Р Е Ш Е Н
И Е
гр. София, 25.02.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-1 състав, в публичното заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: Екатерина Стоева
при секретаря Весела Станчева
разгледа гр.д. № 1144 по описа за
2018г. на съда и за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на производството е предявен от В.А. М.срещу З. „Л.И.“
АД *** осъдителен иск за сумата 180 000лв., частично от 220 000лв., с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със
законната лихва от 25.05.2014г. до окончателното изплащане.
Твърденията са за настъпило на 25.05.2014г. в землището
на с.Комарево, местността „Гръстелник“
пътно-транспортно произшествие, причинено от виновното и противоправно
поведение на Г.Н.Ц., като водач на л.а.Хонда с рег. №
******който в пияно състояние не контролирал непрекъснато управляваното
превозно средство и не се съобразил с релефа на местността, при което навлязъл
във воден басейн и поради дълбочината му автомобилът потънал. Като последица от
това починала пътничката в него Б. Ю.А.. Ищецът живеел на съпружески начала с
пострадалата в продължение на 3 години и твърди поради смъртта й да е претърпял
неимуществени вреди. Навежда, че изключително тежко преживял загубата й, още повече, че също бил в
потъващия автомобил и се опитал да я спаси, но не успял. Между тях съществували
обич и разбирателство, подкрепяли се във всичко, били много щастливи и
удовлетворени от съвместното си съжителство. Правели планове да създадат
семейство с деца, като за целта ищецът закупил къща. Загубата на любимата в
трагичното събитие му причинила много душевни болки и страдания и изпитвал
непреодолима мъка. За тези неимуществени
вреди претендира от ответника обезщетение, в качеството на застраховател по
застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния за произшествието водач.
Ответникът оспорва активната
легитимация на ищеца с твърденията, че починалата е живяла в едно домакинство
към деня на смъртта си със своята майка и нейния съпруг, поради което оспорва с
пострадалата да са живели на съпружески начала и да попада всред лицата, които
имат право на обезщетение за неимуществени вреди. Навежда, че набеденият за
водач на автомобила Г.Ц. непосредствено след произшествието бил открит на
задната седалка, поради което оспорва той да е го е управлявал и в този смисъл
да е реализирал фактическия състав на чл.45 ЗЗД, респ. ако се установи, че
управлението е било осъществено от ищеца е налице изключението по чл.268 КЗ
/отм./- застрахователят не дължи обезщетение за вреди понесени от виновния
водач. Релевира възражения за недействителност на
застрахователния договор по застраховка „Гражданска отговорност“ поради липса
на съгласие, предмет и застрахователен интерес, както и такива той да не е
породил правно действие с твърдение за неплащане на застрахователната премия на
падежа с последица прекратяването му преди деня на произшествието, включително данни
за сключена застраховка „Гражданска отговорност“ в З. „Б.В.И.Г.“, поради което
оспорва пасивната си легитимация. Ищецът бил в автомобила към момента на произшествието
и навежда собственото му поведение да е допринесло за смъртта на Б. А. с
твърдения, че я накарал да се качи в автомобил управляван от лице след употреба
на алкохол и други упойващи вещества /амфетамин/,
както и не положил усилия да й помогне да излезе от потъващия автомобил, което
направил за себе си. Навежда изключителна вина за настъпването на вредоносните
последици да има ищеца, както и в условията на съпричиняване
заедно с починалата с твърдение да не са използвали предпазни колани. Оспорва ищецът
да е претърпял неимуществени вреди, респ. претендираното
обезщетение по размер. Релевира възражение за изтекла
погасителна давност на искането за законна лихва.
Конституираното на основание
чл.219, ал.1 ГПК трето лице-помагач на страната на ответника З. „Б.В.И.Г.“***
оспорва към датата на произшествието да е бил страна по действаща застраховка
„Гражданска отговорност“ за л.а. Хонда с рег. № ******Твърди,
че договорът по посочената от ответника застрахователна полица е бил прекратен
още на 26.02.2014г. на основание чл.202 КЗ /отм./. Оспорва иска с доводи за липса на осъществен деликт
по чл.45 ЗЗД с твърдение да е налице случайно събитие, както и автомобилът да е
бил управляван от пострадалата. Оспорва активната материална легитимация на
ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди. Също навежда възражение за съпричиняване по съображения по същество съвпадащи с тези
на ответника. Противопоставя възражение
за изтекла погасителна давност за главното вземане и за лихви за забава.
Конституираните по чл.219, ал.1 ГПК трети лица-помагачи на страната на ответника Г.Д.Ц. и Е.Г.Ц. изразяват
становище за неоснователност на иска.
Съдът, като взе предвид
становищата на страните и прецени доказателствата по делото, намира следното:
Приложими към спорното материално правоотношение са
правилата на Кодекса за застраховането /отм./, съобразно §22 от ПЗР на КЗ /в
сила от 2016г./, а предявеният от ищеца иск е с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./.
Разпоредбата на чл.226, ал.1 КЗ /отм./ регламентира прякото
право на увредения, спрямо който застрахованият е отговорен, да иска
обезщетение от застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" за причинените вреди. Предпоставките за уважаване на иска са наличието
на валидна и
действаща към датата на събитието застраховка "Гражданска отговорност", покриваща отговорността на
причинителя на вредите и осъществяване
от последния на деликт чл.45 -противоправно
деяние, вреда, причинна връзка между деянието
и вредата. На основание чл.45, ал.2 ЗЗД вината на причинилия
вредите се предполага до доказване на противното.
Ответникът не е оспорил издаването
на застрахователна полица № 22114001264912 от 02.05.2014г. обективираща
договор за задължителна за автомобилистите застраховка „Гражданска отговорност“
между него и Г.Ц. за л.а. Хонда CR-V с шаси JHLRD1850WC260598. В полицата не е посочен
регистрационния номер и номер на контролния талон, но събраните по делото
доказателства установяват по безспорен начин, че именно с този автомобил, който
е с английска регистрация ******е било
причинено произшествието. Налице е и идентичност между лицето, посочено в
досъдебното производство за водач на автомобила при произшествието /Г.Н.Ц./ и
посоченото за страна по договора /Г.Н.Ц./ при пълно съвпадение на ЕГН **********,
като разликата в презимето очевидно се дължи на допусната техническа грешка при
изписване в полицата на презимето.
Във връзка с оспорването
истинността на положения за застрахован в полицата подпис по делото е изслушано
заключение на вещо лице по СГр.Е, неоспорено от
страните и кредитирано от съда, според което подписът принадлежи на лицето
посочено за автор на волеизявлението-Г.Ц.. Поради това възражението за
нищожност при липса на съгласие по чл.26, ал.2 ЗЗД е неоснователно.
Като основание за нищожност на
договора за застраховка по чл.195, ал.1 КЗ /отм./ ответникът е навел, че Г.Ц.
придобил автомобила от А.П.П. на 17-18.05.2014г.
/една седмица преди инцидента/ като заплатил при закупуването му 700лв. капаро
с уговорката за доплащане на останалата част от продажната цена до 2000лв. и
прехвърляне правото на собственост направо в КАТ. Полицата е издадена преди
това на 02.05.2014г. Позовава се на съставения констативен протокол за ПТП с пострадали лица от
25.05.2014г. и постановление от 25.11.2015г. на Прокурор при ОП-Плевен за
прекратяване на воденото по случая ДП № С-109/2014г., в които като собственик
на автомобила е посочен А.П.. Въз основа на това поддържа, че към датата на
сключване на застрахователния договор Г.Ц. не е имал качеството на застрахован
и е застраховал автомобил, който не е притежавал, нито е ползвал на законно
основание по смисъла на чл.257, ал.1 КЗ /отм./, поради което не е имал
застрахователен интерес. Възражението е неоснователно.
По делото не са събрани
доказателства /няма и твърдения/ правото на собственост върху автомобила да е
било прехвърлено на Г.Ц. във формата предвидена в чл.144 ЗДв.П,
от което следва, че към деня на сключване на застрахователния договор и към
деня на произшествието собствеността е принадлежала на А.П.. Но това
обстоятелство не изключва интереса от застраховането по следните съображения:
На основание чл.195, ал.1 КЗ
/отм./ застрахователния договор е действителен, когато е налице застрахователен
интерес, а според дефиницията в §1, т.34
от ДР на КЗ /отм./ това е правно
призната необходимост от защита срещу последиците от застрахователно събитие.
Застраховката
"Гражданска отговорност" е вид имуществена застраховка, при която
обект на застраховане е гражданската отговорност /деликтна
или договорна/ на застрахования за причинените от него на трети лица
имуществени и неимуществени вреди, т.е. неговия пасив, а не актив. Докато при
другите видове имуществени застраховки застрахователният интерес е
правоотношението, в което застрахованият се намира спрямо конкретно имуществено
благо, при застраховка "Гражданска отговорност" това е правоотношението
относно вещи или дейност, пораждащи риск от увреждането на трети лица /Решение № 100/05.08.2013г. по т.д.№ 1007/2012г. на
ВКС, І т.о./.
Правната
уредба на КЗ /отм./ не обвързва застрахователния интерес от договор за
застраховка „Гражданска отговорност“ единствено с правото на собственост върху
моторното превозно средство, за което се сключва. Такъв интерес е налице не само по отношение на
лицата, които притежават превозното средство, но и тези, които го ползват-чл.257,
ал.2 КЗ /отм./. Съгласно разпоредбата застраховани лица са собственикът на моторното
превозно средство, за което е сключен застрахователен договор, както и всяко
лице, което го ползва на законно основание. Във връзка с последното чл.267,
ал.2 КЗ /отм./ постановява, че застрахователят покрива и отговорността за вреди, причинени във връзка с притежаването
или използването на моторно превозно
средство от лице, което не
е изрично или мълчаливо упълномощено за това, при
условие, че не е придобило владението върху него чрез кражба, грабеж
или престъпление по чл.346 НК. Наред със собственика
застраховани са всички водачи, които са причинили вреди, притежавайки или използвайки
чуждо МПС, за което има валидна застраховка "Гражданска отговорност".
Затова за наличието на застрахователен интерес е достатъчно към деня на
застрахователното събитие водачът да е управлявал МПС със сключена застраховка
"Гражданска отговорност", като е без значение кой я е сключил и дали
е бил собственик. А това е така, защото законът изисква за всяко МПС да има задължителна
за автомобилистите застраховка "Гражданска отговорност" /арг. от чл.249 и чл.259 КЗ-отм./ с оглед необходимостта да
бъдат защитени интересите на пострадалите лица. Според §1, т.35 от ДР на КЗ
/отм./ автомобилист е собственикът, ползвателят, държателят или водачът на
моторно превозно средство, който във връзка с притежаването или използването му
може да причини вреди на трети лица. Допълнителен аргумент е и разпоредбата на
чл.315, ал.1 КЗ /отм./, предвиждаща налагането на глоба или имуществена санкция
на лице, което не изпълни задължението си да сключи задължителна застраховка по
чл.249, т. 1 или т. 2 или което управлява моторно превозно средство, във връзка
с чието притежаване и използване няма сключен и действащ договор за
задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите.
В
случая от събраните по делото доказателства по безспорен начин се установява,
че процесният лек автомобил е бил във владение и се е
ползвал от сключилият застраховката с ответното дружество Г.Ц., макар да не е
бил негов собственик. По данни на ответника е възнамерявал да го купи като е
имал уговорка за това със собственика. Липсват доказателства да е бил изрично
упълномощен, но не са ангажирани и доказателства да е установил владение чрез
престъпление /чл.267, ал.2 КЗ /отм./, от което следва, че автомобилът му е бил
предаден от собственика с мълчаливото упълномощаване да го ползва и управлява с
оглед бъдещото прехвърляне на собствеността. Следователно договорът за
застраховка „Гражданска отговорност“ е сключен при наличието на застрахователен
интерес, а Г.Ц. се явява застрахован по смисъла на чл.257, ал.2 КЗ /отм./ като
лице, което ползва превозното средство на законно основание.
Възражението
на ответника застраховката да не е произвела правно действие поради невнасянето
на първата вноска от премията на падежа с позоваване на чл.187 КЗ /отм./ и с
оглед разпоредбата на чл.202, ал.2 КЗ /отм./ да е била прекратена на
17.05.2014г. по време преди настъпване на застрахователното събитие съдът също
намира за неоснователно.
Съгласно чл.187 КЗ /отм./ застрахователният договор влиза в сила след плащането
на цялата дължима премия или на първата вноска от нея при разсрочено плащане на
премията, освен ако със закон е предвидено или в договора е уговорено друго. При
неизпълнение задължението на застрахования за плащане на разсрочена вноска от премията
разпоредбата на чл.202, ал.1 КЗ /отм./ дава право на застрахователя да намали
застрахователната сума, да измени договора или да го прекрати. Той може да
упражни някое от тези права не по-рано от 15 дни от датата, на която
застрахованият е получил писмено предупреждение, като то се смята за връчено и
когато в застрахователната полица застрахователят изрично е посочил кое от
правата по ал.1 ще упражни след изтичането на 15-дневния срок от датата на
падежа на разсрочената вноска-чл.202, ал.2 КЗ /отм./. По силата на ал.4 от
същия член, ако е било уговорено застрахователното покритие да започне, без да
е платена цялата премия или първата вноска при разсрочено плащане,
застрахователят има право да иска плащането й със законната лихва от деня на
забавата. Тези норми намират приложение и за договорите за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ с оглед препращащата разпоредба на чл.260, ал.2 КЗ
/отм./.
Видно от представената застрахователна полица застрахованият е дължал
премия от 162.50лв. на четири вноски с падеж и размер съответно 52.04лв. на
02.05.2014г., 40.62лв. на 03.08.2014г., 40.62лв. на 03.11.2014г. и 40.62лв. на
03.02.2015г. Договорът е сключен от „Е.И.“ ЕООД, като застрахователен агент на
ответното дружество.
По
делото не се спори относно плащането на първата вноска, а дали това е станало
на падежа 02.05.2014г. Ответникът отрича такова изпълнение като се основава на
представено извлечение от счетоводната си система, според което вноската е
отчетена и заплатена на застрахователното дружество едва на 01.11.2014г. Посочения
документ /стр.115/ е издаден от застрахователния агент „Е.И.“ ЕООД и
действително визира плащане на вноската на 01.11.2014г., но съдържанието му не
удостоверява то да е извършено от застрахования, а удостоверява на тази дата да
е била отчетена вече получената сума от застрахователния агент на
застрахователя. Тук следва да се има предвид разпоредбата на чл.167, ал.8 КЗ
/отм./ сочеща, че паричните средства, платени на застрахователния агент от
потребителите на застрахователни услуги, се смятат за изплатени на
застрахователя, както и на чл.176, ал.1 КЗ /отм./, според която застрахователният
агент се отчита пред застрахователя по ред и начин, предвидени в договора за
застрахователно агентство. Следователно този документ не доказва твърдяния от ответника факт, а доказва деня, в който
вноската му е била отчетена. Късното отчитане е непротивопоставимо
на ищеца, защото има значение единствено в отношенията между застрахователя и
агента.
На
следващо място, в застрахователната полица е посочено, че при неплащане на
разсрочена вноска застрахователният договор се прекратява с изтичане на
15-дневен срок от датата на падежа на разсрочената вноска в съответствие с
чл.202, ал.2 КЗ. Така уговореното сочи кое право застрахователят е избрал да
упражни в случай на неизпълнение от застрахования, но едновременно с това
визира прекратяването, като правна последица, да настъпи при неплащане на която
и да е от вноските. Наличието на тази клауза предпоставя
в отклонение от диспозитивната норма на чл.187 КЗ
/отм./ постигнато съгласие между страните, че застрахователното покритие
започва преди плащането на първата вноска от премията, поради което приложение
намира чл.202, ал.4 КЗ /отм./ вр. чл.260, ал.2 КЗ /отм/. Предвид това възражението на ответника застраховката да
не е произвела правно действие се явява неоснователно.
Установява
се, че застраховката е прекратена на 19.08.2014г. поради невнесена вноска, като
видно от представената справка на Гаранционен фонд отразяването на това
обстоятелство е въз основа подадени на 20.11.2014г. данни от ответното
дружество-застраховател /чл.294 КЗ-отм./. Датата на прекратяването съответства
на деня, в който е изтекъл 15-дневния срок от падежа на втората вноска.
В
обобщение на изложеното договорът за застраховка „Гражданска отговорност“ е
валиден и със сключването му произвел правно действие в отношенията между
застрахователя и застрахования. Прекратяването поради неизпълнение задължението
за плащане на втората вноска от премията с падеж 03.08.2014г. е настъпило след
произшествието, която правна последица има действие занапред. Следователно
ответникът се явява пасивно материалноправно
легитимиран да отговаря по предявения иск на ищеца за заплащането на
обезщетение за вреди.
Въпросът дали към деня на произшествието за същия
автомобил е имало и друга застраховка „Гражданска отговорност“ в случая е ирелевантен. Според Решение
№ 100/05.08.2013г. по т.д.№ 1007/2012г. на ВКС, І т.о., при наличието на
два застрахователни договора по задължителна застраховка "Гражданска
отговорност на автомобилистите" за едно и също МПС, при еднакви покрити
рискове, по-късно сключеният застрахователен договор е действителен /арг. от чл.195 КЗ-отм./. Застрахователят по всеки договор дължи
заплащането на обезщетение за причинените вреди до размера на уговорената
застрахователна сума, когато спрямо него е отправена претенция. Затова
отговорността на застрахователя по единия договор не се изключва само поради
сключването на втори договор с друг застраховател. Наличието и на друг договор за застраховка
„Гражданска отговорност“ би имало значение за обема на отговорност на
застрахователя, от който се претендира обезщетение в случай на плащане по
идентична претенция от другия застраховател на обезщетение за същите вреди. Настоящия
случай не е такъв. Данните по делото сочат, че за същия автомобил е била
сключена през 2013г. застраховка „Гражданска отговорност“ от собственика със З.
„Б.В.И.Г.“, прекратена на 26.02.2014г. преди настъпване на произшествието. При
извода, че към деня на събитието е действала сключената с ответника
застраховка, обуславящо пасивната му легитимация, извън релевантните и
подлежащи на доказване обстоятелства е дали са били налице предпоставките за
прекратяване на първата сключена по време застраховка.
Образуваното по случая ДП № С-109/2014г. по описа на
ОП-Плевен е прекратено с постановление на ОП-Плевен от 25.11.2015г. с обоснован
извод, че водач на автомобила е бил Г.Ц.,
чиито действия и поведение разкриват признаците на престъпление по чл.343,
ал.3, б.“б“ вр. ал.1 НК, но с оглед смъртта му в
произшествието е невъзможно продължаване на наказателно преследване. Постановлението
на прокурора не обвързва настоящия съд със задължителна сила, доколкото на
основание чл.300 ГПК с такава се ползва само влязлата в сила осъдителна присъда
/включително решение по чл.78а НК или споразумение/ в пределите относно
извършването на деянието, неговата противоправност и
вината на дееца. То не съставлява и доказателство за механизма на
произшествието и поведението на участниците в него, защото отразява мнението на
компетентния орган относно наличието или не на предпоставки за наказателно
преследване на определено лице /Решение № 43/16.04.2009г. по т.д.№ 648/2008г.,
ВКС, ІІ т.о., Решение № 29/14.05.2016г. по т.д.№ 94/2015г., ВКС, І т.о. и др./.
Поради това съдът следва да извърши
самостоятелна преценка относно осъществяване фактическия състав на чл.45 ЗЗД въз основа събраните в настоящото производство доказателства.
Механизмът и обстоятелствата, при които е настъпило
пътно-транспортното произшествие се установяват от събраните по делото писмени
доказателства, свидетелски показания и заключенията на вещи лица по основна и
повторна КСМАТЕ. От тях по безпротиворечив начин се
установява, че на 24.05.2014г. късно вечерта ищецът, Б. А. и Г.Ц. били в
заведение в с.Комарево. Около 2ч. след полунощ на 25.05.2014г. го напуснали и с
управлявания от Г.Ц. *** близост до селото, където имало голяма компания. По
пътя срещнали св.Ж.Н. и го взели със себе си. След като пристигнали на мястото
имало много хора, които се черпели и се настанили при тях. След около час и
половина решили да отидат на друго място /бивша ловна хижа/ и се качили в
автомобила-Г.Ц. на предна дясна седалка на шофьорското място /десен волан/,
ищецът В. М.на предна лява седалка до него, а Б. А. и Ж.Н. на задните седалки
съответно в ляво и в дясно. След известно време управлявания от Ц. автомобил се
озовал на черен път в местността „Гръстелник“, покрит
с баластра и предназначен за движение на строителни машини за изваждане на
инертни материали от намиращото се в района старо корито на р.Вит, който достигал до водоем. Пътят
не бил обезопА.с мантинели,
липсват банкети, както и не бил обозначен с маркировка или пътни знаци, които
да сигнализират за водното препятствие. При продължаващото движение по пътя в
тъмната част на денонощието с включени фарове автомобилът приближил водоема.
Водачът преценил, че може да премине и се насочил към него. Навлязъл във
водата, но поради голямата дълбочина /повече от 2 метра/ автомобилът започнал
да потъва и да се пълни с вода. Ищецът успял да счупи стъклото от лявата си
страна и да напусне автомобила. Свидетелят Ж.Н. също се спасил, като успял да
отключи задната дясна врата и през нея да излезе. Пътничката Б. А. преминала в
багажното отделение зад задните седалки за да се предпази от нахлуващата вода и
където все още имало въздух, но не оцеляла. Преместване към задната част на
автомобила предприел и водачът Г.Ц., но и той не оцелял, тъй като при
прехвърлянето през предната дясна седалка загубил равновесие и паднал на
задната седалка, където бил намерен при извършения оглед на местопроизшествие.
Според заключенията на вещите лица по изслушаните в настоящото производство
експертизи потъването на автомобила е отнело около 20-30 секунди, а запълването
му с вода било много по-бързо.
В рамките на образуваното по случая досъдебно
производство е установено, че водачът управлявал автомобила след употреба на
алкохол в кръвта с концентрация към момента на смъртта му от 2.7 промила, както
и след употребата на упойващи вещества с положителна качествена реакция за амфетамин. От приетите като доказателства протоколи за
химическа експертиза /стр.325 и 326/ е
видно, че ищецът е бил с концентрация на алкохол от 0.5 промила, а Ж.Н. от 2
промила.
От заключенията на
двете изслушани по делото експертизи се установява, че непосредствената причина
за смъртта на пътничката Б. А. и на Г.Ц. е удавяне.
Относно лицето управлявало автомобила доказателствата са
категорични, че това е Г.Ц., който с поведението си е осъществил фактическия
състав на чл.45 ЗЗД, предпоставящо възникване
отговорността на ответника по застраховката да заплати обезщетение за
причинените вреди. В пряко нарушение на забраната по чл.5, ал.3 ЗДв.П управлявал автомобила след употреба на алкохол с
количество значително надвишаващо 0.5 промила и наркотично вещество, безспорно
повлияли на обективната му и правилна преценка за възможността да премине
водното препятствие и да прецени адекватно риска от подобно действие, което е
причинило не само собствената му смърт, но и тази на пътничката Б. А.. Освен противоправно, деянието е осъществено и виновно, като
механизма на произшествието и обстоятелствата свързани с неговото настъпване
изключват то да е резултат от случайно събитие. Доказателства в оборване
законовата презумпция по чл.45, ал.2 ЗЗД не са събрани. Възраженията на
ответника свързани със състоянието на пътя, липсата на маркировка и пътни знаци
обозначаващи препятствието не могат да послужат като основание да се отрече
вината на водача, нито като аргумент за липсата на причинно-следствена връзка
между управлението на автомобила и вредоносния резултат.
Относно активната материална легитимация на ищеца съдът
намира следното:
Съгласно ППВС № 5/1969г. с право на обезщетение за
неимуществени вреди, освен лицата от най-близкия кръг по ППВС № 4/1961г., се
ползва и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при
непозволено увреждане, без да е бил сключен граждански брак, ако това
съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на морала. Прието е, че
в този случай, когато между пострадалия при непозволено увреждане и съжителствалия с него, макар
и без брак, е създадена трайна връзка и отношения сродни с тези между съпрузи,
е справедливо да се присъжда обезщетение на вредите от неимуществен характер.
За да се
определи връзката между претендиращия обезщетение и починало поради непозволено
увреждане лице като съпружеско съжителство е необходимо тази връзка да е трайна
и сходна на брачната. Такава връзка ще е налице не само когато са създали
близки емоционални и интимни отношения, но и живеят фактически в общо
домакинство, полагат грижи един за друг, респ. за деца ако имат такива, споделят
разходите за дома и полагат общи усилия за задоволяване нуждите на
семейството. Постоянното съвместно
живеене не е задължителна характеристика на брачната връзка, съответно не е
задължителен белег и на фактическото съжителство, но съжителстващите партньори
следва да са обвързани от взаимни уважение, разбирателство, подкрепа, грижи и
усилия според възможностите им за домакинството, като това е отликата от
фактическото съпружеско съжителство и другите форми на отношения между
партньори /Решение № 126/18.10.2019г. по т.д.№ 1785/2018г. на ВКС, ІІ т.о.;
Решение № 413/20.02.2018г. по гр.д.№ 4584/2017г. на САС/.
Според
показанията на св.Р.Т.и св.М.Ц.ищецът и пострадалата установили близки
отношения още докато била ученичка, но връзката им била дискретна, защото към
този момент била непълнолетна. След като навършила пълнолетие през 2007г. или 2008г.
започнали да се срещат явно, винаги били заедно и на всички в селото станало
ясно, че са двойка. Впоследствие ищецът закупил къща в селото на името на Б. А.,
в която повече от три години преди смъртта й живели съвместно. Б. работела в
гр.Плевен и много често ищецът я
посрещал от автобуса, посещавали местно заведение, след което се прибирали
заедно в общия си дом. Разбирали се и не са имали конфликти. Случвало се майка
й да посещава къщата и да носи храна, а понякога баща й и ищецът ходели за
дърва. Б. се съмнявала, че е бременна и търсела съвет от съпругата на св.Ц.. След
смъртта й ищецът напуснал селото, много рядко посещавал къщата и я оставил в
състоянието, в което била в деня на катастрофата. Скръбта му за Б. била голяма
и много често посещавал гроба й. Станал затворен, отнесен и видимо тъжен, при
разговор за нея плачел. Св.Ц. сочи, че когато работил при него на язовира всяка
вечер стоял сам навън и пушил цигара, така както обичала да прави Б. приживе.
Показанията
на разпитаните св.Ж.Н., св.М.Д. и св.Р.Д. /последните снети по делегация/ също
са в посока на близки лични отношения и заедно съжителство. На въпрос от св.Д. как
върви семейния живот Б. А. споделяла, че всичко е наред.
В
показанията си св.А.А. и св.З.П., съответно сестра и
брат на пострадалата, първо сочат, че приживе Б. живяла при майка си и нейния
съпруг, а после да е живяла заедно с ищеца, но по принуда, защото постоянно
искал да излизат, а тя не желаела. Близките не одобрявали връзката между тях,
но ищецът ги заплашвал.
Видно е
явното противоречие на показанията на последните двама свидетели с тези на останалите
разпитани по делото. Имайки предвид близката им родствена връзка с пострадалата
и преценени съобразно чл.172 ГПК съдът ги намира за заинтересовани и необективни,
поради което не ги кредитира. При установеното връзката между сестра им и ищеца
да е била продължителна, от години достояние
на обществеността в селото и възприемана като хармонична и основана на взаимно
разбирателство, изнесеното за упражнена принуда за съжителство, респ. отправени
заплахи не се подкрепя от нито едно доказателство по делото. Заявеното към деня
на смъртта си Б. А. да е живяла в едно домакинство със своята рождена майка и
нейния съпруг също не се подкрепя от събраните по делото доказателства.
Конкретно подобно обстоятелство не се установява от представените от ответника
писмени доказателства-извънсъдебна претенция до застрахователното дружество
подадено от майката на пострадалата Ю. И. и нейния съпруг С.И.; нотариално
заверена декларация на Р. Д.; служебна бележка от кмета на с.Комарево и писмо
на ДСО-Долна Митрополия /стр.35-41/. Съдържанието на тези документи е насочено
към отношенията между Б. А. и С.И., който е съпруг на нейната майка, не и
биологичен баща, и са предназначени да обосноват пред застрахователя легитимацията
на И., като лице с право на обезщетение за неимуществени вреди. За съжителство
в общо домакинство с майката и И. се споменава единствено в молбата-декларация
и писмото на социалната служба, но така отразеното не доказва възражението на
ответника. Молбата до застрахователя има правното значение на частен документ,
чието съдържание не се ползва с материална доказателствена
сила относно обективираните в него обстоятелства, а
видно от писмото на социалната служба изложената в него информация е с голяма
давност, защото в рамките на предходни пет години семейството не е било обект
на проверки.
Обстоятелствата,
че пострадалата посещавала периодично дома на родствениците
си, както и че не е била адресно регистрирана в къщата, в която живяла с ищеца
не са в опровержение на установеното от свидетелските показания /Тончев, Ц., Д.,
Д., Н./ за съвместно съжителство с него като
фактическо състояние.
При
горното съдът намира за доказано по делото към деня на катастрофата ищецът да е
бил в трайно фактическо съжителство на съпружески начала с пострадалата, поради
което е активно легитимиран съгласно ППВС № 5/1969г. да получи обезщетение за неимуществени
вреди.
Връзката
му с пострадалата е била продължителна, основана на взаимна обич, разбирателство
и подкрепа. Споделяли общо домакинство около 3-4 години в къща, закупена на
нейно име от ищеца за да създадат самостоятелно семейство с оглед и данните, че
вероятно са очаквали дете. Смъртта й в трагичното събитие се отразила
изключително негативно на ищеца в психично отношение-емоционално бил сринат,
изпитвал силна мъка и непрежалимост от загубата на любимата,
от чието присъствие, морална и материална подкрепа е лишен безвъзвратно,
изгубил надеждите си за създаване на семейство с деца.
При съобразяване
горното и като взе предвид възрастта на пострадалата /24г./; обстоятелствата,
при които е настъпило произшествието; изживените душевни болки и страдания от
ищеца и тяхната интензивност съдът приема за справедлив по смисъла на чл.52 ЗЗД
размер на обезщетението за неимуществени вреди от 90 000лв. Този размер е
съответен на установите по делото обстоятелства, както и на социално-икономическите
условия в страната, респ. застрахователните лимити към деня на произшествието.
Възражението
на третото лице-помагач З. „Б.В.И.Г.“ за изтекла погасителна давност на
вземането за обезщетение е неоснователно. Съгласно чл.197 КЗ /отм./ правата по застраховки „Гражданска отговорност“ се погасяват
с петгодишна давност от датата на
настъпване на събитието. В случая събитието е настъпило на 25.05.2014г., на която
дата е настъпила и смъртта на Б. А., а исковата молба е подадена на
29.06.2017г., т.е. искът е предявен в рамките на давностния
срок.
По
възраженията за съпричиняване:
Съгласно
чл.51, ал.2 ЗЗД ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите,
обезщетението може да се намали. Съпричиняването има
обективен характер и принос по смисъла на законовата норма е налице, когато с
поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за настъпване на вредите или е улеснил механизма
на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди, без необходимостта
да е действал виновно. В трайно установената съдебна практика на ВКС се приема,
че не във всички случаи на противоправно поведение от
пострадалия е налице основание за намаляване на обезщетението, а само тогава,
когато действията или бездействията му в нарушение на правна норма се намират в
причинно-следствена връзка с вредоносния резултат.
По делото
е установено по безспорен начин, че непосредствената причина за смъртта на Б. А.
е удавяне, като последица от падането на автомобила във водоема и изключително
бързото му потъване. Вещите лица са категорични, че поставянето или не на предпазен
колан е без значение, защото леталния изход е бил неизбежен. Следователно
евентуално нарушение от пострадалата на чл.137а ЗДв.П
няма причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, поради което възражението
за съпричиняване в тази част се явява неоснователно. Ищецът
не претендира обезщетение за претърпени вреди като пострадал в произшествието, а такива за
неимуществени вреди от смъртта на Б. А., поради което собственото му поведение по
отношение задължението лично за обезопасяване чрез предпазен колан по чл.137а ЗДв.П е ирелевантно.
Възражението
за принос на ищеца и пострадалата поради движението им в автомобил по
неосветен, немаркиран и необезопА.път, граничещ с
воден басейн е напълно неоснователно, най-малкото защото и двамата са били
пътници и като такива нямат нито фактическо, нито правно задължение свързано с управлението на превозното средство.
Възражението
на ответника за съпричиняване от ищеца и пострадалата
поради липсата на адекватна реакция по напускане на автомобила при създалата се
ситуация, както и непредприемане на действия от страна на ищеца за спасяване на
пострадалата не може да послужи като основание за принос по смисъла на чл.51,
ал.2 ЗЗД. Поведението на лице по спасяването на собствения си живот, когато е
поставен на непосредствен и сериозен риск от действията или бездействията на
другиго, не е противоправно. При установеното, че след
падането на автомобила във водоема с последващото
изключително бързо потъване и пълнене с вода за по-малко от минута и почти
веднага настъпилата смърт на пострадалата е повече от очевидно, че възможностите
й за каквито и да било спасителни
действия /още по-малко „адекватни“/ на практика са били сведена до нула, поради
което лишено от всякаква не само правна, но и житейска логика е да е допринесла
за вредоносния резултат. По същите съображения такъв принос не е налице и от
страна на ищеца. Поддържаното от ответника да не е направил опит да спаси
пострадалата би имало значение само в хипотеза, при която собствения му живот
не е бил поставен на риск и обективно е могъл да окаже помощ. Според чл.139 НК
съставлява престъпление поведение на този, който при непосредствена опасност за
живота на другиго не се притече на помощ, която е могъл да му даде без опасност
за себе си или за другиго /злепоставяне/. Такова поведение законът третира като
противоправно, но настоящия случай не е такъв. Ищецът
е бил поставен в същата ситуация, както пострадалата и при съществуваща
идентична пряка опасност за живота му.
Съгласно
т.7 от ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д.№ 1/2014г. на ОСТК на ВКС е налице съпричиняване на вредата по чл.51, ал.2 ЗЗД, когато пострадалото лице е
пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, и този факт му е бил известен.
Развити са съображения, че пътуването в МПС с водач употребил алкохол е
рисково поведение, когато е проява на съзнателен и свободно формиран избор на
увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при
проявена нормална грижа. Изразяващо се в поемането на предвидим и реално
очакван риск, или в неговото неоправдано игнориране, това поведение съставлява
обективен принос, който е противоправен и в пряка
причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното ПТП.
Наведеното
в тази посока възражение е основателно.
Събраните
по делото доказателства установяват застрахованият при ответника Г.Ц. да е
управлявал автомобила към момента на катастрофата след употреба на алкохол от
2.7 промила /при законоустановен минимум 0.5 промила/,
както и знание на този факт от пострадалата. Данни за това се съдържат в приложения
протокол за разпит на ищеца В. М.като свидетел пред разследващия орган по
воденото досъдебно производство /стр.330-333/, който може да бъде ценен като доказателствен източник на релевантни за спора
обстоятелства. В тази връзка съдът съобразява съдебната практика, според която,
когато страната е направила изявления
пред орган на досъдебното производство за факти, които имат значение за
гражданско правен спор, то тези извънсъдебни признания за неизгодни за страната
факти съставляват доказателство, което следва да бъде ценено от гражданския
съд. Поради това е допустимо гражданския съд да използва в своята решаваща
дейност документи от наказателно производство /Решение № 210/19.09.2016г. по гр.д.№ 861/2016г.
на ВКС, ІV г.о.; Решение №
265/10.09.2012г. по гр. д. № 703/2011г. на ВКС, IV г.о.; Решение №
170/12.10.2016г. по гр. д. № 1953/2016г. на ВКС, III г.о. и др./.
От
съдържанието на този протокол е видно, че вечерта преди катастрофата ищецът и Г.Ц.
пили различен алкохол първо в кръчма в селото, а после на местността, където се
присъединили към голяма компания. През цялото време с тях била и пострадалата,
която не е употребила алкохол. След като се черпили до около 3ч.-3.30ч. решили
да отидат на друго място за да продължат да пият, като първоначално Б. се
възпротивила да ги кара Ц., защото възприела неадекватното му от поетия алкохол
състояние, но била убедена от ищеца да се качи с уверението, че ще контролира
водача.
За
приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД в обсъжданата хипотеза е без правно значение
вида и количеството поет от водача алкохол, нито знанието на тези обстоятелства
от пострадалия. Достатъчно е последният да е възприел /знаел/ факта на неговата
употреба от водача, но въпреки риска се е съгласил да пътува в автомобил
управляван от алкохолно опиянен водач, което в случая е налице. Поради това
съдът приема 30 % принос на пострадалата, с колкото следва да се намали
обезщетението, дължимо от застрахователя или със сумата 27 000лв.
При
изложеното предявеният иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ се явява
основателен до сумата 63 000лв. и
до този размер следва да се уважи.
На
основание чл.84, ал.3 ЗЗД при задължение от непозволено увреждане длъжникът се
смята в забава и без покана, т.е. от деня на увреждането и дължи заплащането на
законна лихва. Отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност“ за плащане на обезщетение на пострадалия е основана на договор, но
функционално обусловена от тази на прекия причинител по чл.45 ЗЗД и отговаря за
всички причинени от него вреди при същите условия. Вредоносното за ищеца
събитие е настъпило на 25.05.2014г. и съобразно горното
ответникът-застраховател дължи от тази дата законна лихва до окончателното
изплащане.
Ответникът е противопоставил
възражение за погасяване по давност на тази лихва, за която е предвидена по
чл.111, б.“в“ ЗЗД тригодишна давност. Възражението е основателно за периода от
деня на увреждането 25.05.2014г. до 29.06.2014г. /исковата молба е подадена на 29.06.2017г./,
за който период вземането за законна лихва е погасено по давност, поради
което следва да се присъди такава,
считано от 29.06.2014г. до изплащането.
По разноските:
С определение по чл.83, ал.2 ГПК
ищецът е освободен от заплащането на държавна такса.
Направил е разноски по
производството съгласно представения списък по чл.80 ГПК от 280лв., от които на
основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът
следва да му заплати 98лв. съобразно уважената част от иска.
Представляван е от адвокат при
условията на чл.38, ал.1 ЗА, поради което и на основание чл.38, ал.2 ЗА
ответникът следва да заплати на адв.П.К.-САК
адвокатско възнаграждение от 2154.60лв. с ДДС /представени доказателства за
регистриране на адвоката по ЗДДС/,
изчислено в съответствие с чл.7, ал.2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно уважената част от
иска.
Ответникът е направил разноски по
производството от 1526лв. и заплатил възнаграждение за процесуално
представителство от 1800лв. с ДДС или общо разноски от 3326лв. Възражението на
ответника по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение е
неоснователно, тъй като делото се отличава с фактическа и правна сложност предвид
многобройните възражения и необходимостта от събирането на множество
доказателства. С оглед на това и съобразно чл.78, ал.3 ГПК ищецът следва да
заплати на ответника разноски от 2161.90лв., пропорционално на отхвърлената
част от иска.
На основание чл.78, ал.6 ГПК
ответникът следва да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса
за уважения иск от 2520лв.
Водим от горното съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА З. „Л.И.“
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на В.А. М.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата 63 000лв. на основание чл.226, ал.1 КЗ
/отм./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта
на Б. Ю.А. следствие на ПТП от 25.05.2014г. , причинено от застрахован по
застраховка „Гражданска отговорност“ водач на л.а. Хонда
с рег. № ******ведно със законната лихва от 29.06.2014г. до изплащането, като
ОТХВЪРЛЯ иска
за разликата до пълния предявен размер 180 000лв. и за законна лихва за
периода 25.05.2014г.-29.06.2014г.
ОСЪЖДА З. „Л.И.“
АД, ***, да заплати на В.А. М., ЕГН **********,***, разноски по делото на
основание чл.78, ал.1 ГПК от 98лв.
ОСЪЖДА З. „Л.И.“
АД, ***, да заплати на адв.П.К.-САС с адрес ***0,
адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА от 2154.60лв.
ОСЪЖДА В.А. М.,
ЕГН **********,***, да заплати на З. „Л.И.“ АД, ***, разноски по делото на
основание чл.78, ал.3 ГПК от 2161.90лв.
ОСЪЖДА З. „Л.И.“
АД, ***, да заплати по сметка на
Софийски градски съд сумата 2520лв. на основание чл.78, ал.6 ГПК.
Решението е постановено при
участието на трети лица-помагачи на страната на ответника:
-.З. „Б.В.И.Г.“***;
-Г.Д.Ц. с адрес ***;
-Е.Г.Ц. с адрес ***.
Решенето може да се обжалва в
двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване препис на страните.
СЪДИЯ: