговора възражения ответницата оспорва процесната сума да се
отнася до нещо различно от защитата по
сключения с „Б.Е.“ АД договор и касае именно него. Счита, че и да е
имало плащане, то е осъществено на съществуващо правно основание.
Съдът, като взе предвид
становищата на страните и прецени доказателствата по делото, намира следното:
Разпоредбата на чл.55, ал.1 ЗЗД урежда три отделни фактически
състава, при наличието на които получилият имуществена облага е длъжен да я
върне-получено нещо без основание /начална липса на основание/, неосъществено основание /бъдещо такова, което
не е могло да се осъществи/ и отпаднало основание /дадено на основание
отпаднало с обратна сила/, като
разграничението им е направено в т.1 от ППВС № 1/28.05.1979г.
В съдебната практика, проведена с решение №
29/28.03.2012г. по гр.д.№ 1144/2010г. на ВКС, ІV г.о., се приема, че искът по
чл.55 ЗЗД е един и с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на
ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на
ответника е да докаже на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза
на чл.55 ЗЗД е налице, когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже
претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието
за получаване, но ищецът проведе насрещно доказване, че това основание е
нищожно. И в двата случая даденото е без основание. Втората и третата хипотези
са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието за
получаването, но ищецът проведе насрещно доказване, че това основание не се е
осъществило или е отпаднало. Ако основанието съществува, т.е. осъществили са се
фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от
нищожност, нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или
прекратяване по друга причина на сделката, искът е неоснователен.
Основанието на всеки иск са фактите, с които ищецът
свързва възникването и съществуването на спорното право, чиято защита търси. При
претенция за неоснователно обогатяване по чл.55 ЗЗД следва да изложи твърдения
не само относно даденото, но и да посочи фактическите обстоятелства или правни
доводи защо счита имущественото разместване за лишено от основание, което е от
значение за преценката на кой от трите фактически състава е иска и с оглед
разпределение на доказателствената тежест.
С предявения иск ищецът
претендира от ответницата връщане на сумата 150 000лв. с твърдението да е
платена неоснователно по чл.55, ал.1 ЗЗД. Въз основа изложеното в исковата
молба и допълнително направените към деня на първото съдебно заседание уточнения
поддържа да е дал на ответницата сумата от 150 000лв. за да поеме защитата
на представляваното към този момент от него дружество „Б.Е.“ АД по
административно дело във ВАС, по което било страна. Средствата били негови, а
не на дружеството, и при даването действал не като представляващ, а в лично
качество с уговорката да сключат договор за правна защита и съдействие. Без да
отрича сключения преди това договор със същия предмет между ответницата и „Б.Е.“
АД твърди, че посочената сума не е възнаграждение по него. Тъй като не бил
сключен договор за правна защита и съдействие между тях твърди даденото да е
било при начална липса на основание с изрично позоваване на първия фактически
състав на чл.55, ал.1 ЗЗД и като такова подлежи на връщане.
Въпреки известната непоследователност в първоначално
заявените и уточнени в хода на делото фактически обстоятелства съдът намира
същите в достатъчна степен да индивидуализират спора и в приложение
диспозитивното начало в процеса съобразно волята на ищеца приема правна
квалификация на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Като доказателство по делото е
приета разписка /стр.4/, в която ответницата декларирала, че на 04.09.2012г.
получила от ищеца 150 000лв. във връзка със сключен договор за правна
помощ. Авторството на документа не е оспорено и съобразно чл.180 ГПК доказва материализираното
изявление да е направено от нея. Самото изявление е удостоверително относно
факта на получаването и доколкото този факт е неизгоден за ответницата
съставлява извънсъдебно признание за осъществяването му в обективната
действителност. Обстоятелството, че сумата не е била включена в данъчните декларации,
както и доводът за законово задължение плащания със суми по-големи от
15 000лв. да се извършват само по банков път не са в състояние да опровергаят
изявлението на ответницата и в този смисъл да оборят материалната
доказателствена сила на разписката. Ето защо съдът приема за доказано
предаването, съответно получаването на процесната сума.
От фактическа страна не е спорно
към 2012г. ищецът да е бил изпълнителен директор и представляващ „Б.Е.“ АД. По
повод ревизионен акт, с който бил отказан данъчен кредит по ЗДДС, дружеството
подало жалба с образувано адм.д.№ 146/2010г. по описа на Административен
съд-Велико Търново. С решение от 13.05.2011г. съдът отхвърлил жалбата и срещу
него подадена касационна жалба с образувано адм.д.№ 7702/2011г. по описа на ВАС.
Касационната инстанция се произнесла с окончателно решение на 16.10.2012г., с което обжалваното било
потвърдено.
Не се спори също, че на 30.05.2011г.
между ответницата, в качеството на адвокат, и „Б.Е.“ АД, представлявано от ищеца,
бил сключен договор за правна защита и съдействие по делото пред ВАС с
уговорено възнаграждение от 300 000лв., платимо в случай на положително
решение в полза на дружеството. В издадената от ответницата разписка е посочено
процесната сума да е получена на 04.09.2012г. във връзка със сключен договор за
правна помощ. Тук следва да се посочи, че в исковата молба и в течение на
делото ищецът поддържа платената сума да е била предназначена за защитата на
дружеството в съдебното производство пред Върховния административен съд.
Тези доказателства установяват по
безспорен начин плащането на сумата да е било осъществено на правно основание,
предпоставящо неоснователност на предявения иск.
Защитата на дружеството в
административното производство е била предмет на договора за правни услуги,
който предвижда възнаграждение, плащането на което поставено в зависимост от
изхода на делото. Договорът е сключен и страни по него са ответницата и
търговското дружество, поради което и на основание чл.21, ал.1 ЗЗД относно
неговото изпълнение обвързва само тях. Плащането на процесната сума от ищеца е
осъществено по време след сключване на договора, като разписката съдържа не
само изявление за факта на получаването, но и причината за това-„във връзка със
сключен договор“. Съпоставени двата документа по съдържание и смисъл на материализираните волеизявления водят до извода,
че сумата от 150 000лв. представлява възнаграждение по договора за правни
услуги.
По
делото не са ангажирани никакви доказателства, които да сочат на някакви отношения
между ищеца и ответницата /освен личното им познанство/, различни от тези по
договора за правни услуги и по-специално за разговори за сключването между тях
на друг такъв /паралелен/ договор. Ищецът се позовава и основава правото си
единствено на разписката, но съдържанието й опровергава напълно подобно
твърдение, защото в нея е посочено сумата да е платена във връзка с вече
сключен договор. Без значение е дали последния е този от 2011г. /съдът обоснова
такъв извод/ или съвсем друг, тъй като документа визира причина за плащането, а
това е достатъчно да изключи наличието
на законовата предпоставка на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД-липса на основание.
В тази
връзка следва да се отбележи непоследователната позиция на ищеца по делото,
който в обосновката си за възникнало в негова полза право да получи обратно
платената сума в исковата молба на практика се позовава на договора от 2011г.,
а впоследствие поддържа друго. Едновременно с това също в исковата молба е
посочил, че като резултат от водените разговори ответницата се съгласила да се
включи в защитата по делото, срещу което й заплатил процесните 150 000лв.,
което самостоятелно навежда на договаряне и в този смисъл имуществено
разместване при наличието на основание.
В
допълнение на горното, с оглед извода на съда сумата да представлява
възнаграждение по договора за правни услуги от 2011г., ако и плащането да е
било с лични средства /независимо в какво качество/ и ищецът е имал интерес от
това, с тях е погасено чуждо задължение. В този случай би била приложима
разпоредбата на чл.74 ЗЗД, според която този, който е изпълнил едно чуждо
задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на
кредитора. Суброгацията поражда правото на третото лице да иска от длъжника да
му възстанови това, което е изпълнило на кредитора, а в случая това е
дружеството.
При този
изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в тежест на ищеца следва да се
възложат направените от ответницата разноски от 5000лв. за платено адвокатско
възнаграждение.
Водим от
горното съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от О.Й.К., ЕГН **********, с адрес ***, против Т.Г.-Я. Д., ЕГН **********, с
адрес ***, иск за сумата 150 000лв. на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането.
ОСЪЖДА О.Й.К.,
ЕГН **********,***, да заплати на Т.Г.-Я. Д., ЕГН **********,***, разноски по
делото на основание чл.78, ал.3 ГПК от 5000лв.
Решението може да се обжалва в
двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване препис на страните.
СЪДИЯ: