Решение по дело №3085/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 764
Дата: 2 октомври 2019 г. (в сила от 2 октомври 2019 г.)
Съдия: Стефан Емилов Милев
Дело: 20191100603085
Тип на делото: Въззивно наказателно дело от общ характер
Дата на образуване: 23 юли 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

№……………

гр. София, 02 октомври 2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

                                  

 

 

 

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 27.09.2019 г. в състав:

 

                                                                       

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  Иван КОЕВ

                                                                        

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ:         Стефан МИЛЕВ

                                                                                           Павел ПАНОВ

 

  при участието на секретаря Миланова и прокурор Христова, като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 3085/19 г., намери за установено следното:

  

Защитникът на подсъдимия Д.Г.Н. (ЕГН: **********) – адв. Я.С., е подал в срока и по реда на гл. ХХІ от НПК въззивна жалба срещу присъда № 139816/12.06.2019 г.  по н.о.х.д. № 3436/19 г. на СРС (НО, 110 с.), с която Н. е бил признат за виновен в престъпление по чл. 354а, ал.5 НК, освободен от наказателна отговорност по чл. 78а НК, санкциониран с административна глоба от 1000 лв. и осъден да заплати разноските по делото.

И жалбата, и устните изявления на адв. С. в откритото заседание пред СГС не съдържат конкретни доводи  за незаконосъобразност на присъдата, а са запълнени с лаконични абстрактни оплаквания, сведени до твърдения за съществени процесуални нарушения (неправилна оценка на доказателствата, довела до пороци във вътрешното убеждение на първата инстанция) и нарушения на материалния закон. В подкрепа на изтъкнатите претенции не са изложени никакви аргументи, поради което и прокурорът от СГП пледира, че жалбата е неоснователна.

Въззивният съд намери, че следва да потвърди оспорваната присъда.

Абстрактните оплаквания срещу постановения съдебен акт не позволяват на втората инстанция да изпълни в цялост задълженията си по чл. 339, ал.2 НПК, поради което проверката за неговата правилност следва да бъде осъществена по силата на служебното начало – чл. 314, ал.1 НПК. Тук преди всичко СГС констатира допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение, което обаче не оцени като съществено по смисъла на чл. 348, ал.3, т.1, вр. чл. 335, ал.2 НПК. В разпоредителното заседание на 12.06.2019 г. районната инстанция изрично е установила, че въпреки внесения от СРП обвинителен акт, делото следва да продължи по реда на гл. ХХVІІІ от НПК и е процедирала в този смисъл (чл. 252, ал.1 НПК). Проявеният подход автоматично е направил приложими правилата на чл. 375 и сл. НПК, вкл. и относно финалния акт по същество, с който съдът е следвало да се произнесе – решение по чл. 378, ал.4 НПК. Вместо това, първоинстанционното дело е било приключено с присъда - с диспозитив, обявен на същата дата (12.06.2019 г.), и мотиви, изготвени 12 дни по късно (24.06.2019 г.). Допусната грешка обаче, има само формален характер, защото нито е ограничила процесуалните права на страните в производството, нито е довела до неправилно установени факти. Още повече, че характерът на съдебния акт (независимо как е бил озаглавен) може да бъде изведен от неговото съдържание и процедурата, в която е постановен. Очевидно е, че издадената от СРС присъда има правната природа на решение по смисъла на чл. 378, ал.4, т.1 НПК и правилата за неговото обявяване  не съдържат нищо различно от тези за постановяването на присъдата, доколкото изискванията за спазване на чл. 259 и чл. 300 НПК запазват действието си (Т.р. 3/14-ОСНК).

Първата инстанция е установила правилно фактите по делото, които не се отличават с някаква сложност. Не се налага да бъдат и преповтаряни в цялост - не само защото въззивният съд прецени, че следва да се придържа към тях, но и защото отричането им от жалбоподателя е само принципно, без конкретни аргументи и анализ. По същество, с пряко съставомерно значение е обстоятелството, че при осъществена от свидетелите (полицейските служители) Ф. и Г. *** (в района на Централна гара) рутинна проверка на подс. Н. (който бил съпровождан от още две лица) в негово владение били открити високорискови наркотични вещества (5 бр. лилави таблетки MDMA -„екстази“, с нетно тегло 2, 26 гр. и стойност – 56, 60 лв.), за който той разяснил, че ползва „за забавление“ и предал доброволно на св. Ф..

Проведената от СРС процедура по гл. ХХVІІІ от НПК е позволила изводите за горепосочените факти да бъдат обосновани с пряко позоваване на събраните в досъдебното производство доказателства (чл. 378, ал.2 НПК), без да се провеждат нови непосредствени разпити на свидетелите, каквито всъщност не са били и поискани от подсъдимия и неговия защитник. Така, че съдът е имал пълно основание да се позове изцяло на показанията на полицейските служители Ф. (л. 10 от д.п.) и Г. (л. 14 от д.п.), които – като очевидци – са привнесли по делото преки доказателства за инкриминираното деяние (държането на наркотика от подс. Н.), на казаното от свидетелите Г. и Т.(съпровождали подсъдимия по време на проверката - л. 14/15 от д.п.), на изготвения протокол за доброволно предаване (л. 9 от д.п.), чието съдържание кореспондира на горепосочените свидетелски разкази, както и на резултатите от проведените две експертни изследвания – СППЕ (констатирала вменяемостта на дееца, въпреки данните за наркотичната му зависимост – л. 27 от д.п.) и ФХЕ (дала заключение за вида на веществото и неговия грамаж – л. 38 от д.п.). Въпреки бланкетните си възражения, на практика обжалващият защитник не е привел нито един довод срещу достоверността на обсъдените доказателствени източници, така че втората инстанция не би могла да отговори и по-задълбочено на твърденията му, че грешната оценка на доказателствата е довела до процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение, респ. и до неправилно установени факти.

Материалният закон също е бил приложен правилно. Деянието на подс. Н. е било квалифицирано по чл. 354а, ал.5, вр. ал.3 НК (маловажен случай на държане на високо-рискови наркотични вещества, без надлежно разрешително) и в тази насока първата инстанция се е съобразила изцяло с формулировката на обвинението. Ето защо, не се и налага да се обосновават подробно аргументи защо случаят се отличава с маловажност (чл. 93, т.9 НК), най-малкото – поради принципното положение, че дори изводът да е грешен, липсата на по-тежко обвинение (напр. по чл. 354а, ал.3 НК) прави невъзможно въззивният съд да упражнява правомощието си по чл. 336, ал.1, т.1 НПК. По – скоро следва да се обсъди може ли вместо като „маловажен“ (чл. 354а, ал.5 НК) процесният случай да се оцени като „малозначителен“ (непрестъпен по смисъла на чл. 9, ал.2 НК), но фактите по делото не сочат на подобен извод. Вярно е, че сравнително ниската стойност на наркотика (56, 60 лв.), зависимостта на подс. Н. към този вид социален порок, чистото съдебно минало на дееца, младата му възраст и оказаното пълно съдействие на органите на МВР по своята същност са редица смекчаващи обстоятелства, но те са били взети предвид от закона при квалифицирането на деянието като маловажно (чл. 93, т.9 НК). От друга страна, видът на наркотика (високорисков, според легалната дефиниция на чл. 3, т.1 НРКРВН, във връзка с чл. 3, ал.2 ЗКНВП), наличието на 5 отделни дози и необходимостта възпитателно-превантивният ефект на наказателното право да  бъде упражнен върху подсъдимия още в млада възраст (с цел по-нататъшното му изолиране от подобни прояви), не позволяват деянието да бъде разглеждано като непрестъпно поради неговата малозначителност (чл. 9, ал.2 НК). 

Законосъобразно СРС е освободил подс. Н. от наказателна отговорност, защото съдебното му минало, липсата на причинени с деянието имуществени вреди и принципната наказуемост на извършеното престъпление по чл. 354а, ал.5 НК са позволявали приложението на чл. 78а, ал.1 НК, каквато впрочем е била и процедурата на развитие на делото. Наложеното административно наказание „глоба“ в минималния размер от  1000 лв. е било съобразено с финансовото състояние на дееца, още повече че при замяната на наказателна с административно – наказателна отговорност съдът не разполага с правомощието да прилага чл.55, ал.2, вр. ал. 1, т.1 НК по отношение на глобата. Липсва и съответен протест с искане по чл. 337, ал.2, т.3 НПК (ДВ, бр. 44/18 г.), което да налага СГС да обсъжда доводите за евентулно увеличаване на санкцията.

Правилно са били решени и въпросите за разноските по делото (закономерна последица от признаването на Н. за виновен) и разпореждането с иззетия наркотик.  

Във връзка с всичко изложено дотук и на основание чл. 338 НПК, СГС,  НО, ІІ въззивен състав:

 

 

 

                                                                

 

 

 

Р Е Ш И:

 

             

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА  присъда № 139816/12.06.2019 г.  по н.о.х.д. № 3436/19 г. на СРС (НО, 110 с.).

 

Решението е окончателно.

 

                                                                                    

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                                ЧЛЕНОВЕ: