РЕШЕНИЕ
Номер ІІ-108 09.07.2020 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На:
двадесет и трети юни две хиляди и двадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 1052 по описа за 2020 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК, вр. чл.17 ЗЗДН.
Постъпила е въззивна жалба от К.А.З. ***, със съдебен адрес гр.Бургас,
ул.“Цар Асен“ № 46, подадена чрез пълномощник адв.Крилова, против решение № 587/13.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 10642/2019
г. по описа на БРС, с което съдът е задължил К.А.З. ***, да се въздържа от извършване на
домашно насилие спрямо съпругата си А.И.З. и малолетното им дете Р.К.З., двете живущи на
същия адрес; отстранил е К.А.З. от съвместно обитаваното със съпругата му А.И.З. и малолетното им дете Р.К.З.
жилище, находящо се на адрес ***, за срок от шест месеца, начиная от 13.02.2020 г.;
забранил е на К.А.З. да приближава
жилището, местоработата – съответно училището, и местата за социални контакти и
отдих на съпругата си А.И.З. и
малолетното им дете Р.К.З., за срок от шест месеца, начиная от 13.02.2020 г.; наложил
е на К.А.З. глоба в размер на 200 лв.
Във въззивната жалба се изразява
недоволство от първоинстанционното решение, като същото се счита за неправилно
и необосновано, в противоречие със закона. Сочи се, че поведението на
въззивника не представлява домашно насилие по смисъла на закона, а взетите
мерки за защита са твърде драстични и не отговарят на интензитета и вида на
извършеното от него, както и в решението не е посочено на колко метра той не
трябва да доближава молителките, което го прави уязвим от недобросъвестно
поведение на въззиваемата. Според въззивника, от събраните по делото
доказателства се установява, че случилото се между страните на 16.12.2019 г.
представлява един обикновен битов инцидент между тях, а не негово системно
поведение, което не е установено от никой от свидетелите, дори и от сестрата на
молителката. Счита, че не са доказани твърденията в молбата за упражнявано от
негова страна физическо насилие, че е употребявал алкохол и е забил нож в
дивана, които твърдения са опровергани от разпита на свидетелите. Счита се
също, че молителката се възползва от разпоредбата на чл.13, ал.3 ЗЗДН, тъй като
веднага след това е завела дело за развод и е посочила именно процесния
инцидент като основание за прекратяване на брака. Оспорват се и твърденията на
молителката, че въззивникът страдал от **заболяване, като в тази връзка към
жалбата са представени писмени доказателства.
Според въззивника, районният съд не е обсъдил всички доказателства по
делото и представения социален доклад, като неправилно е приел
доказателствената сила на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН, въпреки изявленията
на молителката, които се моли да бъдат взети предвид от въззивния съд. Моли за
отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на молбата за защита, тъй като става
въпрос за инцидентно поведение, което не представлява домашно насилие и
наложените мерки са несъответни. Претендира се присъждане на направените по
делото съдебни разноски.
Към въззивната жалба са приложени
писмени доказателства, които са приети от настоящия съд и приобщени към
доказателствения материал по делото.
В срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН не е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна А.И.З. – лично и като законен представител на детето Р.К.З.,
не се взема становище по жалбата. В съдебно заседание, въззиваемата оспорва
въззивната жалба като неоснователна, моли за нейното отхвърляне и потвърждаване
на първоинстанционното решение. Ангажирала е писмени доказателства, които са
приети от въззивния съд.
В срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН не е постъпило становище от Дирекция
„Социално подпомагане“ – Бургас, заинтересована страна по делото.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН и от легитимирано лице, което има
правен интерес от обжалването, поради което съдът я намира за допустима и
следва да я разгледа по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалвана част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. При тази служебна проверка, Бургаският
окръжен съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, а по същество – правилно.
При
разглеждане на спора по същество по изложените във въззивната жалба съображения
и след самостоятелна преценка на доказателствата по делото поотделно и в
тяхната съвкупност, въззивната инстанция приема за установена фактическа
обстановка, идентична с изложената в мотивите на първоинстанционното решение,
поради което не е необходимо да я преповтаря и затова на основание чл.272 ГПК
препраща към нея.
При
разглеждане на делото БРС е обсъдил събраните доказателства и на база
преценката им е приел за доказано, че на посочената в молбата дата – 16.12.2019 г. от страна на
ответника К.З. са осъществени спрямо молителката и непълнолетното дете актове
на психическо и физическо насилие. Районният съд е приел, че актовете на
насилие са доказани от представената декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, изходяща от
пострадалите, като изнесените в декларацията твърдения се подкрепят от
ангажираните по делото гласни доказателства и не са опровергани по надлежния
ред от ответника, поради което съдът е зачел презумптивна доказателствена сила
на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН и е уважил молбата за налагане на мерки за
защита.
Мотивите в
обжалваното решение, обсъждащи доказателствата по изясняването на спора от
фактическа страна, напълно се възприемат от въззивния съд. БРС се е произнесъл
в съответствие със събрания доказателствен материал и е изложил фактически и
правни изводи, които изцяло се споделят от БОС. Въззивната инстанция намира за
правилни и решаващите правни изводи на районния съд за осъществени от страна на
ответника К.З. актове на домашно насилие спрямо молителката А.З. и непълнолетото
дете Р., както и за основателност на молбата им за защита по ЗЗДН, поради което
на основание чл.272 ГПК препраща към решението и в тази част.
По наведените
в жалбата доводи и за пълнота следва да се отбележи следното:
По делото е безспорно, че молителката А.З. и ответника
К.З. са съпрузи, като от брака си имат родено дете – Р.К.З., родена на *** г.
Не се спори също, че отношенията между страните са изключително влошени и
същите не комуникират помежду си, което състояние се констатира и от настоящия
съд при непосредственото му впечатление от поведението на страните в съдебно
заседание.
Настоящата
инстанция намира за установено
от доказателствата по делото, че на 16.12.2019 г., в късния следобед и вечерта,
между страните възникнал конфликт, ответникът е бил в нетрезво състояние,
отравял обиди и заплахи към съпругата си – „ти си селянка, ти си нищо, ако аз
реша, ще живееш тук в моята къща“, а по-късно отправил обиди и заплахи и към
дъщеря си – „ти си боклук, отрепка, простачка, аз решавам дали да живееш или
не“, блъснал молителката, като тя го предупредила, че ще се обади в полицията,
но той й казал, че не може да го уплаши, защото има оръжие, след което
молителката и детето успели да избягат от жилището и отишли във ІІ-ро РПУ. В
полицейското управление молителката подала жалба с вх.№ 43400-15524/16.12.2019
г., преписката по която е приложената като доказателство по делото пред
въззивния съд.
За установяване
на горните обстоятелства, съдът цени представената към молбата декларация по
чл.9, ал.3 ЗЗДН, на която законодателят е придал абсолютна доказателствена
сила, която се подкрепя и от приложените по делото писмени доказателства – материалите
по полицейската преписка.
Спорният по делото въпрос е дали тези действия се
квалифицират като осъществено домашно насилие от страна на ответника, като
последният оспорва изложените в молбата твърдения за извършени такива актове.
Съгласно чл.2,
ал.1 ЗЗДН,
домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално
или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното
ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо
лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна
връзка или във фактическо съпружеско съжителство. Процедурата по ЗЗДН е предвидена да даде
защита на физическите лица от упражнявано срещу тях насилие и има за цел
предпазване на жертвата от посегателство срещу живота, здравето, нейното достойнство, емоционално и психично състояние. За да се проведе успешно доказване на твърденията на молителката за осъществени
спрямо нея актове
на домашно насилие, същата следва да установи, че спрямо нея е реализирано домашно
насилие чрез действия от страна на ответника, изразяващо се в конкретни прояви,
които от обективна страна попадат в приложното поле на чл.2 ЗЗДН, дефиниращ
понятието „домашно насилие”.
В случая, установената по
делото фактическа обстановка категорично
установява извършено от ответника домашно насилие по смисъла на чл.2 ЗЗДН спрямо
молителката и непълнолетното дете на
посочената дата, изразяващо се в упражнено спрямо тях психическо насилие, а
спрямо молителката и физическо насилие, като възраженията на въззивника за
нарушение на посочената разпоредба са изцяло неоснователни. От представената по делото декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН по категоричен начин се
установяват извършените от К.З. действията
спрямо А.З. и детето им Р.з., квалифицирани като домашно
насилие,
по начина, по който това е описано в молбата и в декларацията,
на която закона е придал значението на абсолютно доказателство – чл.13, ал.3 ЗЗДН. Тук следва да се има предвид, че ЗЗДН регламентира отношенията между лица в близка или родствена връзка, като за тези отношения в голяма част от случаите няма
преки доказателства (очевидци) и именно в
тази връзка, целейки да осигури адекватна защита на пострадалите лица,
законодателят е предвидил в разпоредбата на
чл.13, ал.3 ЗЗДН, че когато няма други доказателства, съдът издава заповед
за защита само на основание приложената декларация, т.е. същата има обвързваща съда доказателствена сила.
Следователно, извод за осъществено домашно
насилие може да бъде направен дори и
само въз основа на представената от молителката декларация. В
случая, по делото са събрани и други доказателства – полицейска преписка и гласни
доказателства, които изцяло подкрепят изложените в молбата за защита твърдения.
Извод в обратна посока не може да се направи от изнесените от св.С.данни,
въпреки заявеното от нея, че не й е известно за упражнявано от страна на
ответника физическо насилие. В случая, извършените от З. действия съставляват
основно психическо насилие, както и отчасти физическо насилие, поради което
изложените във въззивната жалба в тази насока са неоснователни. Ответникът не е
оспорил по надлежния ред писмените доказателства по делото, нито е ангажирал доказателства,
с които да обори твърденията на молителката, като в показанията на св.И. въобще
не се изнасят данни данни за процесния случай.
Противно на изложените във въззивната жалба доводи,
съдът намира, че действията на ответника съставляват именно актове на психическо
насилие над молителката и детето, като е без значение дали се касае за единичен
случай или системно поведение. А употребата на физическо насилие е в най-висша
степен незачитане на личната неприкосновеност и достойнство на молителката. В
тази връзка, съдът счита, че липсата на свидетели-очевидци в никакъв случай не
означава, че ответникът не е извършил спрямо съпругата и дъщеря си актове на
психическо и физическо насилие по смисъла на чл.2 ЗЗДН. Както бе посочено
по-горе, ЗЗДН регламентира отношенията между лица в близка или родствена връзка, като за тези отношения в голяма част от случаите няма
преки доказателства (очевидци) и именно в
тази връзка, целейки да осигури адекватна защита на пострадалите лица,
законодателят е предвидил и разпоредбата на
чл.13, ал.3 ЗЗДН. Предвид горните съображения,
въззивният съд намира, че до друг извод в подкрепа на твърденията във
въззивната жалба, не сочат и доводите на З. за образувания между страните
бракоразводен процес. От ответника не са ангажирани доказателства, които да
опровергават изложените в молбата за защита твърдения, поради което въззивният
съд приема, че в конкретния случай не е опровергана презумптивната
доказателствена сила на представената по делото декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН,
изхождаща от пострадалите лица, както правилно е приел и районния съд. Ето защо,
БОС намира за неоснователни и несъстоятелни всички изложени в този смисъл
възражения във въззивната жалба.
С оглед горното, БОС приема за установени изложените
в молбата твърдения за извършени на 16.12.2019 г. спрямо молителката А.З. и
непълнолетното дете Р.З. актове на психическо и физическо насилие от страна на
ответника К.З.. Ето защо, следва да бъдат взети адекватни мерки по ЗЗДН за
защита, поради което молбата е основателна и следва да бъде уважена.
Предвид
тежестта на извършените актове на насилие, с които са засегнати правата и
интересите на пострадалите лица, въззивният съд намира, че спрямо ответника
следва да бъдат взети мерките по чл.5, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗЗДН – да бъде
задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие; да бъде отстранен от
съвместно обитаваното с пострадалите жилище; да му бъде забранено да приближава
молителките, жилището, местоработата и местата им за социални контакти и отдих,
като мерките следва да се наложат за срок от 6 месеца, считано от постановяване
на първоинстанционното решение и издаване на заповед от районния съд.
Настоящата инстанция счита, че така посочените мерки са адекватни на нуждата от
защита и в пълна степен охраняват интересите на пострадалите лица. Ето защо, съдът намира, че в случая са
налице предпоставките за налагане на посочените мерки за защита и ответникът
следва да понесе отговорността, предвидена в закона. Съгласно
разпоредбата на чл.5, ал.4 ЗЗДН, с решението за налагане на мерки за защита
съдът налага на извършителя и глоба в размер от 200 лв. до 1000 лв.
Законодателят е предоставил в преценка на съда да определи размера на глобата,
като в настоящия случай на З. следва да бъде наложена глоба от 200 лв.
Във връзка с горното,
настоящата инстанция намира за неоснователни възраженията и доводите във
въззивната жалба относно определения срок за налагане на мерките като завишен и
евентуалното му искане за намаляване на този срок. По отношение на срока на
приложените мерки за защита, с разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗЗДН законодателят е
предоставил на съда във всеки конкретен случай да прецени какъв да бъде този
срок в рамките „от три до 18 месеца“. Следва да се отбележи, че определянето на
срока за съответната мярка е в непосредствена зависимост от извършеното
насилие, от вида и интензитета му, от това дали се касае за едно установено
поведение или инцидентен случай, от въздействието на съответното насилие върху
пострадалото лице и въведения основателен страх за живота му от евентуално
последващо насилие. В случая, от доказателствата по делото несъмнено се
установява осъществяването на действия от страна на ответника, характеризиращи
се като домашно насилие, с които са накърнени и унижени личното достойнството
на молителката и детето, а с отправените към тях заплахи е застрашена и
телесната им неприкосновеност и живот. Ето защо, настоящият съдебен състав
намира, че продължителността на наложените мерки за срок от 6 месеца е правилно
преценена от районния съд, поради което възраженията на въззивника в този
смисъл са неоснователни.
С оглед
изложените съображения, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, а поради съвпадане
на правните изводи на настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалваното
решение на БРС следва да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно.
Предвид изхода
на делото, на въззивника разноски не му се следват, поради което искането му в
този смисъл е неоснователно.
Мотивиран от
горното и на основание чл.17, ал.5 ЗЗДН, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 587/13.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 10642/2019 г. по описа на БРС.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно на основание чл.17, ал.6 ЗЗДН.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.